Решение по дело №2576/2018 на Районен съд - Дупница

Р Е Ш Е Н И Е

			14.06.2019
					Дупница

 

Номер                                                  Година                                     Град

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

	ГО, V-ти

 

Районен съд – Дупница                                                                                                        състав

	13.06.		2019

 

на                                                                                                           Година

Мирослав Саневски

В публично съдебно заседание в следния състав:

Председател

Членове

Съдебни заседатели:

        1.

Юлия Вукова

         2.

Секретар:

Председателя на състава

Прокурор:

Сложи за разглеждане докладваното от

	Гражданско		2576		2018

 

                                      дело №                                     по описа за                               година.

„Агенция за събиране на вземанията" ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4, е предявило срещу Д.К.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, искове с правно основание чл.422, вр. с чл.415 от ГПК, вр. с чл.79, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД, за признаване за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сума в общ размер на 1244.99 лв., от които: главница в размер на 1082.76 лв., дължима по сключен между нея и „Уни Кредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД договор за потребителски паричен кредит № 2412075/15.09.2016г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателното плащане, договорна лихва в размер на 116.36 лв., начислена по същия договор за периода от 01.12.2017 год. до 01.09.2018 год. и обезщетение за забава в размер на 45.87 лв., начислено за периода от 01.12.2017 год. до датата на входиране на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда-02.10.2018г. Претендира разноски.

Ищецът твърди, че на 15.09.2016г. между „Уни Кредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, гр.София, ЕИК *********, като заемодател  и Д.К.Д., като заемател бил сключен договор за потребителски паричен кредит № 2412075, по силата на който дружеството-заемодател се е задължило да предостави на заемателя парична сума в размер на 2000.00 лв., а от своя страна заемателят се е задължил да върне същата, ведно с договорна лихва, такса за разглеждане на кредита в размер на 100.00 лв. и застрахователна премия в размер на 189.50 лв. на 24 равни месечни погасителни вноски в размер на 120.84 лева всяка, като падежът на първата погасителна вноска бил на 01.10.2016г., а на последната на 01.09.2018г. Размерът на всяка месечна погасителна вноска включва съответната част от главницата на отпуснатия кредит и договорната лихва върху нея към момента на предоставяне на кредита.

Така общо договореният размер на плащанията бил 2900.01 лева. Сочи, че сумата от 2 000.00 лв. била преведена по посочената от кредитополучателя банкова сметка ***.09.2016г. 

Съгласно разпоредбите на приложимите към Договора за кредит Общи условия, на длъжника било начислено обезщетение за забава върху дължимите суми в общ размер на 45.87 лв., за периода от 01.12.2017 год. до датата на входиране на заявлението по чл.410 ГПК в съда. Крайният срок за издължаване на всички суми по кредита е 01.09.2018г. (датата на последната вноска по погасителния план), предвид на което по отношение на вземанията по кредита не е обявявана предсрочна изискуемост.

Ищецът твърди, че към момента кредитополучателят не е заплатил изцяло дължимия паричен заем. Сумата, която е погасена до момента, е в размер на 1693.30 лв., с която са погасени: възнаградителна лихва: 484.12 лв., главница: 1206.74 лв. и лихва за забава 2.44 лв.

Твърди, че на 20.06.2018 год. било подписано Приложение 1 към Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от същата дата, сключен между „УниКредит Кънсюмър Фнйненсинг“ ЕАД, ЕИК ********* и „Агенция за събиране на вземания" ЕАД с ЕИК *********, по силата на което вземането на „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД срещу ответницата, произтичащо от договор за потребителски кредит № 2412075/15.09.2016 год., било прехвърлено на „Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви, такси, комисионни и други разноски на дружеството - кредитор.

            Съгласно посочения договор за цесия, цесионерът се е задължил да изпраща писмени уведомления по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД до длъжниците по вземанията, предмет на договора от името на цедента, за което бил изрично упълномощен. На ответницата било изпратено уведомително писмо с изх.№ УПЦ-П-УКФ/2412075 от 10.07.2018г. за извършената цесия на посочения в договора адрес, но същото не било получено. Било изпратено и второ съобщение, чрез куриерска фирма, но същото е върнато с отбелязване, че няма никой на посочения адрес, а посоченият телефонен номер не е актуален.

Ищецът сочи, че поради неизпълнението на горепосочените задължения от ответницата, подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, въз основа на което е образувано ч.гр.д. 1991/2018 г. по описа на Районен съд-Дупница. По него в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение за горепосочените суми. В последствие заявителят е уведомен от съда, че съгласно чл.415, ал.1, т.2 от ГПК следва да предяви иск за установяване на вземането си.

           В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, чрез назначения от съда особен представител адв. Е.М., с който се оспорва предявения иск като неоснователен. Особеният представител прави възражения за недействителност на клаузите, с които е уговорен ГПР и ГЛП от договора за кредит, поради противоречието им с добрите нрави, ЗЗП и ЗПК. Счита също така, че длъжника не е надлежно уведомен за станалата цесия.

Съдът намира за установено от фактическа страна следното:   

От представените по делото писмени доказателства (Договор за потребителски паричен кредит, общи условия и погасителен план към него), неоспорени от ответника, се установява, че на 15.09.2016г. между „Уни Кредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, гр.София, ЕИК *********, като заемодател  и Д.К.Д., като заемател бил сключен договор за потребителски паричен кредит № 2412075, по силата на който дружеството-заемодател се е задължило да предостави на заемателя парична сума в размер на 2 000.00 лв., а от своя страна заемателят се е задължил да върне същата, ведно с договорената лихва в размер на 610.51 лв., такса за разглеждане на кредита в размер на 100.00 лв. и застрахователна премия в размер на 189.50 лв. на 23 месечни погасителни вноски в размер на 120.84 лева всяка и последна, изравнителна вноска в размер на 120.69 лв.,  като падежът на първата погасителна вноска бил на 01.10.2016г., а на последната на 01.09.2018г.

Така общо договореният размер на плащанията бил 2900.01 лева. Сумата от 2 000.00 лв. била преведена по посочената от кредитополучателя банкова сметка ***.09.2016г.

Ищецът сочи в исковата си молба, че ответницата е направила частични плащания по договора за кредит в общ размер на 1693.30 лв., с която сума са погасени: възнаградителна лихва: 484.12 лв., главница: 1206.74 лв. и лихва за забава 2.44 лв.

Видно от Приложение № 1 към Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.06.2018г., подписано между „Агенция за събиране на вземания" ЕАД и „УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, вземането на „УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД към Д.к.Д., произтичащо от посочения по-горе договор за паричен заем е прехвърлено на „Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ведно с всички привилегии и обезпечения. Към исковата молба е приложен и Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключен на 20.12.2016г. между „Агенция за събиране на вземания" ЕАД и „УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, с който е договорено сключването на индивидуални договори за цесия.

С исковата молба е представено и пълномощно, с което „УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД е упълномощило „Агенция за събиране на вземания" ЕАД да уведоми всички длъжници по вземанията, които цедентът е прехвърлил съгласно Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016г. и Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.06.2018г.

С исковата молба са представени уведомително писмо изх. № УПЦ-П-УКФ/2412075 от 10.07.2018г. и уведомително писмо изх. № УПЦ-С-УКФ/2412075 от 05.12.2018г., с които „УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД чрез „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД уведомява Д.К.Д. за прехвърлянето на процесното вземане. Видно от приложената обратна разписка към известие за доставяне (товарителница) № 953367 и разписки от куриерска фирма „Лео експрес“, уведомителните писма не са получени от ответницата (отбелязано е, че пратката не е потърсена от получателя и че никой не е намерен на адреса).

Анализът на така установените факти и обстоятелства по делото, налага следните правни изводи:

            Предявен е установителен иск, в производството по който ищецът цели да установи, че ответникът дължи сумите, за които по ч.гр.д. 1991/2018г. по описа на Районен съд-Дупница е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. В тежест на ищеца е да докаже съществуването на вземането в полза на първоначалния кредитор-сключването на договора за кредит и предаването на сумата по него съгласно уговореното, поемането на задължение от ответника да върне заетата сума, както и сключването на договора за цесия. С оглед на представените по делото писмени доказателства и неоспорването им от ответника, съдът приема за установено сключването на процесния договор за кредит между Д.К.Д. и първоначалния кредитор „УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, гр.София и изпълнението на задължението на кредитора по него за предоставяне на заемната сума. Безспорно установено е също така, че процесното вземане е прехвърлено с Приложение № 1 към Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.06.2018г. и Приложение № 1 към него, подписани въз основа на Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключен на 20.12.2016г., подписано между „Агенция за събиране на вземания" ЕАД и „УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД.

Съгласно посочения договор за цесия, цесионерът се е задължил да изпраща писмени уведомления по смисъла на чл.99, ал.3 ЗЗД до длъжниците по вземанията, предмет на договора от името на цедента, за което е изрично упълномощен, видно от представеното с исковата молба пълномощно. Уведомяването за цесията трябва да бъде извършено от стария, а не от новия кредитор. Затова съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД действие. Това обаче не означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Длъжникът може да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице като поиска доказателства за представителната власт на новия кредитор (Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о.).

Уведомяването на кредитора за станалата цесия, като факт, настъпил след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, следва да бъде взето предвид от съда. Съгласно постановките на т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, в производството по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (в същия смисъл са и  Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т.о., Решение № 3 от 16.04.2014г. на ВКС по т.д.№ 1711/2013г., І т.о. и Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., постановени по реда на чл.290 ГПК).

В настоящия случай уведомлението, заедно с препис от исковата молба и останалите писмени доказателства, са били връчени на назначения на ответницата особен представител на 01.04.2019г., поради което следва да се приеме, че прехвърлянето на вземанията по сключения договор за потребителски кредит в полза на ищеца е произвело действие спрямо последната. Съгласно приетото с Решение № 198 от 18.01.2019 г. на ВКС, ТК по т. д. № 193/2018 г.,  връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици.

По изложените съображения, следва да се приеме, че ответницата е надлежно уведомена за прехвърлянето на вземането с получаване на препис от исковата молба и приложенията към нея от назначения й от съда особен представител.

Безспорно се установява и размерът на процесното вземане, като след направеното от ответницата частично плащане в размер на 1693.30 лв., към момента е в размер на общо 1244.99 лв., от които: главница-1082.76 лв., договорна лихва-116.36 лв., начислена за периода от 01.12.2017г. до 01.09.2018г. и лихва за забава-45.87 лв., начислена за периода от 01.12.2017г. (датата, на която е станала изискуема първата неплатена погасителна вноска) до датата на подаване на заявлението в съда-02.10.2018г.

Възражението на особения представител за нищожност на уговрените възнаградителна лихва и ГПР, поради противоречието им с императивни разпореди на ЗПК и добрите нрави, съдът намира за неоснователно, поради следните съображения:

Размерът на уговорената възнаградителна лихва, процентно изразен- 24.50%, не противоречи на закона, нито на добрите нрави. Към момента на сключване на процесния договор е била приета разпоредбата на  чл. 19, ал.4 ЗПК (нова – ДВ, бр.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.), съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България. Годишният процент на разходите включва общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи – лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит –  чл. 19, ал.1 ЗПК. С приемането на посочените разпоредби се постави "рамка" по отношение на уговорките при потребителските кредити за размера на лихвите. При нарушение на законовата разпоредба, клаузите в договора за дължимостта на всеки един от компенентите на ГПР са нищожни. Трайната съдебна практика на ВКС до този момент е използвала като мерило за установяване на съответствието на уговорката за заплащане на възнаградителна лихва с добрите нрави именно законната лихва за просрочени задължения /която към настоящия момент е 10 %/. В тази връзка са Решение №906 от 30.12. 2004 г. на ВКС по гр. д. №1106/2003г., II г.о.; Решение № 1270 от 09.01.2009 г. на ВКС по гр.д. №5093/2007г., II г.о., според които съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната лихва. Този критерий вече е неприложим, доколкото има законово правило и определянето на възнаградителна лихва, както в настоящия случай, равняваща се на около 4 пъти размера на законната лихва, попада в допустимите от ЗПК рамки. Именно принципът за еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори е залегнал при приемането на посочените разпоредби, като свободата на договаряне при договорите за потребителски кредит е ограничена с оглед обстоятелството, че едната страна по договора – потребителя кредитополучател, е по-слабата икономически страна в правоотношението. Накърняване на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното й положение. Затова, при преценка нарушени ли са добрите нрави при уговорката за възнаградителна лихва, съдът намира, че меродавна е именно разпоредбата на  чл. 19, ал.4 ЗПК с регламентираните в нея "рамки". Затова и уговорена възнаградителна лихва в размер на 24.50 % и ГПР – 33.75 %, не противоречи на добрите нрави с оглед изложените по-горе съображения. Напротив, тя е съобразена със законовите изисквания на  чл. 19, ал.4 ЗПК, с установените нравствено-етични правила на морала, като ограничаващи договорната свобода. Затова и възражението за нищожност на уговорката за възнаградителна лихва, като противоречаща на добрите нрави, е неоснователно. За м. 06 – м. 11.2016 г. основният лихвен процент на БНБ е 0 % + 10 пункта /съгласно ПМС № 72 от 08.04.1994 г./, като размерът на законната лихва към дата на сключване на договора 10 %. Трикратният размер на законната лихва към датата на сключване на договора е 30 %. Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от законната лихва. За съобразяването дали тази уговорка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, следва да се съобразят конкретните данни по производството – в този смисъл решение № 61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014 г. на I т. о. на ВКС. Приема се, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва) - решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, II г. о., определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, IV г. о. Ето защо съдът намира, че така уговореният ГЛП в размер по-малък от 30% (а именно 24.50%) не противоречи на добрите нрави.

По разноските:

Съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение /Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК/, поради което, на основание чл.78 ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъдена да заплати направените от ищеца разноски както в настоящото, така и в заповедното производство. 

Съгласно на чл. 78, ал. 8 от ГПК (ДВ, бр. 8/24.01.2017 г.) в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Нормата е процесуална и следва да намери приложение спрямо всички неизвършени процесуални действия, включително по отношение присъждането на разноските от исковия съд, който определя и разноските, дължими на страната за заповедното производство, без да е обвързан от констатацията на заповедния съд в това отношение. Разпоредбата на чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл. 25 и чл. 26 предвижда възнаграждение за заповедното производство от 50 до 150 лева, а в исковото - от 100 до 300 лева. Съгласно чл. 1 от Наредбата съдът следва да определи възнаграждението в зависимост от вида и количеството на извършената работа.

Предвид изложеното, съдът като съобрази, че от една страна делото не е с висок материален интерес, а от друга – че извършената от юрисконсулта работа се състои в попълване на кратко бланково заявление в заповедното производство, съответно искова молба по множество еднотипни заповедни и искови производства, както и че настоящото дело не се отличава с фактическа и/или правна сложност, съобразявайки и обстоятелството, че упълномощеният юрисконсулт не се яви в проведеното открито съдебно заседание, намира, че в полза на ищцовото дружество следва да се определи юрисконсултско възнаграждение в размер на 50.00 лева - за заповедното производство и в размер на 100.00 лева - за исковото производство. Към така определеното юрисконсултско възнаграждение следва да бъдат прибавени и заплатената от ищеца държавна такса в заповедното и исковото производство в общ размер на 150.00 лева, както и внесения депозит за възнаграждение на особен представител в размер на 318.00 лв.

Така мотивиран съдът

 

Р     Е     Ш     И     :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д.К.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, че дължи на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4, сума в общ размер на 1244.99 лв. (хиляда двеста четиридесет и четири лева и деветдесет и девет стотинки), от които: 1082.76 лв. (хиляда осемдесет и два лева и седемдесет и шест стотинки), представляваща неизплатен остатък от главницата по договор за паричен заем № 2412075, сключен между „Уни Кредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД и ответника на 15.09.2016г., 116.36 лв. (сто и шестнадесет лева и тридесет и шест стотинки), представляваща договорна възнаградителна лихва, начислена за периода от 01.12.2017г. (датата, на която е станала изискуема първата неплатена от длъжника погасителна вноска) до датата на последната погасителна вноска-01.09.2018г. и 45.87 лв. (четиридесет и пет лева и осемдесет и седем стотинки)-обезщетение за забава в размер на законната лихва, начислено за периода от 01.12.2017г. (датата, на която е станала изискуема първата неплатена погасителна вноска) до 02.10.2018г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда).

ОСЪЖДА Д.К.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4, разноски по настоящото дело  в общ размер на общо 543.00 лв. (петстотин четиридесет и три лева), а също и сторените разноски в производството по ч.гр. д. № 1991/2018г. по описа на РС-Дупница в общ размер на 75.00 лв. (седемдесет и пет лева).

 

Решението подлежи на обжалване пред ОС-Кюстендил в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: