Решение по дело №1639/2018 на Административен съд - Пловдив

                                                     

РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ

 

 

 

                                                                          Р Е Ш Е Н И Е

 

№ 1515

 

гр. Пловдив,  11 юли 2019 год.

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ХІІІ състав в публично заседание на тридесети януари през две хиляди и деветнадесетата година в състав :

 

                                                                                                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ : ГЕОРГИ ПАСКОВ

 

                                  

          при секретаря ДОБРИНКА ТРЪНГАЛОВА, като разгледа докладваното от председателя адм. дело № 1639 по описа за 2018 год., за да се произнесе взе предвид следното:

         Производството е по чл. 156 и сл. от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс.

Производството по делото е образувано по жалба на „***“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. Смолян, ул. „Чавдар войвода“ № 16, ЕИК *********, представлявано от управителя В.А., против Ревизионен акт /РА/ № Р-16002117003938-091-001/12.01.2018г., издаден от Г.П.Й.на длъжност началник сектор, възложил ревизията и гVДVс.на длъжност главен инспектор по приходите - ръководител на ревизията при ТД на НАП – гр. Пловдив, офис Пазарджик, потвърден с Решение № 199/05.04.2018г. на  Директора на Дирекция „ОДОП“ - гр. Пловдив при ЦУ на НАП, в обжалваната част за непризнат даиъчен кредит в размер на 41 004,95лв., с прилежащи лихви в размер на 4 351,03лв. и лихви в размер на 32,69лв., както и допълнително начисления корпоративен данък за 2016г. в размер на 25 235,49лв., с прилежащи лихви в размер на 2 011,99лв.

Ответникът - Национална агенция за приходите – Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” - Пловдив, чрез процесуалния си представител ю-т П., е на становище, че жалбата е неоснователна и моли Съда да я остави без уважение, като се присъди съответното юрисконсултско възнаграждение.

Ревизионният акт е обжалван в предвидения за това срок, пред контролния орган в структурата на НАП, който с решението си го е потвърдил изцяло. Така постановеният от решаващия орган резултат и подаването на жалбата в рамките на предвидения за това процесуален срок налагат извод за нейната допустимост.

Ревизията на жалбоподателя е започнала със Заповед за възлагане на ревизия № Р-16002117003938-020-001/22.06.2017г. на Началник сектор при ТД на НАП, гр. Пловдив с която е било възложено да бъде извършена ревизия на жалбоподателя с обхват и по периоди както следва: Корпоративен данък за периода 08.02.2016г. - 31.12.2016г.; Данък върху добавената стойност за периода 01.09.2016г. - 31.05.2016г.

С тази заповед е бил определен срок за извършване на ревизията от три месеца, считано датата на връчването й, който връчване е било извършено надлежно по електронен път на 13.07.2017г. Със ЗИЗВР № Р-16002117003938-020-002/12.07.2017г. и ЗИЗВР №  Р-16002117003938-020-003/02.10.2017г. срокът за завършване на ревизията е бил продължен до 01.12.2017г.

В срока по чл. 117, ал. 1 от ДОПК е бил съставен РД № Р-16002117003938-092-001/15.12.2017г. 

В законоустановения срок е бил издаден РА № Р-16002117003938-091-001/12.01.2018 г.

В срока по чл. 152, ал. 1 от ДОПК РА е бил обжалван пред Директора на Дирекция “Обжалване и данъчно – осигурителна практика” – гр. Пловдив, който със свое Решение № 199/05.04.2018г. е потвърдил същия, в обжалваната част за непризнат даиъчен кредит в размер на 41 004,95лв., с прилежащи лихви в размер на 4 351,03лв. и лихви в размер на 32,69лв. /т. 2/, както и допълнително начисления корпоративен данък за 2016г. в размер на 25 235,49лв., с прилежащи лихви в размер на 2 011,99лв.

Предвид горното съдът намира, че ревизията е била извършена от компетентен орган и при спазване на процесуалните правила.

