№ 7095
гр. София, 19.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. М.
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Ина Бр. М. Въззивно гражданско дело №
20241100506343 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 20052155 от 08.08.2022 г., постановено по гр. д. № 50276/2020 г. по
описа на СРС, 49- ти състав, е признато за установено по предявения от „Топлофикация
София“ ЕАД против Р. М. С. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1
ЗЗД, че Р. М. С. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 1 286,33 лева – главница,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м. 09.2012 г. – м.
01.2014 г., ведно със законната лихва от 05.04.2017 г. до изплащате на вземането, като е
отхвърлен предявеният от „Топлофикация София“ ЕАД против Р. М. С. иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 441,65 лева – лихва за
забава за периода от 31.10.2012 г. до 28.03.2017 г.
Решението е постановено при участието на третото лице помагач „Техем Сървисис“
ЕООД на страната на ищеца.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението в частта, в която предявеният иск е
уважен, е постъпила въззивна жалба от ответницата Р. М. С. с доводи за недопустимост,
неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решението в обжалваната
част. Твърди се, че в хода на първоинстанционното производство ответницата е релевирала
възражение за погасяване по давност на претендираната като главница сума за периода м.
09.2012 г. – м. 01.2014 г., а заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по
1
чл. 410 ГПК е депозирано на 05.04.2017 г. Посочва се, че в исковата молба ищецът не се е
позовал на приложеното към нея споразумение от 16.02.2015 г., в което ответницата е
признала дължимостта на погасени по давност суми и е приела да ги заплаща на месечни
вноски. Подчертава се, че ищцовото дружество е основало искането си на посоченото
споразумение едва в депозирана в хода на първоинстанционното производство молба от
31.05.2022 г., преди второто по делото съдебно заседание. В тази връзка се излагат
съображения, че ищецът не е основал искането си на настъпила между страните новация,
доколкото такова искане не е направено в исковата молба, а извършеното позоваване на
процесното споразумение едва на 31.05.2022 г. е останало извън предмета на делото и не е
следвало да се обсъжда, въпреки което районният съд е основал решаващите си изводи
именно въз основа на него. В този смисъл се твърди, че съдът се е произнесъл по
несвоевременно направено искане, свързано с новиране на задълженията, което произнасяне
е свръх петитум, и решението в тази част е недопустимо. Моли се съдът да обезсили
решението в обжалваната част, а при условията на евентуалност – да отмени същото и да
постанови ново, с което да отхвърли предявения иск.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца
„Топлофикация София“ ЕАД, в който е изразено становище за нейната неоснователност.
Моли се съдът да потвърди обжалваното решение. Претендират се разноски.
Третото лице помагач не взема становище по въззивната жалба.
Решението в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Топлофикация София“ ЕАД
против Р. М. С. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
от 441,65 лева – лихва за забава за периода от 31.10.2012 г. до 28.03.2017 г., като
необжалвано от ищеца /въззиваем/ е влязло в законна сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно в обжалваната част.
По допустимостта и правилността на решението въззивният съд установява следното:
С оглед доводите на въззивника, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция
въззивна жалба, спорен по делото се явява въпросът дали първоинстанционният съд при
постановяване на обжалваното решение недопустимо, респ. неправилно се е позовавал на
несвоевременно въведени от ищеца твърдения за наличие на сключено с ответницата
2
споразумение, с което последната е признала процесните вземания.
На първо място, необходимо е да се посочи, че за да се приеме, че съдебното решение
страда от порок, водещ до неговата недопустимост, то същото следва да е постановено,
въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и въпреки че
съдът е бил десезиран /решението е постановено след оттегляне или отказ от иска, при липса
на искане за възобновяване на производство, спряно по взаимно съгласие на страните/.
Решението е недопустимо, когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил
решение плюс петитум. Други хипотези на недопустимост на съдебното решение са
случаите, при които съдът се е произнесъл по иск, предявен срещу ненадлежен ответник;
когато по делото не е било конституирано лице, чието участие като страна е задължително,
както и когато решението е постановено срещу лице, починало преди предявяване на иска.
