№ 365
гр. Б., 11.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Б., ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Вера Коева
Членове:Милена Каменова
Емилия Дончева
при участието на секретаря Катерина Пелтекова
като разгледа докладваното от Вера Коева Въззивно гражданско дело №
20241200500548 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх.№ 500364/05.03.2024 г., подадена от Н.
И. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр.Р., ул. „О.“ №4, чрез пълномощник адв.И.
Й. против Решение №50042/24.01.2024 г. по гр.д.№254/21г. по описа на РС-Р..
Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност, поради нарушение на материалния
закон и съдопроизводствените правила на решението на районния съд като се
иска отмяната му изцяло и уважаване на предявения иск. Оспорва се като
необоснован и вътрешно противоречив извода на съда, че от доказателствата
по делото е недоказан фактът на настъпване на конкретни вреди за ищеца,
както и пряката им връзка с поведението на ответника. Подробно се
анализират събраните по делото доказателства, вкл. и изводите от събраните
експертизи и гласни доказателства. Подробно се аргументира тезата, че са
налице всички елементи от фактическия състав на чл.403, ал.1 ГПК вр. с чл.45
ЗЗД, за ангажиране отговорността на ответника. Твърди се, че последният е
1
действал недобросъвестно по арг. на чл.3 ГПК, която се изразява в
бездействие и непредприемане на действия по искане за вдигане на
наложените запори от съдия изпълнителя, въпреки искания от ищеца за
действия в тази насока. При подробно изтъкване на доводи в горната насока се
поддържа, че искът е доказан по основание и размер и се иска уважаването му.
Поискани са разноски, направени и пред двете инстанции.
Във въззивната жалба не се правят искания за събиране на нови
доказателства при въззивната проверка.
Препис от въззивната жалба е връчен на ответната страна. В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор по нея от въззиваемата страна.
Жалбата се оспорва като неоснователна, при развити аргументи, както
фактически, така и правни за неоснователност на доводите на въззивника.
Иска се иска потвърждаване на решението като правилно и законосъобразно.
От въззавемата страна не се сочат доказателства и няма искане за събиране
на нови такива.
Страните, редовно и своевременно призовани, не се явяват. С нарочни
писмени становища въззивника поддържа жалбата, а въззиваемата страна
подадения отговор. И двете страни са поискали разноски, представили са
списъци за направени такива по чл.80 ГПК и са поддържали възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства.
Въззивната жалба отговаря на изискванията за редовност по чл.260 и чл.261
ГПК, подадена е в срока по чл.259, ал.1 ГПК от легитимирана страна с правен
интерес от обжалване, поради което е процесуално допустима и подлежи на
разглеждане.
Окръжен съд Б., след като съобрази материалите по делото и приложимия
закон, намира следното:
Производството по гр.д.№ 254/2021г. по описа на РС Р. е образувано по
искова молба от Н. И. Ч., ЕГН ********** против ЗД „Б.И.“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. С., 1407, район Л., бул.
“Д.Б.“ № 87, с която е предявен осъдителен иск – за осъждане на ответника да
заплати на ищеца обезщетение за причинени неимуществени вреди, търпени в
резултат на наложено обезпечение на иск, в размер на 8000 лв., ведно със
2
законната лихва, считано от датата на налагане на запора – 29.10.2013г. до
окончателното плащане.
