Р Е Ш Е Н И Е
№160
гр.Шумен, 11 Юли 2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменският окръжен съд, в публичното
съдебно заседание на единадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
Председател: М. Маринов
Членове:1. А. Карагьозян
2. Р. Хаджииванова
при секретаря Т. Кавърджикова, като
разгледа докладваното от съдия Маринов В.гр.дело №169 по описа за 2019 год. на
ШОС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №289 от 29.03.2019г. по гр.д.№1763/2018г.,
Районен съд - гр.Шумен е отхвърлил предявените от Д.Г.Д. срещу "ОТП
Факторинг България" ЕАД гр.С. осъдителни искове с правно основание чл.55,
ал.1, предложение първо и за заплащане на сума от 1788 лева - представляваща заплатена на ответника, без
правно основание сума по изп.д. №2018*0409293 по описа на ЧСИ , рег.№*, с район
на действие ШОС, и евентуален по чл.49 от ЗЗД за заплащане на същата сума. На
ответната страна са присъдени 200 лева деловодни разноски.
Недоволен от така постановеното решение останал ищеца,
който го обжалва, като излага доводи за неправилност, и моли решението да бъде
отменено.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемата страна е депозирала
отговор на жалбата, в който излага че решението е правилно и законосъобразно, и
моли да бъде потвърдено.
Въззивната жалба е подадена в срок, редовна и
процесуално допустима.
Съдът констатира, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо, поради което и спора следва да се разгледа по същество.
Шуменският окръжен съд, след като обсъди доводите
изложени в жалбата, становищата на страните, и прецени поотделно, и в
съвкупност събраните по делото доказателства, намери жалбата за неоснователна.
Районен съд - гр.Шумен е бил сезиран с искова претенция
от Д.Г.Д. срещу "ОТП Факторинг България" ЕАД гр.С., по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и в условията на евентуалност по чл.49 от ЗЗД, за присъждане на сумата от 1788 лева -
представляваща заплатена на ответника, без правно основание сума по
изп.д. №2018*0409293 по описа на ЧСИ , рег.№*, с район на действие ШОС на
първото посочено основание, и евентуално на основание неправомерно нанесени
имуществени вреди от недопустимите действия изразяващи се в бездействие - не
издаване на Разпореждане за прекратяване на изпълнителното производство на
основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. Ищецът сочи, че срещу него се води изпълнително дело №2018*0409293 по описа на ЧСИ , рег.№*, с район на действие ШОС, което е
прехвърлено от ЧСИ . Излага, че ѝ се събират суми без правно основание, доколкото
договора за цесия между първоначалния кредитор „Банка ДСК” ЕАД и ответника е
нищожен. Противоречал на чл.2, ал.4 от ЗКИ и Регламент №575/2013г., доколкото
сключването му не попада в присъщата по занятие дейност на банката. Договора за
цесия бил нищожен и поради пълна симулация защото кредитът не бил отписан от
счетоводните регистри на цедента и в кредитния регистър все още бил на негово
име. Твърди, че неправомерно ѝ е събирана сума чрез наложен запор на
несеквестируем доход, не било отчетено и че по делото е настъпила перемция и са
събирани суми след задължението на съдебния изпълнител да прекрати делото. Ответника по делото е депозирал писмен отговор в
законния срок, като заявява че оспорва предявените искови претенции. Излага, че възраженията свързани с нищожност на цесията са
преклудирани, тъй като е водено производство по чл.422, ал.1 от ГПК по
гр.д.№1032/2014г. по описа на ШРС, между страните където били разгледани
възраженията на ответната страна по това дело. Независимо от горното твърди, че
договора за цесия не е нищожен и излага съображения в тази насока. Заявява, че
ако по изпълнителното дело са събирани суми незаконосъобразно - над
секвестируемия размер, отговорност в тази насока следва да носи работодателят.