Както вече беше посочено, решение, постановено плюс петитум, е недопустимо, като тази
хипотеза е налице, когато е надхвърлен обхватът на търсената от ищеца защита /например,
когато съдът се е произнесъл над размера, с който е бил сезиран/.
Във връзка с горното въззивната инстанция намира, че в настоящия случай
първоинстанционният съд не е постановил решението си свръх петитум, както се твърди във
въззивната жалба. Напротив, първоинстанционният съд е съобразил изложените от ищеца
фактически твърдения, в изготвения по делото доклад при съобразяване с разпоредбата на
чл. 146 ГПК е дал правна квалификация на предявените искове и съобразно с наведените
твърдения и възражения от страните е разпределил доказателствената тежест, като
разглеждайки предявените искове, се е съобразил с наведените от ищеца факти и
отправеното до съда искане, а именно да бъде установено спрямо ответницата, че
последната дължи посочените в исковата молба суми, индивидуализирани по основание,
размер и период. Отделно от изложеното, следва да се посочи, че позоваването на
несвоевременно въведени в процеса твърдения по своето естество представлява позоваване
на преклудирани факти и обстоятелства, т. е. това е нарушение на процесуалните правила и
същото би обосновало не недопустимост, а неправилност на решението. Предвид
изложеното, настоящата инстанция счита, че решението в обжалваната част е допустимо.
Както вече беше посочено, във въззивната жалба са наведени доводи, че
първоинстанционният съд е основал решението си на фактически твърдения за наличието на
признание на дълга от страна на ответницата, които твърдения не са били своевременно
наведени от ищеца, т. е. същите са преклудирани и първоинстанционният съд не е следвало
въобще да ги разглежда и взема предвид при постановяване на съдебния си акт.
В действителност в исковата молба ищецът не се е позовал на процесното
споразумение, а единствено е приложил същото като писмено доказателство към подадената
искова молба. Установява се от материалите по делото, че на ответницата е била осигурена
правна помощ чрез осигуряване на безплатна адвокатска защита – като процесуален
представител на ответницата е била назначена адв. Д. К. М.-Г.. Последната е подала отговор
на исковата молба, като първоинстанционният съд при изпълнение на процесуалните си
правомощия е връчил препис от същия на ищеца. Ищецът е подал писмено становище на
3
така депозирания отговор на исковата молба от адв. Г. преди първото редовно съдебно
заседание по делото, в което е оспорил възражението за погасяване по давност на
претендираните суми, като се е позовал на приложеното по делото споразумение, в което
ответницата е признала своите задължения към ищцовото дружество.
Така депозираното становище, съдържащо изрично позоваване на процесното
споразумение, респ. на факта, че ответницата е признала процесните задължения, е
направено своевременно с оглед разпоредбата на чл. 143, ал. 2 ГПК, която, тълкувана
систематически с разпоредбата на ал. 1 на чл. 143 ГПК, дава възможност на ищеца в
първото по делото редовно съдебно заседание да поясни и допълни исковата си молба, както
и да посочи и представи доказателства във връзка с направените оспорвания от ответника. В
настоящия случай ищецът е сторил именно това – допълнил е от фактическа страна исковата
си молба чрез навеждане на изрични твърдения за признание на дълга и се е позовал на вече
представеното с исковата молба споразумение, като тези процесуални действия са
извършени преди провеждане на първото по делото редовно съдебно заседание и във връзка
с направените оспорвания от процесуалния представител на ответницата. Ето защо, така
направените уточнения от страна на ищеца се явяват допустими и своевременно въведени в
процеса.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 143, ал. 2 ГПК, когато уточни и поясни
исковата молба, ищецът може да въведе и нови обстоятелства, с които допълва, но не изменя
основанието на иска – обстоятелствата, на които се основава искът остават същите, но
пояснени или допълнени с оглед направените оспорвания от ответника. В този случай съдът
следва да се произнесе по основателността на иска, разглеждайки първоначално заявените
обстоятелства така, както те са допълнени и пояснени в срока по чл. 143, ал. 2 ГПК /в този
смисъл решение от 28.12.2017 г. по гр. д. № 635/2017 г. на ВКС, ІV г. о. и определение № 438
от 28.09.2018 г. по ч. гр. д. № 2875/2018 г. на ВКС, ІV г. о./ и Предвид изложеното, правилно
първоинстанционният съд при постановяване на решението си е взел предвид изложените в
депозираното от ищеца становище твърдения за наличие на признание на дълга, както и
представеното по делото споразумение.
