Р Е Ш Е Н И Е
№ ........................
гр. София, 27.04.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
четвърти март две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Кристина
Първанова, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска
в.гр.дело № 478 по описа
за 2020 г. на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение
№ 187134 от 07.08.2019 г., постановено по гр. д. № 3854 по описа за 2019 г. на
СРС, 61 състав, са
отхвърлени предявените при условията на разделна отговорност от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********, срещу К.Т.Й. и Д.Й.Й.
искове за установяване на вземания на ищеца по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 59 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД към всеки един от
двамата ответници за следните суми:
· сума от по 467,10 лева, представляваща
цена на топлинна енергия, доставена в обект, находящ
се в гр. София, ж.к. „********магазинно помещение № 3, за периода 01.11.2014г. -
30.04.2017г., с които ответниците неоснователно се
обогатили за сметка на обедняването на ищеца, ведно със законната лихва,
считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение - 30.11.2017г., до окончателното плащане на сумата;
· сума от по 87,23 лева, представляваща
обезщетение за забава за периода 31.12.2014г. до 21.11.2017г.;
· сума от по 30,20 лева, представляваща
такса за дялово разпределение, с която ответниците
неоснователно се обогатили за сметка на обедняването на ищеца, ведно със законната лихва, считано от
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение -
30.11.2017г., до окончателното плащане на сумата;
· сума от по 5,10 лева, представляваща
обезщетение за забава върху главницата за такса дялово разпределение,
за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
21.12.2017г. по ч.гр.д. № 84132 по описа за 2017г. на Софийския районен съд, 61
състав.
С определение №
236143/07.10.2019 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, е оставена без
уважение подадената от процесуалните представители на ответниците
в първоинстанционното производство, адв. В. Т. и адв. К. Б., молба за
изменение на решението в частта за разноските.
Недоволен от постановеното
решение останал ответникът в производството, предвид което депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт. В жалбата се излагат оплаквания
за неправилност и незаконосъобразност на решението, тъй като неправилно първият
съд приел, че ответниците не са потребители на
топлинна енергия за стопански нужди. От доказателствата по делото се
установявало, че ответниците са собственици на имота,
с оглед което следвало да отговарят за заплащането на доставената в имота
топлинна енергия. Заявено е искане за отмяна на постановеното решение и за
уважаване на предявените искове.
Въззиваемият Д.Й. оспорва въззивната
жалба с доводи за неоснователност и моли за оставянето й без уважение.
Поддържа, че правото на собственост не създава задължение за заплащане на
цената на топлинната енергия, доколкото между страните не е бил сключен писмен
договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди. Ищецът не установил
ответникът да се е обогатил неоснователно за сметка на дружеството, тъй като по
делото не се доказало да е ползвал имота, с оглед което искът правилно бил отхвърлен
от СРС.
Отговор на въззивната жалба е подаден и от другия ответник в
производството К.Й., с който са изтъкнати идентични на изложените в отговора на
въззиваемия Й. съображения.
По делото е
постъпила и частна жалба срещу определението на съда от 07.10.2019 г., с което
е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта за
разноските. Адв. Т. и адв. Б.
поддържат, че съдът неправилно присъдил адвокатско възнаграждение по реда на
чл. 38 ЗАдв. в размер на по 50 лева на всеки от тях
за заповедното производство, като в случая според тях ставало дума за произвол
- съдът не съобразил императивни норми
на закона и трайната съдебна практика. Районният съдия не можел да определя
приложението на нормите „както му изнася“, а такива тълкувания на закона „не
следвало да бъдат допускани“. Позовават се на казуална
практика на окръжни съдилища в страната.
Не е постъпил
отговор на частната жалба от насрещната страна по същата „Т.С.“ ЕАД.
Третото лице
помагач не заявява становища по жалбите.
Софийски
градски съд, II-B въззивен състав, като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД, и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати
нарушения на императивни материални норми, както и несъответствия на дейността
на съда с правилата на процесуалния закон, които да налагат отмяна на съдебното
решение само на това основание. Във връзка с доводите на страните, релевирани във въззивното
производство, настоящият състав на съда намира, че дължи собствен анализ на
формираната в хода на съдебното дирене пред СРС доказателствена
съвкупност, както и излагането на свои мотиви по приложението на закона и
основателността на заявените от ищеца претенции.
По същество въззивният съд намира, че решението на СРС е правилно и
следва да бъде потвърдено, като съображенията за това са следните:
С оглед правната
квалификация на предявените искове правилно районният съд е разпределил доказателствената тежест между страните по спора.
