РЕШЕНИЕ
гр.Русе, 22.01.2017 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, IX гр. състав, в публично
заседание на девети януари през две хиляди и седемнадесета година в
състав:
Районен съдия: ВАСИЛ ПЕТКОВ
при
секретаря Дарина Великова като разгледа
докладваното от съдията гр. дело № 6671 по описа за 2017 година, за да се
произнесе, съобрази
Ищеца
„Състейнъбъл бизнес солюшънс“ АД твърди, че на 10.02.2015г. между „Мобилтел“
ЕАД и Т.Г.Т. е бил сключен договор за продажба на изплащане на мобилен телефон.
Поради неплащане на две месечни вноски договорът е бил прекратен предсрочно. На
07.11.2014г. между „Мобилтел“ ЕАД и
„Състейнъбъл бизнес солюшънс“ АД бил
сключен договор за поръчителство съгласно който последното дружество се задължавало
като поръчител да обезпечи задълженията на абонати сключили с „Мобилтел“ ЕАД
договори за продажба на изплащане. Поради неизпълнение на задължението на Т.Г.Т.
по договора за продажба на изплащане „Състейнъбъл бизнес солюшънс“ АД изпълнило
неговото задължение и на 04.11.2015г. заплатило неизплатените вноски по
договора, като за изпълнението уведомило Т.Г.Т..
Ищеца се
снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр. дело №4933/2017г.
срещу Т.Г.Т. за сумата, която дружеството заплатило на „Мобилтел“ ЕАД- 756,70
лева. Т.Т. депозирал възражение срещу заповедта, поради което в настоящото
производство се иска установяване на вземането на „Състейнъбъл бизнес солюшънс“
АД.
Ответникът
депозира отговор на исковата молба. Твърди, че е сключил договора с „Мобилтел“
ЕАД по молба на трето лице, на което предал телефона. Твърди, че възразява
единствено срещу съдебните разноски. Т.Г.Т. твърди още, че има нисък доход и
иска да сключи споразумение за разсрочване на задължението.
Депозирано е
писмено изявление от ищеца, в което се признава, че ответникът му е заплатил на
08.12.2017г. сумата 200 лева, с което плащане е погасил част от разноските по
заповедното производство.
Ответникът Т.
се явява в съдебно заседание и признава сключването на договор с „Мобилтел“ ЕАД,
както и това, че е получил телефон. Твърди, че на 08.12.2017г. заплатил на
ищеца сумата 200 лева, а на 08.01.2018г. му заплатил още 200 лева. За
заплащането на втората сума представя доказателства.
Предявеният
иск е с правно основание чл. 422 от ГПК- за установяване на вземане за което е
издадена заповед за изпълнение. Материалноправното основание на вземането е по
чл. 143 от ЗЗД.
Между страните
не се спори, че между „Мобилтел“ ЕАД и Т.Г.Т. е бил сключен договор за продажба
на изплащане № *********/10.02.2015г. (л.6) на мобилен телефон, както и че Т. е
получил телефона. Общата цена по договора била 789,59 лева, като е заплатена
първоначална вноска в размер на 32,90 лева и е разсрочено плащането на вноски в
общ размер 756,69 лева.
На
07.11.2014г. между „Мобилтел“ ЕАД и „Състейнъбъл бизнес солюшънс“ АД е бил
сключен договор при което първото дружество възложило на второто да извършва
кредитен скоринг на потребители на„Мобилтел“ ЕАД във връзка със сключване на
договор за продажба на изплащане, както и гарантиране чрез поръчителство на
вземанията на „Мобилтел“ ЕАД от абонатите. Договорът е бил изменен с анекс от
08.10.2015г.
На
12.10.2015г. „Състейнъбъл бизнес солюшънс“ АД е изпратило до Т.Г.Т. уведомление
за това, че дружеството е гарантирало чрез поръчителство вземанията на
„Мобилтел“ ЕАД срещу Т. по договор за продажба на изплащане №
*********/10.02.2015г. „Мобилтел“ ЕАД е прекратил действието на договора за
разсрочено плащане и задълженията по договора в общ размер 756,70 лева са
станали предсрочно изискуеми поради което „Състейнъбъл бизнес солюшънс“ АД като
поръчител на Т. ще заплати на „Мобилтел“ ЕАД
посочената сума на 25.10.2016г. и кани Т. на свой ред да заплати тази
сума на „Състейнъбъл бизнес солюшънс“ АД .
На
02.12.2015г. „Мобилтел“ ЕАД е изпратило
уведомление до „Състейнъбъл бизнес солюшънс“ АД
с което е потвърдило, че на 04.11.2015г. последното дружеството е заплатило
сумата 756,70 лева, която Т. дължи на „Мобилтел“ ЕАД. Ответникът прави две
плащания към „Състейнъбъл бизнес солюшънс“ АД от по 200 лева, което
представлява признание на задължението му към този кредитор. Предвид изложеното съдът приема,
че вземанията по заповедта за изпълнение са съществували към момента на
издаването й. След издаването на заповедта има извършени две плащания от Т. в
размер на по 200 лева, които следва да се приспаднат от задълженията му.
Съгласно чл. 76 от ЗЗД когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите,
разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските, след това лихвите
и най-после главницата. Предвид цитираната норма за да се прецени какво точно е
погасил ответникът
следва първо да бъде разрешен въпросът с разноските.
Съгласно Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК: „Съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422,
респ. чл. 415, ал.
1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство.
Съдът в исковото
производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските
в заповедното производство, включително и когато не изменя разноските по
издадената заповед за изпълнение.”