Ищецът е обосновал правния си интерес от предявяване на иска и търсената
защита с твърдението, че срещу него от ответната страна е бил предявен иск за
изплащане на обезщетение по чл. 213 от КЗ(отм.), във връзка с чл.45, ал.1 от
ЗЗД в размер на 20 306,25 лв., въз основа на който е образувано гр.д. №
1050/2013 г. по описа на РС Р.. Посочено, че по същото дело с определение от
09.10.2013г. е допуснато обезпечение на иска чрез запор до размер на сумата
от 20306.25 лв. на всички банкови сметки на ищеца в изброени банки в
страната. Въз основа на издадената обезпечителна заповед, ответника
образувал изп. дело № ******** по описа на ЧСИ М.П. и бил наложен
ефективен запор на сметките му в „УКБ.“АД. Излага се, че предявеният срещу
ищеца иск бил отхвърлен с решение, влязло в сила на 08.04.2016 г. и с
определение от 30.06.2017г. било отменено допуснатото обезпечение. Сочи се,
че ответникът не предприел действия за прекратяване на образуваното
изпълнително дело и не поискал вдигане на запора на сметките, поради което
ищеца го поканил да вдигне запорите с молба от 23.04.2019 г. ЧСИ П. вдигнал
наложения запор в „УКБ.“АД на 22.01.2020 г. Така ищецът твърди, че не
могъл да оперира с която и да е банка в страната, а при разплащанията в
размер над 10000 лв. не могъл да спазва специалния ред и да заплаща сумите
по банков път, а не в брой. Това уронило доброто му име пред „УКБ.“АД,
създало му постоянен стрес. Станал раздразнителен, нарушил се сънят му,
повишило се кръвното му налягане.
Ответната страна е оспорила иска като неоснователен. Оспорва се
налагането на обезпечителна мярка да представлява деликт, както и запорът
да е вдигнат несвоевременно. Ответника като юридическо лице не може
самостоятелно да извършва деликт. Описаните действия на ответното
дружество не са противоправни, същото добросъвестно е упражнявало
процесуалните си права. Несъстоятелни са твърденията на ищеца за
невъзможност да извършва банкови операции След налагане на запора
ищецът е могъл да открие нова банкова сметка и да оперира с нея. Отделно не
е била налице твърдяната спешност, доколкото ищецът е получил
отхвърлително решение в края на юни 2017 г., но е предприел действия за
подаване на молба за вдигане на запора 2 години по-късно и то не към
компетентния орган. Поради това твърди, че със собственото си бездействие
3
ищецът е допринесъл за неразположението си. Оспорва се твърдените за
болки и страдания, както и твърдените увреждания да се намират в причинно
следствена връзка с твърдяното събитие. Оспорват претенцията като
прекомерно завишена. Не се дължат лихви върху претенцията, доколкото
ищецът не ги е сезирал с претенция за заплащане на обезщетение, а съгласно
чл. 380, ал.3 КЗ непредставянето на банкова сметка на пострадалия има
последица забава на кредитора и застрахователя не дължи лихва. Прави се
възражение за изтекла погасителна давност по главния иск и по иска за
мораторна лихва.
С първоинстанционното решение искът е отхвърлен изцяло като
неоснователен. Съдът е приел, че от доказателствата по делото не се
установява по категоричен начин настъпването на конкретни вреди за ищеца,
както и пряката им причинна връзка с поведението на ответника. Чрез
обсъдените гласни и писмени доказателства при условията на пълно и главно
доказване ищецът не установява наложения запор на банковите сметки да му е
причинил стрес от такова естество, че да е довел до влошаване на
здравословното му състояние по описания в исковата молба начин.Съдът е
намерил още, че е недоказано твърдението на ищеца, че вследствие на запора
не е могъл да извършва банкови операции, доколкото са били запорирани
единствено сметките му в една банка, като същия не е бил възпрепятстван да
открие сметки в други банки и да извършва разплащания. Прието е, че не е
установено по делото и каква сума е имал по банковата си сметка към датата
на запора, която вследствие на същия да е бил възпрепятстван да ползва.
Подчертано е още, че от датата на отмяна на обезпечението през 2016г. до
фактическото вдигане на запора през 2020г. ищецът не е проявил активност да
сезира ЧСИ да вдигне наложения запор, което обосновава извод, че
твърдените вреди не са в причинно следствена връзка с обезпечението. По
тези съображения искът е отхвърлен като неоснователен изцяло.
Обсъждането на събрания доказателствен материал налага извода за
правилно установена от районния съд фактическа обстановка. Същата е пълна
и съответна на събраните по делото доказателства, поради което и на
основание чл.272 ГПК съдът препраща към нея.