Относно отказаното право на приспадане на данъчен кредит по 27 бр. фактури, издадени от „***" ЕАД съдът намира за установено следното от фактическа страна:

Предмет на процесните фактури са фасадна топлоизолация. фибран, гипсово лепило, акрилна мазилка, машинна мазилка, смес за шпакловка, итонг и битумен грунд. При извършена насрещна проверка на доставчика „***" ЕАД дружеството е представило процесните фактури заедно с приемо - предавателни протоколи, хронология на сметка 411 /Клиенти/, договор за наем от 01.11.2016г. с „ЧЕСС" ООД, споразумение за прекратяване на договора, главна книга за периода от 01.11.2016г. до 31.12.2016г., договор за доставка на строителни материал и от 20.10.2016г. между „***" ЕООД и „***" ЕАД, както и писмени обяснения, съгласно съдържанието на които стоките са били натоварени и транспортирани от клиента от склада в гр. София, ул. „Хайдушка поляна" № 8.

Ревизиращите са извършили проверки в регистрите на НАП за „***" ЕАД като са установили следното: за ревизирания  период дружествотое регистрирало 2 бр. трудови договори. Доставчикът е бил дерегистриран по ЗДДС на 21.07.2017г. на основие  чл. 176 от ЗДДС. Установено било, че по данни от VAT 14 в дневника за продажби на „ЧЕСС" ООД няма включени фактури за доставки с получател „***" ЕАД.

Органите по приходите са изготвили и връчили  ИПДПОЗЛ на жалбоподателя, като той е представил процесните фактури с фискални бонове, приемо-предавателни протоколи, както и договор за доставка на строителни материали от 20.10.2016г.

Ревизиращите са приели, че не са представени транспортни документи и/или доказателства за извършен транспорт на стокитс със собствени или наети ресурси,  доказателства за произход па стоките, както и годни доказателства за наличие на обект.

Прието било, че от събраните документи не се установява потенциална възможност от страна на „***" ЕАД за осъществяване на сделките материална, техническа и кадрова обезпеченост, т.е. за фактурите, издадени към ,,***" ЕООД, по конто е упражнено право на данъчен кредит, липсват годни доказателства, удостоверяващи наличието на реално осъществени облагаеми доставки, по смисъла на чл. 6, ал. 1 от ЗДДС и данъчно събитие по реда на чл. 25 от същия закон.

По делото бе назначена ССчЕ, като вещото лице приема следното:

Дружеството жалбоподател разполага с надлежно оформени съгласно ЗСч и ЗДДС фактури по всички доставки, за конто му е отказано правото на данъчен кредит. Към всяка от фактурите е приложен и приемо - предавателен протокол, удостоверяващ предаването на стоките между доставчик и клиент. Счетоводство на ревизираното лице и първичните счетоводни документи, по които дружеството е получател, отговарят на изискванията на ЗСч, ЗДДС и ППЗДДС.  Счетоводна сметка 304 Стоки се води на синтетично и аналитично ниво, като счетоводните операции по заприхождаване на строителните материали по сметка 304 Стоки отразяват вярно стопанската операция. Заприхождаванията отговарят в количествено и стойностно изражение на доставките по процесните фактури.

За ревизирания период дружеството не е закупувало други стоки освен процесните.

По делото бе назначена СТЕ, като вещото лице приема за установено следното:

Жалбоподателят е извършил СМР – саниране на многофамилна жилищна сграда на адрес гр. Смолян, ул. "Наталия" № 9, Блок „Извор-3", съгласно Договор за възлагане на обществена поръчка за строителство № 932-ИНЖ-3/ 12.09.2016г., сключен с Община Смолян.

 Строителният надзор е бил извършен от „Архстрой консулт" ООД – гр. Смолян, а изпълнител е ДЗЗД Консорциум "***" - "***", гр. Смолян.

По време на строителството е извършван и авторски надзор от страна на проектантите на обекта, инвеститорски контрол от страна на община Смолян, контрол от страна на собствениците на сградата.

В хода на строителните дейности са били съставени необходимите строителни документи, а за отчитане на извършеното СМР са били изготвени и надлежно подписани от представители на възложителя, строителния надзор, изпълнителя, проектант извършвал авторски надзор, инвеститорски контрол и на представител на собствениците на сградата. За отчитане на извършените СМР са били съставяни количествени и стойностни сметки  (акт. обр. 19) за извършени на място и подлежащи на разплащане натурални видове СМР, придружавани със сметки обр. 22 за изплащане на изпълнени СМР.