От събраните по делото
доказателства се установява следното от фактическа страна: Въз основа на подадено от „Банка ДСК” ЕАД заявление по чл.417 от ГПК е
било образувано ч.гр.дело №
1172/2013г. по описа на ШРС. По него е била издадена Заповед №
722/03.06.2013г., с която на настоящият ищец, в качеството на поръчител по
Договор за кредит било разпоредено да заплати на кредитора „Банка ДСК” ЕАД
претендираните суми. След издаването на заповедта за изпълнение и изпълнителния
лист по ч.гр.дело №1172/2013г. по описа на ШРС, на 26.09.2013г. между
"Банка ДСК" ЕАД, в качеството ѝ на продавач и "ОТП Факторинг България" ЕООД гр.С./преобразувано впоследствие на "ОТП Факторинг България" ЕАД – гр.С./, в качеството му на купувач бил сключен Договор
за покупко-продажба на вземания /цесия/. По силата на този договор продавачът
прехвърлил на купувача, а последният се съгласил да придобие и да му бъдат
прехвърлени тези вземания на продавача, произтичащи от предоставени просрочени
потребителски кредити. Договорено било между страните, че вземанията,
прехвърлени от "Банка ДСК" ЕАД, като цедент на “ОТП Факторинг
България” ЕАД – гр.С., като
цесионер по неизпълнените договори за потребителски кредити към банката-цедент,
са посочени в Приемо-предавателен протокол. По този договор ответникът придобил
вземането на цедента от ищцата, поради което същият предявил иск по чл.422,ал.1
от ГПК, поради подадено възражение от длъжника по чл.414 от ГПК. По предявения
установителен иск е било образувано гр.д.№1032/2014г. по описа на ШРС, което е
приключило с Решение №44/22.01.2015г., влязло в законна сила на 21.07.2015г, по силата на което е признато за
установено, че Д.Г.Д., дължи на "ОТП Факторинг
България" ЕАД, (в качеството му на частен правоприемник на Банка
ДСК" ЕАД, съгласно Договор за покупко-продажба на вземанията /цесия/ от
26.09.2013г.) сумата от 8619,94 лева, от която: 6931,36 лева ,
представляваща непогасена част от главницата по кредит, отпуснат съгласно
Договор за текущо потребление от 31.05.2007г., във връзка с подписано
Допълнително споразумение от 19.03.2010г., и 1144,78 лева – договорна лихва, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение – 23.04.2013г. до окончателното изплащане на сумата, и
сумата от 543,80 лева, представляваща направените съдебни разноски по
заповедното производство, и сумата 856 лева – деловодни разноски в исковото
производство. Въз основа на издадения изпълнителен лист в горното производство
е било образувано и изпълнителното дело №2014*0400324 по описа на ЧСИ , което впоследствие,
поради преустановяване дейността на ЧСИ е предадено на ЧСИ с рег.№*, с район на
действие ШОС, и към настоящият момент е висящо с №2018*0409293. В рамките на
това изпълнително производство е била събрана и търсената от ищцата сума. От
приложеното по делото удостоверение изх.№8736/14.11.2018г.
, издадено по висящото изпълнително дело №2018*0409293, както и от материалите по изпълнителното дело е видно, че
периодично /от 30.07.2014г. до 27.09.2018г. през различни периоди от един до
шест месеца/ от трудовото възнаграждение на длъжника Д.Г.Д. са правени удръжки
и сумите са превеждани по сметката на съответния съдебен изпълнител, който ги е
разпределял за погасяване на вземането на ответника, впоследствие и на
присъединения кредитор З.В..
Анализът на горната фактическа обстановка налага
следните правни изводи. На първо место следва да се отбележи, че докато
претендиращия правото, не е длъжен да изчерпи във висящия процес всички факти,
с които може да обоснове претендираното право, то оспорващия правото ответник /в
каквото положение е била ищцата, тогава ответник по приключилото гр.д.№1032/2014г.
на ШРС/, следва да изчерпи всичките си правоизключващи, правоунищожаващи и
правопогасяващи възражения във висящия процес под угрозата от преклудирането им.
Обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по
гр.д.№1032/2014 г. и настъпилата преклузия за възраженията на ответника относно
спорното право, препятстват възможността да се иска пререшаване на този въпрос.
В това се изразява преклудиращия ефект на силата на пресъдено нещо, съобразно
който меродавният момент, към който СПН установява, че спорното право
съществува е денят на приключване на устните състезания, след които решението е
влязло в сила. Нещо повече - СПН установява, че това право е съществувало и в миналото,
от деня на неговото възникване /"Българско гражданско процесуално
право", Живко Сталев §72, V., 1., 2., 3., 4./. При обсъждане на
обективните предели на силата на пресъдено нещо, във връзка с преценката за
наличието ѝ, се поставя изискването за тъждество между решения със СПН
въпрос и въпроса на новото дело. В тази насока следва да се посочи, че
обективното тъждество е налице както когато вторият иск цели още веднъж да
потвърди съдебно признатото или пък неговата противоположност, така и когато
цели да бъде признато такова право, което е несъвместимо със съдебно
отреченото, съответно отречено, което е несъвместимо със съдебно признатото. Необходимо
е да се отбележи и, че съобразно посоченото в т.11б и т.11в от ТР№4/18.06.2014г. по
т.д.№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в
производството по установителния иск по реда на чл.422
от ГПК подлежат на разглеждане всички правоизключващи, правопогасяващи и
правоизменящи защитни възражения на длъжниците като е допустимо те да ги
въвеждат в предмета на делото. Ето защо всички възражения на ищцовата страна,
касаещи валидността на процесния договор за цесия са преклудирани и съдът не
следва да ги разглежда. Недължимостта на съдебно признатото право, може да се
основава единствено на настъпили нови обстоятелства, след влизане в сила на
решението.