Направеният от въззивния съд самостоятелен анализ на събраните
доказателства води до следните фактически констатации:
4
Срещу въззивника от вззиваемата страна е бил предявен иск за изплащане
на обезщетение по чл. 213 от КЗ (отм.), във връзка с чл.45 ЗЗД, във връзка с
който е образувано гр.д. № 1050/2013 г. по описа на РС Р.. По това делото с
определение № 4537/09.10.2013г. е допуснато обезпечение на предявения иск
чрез налагане на обезпечителна мярка запор върху вземанията до размер на
сумата от 20306.25 лв. на всички банкови сметки на ищеца в изброени банки в
страната. Въз основа на издадената обезпечителна заповед от 24.10.2013г.,
въззиваемата страна е образувал изп.дело № ******** по описа на ЧСИ М.П. ,
с което допуснатата обезпечителна мярка запор на сметките на въззивамия в
„УКБ.“АД е била наложена. С решение № 2113/30.04.2015г. постановено по
гр.д.№ 1050/2013г. по описа на РС Р. предявеният срещу ищеца иск бил
отхвърлен, като ответникът е осъден да заплати на ищеца направените по
делото разноски. С решение № 766/08.02.2016г. постановено по в.гр.д.№
774/2015г. по описа на Окръжен съд Б. е потвърдено първоинстанционното
решение. Решението е влязло в сила на 08.04.2016 г. С определение № 3823 от
30.06.2017 г., по молба от въззивника, е било отменено допуснатото
обезпечение. Ответника не предприел действия за вдигане на запора, поради
което ищеца го поканил да вдигне запорите с молба от 23.04.2019 г. Видно от
молба вх.№ 35302/15.05.2019г. ищецът Н. Ч. сезирал ЧСИ П. с молба за
вдигане на наложените запори върху банковите му сметки.
ЧСИ П. е удостоверил /вж.удостоверение/, че със съобщение на 29.10.2013г.
е наложен запор на банковите сметки на длъжника Н. Ч., открити в УКБ. АД, а
на 22.01.2020г. със съобщение за вдигане на запор е вдигнат наложения запор
на всички банкови сметки в „УКБ.“ АД.
От въззиваемия е представен амбулаторен лист от 24.04.2019г. с посочена в
него диагноза - хипертонично сърце без сърдечна недостатъчност, като е
отразено, че от няколко седмици се оплаква от главоболие, световъртеж,
гадене, отпадналост, сърцебиене, бодежи в гърдите, лесно заморяване. Като
свидетел по делото е разпитана съпругата на въззивника – св. Ч.а.
Свидетелката сочи, че наложените по сметката на съпруга й запори създали
проблеми в семейството, е нарушило хармонията, тъй като ищецът се
изнервил и се наложило да започне нова работа, за да се увеличат приходите в
семейството, каквото всъщност не започнал. Сочи, че съпругът й ходил на
медицински прегледи, получавал болнични листа, започнал да пие хапчета за
5
кръвно, вследствие на стреса от наложения запор върху банкови сметки. Пиел
успокоителни, които продължава да ги пие, бил доста изнервен. От падане на
запорите нещата били значително по-спокойни и той се чувствал добре.
В приетото от първоинстанционният съд съдебно-медицинска експертиза
вещото лице сочи, че хипертоничната болест на сърцето може да причини
серия промени в структурите на сърцето – лява камера, ляво предсърдие и
коронарни артерии в резултат на хронично повишаване на кръвното налягане,
като това засягане на структурите на сърцето се нарича „хипертонично
сърце“. Хипертонията увеличава натоварването на сърцето, предизвиквайки
структурни и функционални промени в миокарда като хипертрофия на лявата
камера, която може да прогресира до сърдечна недостатъчност. В конкретния
случай от приложената документация Н. Ч. е с поставена диагноза
хипертонично сърце без сърдечна недостатъчност. От приложените
амбулаторни листа от извършени прегледи са поставени диагнози „Други
вторични гонортрози“, „Идиопатична подагра“, „увреждания на между
прешлени дискове в поясния и други отдели на гръбначния стълб с
радикулопатия“, „увреждания на брахиалния плексус“, „първична гонартроза,
двустранна“, „други форми на затлъстяване“. Вещото лице е посочило, че се
касае за хронични заболявания на опорно – двигателната, еднокринната и
периферната нервна система. С изключение на затлъстяването, останалите
заболявания нямат отношение към лечението и повлияването на
хипертоничното сърце, доколкото същите са с дегенеративен характер и са
възрастово обусловени. От приложената медицинска документация вещото
лице е установил, че до 2013г. Ч. е бил диагностициран с идиопатична
подагра, вторична гонартроза и увреждания на междупрешлените дискове в
поясния и другите отдели на гръбначния стълб с радикулопатия. За първи път
в амбулаторен лист № 4916/26.09.2014г. се появява диагноза „Хипертонично
сърце без сърдечна недостатъчност“, като тогава е измерено артериално
налягане 150/90 и сърдечна честота 76 удара в минута, изписана е
антихипертензивна терапия. При извършените измервания на артериално
налягане при предходни посещения при общопрактикуващия лекар са
измервани нормални стойности в порядъка 120/70 mmHg.