Ищецът е заплатил
следните разноски: в заповедното производство-адвокатско възнаграждение в
размер на 360 лева и държавна такса в размер на 25 лева и в исковото
производство адвокатско възнаграждение в размер на 360 лева и държавна такса в
размер на 75 лева.
Ответникът прави
искане за намаляване на адвокатското възнаграждение на ищеца. Съдът намира, че
заплатеното адвокатско възнаграждение, както в заповедното така и в исковото
производство е прекомерно спрямо фактическата и правна сложност на делата.
Съгласно чл. 78 ал.5 от ГПК размерът на адвокатското възнаграждение може да се
намалява до минимума съгласно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
На
23.11.2017г. обаче е постановено решение на Съдът на европейския съюз по
съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 с предмет преюдициални
запитвания, отправени на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.
В това решение се приема, че националната правна уредба, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в
по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от Висшия адвокатски
съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение
в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките
на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Националният съд следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането
ѝ такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали
така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се
осигури изпълнението на тези легитимни цели.
В мотивите на цитираното решение се сочи:
“В случая разглежданата в
главните производства правна уредба не съдържа какъвто и да било точен
критерий, който би могъл да гарантира, че определените от Висшия адвокатски
съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и
обосновани при зачитане на общия интерес. В частност тази правна уредба не
предвижда каквото и да било условие, отговарящо на изискванията, които
Върховният административен съд (България) формулира в решението си от
27 юли 2016 г. и които се отнасят по-специално до достъпа на
гражданите и юридическите лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта
от предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на качеството на
предоставяните услуги.
Що се отнася, на второ място, до въпроса дали
българските публични органи са делегирали на частни оператори компетентността
си в областта на определянето на минималните размери на адвокатските
възнаграждения, от преписката по делото, с която Съдът разполага, е видно, че
единственият контрол, който се упражнява от публичен орган върху наредбите на
Висшия адвокатски съвет за определяне на посочените минимални размери, е
контролът на Върховния административен съд и че този контрол е ограничен до
това дали споменатите наредби са в съответствие с Конституцията и българските
закони.
Ето защо, след като липсват разпоредби, които биха
могли да гарантират, че Висшият адвокатски съвет действа като носител на
публична власт в общ интерес при наличие на ефективен контрол и на правомощия
на държавата за вземане на решения като последна инстанция, професионална
организация като Висшия адвокатски съвет трябва да се счита за сдружение на
предприятия по смисъла на член 101 ДФЕС, когато приема наредби за
определяне на минималните размери на адвокатските възнаграждения.“
Съгласно чл. 5 ал.4 от Конституцията на Република
България:
„Международните договори,
ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република
България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези
норми на вътрешното законодателство, които им противоречат“.
България е
част от Еропейския съюз и е обвързана от неговото законодателство, а
тълкуването на това законодателство от Съдът на
европейския съюз е задължително за националните съдилища.
Качеството на
адвокатските услуги би могло да бъде легитимна цел за определяне на минимални
размери на адвокатските възнаграждения, но определянето на минимален размер от
300 лева за процесуално представителство надхвърля тази легитимна цел. Това е
така, тъй като не се отчита, че има множество спорове с ниска фактическа и
правна сложност и с нисък материален интерес, при които посоченият минимален
размер на възнаграждението е прекомерен и не е в обществен интерес. Тези
минимални размери от една страна разколебават гражданите да се обърнат към
адвокат, когато материалният им интерес е нисък. От друга страна кредиторите, които заплащат
минималния размер дори и при малък дълг, го правят защото разчитат, че този
разход ще бъде в тежест на длъжника. Заповедното производство е бланково, при
него няма открити заседания, а в производството по чл. 410 от ГПК обикновено не
се ангажират и доказателства. За това няма причина минималният размер на
адвокатските възнаграждения в исковото производство и в заповедното да имат
еднакъв размер. Като се вземе предвид, че минималните размери на държавните
такси при имуществени претенции са 50 лева за исково производство и 25 лева за
заповедно производство, както и размерът на минималната работна заплата и
предвид цитираното решение на СЕС настоящият състав на съда счита, че
разноските за адвокат на ищеца в заповедното производство следва да се намалят
от 360 на 100 лева, а разноските за адвокат в исковото производство следва да
се намалят от 360 на 200 лева. Така ищецът има право на разноски за адвокат за
двете производства в размер на 300 лева, както и на държавни такси в размер на
100 лева общо по двете дела или общо разноските на които ищеца има право са в
размер на 400 лева. Ответникът е заплатил на ищеца сумата 400 лева, с което е
погасил задължението си за разноски.
Така с
настоящото решение следва да се признае съществуването на вземането в размерите
посочени в заповедта за изпълнение без да се присъждат разноски. Мотивиран
така съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че
съществува вземане на „Състейнъбъл
бизнес солюшънс“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„България“ № 81, вх.Б, ет.1 против Т.Г.Т., ЕГН ********** с адрес *** в размер
на 756,70 лева представляващо главница по договор за продажба на изплащане № *********/10.02.2015г.
сключен между Т.Г.Т. и „Мобилтел“ ЕАД,
която сума е била заплатена на „Мобилтел“ ЕАД
от „Състейнъбъл бизнес солюшънс“ АД, със законната лихва върху тази сума
от 24.07.2017г. до окончателното изплащане, както и 155,98 лева мораторна лихва
за периода 02.11.2015г. до 21.07.2017г, за което вземане е била издадена
заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 4933/2017г. на Русенски районен съд.
Решението може
да се обжалва в двуседмичен срок пред РОС.
Районен
съдия: /п/