Решение по дело №11328/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 2399
Дата: 21 април 2020 г. (в сила от 21 април 2020 г.)
Съдия: Петър Любомиров Сантиров
Дело: 20181100511328
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 22 август 2018 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 21.04.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на  шести декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

         ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.

                 ЧЛЕНОВЕ:  ПЕТЪР САНТИРОВ

           мл.с-я   СВЕТЛОЗАР Д.

при секретаря Елеонора Георгиева,

разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 11328/2018 г. по описа на СГС, и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 363002 от 16.03.2018 г., постановено по гр. д. № 367887/2016 г. по описа на СРС, 74-ти състав, е уважен предявения от “Л.” ЕООД срещу “М.т.” ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от общо 9505,72 лв., представляваща незаплатено наемно възнаграждение по договор за обслужване на работно облекло и издадените въз основа на него фактури и проформа фактура, както следва: № **********/15.06.2015 г. на стойност 623,81 лв., с остатъчно задължение в размер на 128,22 лв. с ДДС; фактура № **********/13.07.2015 г. на стойност 623,81 лв. с ДДС; фактура № **********/10.08.2015 г. на стойност 623,81 лв. с ДДС; фактура № **********/07.09.2015 г. на стойност 623,81 лв. с ДДС; фактура № **********/05.10.2015 г. на стойност 508,08 лв. с ДДС; фактура № **********/02.11.2015 г. на стойност 430,82 лв. с ДДС; фактура № **********/30.11.2015 г. на стойност 558,34 лв. с ДДС; фактура № **********/04.01.2016 г. на стойност 601,40 лв. с ДДС; фактура № **********/01.02.2016 г. на стойност 437,44 лв. с ДДС; фактура № **********/29.02.2016 г. на стойност 431,81 лв. с ДДС; проформа фактура № **********/27.05.2016 г. на стойност 4 538,18 лв. с ДДС, ведно със законната лихва, считано от 07.07.2016 г. до окончателното й изплащане. Със същото решение ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата от 2363,20 лв., представляваща разноски по делото.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от “М.т.” ЕООД, чрез пълномощника си – адв. Т.И., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на решението, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа, че СРС не е обсъдил своевременно направеното възражение, че ищецът не е установил по делото, че е изправна страна по договора, т.е. че е доставял, поддържал и почиствал работното облекло, съобразно договореното. Сочи, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация е неправилна, респективно че не е разпределена правилно доказателствената тежест. Изтъква, че за процесните фактури, които са били първоначално осчетоводени е била надлежно подадена коригираща декларация по ЗДДС, поради което и формираните в тази връзка изводи на СРС, че това представлява признание са също необосновани. Отделно навежда оплакване, че издадената проформа фактура № **********/27.05.2016 г. на стойност 4 538,18 лв. с ДДС не е годна да установи изпълнение на задължението по договора. Моли съда да отмени обжалваното решение и отхвърли предявения иск.

            Въззиваемият – ищец “Л.” ЕООД, чрез пълномощника си – адв. С.Т., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата, поддържайки, че обжалваното решение е правилно. Моли съда да потвърди същото и присъди направените пред настоящата съдебна инстанция разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, настоящият състав на съда намира въззивната жалба за частично основателна по следните съображения:

Страните не спорят, а и във въззивната жалба не са наведени оплаквания в тази насока, че по силата на Договор за обслужване на работно облекло от 20.12.2011 г. и Анекс към него от 21.10.2014 г. между тях е съществувало валидно облигационно правоотношение по договор за наем, по силата на което ищецът е предоставил за ползване на ответника собствено работно облекло по Приложение № 1 към договора, като ищецът е поел и задължението да почиства и поддържа облеклото, както и грижата за неговата подмяна  съобразно целите, за които се използва, а ответникът е поел задължение да заплаща наемна цена и другите разходи, свързани с наемането на работното облекло, която се определя от актуалната ценова листа на “Л.” ЕООД с посочени цени без ДДС – арг. чл. 8, ал. 1 и ал. 2 от договора. Съгласно чл. 8, ал. 3 от договора срокът на фактуриране е 4 седмици, като “М.т.” ЕООД дължи заплащане на дължимите суми в 14 дневен срок от датата на издаване на фактурата. Ето защо противно на поддържаното в жалбата първоинстанционния съд макар и не съвсем прецизно е дал правилна правна квалификация на предявения иск и лаконично, но в съответствие с правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в изготвения по делото доклад, обективиран в протокола от о.с.з. от 07.03.2017 г. е разпределил доказателствената тежест за страните на относимите по делото факти.