Такива, сочени от ищцовата страна са настъпила по
право перемпция /прекратяване на изпълнителното производство по чл.433, ал.1,
т.8 от ГПК/, и насочване на изпълнение към несеквестируем доход. Както бе
отбелязано по-горе, по образуваното изпълнително производство са били събирани
суми от ищцата, от образуването му през 2014г. до 27.09.2018г., като всяка
удръжка от трудовото ѝ възнаграждение представлява валидно изпълнително
действие, и между отделните удръжки не е минал срок по дълъг от две години,
поради което и не може да се приеме, че са настъпили условията по чл.433 , ал.1
, т.8 от ГПК за прекратяване на изпълнителното производство. На следващо место
следва да се посочи, че при евентуално насочване на принудителното изпълнение
към несеквестируем доход на длъжника, законодателят е предвидил специална
защита на длъжника в изпълнителното производство - чл.435 и сл. от ГПК, от
която страната не се е възползвала. Дори и да се допусне евентуално събиране на
несеквестируем доход /каквото в производството категорично не е установено/,
събраната сума не би била платена без основание. Ето защо претенцията по чл.55,
ал.1 пр.1 от ЗЗД е неоснователна, и като такава следва да се отхвърли.
Неоснователен е и евентуално предявения иск по чл.49
от ЗЗД. Елементите на фактическия състав на чл.49 от ЗЗД са следните: Вреда; Причинна връзка на вредата с противоправно поведение на прекия ѝ причинител, а не с
това на възложителя на работата; Вина
на прекия причинител на вредата; Възлагане
на работа на прекия причинител на вредата; Вредата да е причинена от
изпълнителя При или по повод
изпълнението на работата. В тежест на ищеца е да докаже настъпилите
вреди и причинната им връзка с противоправно поведение на изпълнителя, без
които елементи не би могло въобще да се коментират, както останалите изискуеми
от закона предпоставки, така и отговорността на възложителя по реда на чл.49 от ЗЗД. Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на
някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за
чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност има
обезпечително гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с
извършването на работата лица. Ищецът твърди, че противоправното поведение се
изразява в бездействие на съдебния изпълнител - не издаване на Разпореждане за
прекратяване на изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. На първо место следва да се отбележи, както бе посочено по - горе, че
предпоставките за прекратяване на изпълнителното производство по чл.433, ал.1,
т.8 от ГПК не са били налице, т.е. за съдебния изпълнител не е съществувало
задължение за прекратяването на изпълнението. От друга страна, не е налице и
възлагане на работа от взискателя на съдебния изпълнител, съобразно хипотезата
на чл.49 от ЗЗД, при която възлагането на работата е по трудово или гражданско
правоотношение, а сезирането на съдебния изпълнител, в качеството му на орган,
овластен от държавата за принудително събиране на вземания на кредиторите, не
би могло да се тълкува като такова възлагане, което да влече и гаранционно
обезпечителната отговорност на взискателя.
Предвид изложеното съдът намира, че решението на
първоинстанционният съд е законосъобразно и правилно, поради което и следва да
се потвърди.
На основание чл.78, ал.8, вр. ал.3 от ГПК, във вр. с
чл.37 от ЗПП, вр. чл.25, ал.1 от НЗПП в полза на въззиваемата страна следва да
се присъди и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.
Водим от горното, и на основание чл.272 от ГПК,
Шуменският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №289 от 29.03.2019г. по гр.д.№1763/2018г. на
Районен съд - гр.Шумен.
ОСЪЖДА Д.Г.Д. с ЕГН да заплати на "ОТП Факторинг
България" ЕАД с ЕИК, деловодни разноски за въззивната инстанция в размер
на 100 лева /сто лева/.
На основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.