Отчитането е ставало на база одобрената с Договор №932-ИНЖ-3 от 12.09.2016г. количествена и стойностна сметка.

Вещото лице приема, че има  реално извършени и отчетени от изпълнителя ДЗЗД Консорциум "***" - "***", гр. Смолян строителни и монтажни работи При извършване на посочените СМР, технологично необходимо и съответно реално са вложени в строежа строителни материали, идентични с тези, предмет на процесните фактури. Според него не е било възможно да се изпълнят предвидените дейности без доставката и влагането на строителни материали, идентични с тези, предмет на процесиите фактури.

Вложените в строежа материали са на по-голяма стойност от посочените в процесните фактури.

Всички  СМР на строежа са прик­лючили, като същият е прегледан и приет по надлежния ред, като за годността му е издадено Удостоверение №26/15.05.2017г. на главния архитект на община Смолян за въвеждане в експлоатация на строеж IV категория.

По делото бе разпитан свидетеля А.В., който заяви следното:

Свидетелят е управител на Консорциум "*** - ***ДЗЗД". Консорциумът е спечелил обществената поръчка за саниране на обект в гр. Смолян, кв. Райково, ул. «Наталия» № 9, който представлява ногоетажна сграда. Това е бил най-големия обект в Смолянска област. Консорциумът е извършил цялото саниране на четири входа, подмяна на дограмата, цялостна подмяна на покрива, ремонт на входовете - шпакловка и боядисване, зидария на терасите, остькляване на терасите, зидарии на общи гаражите. Според свидетеля "***" ЕАД са извършили голяма част от доставките, а другите доставчици са били  "Строй 2" и  "***".  "***" ЕАД са доставили строителни материали - топло изолация, шпаклевки, бои и  материали във връзка със санирането.

Транспортът е бил осъществяван от "***", както и с камиони собственост на консорциума, като шофьорите са били на "***".

От правна страна по тези констатации съдът намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 110, ал. 2 от ДОПК - "Ревизията е съвкупност от действия на органите по приходите, насочени към установяване на задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски.". Принципа на "3аконност", установен в нормата на чл. 2, ал. 1 от ДОПК изисква при осъществяване на това производство, органите по приходите да действат в рамките на правомощията си, установени от закона, като прилагат законите точно и еднакво спрямо всички лица.

На следващо място, принципът за "Обективност" възведен в чл. 3 от ДОПК, безусловно налага задължението, органа по приходите в производствата по ДОПК да установява безпристрастно фактите и обстоятелствата от значение за правата, задълженията и отговорността на задължените лица, като административните актове по същия този кодекс, следва да се основават на действителните факти от значение за случая, а истината за фактите да се установява по реда и със средствата, предвидени в кодекса. Отделно, принципът на "Служебното начало", възведен в нормата на чл. 5 от ДОПК безспорно и категорично установява изискването и задължението по отношение на органа по приходите и публичните изпълнители, когато няма искане от заинтересованите лица, да изясняват фактите и обстоятелствата от значение за установяване и събиране на публичните вземания, включително за прилагането на определените в закона облекчения. Този основополагащ принцип без съмнение възлага доказателствената тежест в административното ревизионно производство на органите за приходи. Те са органи на изпълнителната власт, които са снабдени с всички необходими правомощия, упражняването на които позволява събирането на необходимата пълнота от данни /доказателства/ за установяването на законосъобразното, респективно на незаконосъобразното възникване, развитие и осъществяване на данъчните правоотношения. С такива правомощия отделния данъчен субект не разполага. Напротив, той е длъжен да изпълнява властническите волеизявления на данъчните органи и да представя поисканите му документи и писмени обяснения.

Становището на органите по приходите е, че в хода на ревизионното производство не са ангажирани доказателства относно реалността на доставките и като краен резултат, процесното право на данъчен кредит е отречено на основание чл.70 ал.5  от ЗДДС.

