Решение по дело №71/2024 на Административен съд - Ямбол

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 285, ал. 1, изречение второ от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, София, депозирана чрез Т. Ч. - Старши юрисконсулт в Областна служба „Изпълнение на наказанията“, [област] против Решение № 179 от 15.11.2023 г. по адм. д. № 210/2023 г. на ЯАС.

В касационната жалба се сочи, че първоинстанционният съдебен акт се обжалва в частта, с която е осъдена ГДИН-София да заплати на И. Р. К. сумата от 300 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди за времето на престой в арест - [област] от 02.08.2019 г. до 28.11.2019 г., (с изключение на времето на престоя в арест - [област] от 22.11.2019 г. до 27.11.2019 г, равняващ се на 6 дни), или общо 113 дни, както и за времето от 01.11.2019 г. до 28.11.2019 г. (28 дни) и от 10.12.2019 г. до 20.1 2.2019 г. (10 дни), когато е бил настанен в обща килия с друг задържан (общо 38 дни), ведно със законната лихва върху сумата, считано от 25.07.2023 г. до окончателното изплащане на присъдената сума. Твърди се, че постаневонето решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано. Сочи се, че в случая неправилно съдът се е съобразил частично с аргументите на ищеца, тъй като той не е доказал реално претърпени вреди - промяна в психологичното и физиологично състояние, което да е в резултат на посочените дсйствия/бездействия на ответника; не са ангажирани никакви писмени доказателства, които да докажат по безспорен начин твърдените в исковата молба обстоятелства от една страна, а от друга страна - липсва и въведено нормативно установено задължение на служители на ГДИН-София, което да не е било изпълнено. Според изложеното в жалбата в тежест на претендиращия е да докаже настъпването на вреди от неимуществен характер, представляващи болки и страдания, които да са в причинна връзка с незаконосъобразни действия на администрацията на Арест-[област], като се твърди, че в конкретния случай няма данни да е налице увреждане по степен и характер на преживени болки и страдания от ищеца, което да е довело до някакво здравословно неразположение или трайно да е увредило здравословното му състояние; по делото няма данни за конкретни увреждания (физически или психически), които биха могли да бъдат разглеждани като последица от условията, при които е бил поставен ищеца в ареста. Свидетелските показания пресъздават преживяванията в ареста на самите свидетели, а не какво е преживял ищецът и дали всъщност е претърпял някакви вреди и те да са вследствие незаконосъобразни действия или бездействия на орган или длъжностно лице при осъществяване на административна дейност. Няма никакво годно доказателство, че вследствие битовите условия в Арест-[област] К. е претърпял вреди. Изразява се и несъгласие с размера на присъденото обезщетение, като се сочи, че същият е завишен и е определен в разрез с изискването на чл. 52 от ЗЗД, а съдът не е изложил никакви мотиви за това. По тези съображения се иска отмяната на съдебния акт в осъдителната му част, като се претендира оставянето му в сила в частта, с която е отхвърлен искът на ищеца за заплащане на обезщетение до претендирания размер от 16 000 лева. Алтернативно се иска присъденото обезщетение да бъде редуцирано до минимален размер. Претендират се и разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл.144 от АПК за осъществената по делото защита от юрисконсулт в размера, определен в чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, като се сочи и съдебна практика - Решение № 11996/10.10.2017 г. по адм. д. № 6859/2016 г. по описа па ВАС.

В съдебно заседание касационният жалбоподател Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София, редовно призован, не изпраща представител.

Ответната страна И. Р. К., редовно призован, в съдебно заседание се явява лично и поддържа касационната жалба. Изразява несъгласие с определеното с атакуваното съдебно решение обезщетение, като сочи, че по време на престоя си в ареста е бил в нечовешки условия, много тежки; твърди, че му е причинена болка и страдание, както и че все още има белези по ръцете, тъй като е държан с открити рани четири месеца, без да са взети мерки по лечението им. Заявява, че изхождането по малка нужда е осъществявано в шишета, като вечер е било невъзможно ходенето до тоалетна, тъй като не се е допускало излизане от килията за времето от 20:00 часа до 06:00 часа сутринта. Твърди също, че в килията няма как да се протегне човек, без да се опре някъде, точно един квадрат остава място пред вратата; между вишките и стената разстоянието било около 50 см и като се вдигнат ръцете нагоре, се опира тавана, а пространството било предназначено за двама човека; липсвала и пряка слънчева светлина.

