Решение по дело №64346/2021 на Софийски районен съд

Номер на акта: 3430
Дата: 6 март 2023 г.
Съдия: Ваня Борисова Иванова Згурова
Дело: 20211110164346
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 15 ноември 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 3430
гр. С., 06.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 69 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:ВАНЯ Б. И. ЗГУРОВА
при участието на секретаря СВЕТЛА Р. ЛАЗАРОВА
като разгледа докладваното от ВАНЯ Б. И. ЗГУРОВА Гражданско дело №
20211110164346 по описа за 2021 година
Предявени са установителни искове от „ФИРМА“ АД срещу В. Д. М. с правна
квалификация чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1, ал.2 ЗЗД, вр.
чл. 9 от Закона за потребителския кредит.
Ищецът твърди, че на 15.01.2019г. между него и ответника е сключен договор за
потребителски кредит „Екстра“ с № *****¸сключен от разстояние, чрез подаване на заявка
от ответницата, по силата на който на ответника е предоставен кредит в размер на 1500 лв.
Поддържа, че ответницата е поела задължение да връща заема на 13 равни месечни вноски,
считано от 15.02.2019г. до 15.02.2020г., като общият размер на дълга, който следвало да
погаси ответницата е 2880 лв., включващ такса „Гарант“. Поради неплащане от страна на
ответницата и изпадането й в забава, ищецът подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение за следните суми: 1500 лв. главница, 270 лв. договорна лихва за периода
15.03.2019г.-15.02.2020г., 1108,98 лв. – договорна такса „Гарант“ за периода 15.03.2019г.-
15.02.2020г. и 138, 78 лв. законна лихва за забава за периода 16.03.2019г.-11.03.2020г.
Претендира признаване на вземането спрямо ответника, както и разноски по
производството.
Ответницата в депозирания по делото отговор на исковата молба оспорва исковете
като неоснователни и недоказани по подрбоно изложени съображения. Оспорва наличието
на валидно облигационно отношение между страните. Релевира възражение за
недействителност на отделни клаузи от договора, вкл. такса „Гарант“.
Съдът, като прецени относимите доказателства и доводите на страните, приема за
установено следното:
1
По делото е представена електронна заявка № *****/15.01.2019 г. от В. Д. М. за
предоставяне на кредит в размер на 1500 лв., при сума за връщане от 3150 лв. до 15.01.2019
г., при метод на плащане: изипей. Видно от заявката, в същата се съдържа отбелязване за
статус: подписан, както и IP на клиента, както и информация, че договорът е видян на
15.01.2019 г. Към заявката е представена и информацията към нея с лични данни на клиента,
в т. ч. три имена, ЕГН, номер на лична карта, и-мейл, адрес и данни за контакт, в т. ч.
телефон.
Не се спори, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че на
15.01.2019г., между страните е сключен договор за кредит потребителски кредит „Екстра“ с
№ *****. Съобразно уговореното между страните, ищецът следва да предостави на
ответника заем в размер на 1500 лв., като крайният срок за издължаване е 15.01.2020г.
Уговорен е ГПР от 49,7 % и фиксиран годишен лихвен процент от 36 %, като според чл. 4
от договора кредитополучателят е изжрал кредитодателят да ангажира дружество гарант, за
гарантиране връщане на вноските му по кредита, за което се е съгласил да заплати в полза
на кредитодателя „такса гарант“, разсрочена към месечните му вноски. В договора е
поместен погасителен план, съгласно който месечната вноска включва главница от 125 лв.,
лихва от 22,50 лв., такса гарант от 92,5 лв., т.е. вноската общо е 240 лв. на месец. Видно от
погасителния план, при главница 1500 лв., дължимата лихва е 270 лв., а таксата гарант –
1110 лв., като общо дължимата сума по договора възлиза на 2880 лв.
По повод възражението на ответника за липса на валидно сключен договор за
потребителски кредит, съдът го намира за неоснователно. Съгласно чл. 6 ЗПФУР договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик
и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средство за комуникация - едно или повече.