Пряко приложимото в случая национално право, предвижда следното:

Според чл.6 ал.1 от ЗДДС – Доставка на стока по смисъла на този закон е прехвърлянето на правото на собственост или друго вещно право върху стоката. В случая, според дефиницията, възведена в чл.14 ал.1 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г., относно общата система на данъка върху добавената стойност(ОВ L 347, 11.12.2006 г., стр. 1) - „Доставка на стоки“ означава прехвърлянето на правото за разпореждане с материална вещ като собственик.

Разпоредбата на чл.25 ал.2 от ЗДДС, предвижда, че данъчното събитие възниква на датата, на която собствеността върху стоката е прехвърлена или услугата е извършена.

Съответно, според другата легална дефиниция, възведена в чл.68 ал.1 т.1 от ЗДДС - Данъчен кредит е сумата на данъка, която регистрирано лице има право да приспадне от данъчните си задължения по този закон за получени от него стоки или услуги по облагаема доставка, а според цитираната от органа по приходите разпоредба на чл. 69, ал. 1, т. 1 от ЗДДС - Когато стоките и услугите се използват за целите на извършваните от регистрираното лице облагаеми доставки, лицето има право да приспадне данъка за стоките или услугите, които доставчикът - регистрирано по този закон лице, му е доставил или предстои да му достави.

Разпоредбата на чл.70 ал.5 от ЗДДС пък предвижда, че не е налице право на данъчен кредит за данък, който е начислен неправомерно.

Разглеждането на текущият административно правен спор, относно доставките  стоки налага да се съобразят и някои разрешения, дадени от Съда на Европейският съюз по отправени до него и то от български съдилища, преюдициални запитвания. В пункт 33 и сл. от Решение на Съда (втори състав) от 18 юли 2013 година по дело C-78/12 („Евита-К" ЕООД срещу Директора на дирекция „Обжалване и управление на изпълнението", София, при Централно управление на Националната агенция за приходите) е указано следното : „……33 Следва да се напомни, че съгласно постоянната практика на Съда понятието „доставка на стоки" по член 14, параграф 1 от Директива 2006/112 не се отнася до прехвърлянето на собственост в предвидените от приложимото национално право форми, а включва всяка сделка по прехвърляне на материална вещ от определено лице, което овластява друго лице да се разпорежда фактически с нея като собственик (вж. Решение от 8 февруари 1990 г. по дело Shipping and Forwarding Enterprise Safe, C-320/88, Recueil, стр. I-285, точка 7, Решение от 14 юли 2005 г. по дело British American Tobacco и Newman Shipping, C-435/03, Recueil, стр. I-7077, точка 35 и Решение от 3 юни 2010 г. по дело De Fruytier, C-237/09, Сборник, стр. I-4985, точка 24).

В този контекст националният съд следва да определя във всеки отделен случай в зависимост от фактите по делото дали е налице прехвърляне на правото за разпореждане със съответната вещ като собственик (вж. Решение по дело Shipping and Forwarding Enterprise Safe, посочено по-горе, точка 13).

Оттук следва, че дадена сделка може да бъде окачествена като „доставка на стоки" по смисъла на член 14, параграф 1 от Директива 2006/112, когато чрез тази сделка определено данъчнозадължено лице прехвърля материална вещ и овластява другото лице да се разпорежда фактически с нея като неин собственик, без за това да е от значение формата на придобиване на право на собственост върху въпросната вещ.

По същия начин доказването на действителното осъществяване на такава доставка на стоки, което обуславя наличието на право на приспадане, не бива да зависи от способа за придобиване на право на собственост върху съответните стоки….“.

В същото решение, Съда на Европейския съюз е посочил още, че „…запитващата юрисдикция следва в съответствие с националните правила за доказването да извърши обща преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства по спора в главното производство, за да определи дали „Евита-К" може да упражни право на приспадане по посочените доставки на стоки ……… За целите на тази обща преценка посочената юрисдикция може да вземе предвид данни относно доставки, предхождащи или следващи разглежданите в главното производство, както и свързани с тях документи като сертификати и свидетелства, издадени за транспортирането или за износа на съответните животни........”.