При иск с правна
квалификация по чл. 59 ЗЗД спорното материално право се обуславя от
кумулативната даденост на следните предпоставки: 1) наличие на обогатяване у
ответника и обедняване на ищеца, 2) общ правопораждащ
факт, причиняващ едновременно обогатяването и обедняването, 3) липса на
основание (конкретен юридически факт) за едновременното настъпване на
обедняването и обогатяването и 4) правен интерес от предявяването на иска,
обусловен от липса на възможност за защита с друг иск. В конкретния случай
посочените предпоставки водят до извода, че в тежест на ищеца по иска с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 59, ал. 1 ЗЗД е да
докаже, че е доставил топлинна енергия в твърдените количества и на посочената
стойност, с което ответникът се е обогатил, спестявайки дължимата за същите
цена. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже,
че е погасил задължението си към ищеца.
Обществените
отношения, свързани с осъществяването на производство и продажба на топлинна
енергия за заявения в исковата молба период, се регулират със Закона за
енергетиката. Нормата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ регламентира, че продажбата на
топлинна енергия за стопански нужди се извършва на основата на писмени договори
при общи условия, сключени между топлопреносното
предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди. Съгласно §1, т.33а
(изм. ДВ, бр. 66/26.07.2013г.) от ДР на ЗЕ, "небитов клиент" е
клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични
нужди или природен газ за небитови нужди.
От така цитираните
разпоредби следва изводът, че за да са налице отношения на покупко-продажба на
топлоенергия за небитови нужди е
необходимо да се сключи писмен договор, който да обвързва страните и да
регламентира правата и задълженията им по правоотношението за продажба на
топлинна енергия, какъвто в случая не се твърди да е сключен между страните за процесния период.
Имуществените
облаги имат материално естество и те са оценими в
пари. Изразяват се в увеличаване на актива на имуществото на обогатения, в
намаляване на неговите пасиви или спестяване на обогатения на някои разходи,
които той иначе е трябвало да понесе. В последната хипотеза спестяването на
разходи води до обогатяване, в случай че разходите са били необходими и
ответникът по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД е трябвало да ги понесе от
собственото си имущество, без да съществуват изгледи за тяхното връщане. В този
смисъл са разясненията, дадени с решение № 587/01.11.2010 г. по гр. д. №
941/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК. В настоящия
случай се твърди, че ответниците са спестили разходи
за доставената и ползвана топлинна енергия за процесния
имот, на който на собственици. Неоснователни са доводите в отговорите на въззивните жалби, че решението било недопустимо, като
постановено по недопустими искове. Още със заявлението за издаване на заповед
за изпълнение заявителят ясно е посочил, че претендира вземането си като
произтичащо от обогатяване на ответниците за негова
сметка. В заповедта за изпълнение издалият я съд не е посочил, че вземането се
претендира на договорно основание. С исковата молба ищецът е изложил
фактическите си твърдения, чиято правна квалификация е именно по чл.59 ЗЗД,
както е приел с определението си по чл. 140 ГПК и СРС.
Ето защо въззивният съд следва да даде отговор на въпроса
основателни ли са предявените искове, с оглед събраните в първоинстанционното
производство доказателства.
Установено е по
делото от приетите от първостепенния съд писмени доказателства: нотариален акт
№ 100, том II, рег. № 11099, дело № 106/2004
г. за покупко-продажба на недвижим имот на нотариус С.Д., рег. № 358 съгласно
регистъра на НК, както и от нотариален акт № 068, том II, дело № 241/2009 г. за
учредяване на договорна ипотека на нотариус Д.Т., рег. № 264 съгласно регистъра
на НК, че ответниците са собственици на магазин № 3, находящ се в гр. София, ж.к. „********с площ от 61,04 кв.м.
По делото е представен и протокол от 12.10.2007 г. за проведено общо събрание
на етажните собственици, в списъка към който протокол са вписани имената на
ответницата К.Т.Й., като собственик на имот с аб. №
380700 и е положен подпис.
От страна на ищеца
е представена и молба декларация от 19.11.2004 г., подадена от К.Т.Й., с която
е поискано да бъде разкрита партида за заплащане на ползваната топлинна енергия
в имота. Документът е подписан на съответното място за „абонат“.
С отговорите на
исковата молба ответниците са оспорили да са ползвали
доставена на адреса на процесния имот топлинна
енергия.
С доклада по
делото съдът е указал на ищеца, че не сочи доказателства, че ответниците са ползвали имота през процесния
период, доколкото за да са се обогатили за сметка на ищеца по делото следва да
бъде установено при условията на главно доказване, че именно ищците са били
ползватели на процесния имот през периода.