Представителят на Окръжна прокуратура-Ямбол намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, като счита, че то е постановено в съответствие със събраните по делото доказателства, при съблюдаване на материалния и процесуалния закон, поради което иска съдът да го остави в сила.

Административен съд–Ямбол, втори касационен състав, след като прецени допустимостта на касационната жалба и релевираните отменителни основания, приема за установено следното от фактическа и правна стана:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в законоустановения срок и от надлежна страна, но разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба, подадена от И. Р. К., понастоящем в О.З. [област], Следствен арест, втора група, съдържаща искане за осъждане на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София, за сумата от 16 000 лева, съставляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за времето от 02.08.2019 г. до 19.12.2019 г. включително, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането.

Пред инстанцията по същество К. е изложил твърдения, че през 2019 г. в следствения арест в [населено място] е бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на задържането под стража, изразяващи се в лошо проветрение, липса на прозорец, недостатъчно слънчева светлина, липса на спално бельо, стара възглавница, стари и мръсни дюшеци, липса на топла и студена вода в килията, липса на тоалетна; заявил, че удовлетворяването по малка нужда е извършвал в шише, а за изхождане по голяма нужда се е налагало да се моли и да чака да му отворят и да го пуснат; сочи, че е потискал многократно биологичните си нужди; твърдял също наличие на хлебарки в килията, в която е пребивавал за посочения период, липса на адекватна медицинска грижа (заболял от вирусен хепатит С), неосигуряване на диетичен хранителен режим, липса на мебели за съхраняване на храна, дрехи, вещи в килията, наличие на стари и нехигиенични матраци, одеяла и възглавници; навеждал оплаквания за лоши климатични условия в килията - много високи температури през лятото и ниски такива през зимата, липса на перилни препарати, сапуни и други материали за поддържане на хигиената, липса на условия за изпиране на дрехите. Изложил и твърдения, че е било нарушено правото му за престой на открито, като посочил, че в ареста не е имало дори каре; твърдял и нарушение на изискването на чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС за минимална жилищна площ в спалното помещение. В обобщение посочил, че условията, в които е изтърпявано задържането под стража в ареста в [населено място] за претендирания период са били неблагоприятни и тежки, уронващи човешкото достойнство, пораждащи чувство на страх, незащитеност и малоценност.

ЯАС в настоящия си състав намира, че в мотивите на обжалваното решение е обсъдена подробно фактическата обстановка по спора, с който съдът е бил сезиран. Събраните писмени и гласни доказателства са последователни, систематично посочени и подробно анализирани въз основа на приобщения доказателствен материал по делото.

От правна страна съдът приел, че в случая претендираните неимуществени вреди – негативни психически изживявания, дискомфорт при престоя или здравословни последици от лошите условия, не са доказани в пълна степен в хода на съдебното производство. За недоказана съдът приел претенцията за липса на свеж въздух и светлина в помещението, в което е бил настанен К.. Съобразно приобщените по делото доказателства като неоснователни са отхвърлени и твърденията за липса на предоставяне от страна на администрацията на почистващи и дезинфектиращи материали, както и на такива, необходими за поддържане на хигиена, липса на качествена храна и наличие на хлебарки. Като неоснователно е отхвърлено и твърдението за липса на адекватно медицинското обслужване. Въз основа на приетите в хода на съдебното производство документи, удостоверяващи условията и режима в ареста в [населено място], съдът намерил за недоказани и твърденията в исковата молба относно обстоятелството, че липсата на адекватни медицински грижи е причина за заболяването му от хепатит „С“, тъй като по отношение на това дали е налице причинно-следствена връзка между условията и заболяването не са ангажирани никакви доказателства, въпреки дадените от съда указания относно доказателствената тежест на твърдените от страните факти.