В решението, отново се препраща към предишни указания на Съда, за това, че данъчната администрация не може по принцип да изисква от данъчнозадълженото лице, което иска да упражни правото на приспадане на ДДС, да провери, че издателят на фактурата за стоките и услугите, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на ДДС, за да се увери, че доставчиците нагоре по веригата не са извършили нарушения или измама, или пък да разполага със съответни документи в това отношение.    

Повече от ясно е че, няма никаква причина, цитираните до тук разрешения на Съда на Европейския съюз да не бъдат съобразени в пълнота при разрешаването на конкретния административно правен спор, с който е сезиран административния съд.

Посочи се вече, че описаните във фактурите обекти на стопанска операция, очевидно налагат извода, че в случая става реч за търговска покупко - продажба на стоки, определени по техния род.

Този договор е – двустранен /възникват задължения и за двете страни/; възмезден /налице е еквивалентно разместване на блага/; комутативен /облагата от договора е известна към момента на сключването му/; консенсуален /за сключването му е достатъчно постигане на съгласие между страните/. Договорът за продажба е неформален по принцип.

Продавачът има две основни задължения - да прехвърли собствеността /чл.183 от ЗЗД/ и да предаде продадената вещ /чл.187 от ЗЗД/. Продажбата има не само облигаторно действие. Съгласно чл.24 от ЗЗД при договори за прехвърляне на собственост или за учредяване, или за прехвърляне на други вещни права върху определена вещ, прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта. Това е така нареченото вещноправно действие на продажбата. От този момент продавачът е изпълнил своето задължение да прехвърли собствеността. Тя е преминала върху купувача, заедно с риска от случайното погиване на вещта.

Едно от изключенията на това правило е установено в чл. 24, ал. 2 от ЗЗД. Това изключение се отнася до търговските покупко-продажби, които имат за предмет вещи, определени по своя род, каквито, каза се, са процесните сделки. В този случай, според изричната норма на закона, собствеността не се прехвърля като непосредствена последица от сключването на договора, а щом вещите бъдат определени по съгласие на страните или при липса на такова, когато бъдат предадени.

Именно, конкретната индивидуализация на посочената по рода си стока, посредством нейното физическо предаване или определяне по волята на страните, следва да бъде установеният юридическият факт, последицата от който е прехвърлянето на тази материална вещ от данъчно задълженото лице и овластяването другото лице да се разпорежда фактически с нея като неин собственик.

Това точно, налагаше в настоящия процес да се установи къде, кога и как процесните родово определени стоки са били конкретно индивидуализирани по съгласие на страните или пък физически предадени от продавача на купувача по сделката.

Само и единствено установяването на тези обстоятелства, би позволило да се направи несъмнен извод, че процесните доставки на строителни материали са осъществени така, както предвижда правилото на чл. 6, ал. 1 от ЗДДС. Наложителността на това установяване пък, произтича от обстоятелството, че жалбоподателят черпи за себе си спорното в процеса право на данъчен кредит именно от тези доставки, за всяка една от които твърди да е позитивно проявен юридически факт. Това определя и тежестта на доказване в конкретния казус.