Нормата на § 1,
т.43 от ДР на ЗЕ (отм., бр.54 на ДВ от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) определя
като потребител на енергия или природен газ за стопански нужди всяко физическо
или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за стопански нужди, както
и лица на издръжка на държавния или общинския бюджет. Нормата на § 1, т.33а от
ДР на ЗЕ (нова ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), определя като
„небитов клиент“ клиент, който купува електрическа
или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация,
горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди.
Като е взел
предвид обстоятелството, че от представените по делото писмени доказателства не
се установява фактът на ползване на имота, като от страна на ищеца не са ангажирани
доказателства за тези обстоятелства, правилно първият съд е отхвърлил
претенциите, като недоказани.
Въззивният състав на съда намира оплакванията на въззивника за допуснати от първия съд процесуални нарушения
и превратно интерпретиране на събраните в хода на съдебното дирене доказателства
за неоснователни. С въззивната жалба ищецът оспорва
правилността на извода на районния съд, че ответниците
не са потребители на топлинна енергия за стопански нужди. Следва да се обърне
внимание, че искът е предявен от ищеца по реда на чл. 59 ЗЗД именно с
твърдения, че ответниците не са потребители поради
липсата на сключен писмен договор с последните и с оглед липсата на такова
качество. Нещо повече, СРС не е постановил, че отхвърля иска поради липса на
облигационно правооотношение, породено от договор за
доставка на топлинна енергия за стопански нужди между страните, а поради
неизпълнена от страна на ищеца доказателствена тежест
да установи по делото, че именно ответниците са
лицата ползвали имота през периода, с оглед което именно ползване ищецът твърди
да са се обогатили за негова сметка. Правилно според въззивния
съд СРС е приел, че правото на собственост, притежавано от ответниците,
не е достатъчно, за да обуслови извод за основателност на предявената претенция
по чл. 59 ЗЗД.
Ето защо всички
оплаквания, направени с жалбата, са неоснователни, с оглед което същата следва
да се остави без уважение. При липсата на други доводи, релевирани
от въззивника, обжалваното първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
По частната жалба с правно основание чл. 248, ал. 3 ГПК, подадена от адв. Т. и адв.
Б.:
Частната жалба е
подадена в срок от лица, които имат интерес да обжалват постановеното по реда
на чл. 248 ГПК определение № 236143/07.10.2019 г., с което е оставена без
уважение молбата, подадени от жалбоподателите в настоящото производство, за
изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.
Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна. Със същата, жалбоподателите целят отмяна на
атакуваното определение, като от въззивния съд се
иска да увеличи присъденото им по реда на чл. 38 ЗАдв.
адвокатско възнаграждение за подаване на възражения от длъжниците
срещу издадената по ч.гр.д.№ 84132/2017 г. на СРС, 61 състав заповед за
изпълнение от 50 лева, присъдени с решението, на сумата от 300 лева за всеки от
жалбоподателите.
Настоящият състав
на съда споделя изцяло изложените в обжалваното определение мотиви, като намира
за ненужно да ги преповтаря. Районният съд правилно е преценил фактическата и
правна сложност на делото и етапа, на който същото се е намирало, респективно
обема на процесуалната защита и съдействие, оказани от процесуалните
представители на страните на тази фаза на производството. Депозирани са бланкетни възражения по реда на чл. 414 ГПК, с които длъжниците, чрез процесуалните им представители, са заявили
единствено, че не дължат изпълнение по издадената от съда заповед. Увеличеният
текстови обем на подадените възражения се дължи на съдържащите се в същите
декларации, че длъжниците са материално затруднени
лица, с оглед което е отправено искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение на процесуалните представители, осъществили процесуалното
представителство на страните чрез подаването на възражения /чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв./. Във възраженията са инкорпорирани и списъци
по чл. 80 ГПК, като са претендирани възнаграждения в
размер на 300 лева от всеки от адвокатите.
Неоснователни
според настоящия състав на съда са оплакванията, съдържащи се в депозираната
срещу определението на съда по чл. 248 ГПК частна жалба. С решението си по реда
на чл. 38 ЗАдв. СРС е определил следващото се на процесуалния
представител на страната в заповедното производство възнаграждение, предвид
осъщественото от адвоката процесуално действие по подаване на възражение срещу
заповедта за изпълнение, без процесуално представителство по делото. Цитираната
в определението съдебна практика, постановена от Съда на ЕС, се споделя и от
настоящия състав, като по аргумент от същата следва да се заключи, че националният
съд не е задължен да се съобразява с ограниченията относно минималните размери
на адвокатските възнаграждения, определени с акт на адвокатско сдружение /в
случая с Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения/. Не
бива да се забравя, че определеното от съда адвокатско възнаграждение следва да
отговаря на легитимни цели, каквито в случая се явяват справедливостта и
обосноваността на възнаграждението на адвоката, както и правото на достъп до
съд на всеки правен субект, в това число и на страната, чиито искове са
отхвърлени. В тежест на последната следва да се възложат такива разноски, които
да бъдат съобразени от една страна с конкретиката на
производството, а от друга – да не бъдат прекомерно обременителни за нея и да
съставляват основание, което да действа възпиращо по отношение на достъпа до
съд и защита на правната й сфера от необосновано прекомерно засягане.