На следващо място е прието от първоинстанционния съд въз основа на приобщената към делото Справка за престой на лицето в ареста, че в периодите от 01.11.2019 г. до 28.11.2019 г. и от 10.12.2019 г. до 20.12.2019 г. (общо 38 дни) на ищеца не е била осигурена изискуемата по закона жилищна площ от минимум 4 кв. м. Прието е също така, че задържаният е имал достъп до общия санитарен възел с течаща вода четири пъти дневно, а при нужда ползването на тоалетните и банята се е извършвало след сигнализиране на дежурния надзирател, което според мотивите на съдебното решение сочи, че на ищеца очевидно все пак е била осигурена възможност да удовлетворява естествените си физиологични нужди в хигиенна и здравословна среда. Като основателна е счетена претенцията на ищеца за неосигуряване престой на открито съобразно изискването на чл. 86, ал. 1 от ЗИНЗС, като е прието, че извеждането му за процесуално-следствени действия и разходките до общата баня и тоалетна не биха могли да се приравнят на изискуемия от закона престой на открито. В заключение е прието, че условията, при които е бил поставен ищецът К., надхвърлят минималния предел, над който може да се определи, че те са нечовешки или несъвместими с неговото достойнство, макар и начинът на изпълнение на мярката за неотклонение да не надхвърля неизбежното страдание, свързано с ограниченията, които понася задържаното лице. По тази причина исковата претенция в частта за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от липсата на санитарен възел, на течаща вода в спалното помещение, малка квадратура и липса на престой на открито, е приета за доказана по основание и частично основателна по размер. Посочено е, че при определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид продължителността на престоя в следствения арест, липсата на последващи заболявания, причинени от тези условия и интензитета на въздействие на същите върху психиката, здравето и общото психическо състояние на ищеца в съответствие с практиката на ЕСПЧ. Въз основа на събраните в хода на съдебното производство доказателства за конкретния случай съдът направил извод, че за времето на престой от 02.08.2019 г. до 28.11.2019 г., (с изключение на времето на престоя в Арест-[област] от 22.11.2019 г. до 27.11.2019 г., равняващ се на 6 дни), или общо 113 дни, както и за времето от 01.11.2019 г. до 28.11.2019 г. (28 дни) и от 10.12.2019 г. до 20.12.2019 г. (10 дни), когато е бил настанен в обща килия с друг задържан (общо 38 дни), различен от посочения в исковата молба период от време – 02.08.2019 г. – 19.12.2019 г., И. Р. К. е бил поставен в положение да търпи негативни и унизителни изживявания, които могат да се квалифицират като унижаване на човешкото достойнство и изтезание по смисъла на чл. 3 от ЕКПЧОС. Отчитайки спецификата на случая, характера и невисокия интензитет на увреждането и твърде ниската степен на засягане неимуществената сфера на ищеца, съдът преценил, че увреждането досежно доказания период с посочената по-горе продължителност, би било справедливо възмездено с обезщетение в размер на 300 лева, като в останалата част до пълно предявения размер от 16 000 лева искът бил отхвърлен. С оглед т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. по тълк. гр. дело № 3/2004 г., ОСГК на ВКС първоинстанционният съд определил претендираната от ищеца законна лихва като дължима от датата на предявяване на исковата молба (25.07.2023 г.) и присъдил такава именно от тази дата.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

Съдът е отговорил точно на искането за търсената съдебна защита, като е съобразил релевантните за спора факти, както и изразените от страните становища. Извел е обосновани изводи, които изцяло се споделят от настоящата съдебна инстанция.

По отношение наведеното в съдебно заседание твърдение от ответната страна И. Р. К. за занижен размер на определеното от първионстанционния съд обезщетение, настоящата инстанция намира същото за неоснователно. Доказателствата по делото недвусмислено сочат, че на ищеца е била осигурена възможност да удовлетворява естествените си физиологични нужди в хигиенна и здравословна среда, било е осигурено също така адекватно проветрение и достатъчно слънчева светлина, спално бельо и спални принадлежности, топла и студена вода, като не е имало и хлебарки в килията, в която е изтърпявано задържането под стража за посочения период; осигурена му също и адекватна медицинска грижа, нормален хранителен режим и климатични условия в килията; не е налице и твърдяната липса на перилни препарати, сапуни и други материали за поддържане на хигиената, както и липса на условия за изпиране на дрехите. От приетите и неоспорени по делото доказателства действително се установява, че заявената от К. претенция е основателна единствено в частта на неосигуряване от страна на администрацията на изискуемата по закон жилищна площ от минимум 4 кв. м в периодите от 01.11.2019 г. до 28.11.2019 г. и от 10.12.2019 г. до 20.12.2019 г. (общо 38 дни), както и досежно липсата на санитарен възел с течаща вода в помещението и неосигуряване на престой на открито съобразно изискването на чл. 86, ал. 1 от ЗИНЗС. Както се посочи по-горе, от представената Справка за престой на лицето в ареста, по време на престоя на К. в арест-[област] за времето от 02.08.2019 г. до 28.11.2019 г., (когато е преведен в Затвора - [област] с Разпореждане на РП-Ямбол № 2510/20.11.2019 г.), и от 10.12.2019 г. до 20.12.2019 г., (когато е преведен от Затвора [област] в арест-[област], т. нар. делегация), И. Р. К. е настаняван в помещенията за настаняване на лишените от свобода, които са еднотипни - с размер 6,38 кв. м, оборудвани с две легла, (разположени едно над друго), маса и стол, монтирани неподвижно. За времето от 01.11.2019 г. до 28.11.2019 г. и в периода 10.12.2019 г. - 20.12.2019 г. К. е бил настанен в спално помещение заедно с още по един задържан, а в останалото време е бил настаняван самостоятелно. Следователно, както правилно е посочено и в първоинстанционното решение, в периодите от 01.11.2019 г. до 28.11.2019 г. и от 10.12.2019 г. до 20.12.2019 г. (общо 38 дни) на ищеца не е била осигурена изискуемата по закона жилищна площ от минимум 4 кв. м. Безспорно се установява от писмените и гласни доказателства по делото и липсата на санитарен възел с течаща вода в самото помещение – действително, това създава известен дискомфорт и неудобство за задържания с мярка за неотклонение „задържане под стража“ и по себе си може индиректно да обоснове жестоко, безчовечно или унижаващо отношение по смисъла на чл. 3 от ЕКПЧОС, но фактът, че задържаният е имал достъп до общия санитарен възел с течаща вода четири пъти дневно, а при нужда ползването на тоалетните и банята се е извършвало след сигнализиране на дежурния надзирател, сочи действително, че на ищеца очевидно е била осигурена някаква възможност да удовлетворява естествените си физиологични нужди в хигиенна и здравословна среда. От представената от ответника по делото справка за задържаното лице и относно материално–битовите условия в ареста – [област] се установява, че изпълнението на престоя на открито реално не се е осигурявало през целия период на исковата претенция, поради което основателно е твърдението за неосигуряване на престой на открито съобразно изискването на чл. 86, ал. 1 от ЗИНЗС. При тези данни, отчитайки спецификата на случая, характера и невисокия интензитет на увреждането и твърде ниската степен на засягане неимуществената сфера на ищеца, съдът правилно и в съответствие с разписаното в чл. 52 от ЗЗД е определил размер на обезщетението от 300 лева, като е изложил подробни мотиви в тази насока, които напълно се споделят от касационната инстанция и не следва да се преповтарят с оглед разписаното в чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК. Предвид посоченото до тук не са налице и основания за завишаване на така определения размер на обезщетение. По изложените съображения, настоящият касационен състав счита твърдението на ответната страна И. Р. К. за занижен размер на определеното от първионстанционния съд обезщетение за неоснователно.

По отношение на касационната жалба, подадена от ГДИН срещу осъдителната част на първостепенния акт, настоящият съдебен състав намира, че същата е неоснователна. Инстанцията по същество е установила, че през исковите периоди от 01.11.2019 г. до 28.11.2019 г. и от 10.12.2019 г. до 20.12.2019 г. (общо 38 дни) И. Р. К. е обитавал помещения, в които не му е била осигурена минималната жилищна площ от 4 кв. м, не му е бил осигурен престой на открито съобразно изискването на чл. 86, ал. 1 от ЗИНЗС и е липсвал санитарен възел с течаща вода в самото помещение. Тези факти и обстоятелства не са оспорени от ГДИН чрез представяне на съответните писмени доказателства или използването на други доказателствени средства. Следователно, изводът на съда за поставяне в неблагоприятно положение по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС на К. е правилен. Съдът е разпределил доказателствената тежест между страните и е указал на ГДИН да представи писмени доказателства във връзка с твърденията, изложени от ищеца в исковата молба, но такива не са ангажирани както при депозиране на писмения отговор, така и в хода на съдебното производство. Следователно, оплакванията за неправилност на процесния съдебен акт в разглежданата му част не се установяват от доказателствения материал по делото. Също така, съдът е мотивирал и размерът на обезщетението за неимуществени вреди за сумата от 300 лева по справедливост съобразно правилото на чл. 52 от ЗЗД и не са налице основания за намаляването .

Предвид изложеното и липсата на обосновани доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт в осъдителната му част, настоящата инстанция намира, че първостепенният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила, а жалбата против него следва да бъде отхвърлена.

С оглед изхода на спора разноски за настоящата касационна инстанция не следва да се присъждат.

 

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предл. първо от АПК, Административен съд – Ямбол, втори касационен състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 179 от 15.11.2023 г. по адм. д. № 210/2023 г. по описа на Административен съд - Ямбол.

 

Решението е окончателно.