Вещото лице е отразил, че рисковите фактори за развитие на хипертонична
болест включват напреднала възраст, фамилна анамнеза, затлъстяване, диети с
високо съдържание на натрий, физическа неактивност, прекомерна
6
консумация на алкохол, наличие на захарен диабет, бъбречни заболявания,
психически състояния като стрес, напрежение и много други.
В заключение експерта е обобщил, че в конкретния случай не може да се
посочи еднозначно и категорично причината за високите стойности на
кръвното налягане при Ч., тъй като липсва приложена документация. Липсват
данни за начина му на живот, физическа активност, хранителен режим и
вредни навици. Възможно е едно стресово състояние, каквото се твърди от Ч.,
че е преживял през 2013 г. от наложени запори на банкови сметки, да е
допринесло за това заболяване.
От заключението на приобщената по делото съдебно-психологическа
експертиза се установява, че преживяната от Ч. невъзможност да ползва
сметките си са негативни емоционални преживявания и се определят като
отрицателен ситуативен стрес. Макар че, след ситуацията възстановява
ежедневния ритъм на живот, негативните преживявания са останали. Ч.
продължава да бъде ситуативно напрегнат и тревожен, което нарушава
пълноценното му социално функциониране. Същия споделил, че всеки път,
когато е отивал в банката и е получавал отговор, че не са отблокирани
сметките, за него това е било кошмар, всеки път е преживявал стрес, защото
трябвало да разчита единствено на финансовата подкрепа на съпругата си за
покрИ.е на ежедневни нужди. Този стрес е предизвикал главоболие,
световъртеж, отпадналост, сърцебиене.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
Съгласно чл.269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Оспореното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение камо в рамките на релевираните оплаквания.
Липсват оплаквания от страните относно правното квалифициране на спора.
С оглед твърденията на ищеца, последният претендира обезщетяване на вреди
в резултат на неоснователно допуснато обезпечение чрез запориране на
банковите му сметки. Ето защо и правилно в съответствие с твърденията на
7
ищеца в с.з. от 24.03.2023г. е допуснато преквалифициране на спора като
такъв по предявен иск пр.основание чл.403, ал.1 ГПК вр. с чл.45 ЗЗД.
Фактическият състав на иска включва в кумулативност установяване от ищеца
на следните елементи – допуснато обезпечение на предявен иск, налагане на
обезпечителната мярка, наличие на някое от изброените в чл.403, ал.1 ГПК
обстоятелства, настъпване на сочените по вид вреди /в случая неимуществени/
и пряката връзка на тези вреди с допуснатото обезпечение. В тежест на ищеца
е да установи пълно и главно всички тези елементи от фактическия състав на
спорното право, както и размера на твърдените вреди.
Основното оспорване във въззивната жалба се изразява в оплакване за
неправилно установени от първоинстанционният съд факти за настъпили
неимуществени вреди и тяхната връзка с наложения запор, което е в резултат
на неправилно кредитиране на събраните писмени, гласни доказателства и
експертизи.
Предвидената в чл. 403 ГПК отговорност за вреди, причинени от допуснато
обезпечение, е основана на принципа за общата гражданска отговорност за
непозволено увреждане /чл. 45 ЗЗД/. Тази претенция се основава на
плоскостта на деликтната отговорност по чл. 45 от ЗЗД, но се отличава от нея с
оглед изискването за вина. Отговорността по чл. 403 от ГПК е безвиновна,
обективна. Ищецът не може да се освободи от нея като докаже, че е положил
дължимата грижа да провери допустимостта и основателността на иска.