По отношение на спорния по делото въпрос, касаещ претенцията на ищеца за заплащане от ответното дружество на наемна цена и разноски, обективиран в данъчни фактури № **********/15.06.2015 г. на стойност 623,81 лв., с остатъчно задължение в размер на 128,22 лв. с ДДС; фактура № **********/13.07.2015 г. на стойност 623,81 лв. с ДДС; фактура № **********/10.08.2015 г. на стойност 623,81 лв. с ДДС; фактура № **********/07.09.2015 г. на стойност 623,81 лв. с ДДС; фактура № **********/05.10.2015 г. на стойност 508,08 лв. с ДДС; фактура № **********/02.11.2015 г. на стойност 430,82 лв. с ДДС; фактура № **********/30.11.2015 г. на стойност 558,34 лв. с ДДС; фактура № **********/04.01.2016 г. на стойност 601,40 лв. с ДДС; фактура № **********/01.02.2016 г. на стойност 437,44 лв. с ДДС; фактура № **********/29.02.2016 г. на стойност 431,81 лв. с ДДС и наведения в тази връзка във въззивната жалба довод за необоснованост следва да се отбележи, че след като са били надлежно осчетоводени от ответното дружество, то ответникът извънсъдебно, с конклудентни действия, е признал, че ищецът е изпълнил точно, произтичащите от договора за наем задължения. Нещо повече, с осчетоводяването на процесните фактури  и ползването на данъчен кредит по същите, ответникът е признал, че е реално е получил договореният между страните резултат по договора за наем и изпълнението е точно – в тази насока е и константната практика на ВКС, обективирана в Решение № 45 от 28.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 1882/2013 г., I т. о., ТК; Решение № 42 от 19.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 593/2009 г., II т. о., ТК; Решение № 23 от 7.02.2011 г. на ВКС по т. д. № 588/2010 г., II т. о., ТК. Наред с това следва да се посочи, че кредитирането на подобно извън съдебно признание по смисъла на чл. 175 ГПК, като едно от най-сигурните доказателствени средства в гражданският процес, при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, води до изясняване на действителното фактическо и правно положение между страните, което удовлетворява и един от основните принципи на гражданския процес за установяване на истината – арг. чл. 10 ГПК.

Настоящият състав на съда за неоснователно и поддържаното в жалбата оплакване, че подаването на коригираща декларация по ЗДДС за сторниране на процесните фактури, съответно липсата на констатирани в тази връзка несъответствия в представения пред въззивната инстанция и приет като доказателство Ревизионен акт от 09.03.2018 г. на ТД на НАП гр. София, е без правно значение, предвид извършеното извънсъдебно признание на факти с първоначалното осчетоводяване на същите. Вярно е, че извънсъдебното признание не се ползва с абсолютна доказателствена стойност, но ако такова е налице, в тежест на страната от която изхожда е да го опровергае, въвеждайки в спора обстоятелства относно неговата симулативност. Твърдение за наличието на такива обстоятелства в случая липсва – защото ответникът е осчетоводил задължението по фактурите и е ползвал данъчен кредит в момент, следващ издаването и получаването на фактурите, което не само изключва евентуална симулативност, но и доказва изпълнение на задълженията /получената доставка/ по наемния договор - в тази насока е и Решение № 228/07.01.2015 г. по т. д. № 3597/2013 г. на ВКС, I T. O.  В този смисъл, трябва да се посочи, че сторнирането, анулирането от ответника – отразена със знак минус в дневника и ползваният данъчен кредит, по делото няма данни същият да е възстановен на бюджета, както и да съставен двустранен протокол по чл. 116, ал. 4 ЗДДС. Именно с оглед посочената разпоредба е недопустимо едностранно страна да сторнира фактури и това да има обратно действие по отношение на другата страна по правоотношението. Ако доставката не е действително получена, респ. при спор по отношение на изпълнението, страна не е трябвало изобщо да осчетоводява фактура, респ. ако е била налице грешка е трябвало да се изпълни процедурата по чл. 116 ЗДДС. В подкрепа на този извод, е и основното заключението на вещото лице по изслушаната и приета по делото във въззивната инстанция ССчЕ, което настоящият състав намира за компетентно  и обективно дадено и кредитира с доверие и според което, Протокол № ********** от 15.09.2016 г., с доставчик „Л.“ ЕООД и получател „М.Т.“ ЕООД не може да бъде отнесен към никоя от хипотезите на ЗДДС за корекция на данъчен кредит, въпреки празнотата на полето „Основание за издаване“. Допълнителен аргумент в тази насока е и т. 5 от допълнително заключението на вещото лице по  изслушаната пред СГС ССчЕ, според което, ако данъчните органи бяха достигнал до извода, че по процесните фактури не е имало доставка, то тогава те следваше да изпълнят нормативните изисквания, като направят корекция на ползваните данъчни кредити за месеца на деклариране на процесните фактури, както и да начислят законна лихва за забава за невнесено ДДС.