Според Решение на Съда (трети състав) от 21 юни 2012 година по съединени дела C-80/11 и C-142/11 (Mahagében kft срещу Nemzeti Adóés Vámhivatal Dél-dunántúli Regionális Adó Főigazgatósága (C-80/11), и Péter Dávid срещу Nemzeti Adóés Vámhivatal Észak-alföldi Regionális Adó Főigazgatósága (C-142/11)), чийто диспозитив ясно и точно постановява: “1) Член 167, член 168, буква а), член 178, буква а), член 220, точка 1 и член 226 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална практика, съгласно която данъчният орган отказва да признае на данъчнозадълженото лице право да приспадне от данъка върху добавената стойност, на който е лице платец, дължимия или платен данък за предоставените му услуги, поради това че издателят на фактурата за тези услуги или някой от неговите доставчици са извършили нарушения, без да доказва, въз основа на обективни данни, че въпросното данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от посочения издател на фактурата или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки. 2) Член 167, член 168, буква а), член 178, буква а) и член 273 от Директива 2006/112 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална практика, съгласно която данъчният орган отказва да признае право на приспадане, поради това че данъчнозадълженото лице не се е уверило, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на данъка върху добавената стойност, или поради това че въпросното данъчнозадължено лице не притежава други документи, освен фактурата, от които да е видно съществуването на посочените обстоятелства, макар да са изпълнени предвидените в Директива 2006/112 процесуални и материално правни условия за упражняването на правото на приспадане и данъчнозадълженото лице да не разполага с данни за евентуални нарушения или измама от страна на въпросния издател”. А според Решение на Съда (трети състав) от 6 декември 2012 г. (преюдициално запитване от Административен съд-Варна - България) - “Боник” ЕООД/Директор на дирекция “Обжалване и управление на изпълнението”, Варна, при Централно управление на Националната агенция за приходите (Дело C-285/11), (2013/C 26/17), според чийто диспозитив, членове 2, 9, 14, 62, 63, 167, 168 и 178 от Директива 2006/112ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкуват в смисъл, че при обстоятелства като разглежданите в главното производство не допускат на данъчнозадължено лице да бъде отказано правото да приспадне данъка върху добавената стойност за доставката на стоки, поради това че поради измами или нередности, извършени нагоре или надолу по веригата спрямо тази доставка, се счита, че последната не е била реално осъществена, без въз основа на обективни данни да е доказано, че това данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че посочената от него сделка, на която то основава правото на приспадане, е част от измама с данък върху добавената стойност, извършена нагоре или надолу по веригата от доставки, което следва да провери запитващата юрисдикция.

От друга страна, данъчната администрация обаче не може по принцип да изисква от данъчно-задълженото лице /ДЗЛ/, което иска да упражни правото на приспадане на ДДС, от една страна, да провери, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на ДЗЛ, разполагал ли е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и дали е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на ДДС, за да се увери, че доставчиците нагоре по веригата не са извършили нарушения или измама, или, от друга страна, да притежава документи в това отношение.

Органите по приходите по принцип са тези, които трябва да осъществят необходимите проверки по отношение на ДЗЛ, за да установят нарушения и измами с ДДС и да наложат санкции на извършилото ги ДЗЛ. в конкретния казус, именно с оглед обстоятелството, че прекия доставчик не е представил документи и писмени обяснения във връзка с процесните доставки е направен крайният извод за липсата на "реално осъществени доставки". Повече от ясно е, че такова едно поведение на прекият или предходните нему доставчици очевидно по никакъв начин не би могло да бъде контролирано от ревизираното лице в качеството му на получател по съответната доставка, нито пък да бъде отнапред гарантирано, че прекият доставчик ще изпълни надлежно задълженията си и при поискване ще се отзове и представи исканите от администрацията документи. Несъмнено е при това положение,  че ако предположенията на приходна администрация, изградени на база преценка на тези действия от страна на дружеството­ доставчик се приемат за релевантни по отношение на възникване на процесното право на ДК, то ревизираното лице ще бъде поставено в крайно неизгодна и неравностойна позиция, доколкото то обективно не разполага със сигурност по отношение на това дали, въпреки стриктното спазване на неговите задължения, ще има право да приспадне платения на доставчика ДК, тъй като признаването или правото на приспадане ще зависи и от оценката на данъчните органи за това дали доставчика е изпълнил своите задължения за представяне на искани документи и обяснения. Обратното разбиране би имало за последица нарушаването на принципа за "справедлив баланс" между нуждите на общия интерес и изискванията на защита на основните права на отделната личност /8 този смисъл е § 69 и §62 от Решение от 22.01.2009 г. на ЕС по делото на "Бvлвес" АД срещу Българияпо жалба Ng 3991/2003 г., Пети състав, председател Пиър Лорензен!