Отговорността му следва да се ангажира доколкото той черпи за себе си
благоприятни последици от допуснатото в негова полза обезпечение. Ето
защо, доколкото в тази норма липсва изрична регламентация относно вредите,
които подлежат на обезщетяване, съответно за същите следва да се прилагат
разпоредбите на ЗЗД /така Решение № 54 от 17.02.2016 г. на ВКС по гр. д. №
5091/2015 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията М. Г.а/. Следва да се приеме, че
при искането за реализиране на такъв вид отговорност ищецът може да
иска,както имуществени, така и неимуществени вреди. По въпроса, че
обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, е налице установена трайна и непротиворечива
съдебна практика: ППВС № 4/23.12.1968 г., както и постановени от ВКС на
основание чл. 290 от ГПК и задължителни съдебните инстанции решения:
решение № 111/13.07.2010 г. по т. дело № 935/2009 г. на II -ро т. о., решение №
499/30.06.2010 г. по гр. дело № 647/2009 г. на IV -то г. о. и др.. Според
8
цитираната практика по правилото на чл. 45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи
вредите, които виновно е причинил другиму, като ищецът следва да докаже
претърпени вреди, които да са в причинна връзка с вредоносното поведение,
като съгласно чл. 51, ал. 1 от ЗЗД подлежат на обезщетяване всички вреди,
които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Тя е за всички
преки и непосредствени вреди, които обезпечението на иска е причинило на
ответника.
Предвид общия принцип на доказателствената тежест, въззивната страна е
тази, която следва да ангажира доказателства за наличието на всички
елементи на иска по чл.403, ал.1 ГПК.
В съответствие с представените писмени доказателства /удостоверение от
ЧСИ – л.24 РС, определението, с което е допуснато обезпечението и
определението, с което е отменено/ правилно е установен фактът, че за
периода от 29.10.2013г. до 22.01.2020г. върху всички банкови сметки на ищеца
е бил наложен запор. Само по себе си налагането на обезпечителна мярка не
представлява злоупотреба с права, а напротив – допустим способ за защита на
субективни права. Не е спорен и фактът, че обезпеченият иск е бил отхвърлен
с влязло в сила решение, като неоснователен, както и че обезпечението е било
отменено именно на това основание. Следователно са налице част от
предпоставките на иска по чл.403, ал.1 ГПК – допуснато обезпечение и
отхвърляне на иска, който е бил обезпечен с влязло в сила решение.
От гласните доказателства и приетите две експертизи – психологическа и
медицинска не може пълно и главно да се счете, че е установен фактът на
претърпени от въззивника вреди, техният вид и естество, описани в исковата
молба и че тези вреди са пряка и непосредствена последица именно от
допуснатото обезпечение. На първо място следва да се вземе предвид, че по
делото е допуснато обезпечение на висящ иск. В тази връзка е неясно и
недоказано от въззивника дали сочените от него в исковата молба като
претърпени неимуществени вреди не са в резултат изобщо на предявения
срещу него иск, а не само на обезпечението в рамките на същия този процес.