В тази връзка съдът намира, че следва да
съобрази и параграфи 37 и 38 от Решение от 24.12.2009 г. по делото „А.“ ООД
срещу България на ЕСПЧ, с които е прието следното:
Критериите, които
трябва да се вземат предвид при определяне дали има нарушение на правото на
достъп до съд, гарантирано от чл. 6 Конвенцията, що се отнася по-специално до
разноските или държавните такси, дължими от страна по делото, са следните:
размерът на таксите и разноските, преценен в светлината на специфичните
обстоятелства по случая, както и стадия на производството, в който въпросното
ограничение е наложено (Круз срещу Полша (Kreuz c. Pologne), № 28249/95, §
60; Подбиелски и „Полпюр“
ООД срещу Полша (Podbielski et
PPU Polpure c. Pologne), №
39199/98, § 64, 26 юли 2005 г.). Ролята на националния съд е да контролира с
оглед на Конвенцията взетите от властите решения при упражняване на тяхното
право на преценка и да проверява доколко последиците от тези решения са
съобразени с Конвенцията (Круз, горецитирано,
§ 56; Толстой Милославски срещу Обединеното кралство,
13 юли 1995 г., § 59; Бруая Гомес де ла Торе срещу Испания, 19 декември 1997 г., §§ 31 – 32).
Ето защо въззивният съд не приема за основателни оплакванията, че в
случая ставало дума за съдебен произвол, като според жалбоподателите съдът не
съобразил императивни норми на закона и трайната съдебна практика. Решаващият
състав на районния съд е обосновал становището си, мотивирайки се с цитираните
решения на СЕС, изследвайки фактическата и правна сложност на казуса, както и
обема на действия, извършени от представителите на страните, изразяващи
осъщественото процесуално представителство. Ето защо в конкретния случай нормите
не са приложени „както му изнася“ на районния съдия, а направените с обжалвания
съдебен акт тълкувания на закона са в съответствие с международната съдебна
практика, с оглед което и определението на СРС следва да се потвърди като
правилно и законосъобразно.
По разноските:
В резултат от
изводите, до които въззивният съд достигна, решението
на първоинстанционния съд следва да се потвърди и в
частта за разноските, а неоснователността на въззивната
жалба обуславя правото на въззиваемите да претендират
присъждането на разноски за производството на основание чл. 78, ал.3 ГПК.
В качеството си на
въззиваеми ответниците са депозирали,
чрез процесуални представители, отговори на въззивната
жалба, подадена от ищеца, представлявани са и в проведеното пред въззивния съд едно открито съдебно заседание. Адвокатските
възнаграждения в настоящото производство се претендират от адвокатско съдружие
„Бул Лекс“, представлявано от адв.
К. Б., като процесуален представител на въззиваемия
ответник Й., и от адв. М. Л., последният предоставил
безплатна правна помощ на въззиваемата К.Й.. С оглед
ниската фактическа и правна сложност на делото, обстоятелството, че въззивното производство е приключило в едно открито съдебно
заседание, протекло без събиране на доказателства, а въззивната
жалба на ищеца е бланкетна и защитата на въззиваемите не е била изправена пред нови процесуални
предизвикателства, то съдът определя възнаграждения на представляващите в
размер от по 300 лева, които следва да бъдат присъдени в полза на адвокатското
съдружие и на адв. Л..
На частните
жалбоподатели не се следват разноски за производството.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 187134 от 07.08.2019 г., постановено по гр.д. № 3854
по описа за 2019 г. на СРС, 61 състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение
№ 236143 от 07.10.2019 г., постановено по
гр. д. № 3854 по описа за 2019 г. на СРС, 61 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, да заплати в полза на
адвокатско съдружие „Бул Лекс“, ЕИК ********, чрез адв. К.Б., сумата от
300 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена на Д.Й.Й. безплатна правна помощ в настоящото производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********, да заплати в полза на адвокат М.Л.Л.,
ЕГН **********, сумата от 300 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за
предоставена на К.Т.Й. безплатна правна помощ в настоящото производство.
Решението е
постановено при участието на трето лице помагач „П.И.“ ООД на страната на въззивника „Т.С.“ ЕАД.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.