Ето защо в случая правото на упражняване от страна на жалбоподателя на процесните данъчни кредити е най-малкото "легитимно очакване", а получаване на ефективно възползване от право на собственост, свързано със "собственост" по смисъла на първото изречение на чл. 1 на Протокол No. 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

Съгласно разпоредбата на чл. 168, б. "д" от Директива 2006/112/ЕО на Съвета, регистрираното лице има право на ДК срещу ДДС, дължим или платен в съответната държава-членка по повод доставки на стоки и услуги, които е получило, които са осъществени (или ще бъдат осъществени) от друго регистрирано лице. В подобен смисъл е ориентирана и практиката на СЕС, установена в редица решения по постъпили преюдициални запитвания. При различна фактическа обстановка, по същество, навсякъде СЕС намира, че правото на ДК е свързано с осъществена реална доставка и ако тя е опорочена, най-малкото получателят по нея трябва да е добросъвестен - да не е знаел и да не е моrъл* (*другаде - трябвало) да знае за допуснатите нарушения. (В този смисъл Решение по обединени дела С-354/03, С-355/03 и С-484/03, Решение по обединени дела С-80/11 и С-142/11, Решение по дело С-285/11, Решение по дело С-342/87, Решение по дело С-454/98, Решение по обединени дела С­439/04 и С-440/04, Решение по дело С-409/04 и др

В Решение С-285/11 Боник СЕС се сочи, че когато са налице съществените (в Т.Ч. наличие на реална доставка) и формални условия за упражняването на ДДС кредит, той не може да бъде отказан на база напр. на обстоятелства, лежащи при доставчика, освен ако органите по приходите не докажат с обективни данни, че получателят е знаел или е бил длъжен да знае, че доставката, по която се иска МС кредит, е част от МС измама, извършена нагоре или надолу по веригата доставки.

Съгласно константната съдебна практика на ВАС по  аналогични казуси, установяването на транспортирането на стоките, също както и установяването на произхода им, не са елементи от фактическия състав за възникване правото на ДК, но това несъмнено са обстоятелства от значение за установяване реалността на доставката. В този смисъл, следва да се приеме, че липсата на доказателства за транспортирането и за произхода на стоките, не е безусловно основание за непризнаване правото на ДК, но разбира се, само, ако е доказано, че стоката действително съществува и е прехвърлена собствеността върху нея по пряката доставка, която е предмет на облагане, респективно на претендираното право на приспадане на ДК.

В конкретния случай видно от приетото и неоспореното от страните заключение на ССчЕ заприхождаванията, извършени от жалбоподателя, отговарят в количествено и стойностно изражение на доставките по процесните фактури, като за ревизирания период дружеството не е закупувало други стоки, освен процесните.

Видно и от приетото и неоспореното от страните заключение на СТЕ е, че при извършване на посочените СМР, технологично необходимо и съответно реално са вложени в строежа строителни материали, идентични с тези, предмет на процесните фактури, като  не е било възможно да се изпълнят предвидените дейности без доставката и влагането на строителни материали, идентични с тези, които са предмет на процесиите фактури.

Настоящият съдебен състав изцяло кредитира заключенията на вещите  лица като изготвени компетентно, безпристрастно и в съотвествие с поставените им задачи.

Поради всички изложени съображения се налага изводът, че  процесните  фактури  удостоверяват осъществени спрямо  облагаеми доставки по смисъла на чл. 6, ал. 1 от ЗДДС с и възникнало данъчно събитие по смисъла на чл. 25 ЗДДСс, поради което и следва да се приеме, че по тях данъкът е начислен напълно правомерно.

Предвид горното съдът намира, че РА в тази му част е незаконосъобразен.

Относно начислените лихви върху деклариран .,ДДС за внасяне" по СД по ЗДДС, конто не е внесен от дружеството в законоустановения срок, съдът намира за установено следното:

Органите по приходите са установили, че за данъчен период м. 12.2016г. дружеството не е превело в приход на бюджета декларирания от него резултат за периода „ДДС за внасяне" в размер на 329,64лв. в законоустановения по чл. 89, ал. 1 от ЗДДС срок. За несвоевременното му внасяне на основание чл. 175, ал. 1 от ДОПК са начислени лихви, възлизащи на сумата от 32,69лв.

Жалбоподателят, нито в хода на ревизионното производство, нито в съдебното не е изложил конкретни доводи, поради какаво счита РА за незаконосъобразен в тази му част.