Следователно, предявеният иск за заплащане до сумата от 4967,54 лв., представляваща незаплатена наемна цена по фактури фактура № **********/15.06.2015 г. на стойност 623,81 лв., с остатъчно задължение в размер на 128,22 лв. с ДДС; фактура № **********/13.07.2015 г. на стойност 623,81 лв. с ДДС; фактура № **********/10.08.2015 г. на стойност 623,81 лв. с ДДС; фактура № **********/07.09.2015 г. на стойност 623,81 лв. с ДДС; фактура № **********/05.10.2015 г. на стойност 508,08 лв. с ДДС; фактура № **********/02.11.2015 г. на стойност 430,82 лв. с ДДС; фактура № **********/30.11.2015 г. на стойност 558,34 лв. с ДДС; фактура № **********/04.01.2016 г. на стойност 601,40 лв. с ДДС; фактура № **********/01.02.2016 г. на стойност 437,44 лв. с ДДС; фактура № **********/29.02.2016 г. на стойност 431,81 лв. с ДДС е доказан по основание и размер.

Основателни обаче са оплакванията в жалбата за необоснованост на извода на първоинстанционния съд, че ищецът е установил при условията на пълно и главно доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, че има вземане от ответника в размер на сумата от 4 538,18 лв. с ДДС за наемна цена по договора за наем и издадената въз основа на него проформа фактура № **********/27.05.2016 г. на стойност 4 538,18 лв. с ДДС. В тази връзка следва да се отбележи, че от основното заключение на вещото лице по изслушаната пред настоящата съдебна инстанция ССчЕ, което съдът намира за компетентно и обективно дадено се установява, че проформа-фактура № **********/27.05.2016 г. не е била надлежно осчетоводена в счетоводството на „М.Т.“ ЕООД и дружеството не е ползвало на данъчен кредит по същата. Вещото лице е посочило, че проформа фактурата не е данъчен документ по смисъла на ЗДДС, който не допуска ползването на данъчен кредит по документи, които не са данъчни. Изпълнение на произтичащи от договора задължения индивидуализирани в посочената проформа фактура не се установява и от показанията на изслушания пред въззивния съд свидетел Р.П., който дава общи сведения за начина, по който е била организирана работата във връзка с процесния договор за наем между двете дружества, но не разкрива изпълнение на конкретните дейности по договора, предмет на издадената от ищеца проформа фактура. Ето защо искът за заплащане на сумата от 4 538,18 лв. с ДДС за наемна цена по договора за наем по едностранно подписаната от ищеца проформа фактура № **********/27.05.2016 г. на стойност 4 538,18 лв. с ДДС не е доказан и следва да бъде отхвърлен.

            С оглед на обстоятелството, че правният извод, до който настоящата съдебна инстанция достига не съвпада изцяло с този на пъровинстанционния съд, решението на СРС следва да бъде отменено, в частта, с която е уважен иск с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 1 ЗЗД над сумата от 4967,54 лв. до уважения размер от 9505,72 лв., както и в частта, с която в ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за първоинстанционното производство над сумата от 1230,42 лв. до присъдения размер от 2363,20 лв. В останалата част обжалвана част решението следва да бъде потвърдено, макар и по различни правни съображения.

