РЕШЕНИЕ
гр.Русе, 16.7.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД, IX гр. състав, в публично заседание
на седми юли през две хиляди и двадесета
година в състав:
Районен съдия: ВАСИЛ П.
при секретаря Дарина Великова като
разгледа докладваното от съдията гр. дело №
4788 по описа за 2019 година, за да се
произнесе, съобрази
Ищеца
„Агенция за събиране на вземания” АД твърди, че „Изи Асет Мендиджмънт” АД е
предоставило на ответника С.Х.М. паричен заем по договор
№ 3182443 от 22.03.2018г. в размер на 800 лева, като заемателят се е задължил
да върне заема на 6 месечни вноски по 147,27 лева всяка или общо е следвало да
заплати сума заедно с лихвата в размер
на 883,62 лева. При забава с повече от
30 календарни дни заемателят дължи такса за разходи (напомнителни писма,
електронни съобщения, телефонни разговори) в размер на 9 лева, която такса се
начислява и във всеки следващ месец ако има просрочени погасителни вноски с
повече от 30 дни. На длъжника е начислена и такса за разходи в размер на 45
лева. Освен това длъжникът се задължил в тридневен срок от подписването на
договора за заем да предостави обезпечение- две физически лица поръчители с
добра кредитна история или банкова гаранция. Било договорено, че ако не бъде
предоставено обезпечението длъжникът трябва да заплати неустойка в размер на
401,82 лева, която се разсрочвала за заплащане заедно с месечните вноски и така
вноската по кредита ставала 214,24 лева.
„Изи Асет
Мендиджмънт” АД е прехвърлило с договор за цесия на „Агенция за събиране на
вземания” АД множество свои вземания, включително и вземането срещу С.Х.М. по
посочения договор, за което длъжникът бил уведомен от „Изи Асет Мендиджмънт”
АД. Ищецът иска да бъде връчено на ответника съобщение за прехвърляне на
вземането като приложение към исковата молба. Ищецът се снабдил със заповед за
изпълнение по ч.гр.дело № 2454/2019г. за задълженията на ответника по посочения
договор за заем, но ответникът не бил открит и заповедта за изпълнение му била
връчена по реда на чл. 47 ал.5 от ГПК. Съдът указал на ищеца да установи
вземането си по исков ред, поради което
в настоящото производство се иска установяване на вземането по заповедта
за изпълнение.
Ответникът
не е открит на постоянния и настоящия си адрес. Назначен му е особен представител, който частично оспорва иска. Счита, че заемодателят не е изпълнил задължението си да извърши оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя преди да му отпусне кредита. Оспорва и
надлежното съобщаване на извършената цесия.
Предявеният
иск е с правно основание чл. 422 от ГПК- за установяване на вземане, за което е
издадена заповед за изпълнение. Материалноправното основание на вземането е по
договор за цесия с правно основание чл. 99 и сл. от ЗЗД във връзка с чл. 240 от ЗЗД.
От фактическа страна съдът намира за установено следното:
На 22.03.2018г. С.Х.М. е сключил с „Изи Асет Мендиджмънт” АД договор
за паричен заем № 3182443 (л.6-8) по силата на който дружеството е предоставило на М. сумата 800 лева, а
последният се е задължил да я върне на шест месечни вноски, всяка от които в
размер на 147,27 лева. Договорен е годишен лихвен процент 35%, като в договора
е посочено, че годишния процент на разходите е 40,93% и дата на първо плащане е 23.04.2018г. Съгласно
чл.4 от договора заемателят се е задължил да предостави обезпечение- или две
физически лица с нетен доход над 1000 лева или банкова гаранция. Ако това
задължение не бъде изпълнено заемателят дължи неустойка в размер на 401,82
лева, която се разсрочва за плащане заедно с вноските по кредита на по 66,97
лева месечно.
В чл. 3 от договора е посочено, че същият има и качеството на разписка и
удостоверява получаването на заемната сума от заемателя.
На 01.10.2018г. „Изи Асет Мениджмънт” АД прехвърлило на „Агенция за
събиране на вземания” АД вземането си срещу С.Х.М. по
договор № 3182443 от 22.03.2018г.
(л.11-28)
По делото са приложени уведомителни писма до длъжника за извършената цесия,
които не са достигнали до адресата.
На 08.05.2019г. „Агенция за събиране на вземания” АД се е снабдила със заповед за изпълнение по ч.гр.д № 2454/2019г. срещу С.Х.М. за следните суми:
- 800 лева- главница по договор за паричен заем № 3182443 от 22.03.2018г;
- 83,62 лева договорна лихва за периода 23.04.2018г. до 20.09.2018г;
- 45 лева такса разходи;
- 401,82 лева неустойка за неизпълнение на договорно задължение;
- 62,04 лева обезщетение за забава;
- 77,85 лева разноски.
На „Агенция
за събиране на вземания” АД било указано от съда да установи
вземанията си по исков ред.
При така установените факти от правна страна съдът намира следното:
Съгласно чл.7 ал.3 от ГПК:
Съдът служебно следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
При извършената служебна проверка съдът намира, че процесният договор
съдържа неравноправни клаузи и такива нарушаващи потребителското
законодателство.
По делото се претендира неустойка за неизпълнение на
договорно задължение на заемателя да осигури обезпечение съгласно т.4 от
договора.
Уговореното плащане не представлява неустойка, тъй като същото няма
присъщите на неустойката обезщетителна и обезпечителна функции. Същата се дължи
при неизпълнение на акцесорно задължение, като плащането й е разсрочено заедно
с погасителните вноски. Съгласно чл. 71 от Закона за задълженията и договорите
„Изпълнението
на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато
длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил
дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.“
Т.е. непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално
очаквани от кредитора) дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В
случая обаче кредитора променя последиците от липса на обезпечение и вместо да
го санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка и удобно
разсрочва заплащането й заедно с периодичните вноски. Това е категорична
индикация, че нито една от страните не е имала реално намерение по договора да се предоставя обезпечение, нито да
се ползват правата на кредитора при непредоставено обезпечение (чл. 71 ЗЗД).
Съдът е длъжен да търси действителната обща воля на страните (чл. 20 от ЗЗД),
като настоящият състав счита, че тази воля е била обезпечение да не се
предоставя, а да се заплати допълнителна сума некоректно наречена „неустойка“.
За намерението на страните може да се съди и от други обстоятелства. Ако
кредиторът наистина държеше да получи обезпечение, то той би могъл да отложи
даването на кредит до получаването на обезпечението, каквато е обичайната
практика при предоставянето на обезпечени кредити. На следващо място- ако
заемателят можеше да предостави обещаните обезпечения- банкова гаранция или
поръчител с висок доход и добра кредитна история, то той очевидно би могъл да
получи кредитиране при многократно по-изгодни условия и не би сключил процесния
договор, нито би се обърнал към дружество за „бързи кредити“. Правейки горните
разсъждения съдът изхожда от житейската презумпция, че лицата встъпващи в
договорни отношения са в здрав разум и имат поне елементарни познания за
финансовата страна на света около тях (а ако това не е така, то договора ще е
недействителен но по други съображения). Предвид изложеното съдът приема, че
волята на страните не е била да се предостави обезпечение, а да се заплати
т.нар. „неустойка“, която в случая има чисто възнаградителна функция.
Дори и хипотетично да се приеме, че страните са допускали и възможността
исканите обезпечения да се предоставят и тогава „неустойката“ да не се дължи,
то това плащане отново не е неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на
„задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от
договорно неизпълнение, които законът предвижда (предсрочна изискуемост по чл.
71 от Закона за задълженията и договорите, което е вид преустановяване на
действието на договора), а напротив- договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложения погасителен план, но при по-висока цена, замаскирана
като неустойка.
По изложените съображения т.нар. „неустойка“ представлява възнаградително
плащане и следва да бъде включено в годишния процент на разходите, като така се
стига до драстично нарушение на
ограничението на ГПР предвидено чл. 19 ал.4 от ЗПК, а именно - ГПР да не
надхвърля пет пъти размера на законната лихва.
По отношение на таксата за разходи: Тази
такса се дължи при забава, а при забава кредиторът има право само на лихва за забава (чл. 33
ал.1 от ЗПК) и тази лихва не може да надхвърля законната лихва. В случая ищецът
претендира и получава законната лихва и съгласно закона не може да получи нищо
повече, като следствие от забавата. Клаузата предвиждаща начисляване на такса
за разходи при забава е недействителна, а съответната претенция неоснователна.
Предвид изложеното вземанията за неустойка и за такса за разходи не
съществуват и тези искове следва да се отхвърлят.
В останалата част вземанията съществуват и съответните искове следва да се
уважат: за 800 лева главница, 83,62 лева договорна лихва и 62,04 лева
обезщетение за забава.
Възраженията на представляващия С.Х.М. във връзка със съобщаването на цесията са
неоснователни. Съобщението за извършената цесия е приложено към исковата молба
и връчено на представляващия длъжника в хода на производството и съгласно
трайно установената практика на ВКС (част от която е цитирана в исковата молба)
това връчване следва да се счита за редовно и поражда правно действие.
По спорния въпрос дали поражда правно действие съобщение за цесия връчено в
хода на производството на особен
представител, в практиката на Русенски окръжен съд се затвърди виждането,
че такова връчване е валидно, поради което и в настоящото дело това връчване ще
бъде зачетено. Настоящият състав не споделя аргументите на РОС в подкрепа на
това разрешение, поради което такива няма да бъдат излагани.
Съгласно Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на
ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК:
„Съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422,
респ. чл. 415, ал.
1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство.
Съдът в исковото производство се
произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното
производство, включително и когато не изменя разноските по издадената заповед
за изпълнение.”
В заповедното производство е издадена заповед за изпълнение за сума в общ
размер 1392,42 лева, а общият размер на
дълга, който се установява е 945,46 лева. Предвид частичната основателност на
претенцията направените разноски в заповедното производство от 77,85 лева
следва да се присъдят съразмерно на уважената част от иска в размер на 52,87
лева. В настоящото производство ищецът е направил разноски за държавна такса в
размер на 222,15 лева. Два от исковете са неоснователни, поради което следва да
му се присъди държавна такса в размер на 122,15 лева. Освен това ищецът е
направил и разноски в размер на
300 лева за особен
представител на ответника, като съдът му определя и възнаграждение за
юрисконсулт в размер на 100 лева или общо 400 лева разходи за процесуално
представителство, от които следва да му се присъдят 271,65 лева. Така общият
размер на присъдените на ищеца по настоящото дело разноски става 393,80 лева. Мотивиран
така съдът:
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, че съществува вземането на “Агенция за събиране на вземания” АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р
Петър Дертлиев” № 25, офис сграда „Лабиринт”, етаж 2, офис 4 срещу С.Х.М., ЕГН **********,*** за заплащане на следните суми:
- 800
лева представляваща главница по договор за паричен заем № 3182443 от 22.03.2018г. сключен между С.Х.М. и „Изи Асет Мендиджмънт” АД,
ЕИК *********, което вземане е било прехвърлено на 01.10.2018г. по договор за цесия на “Агенция
за събиране на вземания” АД, със законната лихва
върху тази сума от 07.05.2019г. до окончателното изплащане;
- 83,62 лева – договорна лихва по
посочения договор за периода от 23.04.2018г. до 20.09.2018г,
- 62,04 лева – обезщетение за
забава по посочения договор за периода 24.04.2018г. до 07.05.2019г,
за които вземания
е била издадена заповед за изпълнение по ч.г.д. № 2454/2019г.
на Русенски районен съд.
ОТХВЪРЛЯ
ИСКОВЕТЕ на “Агенция
за събиране на вземания” АД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Люлин 10”, бул. „Д-р Петър
Дертлиев” № 25, офис сграда „Лабиринт”, етаж 2, офис 4 за установяване на
вземания на дружеството срещу С.Х.М., ЕГН **********,*** по
договор
за паричен заем № 3182443 от 22.03.2018г. сключен между С.Х.М. и „Изи Асет Мендиджмънт” АД,
ЕИК *********, което вземане е било прехвърлено на 01.10.2018г. по договор за цесия на “Агенция
за събиране на вземания” АД, и за което
вземане е била издадена заповед за изпълнение по
ч.г.д. № 2454/2019г. на
Русенски районен съд както следва:
-
45 лева такса разходи;
-
401,82 лева- неустойка
за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение.
ОСЪЖДА С.Х.М., ЕГН **********,*** да
заплати на “Агенция за събиране на вземания” АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Люлин
10”, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда „Лабиринт”, етаж 2, офис 4
разноски по
ч.г.д. № 2454/2019г. на Русенски
районен съд в размер на 52,87 лева, както и разноски по настоящото
дело в размер на 393,80 лева.
Решението
подлежи на обжалване пред Русенски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен
съдия: /п/