След като жалбоподателят не е внесъл дължимия данък в срока по чл. чл. 89, ал.1 от ЗДДС, то на основание чл. 175, ал.1 от ДОПК същият дължи законната лихва, т.е. РА в тази му част е законосъобразен.

Относно установените задължения по Закона за корпоративното подоходно облагане съдът намира за установено следното:

Тъй като органите по приходите са приели,че по горепосочените 27 бр. фактури, издадени от „***" ЕАД, не се доказва реалното извършване на предмета на доставка от страна доставчика, следва да се увеличили счетоводния финансов резултат за 2016г. на получателя по доставките на основание чл. 26, т. 2 от 3KIIO, във връзка с чл. 10, ал. 1 от същия закон с данъчната основа по фактурите в общ размер на 205 024,77лв.

След като настоящият съдебен състав намира, че процесните доставки са били реално извършени, то извършеното увеличаване на счетоводния финансов резултат, съответно начисления корпоративен данък за 2016г., ведно с прилежащите лихви се явява незаконосъобразно.

         При този изход на делото на страните се дължат направените от тях разноски съобразно уважената и отхвърлена част на жалбата. От страна на жалбоподателя не е представен списък с разноските, като по делото се констатира, че са заплатени такива за държавна такса и възнаграждения за вещи лица в общ размер на 650лв., като не са представени доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение. Съобразно уважената част на жалбата следва да бъде присъдена сумата в размер на 649,71лв. (шестстотин четиридесет и девет лева и седемдесет и една стотинки).

На основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК на ответника следва да бъде заплатено възнаграждение за осъществената юрисконсултска защита, съобразно отхвърлената част на жалбата. Същото възлиза на 1,36лв. (един лев и тридесет и шест стотинки).

         По компенсация, ответникът следва да заплати на жалбоподателя сумата в размер на 648,35лв. (шестстотин четиридесет и осем лева и тридесет и пет стотинки).

         Ето защо Съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ по жалбата на „***“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. Смолян ул. „Чавдар войвода“ № 16, ЕИК *********, представлявано от управителя В.А. т. Ревизионен акт /РА/ № Р-16002117003938-091-001/12.01.2018г., издаден от Г.П.Й.на длъжност началник сектор, възложил ревизията и гVДVс.на длъжност главен инспектор по приходите - ръководител на ревизията при ТД на НАП Пловдив, офис Пазарджик, потвърден с Решение № 199/05.04.2018г. на  Директора на Дирекция ОДОП, гр. Пловдив при ЦУ на НАП,  В ЧАСТТА за непризнат даиъчен кредит в размер на 41 004,95лв., с прилежащи лихви в размер на 4 351,03лв, както и В ЧАСТТА на допълнително начисления корпоративен данък за 2016г. в размер на 25 235,49лв., с прилежащи лихви в размер на 2 011,99лв.

ОТХВЪРЛЯ  жалбата на „***“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. Смолян ул. „Чавдар войвода“ № 16, ЕИК *********, представлявано от управителя В.А. т., против Ревизионен акт /РА/ № Р-16002117003938-091-001/12.01.2018 г., издаден от Галина Петкова Иовчева на длъжност началник сектор, възложил ревизията и гVДVс.на длъжност главен инспектор по приходите - ръководител на ревизията при ТД на НАП Пловдив, офис Пазаржик, потвърден с Решение № 199/05.04.2018г. на  Директора на Дирекция ОДОП, гр. Пловдив при ЦУ на НАП  В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ относно начислените лихви за забава несвоевременно внесен ДДС в размер на 32,69лв.

ОСЪЖДА Дирекция «Обжалване и данъчно – осигурителна практика» - гр. Пловдив при ЦУ на НАП да заплати на ***“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. Смолян ул. „Чавдар войвода“ № 16, ЕИК *********, представлявано от управителя В.А. т. сумата в размер на 648,35лв. (шестстотин четиридесет и осем лева и тридесет и пет стотинки) разноски по делото, изчислени по съразмерност и компенсация.

         Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба или протест пред Върховния административен съд, в 14-дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.

 

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:/п/