От приетата по делото съдебно – психологическа експертиза не може да се
установи настъпването и търпените от ищеца неимуществени вреди като
пряка и непосредствена последица от запориране на сметките му. В
експертизата по същество са отразени единствено и само данни от
9
споделените от ищеца усещания и негативни преживявания по повод на
запориране на сметките му. Експертизата се е ограничила само и единствено
в извършване оценка на поведението, чувствата и споделените от ищеца
усещания и преживявания. Самият експерт посочва, че и по време на
провеждане на самата беседа ищецът е проявил видими признаци на
тревожност и засилена емоционалност, започнал дори да плаче , защото
спомена от преживяното бил силен, както и че определил като кошмар
отговорът, че запорът не е бил вдигнат всеки път, когато е питал в банката,
както и че изпитал стрес, защото разчитал единствено на финансовата
подкрепа на съпругата си. С други думи, единствените данни в експертизата
се ограничават в това да се посочат чувствата, емоциите и преживяванията на
ищеца по споделено единствено и изключително от самия него и единствено
на база на данни от самия ищец е заключено, че последният продължавал да е
ситуативно напрегнат и тревожен, което е нарушило пълноценното му
социално функциониране. Вещото лице отдава това на интровертния тип
личност на ищеца, който не споделя чувствата си и това влияе на
емоционалното му състояние. В съдебно заседание вещото лице пояснява, че
става дума за човек, който трудно преживява случващото се и е затворен в
себе си и поради това определя ищеца като човек, който не е преживял
събитието. Вещото лице определя като стресогенни събития в живота на
ищеца, както фактът, че е бил участник в ПТП, така и в образуването на дело,
по което от него са претендирани 20 000 лв., но и счита, че такъв стрес е и
следствие на запора. Ето защо, от заключението на вещото лице не може да се
направи еднозначен извод дали и доколкото сочените и описани от ищеца в
исковата молба вреди са само и единствено от налагането на запор върху
банковите му сметки или става дума за комплексни събития, осъществили се
много бързо едно след друго във времето, както посочва вещото лице в
отговорите си в с.з. и невъзможността на тялото да реагира своевременно на
причиненото.
От показанията на св. Ч.а – като съпруга на ищеца, също не следва да се
кредитират с доверие на основание чл.172 ГПК, като заинтересована от изхода
на спора, поради посочената връзка с ищеца. Твърденията на свидетелката, че
въззивникът не е започнал работа, тъй като не могъл да си открие сметка,
както и че не могъл да получава обезщетенията по НОИ, на същото
основание, се опровергават от вида и размера на обезпечителната мярка, която
10
е наложена. С определение № 4537/09.10.2013г. по гр.д.№ 1050/2013г. е
допуснат запор върху сметките на въззивника, но до размер на спорната сума
от 20306,25 лв. Ето защо, при налично покритие по сметките над тази сума
ищецът е могъл да разполага и съответно да се разпорежда с тях.
Запорирането на вземане като обезпечителна мярка цели охраняване на
имуществото на длъжника към патримониума му с цел възможност за
насочване на бъдещо принудително изпълнение срещу него, а не означава
отчуждаване или разпореждане с тази сума, за да се обосновава от ищеца
причиняването на вреди в посочения в исковата молба смисъл. От друга
страна, с императивни разпоредби са уредени въпросите, относно вземанията
от НОИ и/или за трудово възнаграждение, които до определен размер
/минималната за страната работна заплата/ са несеквестируеми и в този
смисъл срещу вземания на това основание и размери е недопустимо
запорирането им и насочване на принудително изпълнение.
В приетата и неоспорена от страните съдебно – медицинска експертизата
вещото лице сочи, че не може да даде категоричен и нееднозначен отговор, че
причината за високите стойности на кръвното налягане при Ч. е именно,
поради наложените запори, тъй като липсва приложена документация.
Липсват данни за начина му на живот, физическа активност, хранителен
режим и вредни навици. Вещото лице е дало отговор с вероятен характер, а
именно, че е възможно едно стресово състояние, каквото се твърди от Ч., че е
преживял през 2013 г. от наложени запори на банкови сметки, да е допринесло
за това заболяване, но е изброил и по принцип всички обикновени и обичайни
фактори, които могат да бъдат причина за това. Изрично вещото лице е
посочило, че няма данни по делото за тези други фактори, поради което не
може да даде категоричен отговор, че причината за високото кръвно налягане
на въззивника е единствено и изключително по причина на наложения запор.
В случаите, когато един факт следва да се установи от страната, която носи
доказателствената тежест и той не е доказан пълно и главно, то фактът следва
да се счете, че е останал недоказан. Правилно при анализиране на събраните
доказателства първоинстанционният съд е счел, че по делото въззивникът не е
доказал пълно и главно претърпени в резултат на запора конкретни по вид и
естество неимуществени вреди, както и че същите са прекият, типичен и
непосредствен резултат от действията на въззиваемата страна по искане за
обезпечаване на предявения от нея иск.