При този изход на правния спор, предмет на въззивната жалба, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273  ГПК въззивникът ответник има право на разноски за уважената част на въззивната жалба за производството пред СРС в размер на 360,00 лв. и на сумата от 705,65 лв. за производството пред СГС, а въззиваемият - ищец има право на разноски съразмерно на неуважената част от въззивната жалба в производството във въззивното производство общо в размер на сумата от 489,20 лв., представляваща сбора от дължимото адвокатско възнаграждение.

С оглед цената на иска въззивното решение по процесното търговското дело – арг. чл. 286, ал.2 ТЗ не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Решение № 363002 от 16.03.2018 г., постановено по гр. д. № 367887/2016 г. по описа на СРС, 74-ти състав, в частта, с която е уважен предявения от “Л.” ЕООД, ЕИК *******срещу “М.т.” ЕООД, ЕИК *********, осъдителен иск с правно основание с чл. 232, ал. 2, предл. 1 ЗЗД над сумата от 4967,54 лв. до уважения размер от 9505,72 лв., представляваща незаплатено наемно възнаграждение по Договор за обслужване на работно облекло от 20.12.2011 г. и Анекс към него от 21.10.2014 г. и издадената въз основа на него проформа фактура № **********/27.05.2016 г. на стойност 4 538,18 лв. с ДДС, както и в частта, с която “М.т.” ЕООД, ЕИК *******е осъден да заплати на “Л.” ЕООД, ЕИК *******на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за първоинстанционното производството над сумата от 1230,42 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от “Л.” ЕООД, ЕИК *******срещу “М.т.” ЕООД, ЕИК *******осъдителен иск с правно основание. с чл. 232, ал. 2, предл. 2 ЗЗД над сумата от 4967,54 лв. до уважения размер от 9505,72 лв., представляваща незаплатено наемно възнаграждение по Договор за обслужване на работно облекло от 20.12.2011 г. и Анекс към него от 21.10.2014 г. и издадената въз основа на него проформа фактура № **********/27.05.2016 г. на стойност 4 538,18 лв. с ДДС.

ОСЪЖДА “М.т.” ЕООД, ЕИК *******да заплати на “Л.” ЕООД, ЕИК *******на основание 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК сумата в размер на 489,20 лв., представляваща сторени съдебни разноски пред СГС.

ОСЪЖДА “Л.” ЕООД, ЕИК 200649898да заплати на “М.т.” ЕООД, ЕИК *******на основание 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК сумата в размер на в размер на 360,00 лв., представляваща разноски в производството пред СРС и сумата от 705,65 лв.,  представляваща разноски за производството пред СГС.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 363002 от 16.03.2018 г., постановено по гр. д. № 367887/2016 г. по описа на СРС, 74-ти състав, в останалата обжалвана част, с която “М.т.” ЕООД, ЕИК *******е осъдено да заплати на “Л.” ЕООД на основание чл. 232, ал. 2, предл. 1 ЗЗД сумата от 4967,54 лв., представляваща незаплатено наемно възнаграждение по Договор за обслужване на работно облекло от 20.12.2011 г. и Анекс към него от 21.10.2014 г. и издадените въз основа на него фактури, както следва: № **********/15.06.2015 г. на стойност 623,81 лв., с остатъчно задължение в размер на 128,22 лв. с ДДС; фактура № **********/13.07.2015 г. на стойност 623,81 лв. с ДДС; фактура № **********/10.08.2015 г. на стойност 623,81 лв. с ДДС; фактура № **********/07.09.2015 г. на стойност 623,81 лв. с ДДС; фактура № **********/05.10.2015 г. на стойност 508,08 лв. с ДДС; фактура № **********/02.11.2015 г. на стойност 430,82 лв. с ДДС; фактура № **********/30.11.2015 г. на стойност 558,34 лв. с ДДС; фактура № **********/04.01.2016 г. на стойност 601,40 лв. с ДДС; фактура № **********/01.02.2016 г. на стойност 437,44 лв. с ДДС; фактура № **********/29.02.2016 г. на стойност 431,81 лв. с ДДС.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                                                         ЧЛЕНОВЕ: