Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 955 16.03.2020 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на четвърти март две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 12288 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240, чл. 86 и чл. 92 от ЗЗД.
Ищецът „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от *** *** Д.Б.Б., чрез пълномощника си *** П.Б., е предявил против Д.Н.С., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 4987/ 2019 г. на ПРС, IV гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 3205/ 15.04.2019 г., суми, както следва: сумата от 750 лева- главница по договор за паричен заем № *** от 13.02.2018 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са прехвърлени на 01.09.2018 г. с приложение № 1 към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. на „Агенция за събиране на вземания” ООД, чийто правоприемник е кредиторът, сумата от 94, 05 лева- договорна лихва за периода 02.03.2018 г.- 12.10.2018 г., сумата от 45 лева- такса разходи, сумата от 444, 55 лева- неустойка за неизпълнение на договорни задължения за предоставяне на банкова гаранция или поръчителство на две физически лица за периода 02.03.2018 г.- 12.10.2018 г. и сумата от 55, 93 лева- обезщетение за забава за периода 03.03.2018 г.- 01.04.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 01.04.2019 г. до окончателното погасяване, както и направените в заповедното производство разноски.
В исковата молба е посочено, че на 01.09.2018 г. се подписало приложение № 1 към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.10.2010 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД и „Агенция за събиране на вземания” ООД, ЕИК: ********* (с правоприемник ищецът), по силата на който вземането на кредитора по договор за паричен заем № ***от 13.02.2018 г., сключен с ответника, се прехвърлило на ищеца, ведно с всички привилегии и обезпечения. Ответникът бил уведомен по реда на чл. 99 ал. 3 от ЗЗД за станалата продажба на вземането с уведомително писмо от „Изи Асет Мениджмънт” АД, изпратено с известие за доставяне до адреса на длъжника, като съдебната практика допускала и уведомяването да става чрез връчване на исковата молба. Съгласно сключения договор за паричен заем № ***от 13.02.2018 г., на ответника била предоставена в заем сумата от 750 лева, която следвало да бъде върната с договорна лихва в размер на 94, 05 лева на 17 равни двуседмични погасителни вноски, всяка от по 49, 65 лева или общо 844, 05 лева. Срокът на договора изтекъл с последната погасителна вноска от 12.10.2018 г. и не бил обявяван за предсрочно изискуем. С подписването му заемателят удостоверил, че е запознат с всички клаузи от договора, съгласен е с тях, като желае договорът да бъде сключен. В случай на забава в плащанията на погасителните вноски, се предвиждало заплащане на такса разходи за събиране на просрочените вземания (изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и други), като общият размер на тези разходи възлизал на сумата от 45 лева. Съгласно договора, заемателят следвало да представи обезпечение на кредитора в 3- дневен срок, чрез поръчител или банкова гаранция, като поради неизпълнението на това си задължение, му била начислена неустойка за периода 02.03.2018 г.- 12.10.2018 г. в размер на 444, 55 лева. На ответника била начислена още и лихва за забава за периода от 03.03.2018 г. до подаване на заявлението в съда, възлизаща в размер на 55, 93 лева, чийто размер представлявал съвкупност от лихвите за забава, изчислени за всяка отделна падежирала и неплатена главница. До момента ответникът не бил заплатил никакви вноски по кредита. Тъй като сумите по кредита не били върнати в уговорения срок, за събирането им било подадено заявление по чл. 410 от ГПК и по образуваното по случая частно гр. дело № 4987/ 2019 г. на ПРС, IV гр. с-в, се издала заповед за изпълнение. Същата била връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, което обуславяло правния интерес от предявяване на настоящия иск. Моли за установяване на вземането по заповедта. Прави се искане и за разглеждане на делото в отсъствие на ищеца. Претендират се и разноските в настоящия процес. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но взема писмено становище.
В
срока по чл. 131 от ГПК назначеният на ответника особен представител е подал писмен
отговор, с който оспорва иска по основание и размер, като се твърди, че
ответникът не дължал претендираните суми. Наред с това се оспорват всички
фактически твърдения, изложени в обстоятелствената част на исковата молба,
както и верността и авторството на приложените доказателства. Моли за
отхвърляне на иска. В съдебно заседание особеният представител поддържа
отговора.
След преценка на събраните по
делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от
фактическа страна установява следното:
Със заповед за изпълнение на парично
задължение № 3205/ 15.04.2019 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело
№ 4987/ 2019 г. на ПРС, IV гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на
ищеца следните суми: сумата от 750 лева- главница по договор за паричен заем №
***от 13.02.2018 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са
прехвърлени на 01.09.2018 г. с приложение № 1 към рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. на „Агенция за събиране на
вземания” ООД, чийто правоприемник е кредиторът, сумата от 94, 05 лева-
договорна лихва за периода 02.03.2018 г.- 12.10.2018 г., сумата от 45 лева-
такса разходи, сумата от 444, 55 лева- неустойка за неизпълнение на договорни
задължения за предоставяне на банкова гаранция или поръчителство на две
физически лица за периода 02.03.2018 г.- 12.10.2018 г. и сумата от 55, 93 лева-
обезщетение за забава за периода 03.03.2018
г.- 01.04.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на постъпване на заявлението в съда- 01.04.2019 г. до окончателното
погасяване, както и направените в заповедното производство разноски в общ размер на 77, 79 лева.
Така издадената заповед за изпълнение е
връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като съдът е указал на
кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от
връчване на съобщението.
Установителният иск е предявен в преклузивния
едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
С договор за паричен заем № ***от 13.02.2018 г.,
сключен между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, на лицето бил отпуснат
кредит в размер на 750 лева, при следните условия: срок- 34 седмици, двуседмична
вноска от 49, 65 лева, първата с падеж- 02.03.2018 г., а последната- на 12.10.2018
г., при ГЛП- 35 % и ГПР- 40, 50 %, или общо дължима сума от 844, 05 лева.
Предвидена е още неустойка в размер на 444, 55 лева, платима разсрочено с всяка
от погасителните вноски, при непредставяне на обезпечение- двама поръчители или
банкова гаранция в тридневен срок. Към договора е представено и предложението
за сключване на кредита и Тарифата на кредитора за такси по него.
С рамков договор за цесия от 16.10.2010 г. по
приложение № 1/ 01.09.2018 г., „Изи Асет Мениджмънт“ АД е прехвърлил вземането
по процесния кредит на ищеца, като до длъжника е изготвено и уведомление за
извършената цесия на база издадено пълномощно за това на цесионера, като са
налични потвърждение за цесията и уведомително писмо до длъжника.
По делото е прието заключение на съдебно-
счетоводната експертиза, по която вещото лице е установило, че по кредита
нямало извършени погашения от длъжника и е посочило, че размерът на дължимите
суми съвпада напълно с търсените такива по исковата молба.
При така установената по делото фактическа
обстановка, съдът от правна страна намира следното:
Няма спор по делото относно това, че
ответникът е кредитополучател по договор за заем, вземането по който е
прехвърлено с цесия на ищеца. Между заемателя и цедента е възникнало валидно
правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума,
като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а
ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно
като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9
ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за
заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния Закон за потребителския кредит.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени
изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1, т. 7- 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12 ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата дори само на всяко едно от тези императивни изисквания
води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане
само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
Макар че в случая в отговора не са наведени
възражения за недействителност на договора за кредит или пък за нищожност на
отделни негови клаузи, трайната и задължителна практика на ВКС изисква съдът
винаги да извършва проверка на действителността на договора, дори и при
ненаведени от страните основания, ако се касае за нарушение на добрите нрави,
за неравноправни клаузи във вреда на потребителя и за нарушение на императивни
правни норми. Нормите в защита на правата на потребителя като по- слабата
икономически страна в едно облигационно отношение са императивни правни норми.
Съдът намира, че в случая е налице основание
за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването
на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е
въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се
формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи
на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва
да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния
случай е посочено, че ГПР е 40, 50 %, а възнаградителната лихва- 35 %, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи
се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява
разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това
поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността
в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още
при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 4 ще се заплаща
разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 444, 55
лева (при отпусната заемна сума от 750 лева), като към всяка месечна вноска за
тази неустойка се прибавя допълнително сумата от 26, 15 лева за целия срок на
договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида
обезпечение (банкова гаранция или поръчители) и срока за представянето му
(тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази
възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем
към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на
условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се
кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на
кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на
практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна
печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на
изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от
задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност
съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена
към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски
кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В
случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не
дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни
стандарти за защита.
Предвид констатираната от съда нищожност на
договора на посочените основания не е необходимо излагане на повече съображения
по същество, защото законодателят е предвидил в чл. 23 от ЗПК, че когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви, неустойки, такси или
други разходи по кредита. Доколкото настоящото производство е такова по чл. 422
от ГПК, предявеният иск трябва да е идентичен по основание и размер на
претенцията в заповедното производство. При положение, че съдът приема, че
договорът е недействителен, тази сума, търсена като главница в процеса, няма
как да бъде прието за установено, че подлежи на връщане на договорно основание,
защото връщането й произтича от института на неоснователното обогатяване- че
всеки, който е получил нещо при липса на основание, дължи връщането му. Както
вече се посочи, тук сумата се претендира от ищеца въз основа на договора между
страните, т.е. на договорно основание, в която връзка е била издадена и
заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Хипотезата обаче на чл. 23 от ЗПК
визира връщане на дадено по едно недействително правоотношение и в тази връзка
искът следва да се отхвърли изцяло, доколкото произнасяне на решаващия състав
за връщане на заема по нищожния договор би довело до промяна в основанието на
претенцията, което е недопустимо. За кредитора съществува възможност да търси
съответната сума в отделно производство на друго основание- извъндоговорно
такова, където да реализира правото си да получи връщането на даденото поради
липса на основание.
С оглед недействителността на кредита поради
несъответствие с императивните изисквания на закона, се явява безпредметно да
се излагат съображения досежно останалите претенции за лихви, неустойка и
такси, тъй като при всички положения нищожността на договора освобождава
потребителя от задължението да остане отговорен за разходи по кредита извън
„чистата“ му стойност- отпуснатата в заем сума. Горните суми, претендирани от
кредитора, не са част от предоставения заем от 750 лева, а представляват
допълнителни разходи по кредита, поради което се явяват недължими, предвид
недействителността на договора.
Доколкото не се доказа да съществува присъденото вземане в полза на
заявителя, следва да се приеме, че заповедта за изпълнение е била издадена
неправилно, защото предявената претенция е неоснователна и като такава тя
следва да се остави без уважение.
С оглед изхода на делото, а именно-
отхвърляне на исковата претенция, принципно на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК на
ответника се дължат направените по делото разноски. Такива обаче не се
претендират от страната, а и няма доказателства да са реално направени, поради
което и не следва да й се присъждат. Направените от ищеца разноски си остават
за негова сметка. Особеният му представител има право на разноски от
внесения за него депозит от ищеца, независимо от изхода на спора, за което при
поискване ще му бъде издаден РКО.
Поради изложеното, съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от *** *** Д.Б.Б., против Д.Н.С., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 4987/ 2019 г. на ПРС, IV гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 3205/ 15.04.2019 г., суми, както следва: сумата от 750 лева- главница по договор за паричен заем № ***от 13.02.2018 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са прехвърлени на 01.09.2018 г. с приложение № 1 към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. на „Агенция за събиране на вземания” ООД, чийто правоприемник е кредиторът, сумата от 94, 05 лева- договорна лихва за периода 02.03.2018 г.- 12.10.2018 г., сумата от 45 лева- такса разходи, сумата от 444, 55 лева- неустойка за неизпълнение на договорни задължения за предоставяне на банкова гаранция или поръчителство на две физически лица за периода 02.03.2018 г.- 12.10.2018 г. и сумата от 55, 93 лева- обезщетение за забава за периода 03.03.2018 г.- 01.04.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 01.04.2019 г. до окончателното погасяване, както и направените в заповедното производство разноски в общ размер на 77, 79 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/
Вярно с оригинала.
АД