11
Неоснователно е също така искането на ищеца в исковата молба за
обезщетяване на вреди, поради непредприети от въззиваемата страна действия
да прекрати образуваното срещу жалбоподателя изпълнително дело по
налагане на запора. Във всеки един момент всяка от страните по делото може
да поиска отмяна на допуснатото обезпечение. От тази правна възможност
въззивникът се е възползвал и по негово искане е постановено определение №
3823/30.06.2017г. по гр.д.№ 1050/2013г. по описа на РС Р.. Определението е
влязло в законна сила на 21.07.2017г. Всяка страна, включително и
въззивникът, е могъл да представи това определение на ЧСИ и да поиска
вдигане на запора. В закона никъде не е уредена изрична активна легитимация
на субекта, който може да иска отмяна на обезпечението и съответно на
наложената мярка. Само по себе си упражняването от въззиваемата страна на
право да поиска охраняване на иска, който е предявил чрез обезпечаването му,
не представлява злоупотреба с право по см. на чл.3 ГПК, в каквато насока е
оспорването във въззивната жалба.
Неоснователно е оспорването на въззиваемата страна за погасяване на иска
по давност. Спорното вземане се претендира на основание влязло в сила
решение, с което претенцията по иска, който е бил обезпечение, е бил
отхвърлен като неоснователен. Следователно, давността следва да се отчете
от влизане в сила на решението, с което искът, който е бил обезпечен, е
отхвърлен като неоснователен. Процесното вземане се погасява с общата
петгодишна давност – арг. чл.110 ЗЗД. От влизане в сила на решението по гр.д.
№ 1050/2013г. по описа на РС Р. на 08.04.2016г. до подаване на настоящия иск
– 15.02.2021г. не е изтекъл общият петгодишен срок и искът не е погасен по
давност.
Поради неоснователност на главния иск такава се явява и акцесорната
претенция за лихва за забава, поискана от датата на налагане на запора до
изплащането. Датата на влизане в сила на решението, по което е било
допуснато обезпечение е датата, най-рано от която въззивникът е могъл да
претендира вреди. Едва при отправена до длъжника покана да изпълни и ако в
дадения подходящ срок за изпълнение, такова не настъпи за кредитора, в
случая за въззивника, ще възникне основание да иска лихва за забава върху
главното вземане. Ето защо, на самостоятелно основание искането за лихва за
забава от посочената в исковата молба дата – 29.10.2013г. /датата, на която е
12
наложен запорът/, е неоснователно. Считано от посочена дата за ищеца не е
възникнало основание да претендира вреди от обезпечаването, тъй като към
тази дата не е настъпило някое от изброените в чл.403, ал.1 ГПК
обстоятелства.
По тези аргументи, жалбата следва да се определи като неоснователна, а
обжалваното решение – правилно и законосъобразно.
По разноските:
С оглед изхода от спора на вззиваемата страна се дължат направените пред
въззивната инстанция разноски. Такива са поискани и доказани като
направени по основание и размер – за адвокатско възнаграждение от 1320 лв.
с ДДС.
Жалбоподателят е направил възражение за прекомерност в случай, че
поисканият от насрещната страна размер за адвокатско възнаграждение
надвишава минимално предвиденият такъв в НМРАВ. С оглед на заявения
материален интерес минимално дължимото адвокатско възнаграждение в
случая се определя по реда на чл.7, ал.2, т.2 от НМРАВ или сума в размер на
1100 лв., към която следва да се добави и дължимия ДДС в размер на 220 лв.,
което е част от адвокатското възнаграждение при данни за регистриране на
адвоката по ЗДДС или общо сума в размер на 1320 лв. с ДДС. Ето защо,
въззивникът дължи на въззиваемата страна сумата от 1320 лв. за разноски за
адвокатско възнаграждение с ДДС, което е съобразно минимално дължимият
размер според НМРАВ.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 500042/24.01.2024г., постановено по гр.д.№
254/2021г. по описа на РС Р..
ОСЪЖДА Н. И. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр.Р., ул.“О.“ № 4 да заплати
на ЗД „Б.И.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.С.,
район Л., бул.“Д.Б.“ № 87 сумата в размер на 1320.00 /хиляда триста и
двадесет лева / лева, направени пред въззивната инстанция разноски.
Решението може да се обжалва от страните с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването на препис пред Върховния касационен съд.
13
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14