За пълнота следва да се посочи, че позоваването на представеното с исковата молба
споразумение с твърдения, че със сключването на същото ответницата е признала
вземанията на ищцовото дружество, по своята същност не представлява изменение на
основанието на иска – фактическите твърдения, въз основа на които ищецът извежда
съдебно предявените си субективни права, са останали същите, като, както вече беше
посочено, те единствено са своевременно допълнени и то във връзка и с оглед направените
от процесуалния представител на ответницата възражения за настъпила погасителна
давност.
В допълнение към горното доводите във въззивната жалба, че ищецът, позовавайки се
на процесното споразумение, е основал иска си на настъпила между страните новация, за
наличието на каквато не е навел твърдения в исковата молба, се явяват неоснователни. Това
е така, защото постигнатото между страните споразумение няма характера на обективна
4
новация. По своята правна същност подписаното между страните споразумение е способ за
преструктуриране на съществуващо парично задължение. Разсрочването му и изменението
на сроковете за плащане не променят същността на задължението и не са индиция за
наличието на воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл. 107 ЗЗД.
Новацията по естеството си предполага нов елемент в състава на облигационното
отношение, като разликата между старото и новото облигационно отношение трябва да
засяга някой от съществените му елементи. При обективната новация новият елемент се
отнася до предмета на задължението – при нея длъжникът поема по споразумение с
кредитора нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение.
Поради това няма новация, ако страните в рамките на общия размер на стария дълг са
изменили само размера на отделните вноски, изменили са размера на договорната лихва,
изменили са сроковете за плащане, тъй като старият дълг не е погасен и не е извършена
промяна нито в предмета, нито в основанието. Когато страните уговорят констатирано
изискуемо парично задължение да бъде погасено по нови графици, на траншове на
посочени падежи, отсъства основание да се приеме намерение за обективна новация, тъй
като съществуващият дълг не е погасен и няма изменение в предмета и основанието му.
Волята на страните за възникването на нов дълг на мястото на съществуващия с ново
основание или предмет следва да е ясна и изрично изразена /в този смисъл решение № 138
от 22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 136 от 6.11.2015 г. по т. д. №
2483/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 110 от 17.07.2015 г. по т. д. № 1568/2014 г. на ВКС, I
т. о./
Във въззивната жалба не са изложени други конкретни оплаквания във връзка с
предявените искови претенции, поради което и като съобрази ограниченията по чл. 269 ГПК,
съдът приема, че решението на СРС следва да се потвърди.
По разноските:
В настоящия случай на въззиваемия „Топлофикация София“ ЕАД не се дължат
разноски за въззивната инстанция, представляващи възнаграждение за юрисконсулт.
Подадените по делото отговор на въззивната жалба и молба са изцяло бланкетни и в
откритото съдебно заседание не се е явил процесуален представител на дружеството. Поради
това съдът приема, че по делото не са налице доказателства, които да обосноват извод за
дължимост на юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20052155 от 08.08.2022 г., постановено по гр. д. №
50276/2020 г. по описа на СРС, 49- ти състав, в частта, с която е признато за установено по
предявения от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „Ястребец“ 23Б по реда на чл. 422 ГПК установителен иск с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ, че ответницата Р. М. С., ЕГН:
5
**********, с адрес: община Ботевград, с. Новачене, ул. **** дължи на ищеца
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Ястребец“ 23Б сумата в размер на 1 286,33 лева, представляваща главница за
цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.09.2012 г. до 30.01.2014 г. в имот,
находящ се в гр. София, ж. к. ****, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК – 05.04.2017 г., до
окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 21938/2017 г., по описа на СРС, 49- и състав.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач „Техем Сървисис“
ЕООД на страната на „Топлофикация София“ ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6