В конкретния случай договорът между страните е подписан чрез използване на едно
или повече средства за комуникация от разстояние – адрес на електронна поща и телефон,
който е валиден начин за сключване на договори, съгласно ЗПФУР и ЗЕДЕП. Следва да се
приеме, че ответницата е дала съгласие по отношение на същественото съдържание на
договора, изразяващо се в последователно извършване на поредица от действия, свързани с
подаването на заявка, прочит на договора и ОУ, последвани от предоставяне на сумата и
последващо погасяване, извършено от ответницата, които обстоятелства в своята
съвкупност разкриват съзнателно взето решение за сключване на договора със соченото
съдържание и привеждане в действие на взетото решение.
Разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕП приравнява електронния документ на писмения му
аналог, поради което правилата за връчване на писмените изявления следва да намери
приложение и относно електронните документи. Съгласно разпоредбата на чл. 184, ал. 1
ГПК електронният документ се представя по делото върху хартиен носител като заверен от
представилата го страна препис, възпроизвеждането му на хартиен носите не променя
характера му на електронен документ (Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. №
2
868/2012 г., IV ГО) и доколкото ответникът не е поискала представянето му на дигитален
носител този препис представлява годно доказателство за авторството на изявлението и
неговото съдържание.
Договорът е сключен при спазване нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК при съобразяване на
обстоятелството, че преди отпускане на кредита страните са използвали средства за
комуникация от разстояние. Съгласно чл. 10, ал. 2 ЗПФУР когато договорът за предоставяне
на финансови услуги от разстояние е сключен по инициатива на потребителя, чрез
използването на средство за комуникация, което не позволява уведомяване на потребителя
за условията на договора, доставчикът е длъжен да изпълни задълженията си по ал. 1
незабавно след сключването на договора. В настоящия случай ищецът не ангажира
доказателства за изпълнение за задължението си за предоставяне на преддоговорна
информация съобразно изискванията на ЗПФУР. Неизпълнението на тези задължения или
тяхното неточно изпълнение обаче не е скрепено с изрична законова санкция, в това число
недействителност на договора, извън предвидената в закона административно-наказателна
отговорност, поради което съдът намира, че не е налице основание за недействителност на
цялата сделка.
Ответницата не е оспорила получаването на сумата по кредита. Последното се
потвърждава от приетото по делото заключение по ССчЕ, както и от представена разписка за
извършено плащане чрез Изипей от 15.01.2019 г. с наредител „ФИРМА“ ООД и получател
В. Д. М. с посочено основание – паричен превод по договор № *****/15.01.2019 г. за сумата
от 1500 лв., а също и писмо от „Изипей“ АД /л. 63 от делото/. Не се оспорва и твърдението
на ищеца, че е постъпило едно плащане в размер на 121 лв., което се потвърждава от
приложена разписка /л. 9 от делото/, както и от заключението на вещото лице.
Процесният договор за кредит попада под правната регламентация на Закона за
потребителския кредит (ЗПК), установяващ императивни изисквания към необходимото
съдържание на договора за потребителски кредит, с оглед неговата действителност, като
съдът има и служебно задължение да следи за спазването на императивния материален
закон. В разпоредбите на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1-2 от ЗПК са изчерпателно изброени
задължителните реквизити на договора, като съобразно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията по чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съдът намира, че в случая е допуснато нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, съгласно
който договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
3
общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,7 %, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй
като не включва част от разходите за кредита, а именно – таксата гарант за предоставеното
обезпечение, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Предвид изложеното, съдът намира,
че в настоящия случай възнаграждението в полза на поръчителя под формата на „такса
гарант“ е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае
обезпечение на вземанията по договора.
Съгласно чл. 8.5 от ОУ ищецът е овластен да приема вместо „дружеството гарант“
дължимите гаранционни такси. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за
възнаграждение в полза на поръчителя е известен на заемодателя, което се потвърждава и от
обстоятелството, че заемодателят е изпратил на ищцата обединен погасителен план, в който
е включил в месечната й вноска и такса гарант от 92.50 лв. месечно.
С оглед изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на поръчителя за
обезпечаване вземанията на ищеца по процесния договор за потребителски кредит, отговаря
на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита.
Още повече, съгласно чл. 8.1 от ОУ с цел гарантиране и обезпечаване погасяването на
всички дължими и изискуеми вземания на кредито дателя към кредитополучателя
последния следва да представи лично или по пощата с препоръчано писмо оригинал на
банкова гаранция, покриваща пълния размер на дължимата по крдита сума. Гаранцията
следва да бъде предоставена до 3 дни след одобрение на кредита. Според чл. 8.4 в случай, че
кредитополучателят не успее или не желае да предостави посоченото обезпечение,
кредитодателят може да предостави на кредитополучателя гаранция от посочено и одобрено
от страните дружество гарант. В подаденото от ответника заявление за отпускане на кредит
е посочено като форма за обезпечение банкова гаранция, но въпреки това кредитът е
отпуснат с осигурен гарант от ищцовото дружество. По този начин, на ответника не е даден
право на избор при сключване на договора по отношение изискването за обезпечение.
Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за поръчителство има
за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на
длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към
4
доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да
предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.
Доколкото в процесния случай в уговорения ГПР не са включени всички действителни
разходи, то съдът намира, че е налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, водеща до недействителност на сключения договор.
Нормата на чл. 23 ЗПК урежда специална последица от недействителността на
договора и предвижда, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. С оглед изложеното, в полза на ищеца съществува
единствено вземане за неизплатената част от главницата, която след приспадане на
извършените плащания, неоспорени от страните, в размер на сумата от общо 121 лв.,
възлиза на сумата от 1379 лв. До посочения размер искът се явява основателен, а над тази
сума до пълния предявен размер искът е неоснователен.
По разноските:
В съответствие със задължителните разяснения, дадени с т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г.
по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът следва да се произнесе по разпределението
на отговорността за разноски в заповедното и в исковото производство. Предвид изхода на
спора право на разноски по съразмерност имат и двете страни.
За заповедното производство ищецът е сторил разноски в размер на 395,36 лв., от
които съразмерно на уважените искове му се дължат 180,66 лв.
За исковото производство ищецът е сторил разноски в размер на 99,65 лв. за платена
държавна такса, 350лв. депозит за експертиза и 500 лв. адвокатско възнаграждение. От
общият размер на разноските – 949,65 лв., съразмерно на уважената част му се дължат
433,95 лв.
Отвентикът е доказал направата на разноски в размер на 420 лв. адвокатско
възнаграждение. Съдът намира възражението на ищеца за прекомерност на адвокатското
възнаграждение за неоснователно, доколкото същото съответства на чл. 7, ал.2, т.2 от
НМРАВ. По съразмерност се дължи сумата от 228,08 лв.

Воден от горното, Софийски районен съд, 69 състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове по чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1, ал.2 ЗЗД, вр. чл. 9 от Закона за потребителския кредит от
„ФИРМА“ АД, ЕИК: ********, седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Цар Борис III“
№ ***, ет. **** срещу В. Д. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. АДРЕС за установяване в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество следните суми,
за които е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 13594/2020г. по описа
5
на СРС, а именно: 1379 лева, представляваща неизплатена главница по договор за
потребителски кредит № *****/15.01.2019г., ведно със законна лихва от 11.03.2020г. до
изплащане на вземането,
като ОТХВЪРЛЯ иска за главница за разликата над уважения размер от 1379 лв. до пълния
размер от 1500 лв., иска за сумата от 270 лева-възнаградителна лихва, дължима за периода
от 15.03.2019г. - 15.02.2020г. изцяло, иска за сумата от 1108,98 лв.-договорна такса гарант за
периода 15.03.2019г.-15.02.2020г., иска за мораторна лихва в размер на 138,78 лв. за периода
16.03.2019г.-11.03.2020г.
ОСЪЖДА В. Д. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. АДРЕС, да заплати на „ФИРМА“
АД, ЕИК: ********, седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Цар Борис III“ № ***, ет.
****, сумата от 180,66 лв. – разноски в заповедното и сумата от 433,95 лв. – разноски в
исковото производство.
ОСЪЖДА „ФИРМА“ АД, ЕИК: ********, седалище и адрес на управление гр. С.,
бул. „Цар Борис III“ № ***, ет. ****, да заплати на В. Д. М., ЕГН: **********, с адрес: гр.
АДРЕС, сумата от 228,08 лв. – разноски в производство.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис от същото на страните
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6