№ 11284
гр. София, 12.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 153 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА
при участието на секретаря МОНИКА СТ. ТОПУЗОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА Гражданско
дело № 20241110158728 по описа за 2024 година
Ищецът „.“ ООД е предявил срещу ответника Т. В. Л. по реда на чл. 422 ГПК
установителен иск с правно основание чл.79, ал. 1, пред. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, с който
се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на
2 600 лева, непогасена главница по Договор за паричен заем № .. г., ведно със законна лихва
за период от 27.06.2024 г. до изплащане на вземането, за която сума е била издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 39413/2024 г. по описа на СРС, 153 състав.
В срока по чл. 211, ал. 1 ГПК ответникът Т. В. Л. депозира насрещна искова молба, с
която е предявен и приет за разглеждане отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК,
за установяване в отношенията между страните, че Т. В. Л. не дължи на „.“ ООД сумата в
размер на 1763,96 лева, представляваща неустойка по договора за кредит, тъй като същата
се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и сумата
в размер на 394,04 лева, представляваща договорна лихва за периода от 10.05.2023г до
10.10.2023г по договора за кредит, тъй като клаузата за която се явява нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК.
Ищецът „.“ ООД твърди, че между страните по делото бил сключен договор за
потребителски кредит № ., по силата на който кредиторът отпуснал на кредитополучателя
паричен кредит в размер на 2600 лв., като ответникът не изпълнил задължението си да
върне заемната сума в срок. С оглед гореизложеното моли за уважаването не предявения иск
и присъждането на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ответникът Т. Л. депозира отговор на исковата молба.
Признава сключването на процесния договор за кредит, като навежда твърдения ,че същият
е недействителен, доколкото в него не е посочено какво включва и как се формира
1
посочения ГПР в размер на 48 %. На отделно основание твърди, че посоченият ГПР не
отразява действителния такъв, доколкото при формирането му следва да се включи
дължимата от ответника неустойка в размер на 1763,96 лева, която автоматично се
начислявала от заемодателя, като при включването и действителният размер на ГПР
надвишава императивно установения максимален размер. По тези съображения, навежда
възражение, че процесната клауза за неустойка е нищожна на осонвание чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Поддържа, че с уговорената в т. 6.2 от договора за заем неустоечна клауза се цели
единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставената заемна сума
– скрито възнаграждение. Сочи, че клаузата за неустокйа заобикаля закона и в частност
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като задължението за заплащането и представлява
разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който в противоречие на чл. 11, т. 10 ЗПК не е
включен в ГПР. Сочи, че процесният договор за кредит е недействителен поради вътрешно
противоречие и неясноти, поради което заемателят дължи връщане на чистата стойност по
кредита. По изложените съображения моли исковата претенция да бъда отхвърлена.
Аналогични аргументи се излагат от страните и в депозираната искова молба по
насрещния иск и съответно отговора на исковата молба по насрещния иск.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира от
фактическа и правна страна следното:
Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК.
В производството е приет за съвместно разглеждане предявен като насрещен
отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК за недължимост на суми по същия договор
за кредит, за които заповедта за изпълнение е била обезсилена с влязло в сила определение
на заповедния съд.
По делото като доказателство е представен договор за паричен заем Кредирект № ..г.,
съгласно който „.“ ООД има качеството на заемодател, а Т. В. Л. на заемател. Според
договора за заем, размерът на предоставената в заем сума възлиза на 2600 лева, като е
уговорено същата да бъда върната на 6 вноски, от които две вноски в размер на 86.78 лева и
четири вноски в размер на 705.12 лева. Посочено е, че падежът на първата дължима вноска е
10.05.2023г, а на последната – 10.10.2023г., като общият размер на сумата подлежаща на
плащане е 2994.04 лева, при ГЛП от 40,05% и ГПР от 48 %. Изрично предвидено в чл.5 от
договора е, че ГПР на заема не включва възможни разходи, които заемателят може да се
наложи да заплати при неизпълнение на договорните си задължения, както и таксите
съгласно тарифата за таксите на заемодателя.
В чл. 6.1 от договора е предвидено, че заемателят е длъжен в срок от три дни, считано
от усвояване на заетата сума, да предостави обезпечение, по начин и ред отговарящ на
условията на чл. 33, ал. 1 от Общите условия – поръчител или банкова гаранция. При
неизпълнение на това задължение в чл. 6.2 от договора е уговорено, че заемателят дължи
2
заплащане на заемодателя на неустойка в размер на 1763.96 лева, която се начислява
автоматично от заемодателя. Изрично е отбелязано, че с подписването на договора
заемателят се счита уведомен за нейното начисляване. Уговорено е, че заплащането на
неустойката се осъществява разсрочено съгласно включен в договора погасителен план.
Приети като доказателство по делото са и приложимите към договора Общи условия
и стандартния европейския формуляр, попълнен при сключване на договора.
По делото е прието заключение по съдебно-счетоводна експертиза, от което се
установява, че заемната сума в размер на 2600 лева е заплатена на ответника чрез „.“ на
10.04.2023г, като плащането е преминала през два етапа. Първият етап е свързан с
осъществен превод с наредител ищеца към „.“ съгласно разписка от 10.04.2023г на сумата от
2600 лева с посочен получател именно ответника Т. Л. и основание за превода „заем
съгласно дог..“. Според вещото лице няма постъпили плащания по кредита. Вторият етап е
бил получаване в брой на сумата от Т. Л. на 10.04.2023г, за което е била издадена и фактура.
Съгласно констатациите на вещото лице след получаване на сумата от ответника не са били
извършвани никакви плащания за погасяване на задължения по договор за заем, поради
което в счетоводството на ищеца са останали начислени като дължими суми за главница в
размер на 2600 лева, договорна лихва в размер на 394.24 лева и неустойка в размер на
1763.96 лева. Експертът разяснява, че без да се включва таксата за начислената неустойка от
1763.96 лева ГПР по договора възлиза на 48.28%, а при включването й същият се равнява на
844.14 %.
С оглед приетите факти по делото Софийски районен съд намира от правна страна
следното:
По иска предявен по ред на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 240,ал. 1 ЗЗД:
За да бъде уважен предявеният по ред на чл. 422, ал.1 ГПК установителен иск по чл.
240, ал. 1 ЗЗД следва да бъде установено от ищеца при условията на пълно и главно
доказване, че: между „.” ООД и ответника Л. е възникнало валидно правоотношение по
договор за потребителски кредит № .. г. по силата на което ответникът е получил сума в
посочения от ищеца размер, като задълженията на ответника за връщане на главницата по
кредита са останали непогасени до размера на претендираните суми.
Наличието на сключен между страните договор не се оспорва от ответника, който в
отговора на исковата молба изрично признава, че е сключен процесният договор между
страните. Същият по своя характер е потребителски, поради което намира своята правна
регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според легалната дефиниция,
дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
3
тяхното предоставяне. Предвид това и ответникът в качеството си на заемател има
качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Предвид това договорът
следва да бъде съобразен изцяло с изискванията на ЗПК и ЗЗП, като съдът следи служебно
за приложението на императивните законови норми.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 48 % т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв,
тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно – неустойката по чл. 6.2 от
договора, начислявана в случаите, при които заемателят не осигури в тридневен срок
обезпечение, която неустойка се включва в общите разходи по кредита по смисъла на
легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Именно в тях според
настоящия съдебен състав следва да бъде включено и вземането за неустойка, което макар да
не е предмет на настоящото производство по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, следва да се съобрази с оглед
задължението на съда да следи за действителността на клаузите на договора за кредит,
сключен с потребител, какъвто е и конкретния случая. Нещо повече именно във връзка с
това са релевирани и изрични възражения от ответника по делото. Във връзка с това
Софийски районен съд приема следното:
В настоящия договора за кредит не е посочено, че неустойката се включва както в
общия разход по кредита, така и в общата дължима сума от потребителя, по смисъла на
посочените легални дефиниции на ЗПК. Неизпълнението на задължението на потребителя
да предостави обезпечение на кредитора, може да доведе до намаляване на възможността на
4
кредитора по договора за заем да се удовлетвори на крайния падеж на договора. Вследствие
на неизпълнението на това задължение от страна на потребителя, кредиторът не получава
реален обезпечителен ефект- не получава обезпечение на задължението си. Следователно,
предвиждането, изначално в договора, на задължение за неустойка за непредоставяне на
обезпечение, е инструмент за генериране /пряко и косвено/ на допълнителни разноски за
потребителя, които са известни на заемодателя и би следвало да бъдат отчитани като
разноски по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 ЗПК. Посоченият в договора
ГПР от 48 % не е действителен, тъй като в него не е отчетена неустойката, която е само по
наименование неустойка, а по естеството си представлява още едно възнаграждение за
кредитодателя: Това възнаграждение съставлява част от разходите по кредита по смисъла на
чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 ЗПК, поради което реалният ГПР по договора, видно от
заключението по съдебно-счетоводната експертиза, многократно надхвърля позволения от
закона процент, стигайки до процент над 50 %, а именно ГПР по договора 844.14 %.
При това положение се налага изводът, че договорът за кредит не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на
ГПР. Установява се нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в договора липсва посочване
на годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключването на
договора, съобразно установената методика в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.
Текстът на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва да се тълкува буквално, а именно - при посочен
ГПР, макар и неправилно определен и без подробно описание на компонентите по него.
Нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както
подробният начин на формиране на ГПР с всички негови компоненти, така и действителният
му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан
целенасочено в заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото
съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и
да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота
за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че
същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК. Ето защо, съдът приема договорът за заем за
недействителен на основание чл. 22 ЗПК
В задължителното Решение от 21.03.2024г. по дело № .г. на Съда на Европейския
съюз е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент
на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски,
така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на съществения характер
на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на
5
потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването
при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от
Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно
всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно, санкция,
изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на
ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и
има възпиращ и пропорционален характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във
връзка със съображение 47 от същата директива, следва, че макар изборът на системата от
санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е
по усмотрение на държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни,
пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в
съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ
ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този
смисъл решение от 9 ноември 2016 г., ., ., ., т. 61—63 и цитираната съдебна практика).
Следва да се има предвид както беше посочено и по-горе, че добавянето на подобна
неустойка към договора за кредит представлява конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма
облага на кредитора от договора. Тези съждения съвпадат с възприетото в Решение от
21.03.2024г. по дело № .г. на Съда на Европейския съюз, което има задължителен характер за
всички съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК. С оглед изложеното, съдът приема договора
за кредит за недействителен.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Тази норма представлява своеобразна санкция за
недобросъвестния кредитор, който нарушава императивните законови изисквания, които
трябва да спазва при сключване на договор за потребителски кредит, като целта е да се
пресекат подобни практики. Нормата на чл. 23 ГПК не прави разграничение между
възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради което
следва да се приеме, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита и
никакви лихви – възнаградителни или мораторни. Ето защо, в случая ищецът има право
само на главницата, която възлиза на 2600 лева.
В най-актуалната практика на ВКС - решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело №
3855/2021 г. на ВКС, IV г.о и решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т.дело № 1023/2020 г. на
ВКС, I т.о., решение № . от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г., ІІІ г. о. на ВКС, се приема,
че при недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД
(включително в хипотезата по чл. 422 ГПК), съдът следва да установи с решението си
дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото
6
ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това
следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе. Ако се
приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. Поради това, чистата
стойност следва да бъде присъдена в същото производство, като бъде съобразен
предявеният размер съгласно принципа на диспозитивното начало.
С оглед изложеното, в случая предявеният иск следва да бъде уважен за главницата от
2600 лева.
По предявения насрещен отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК:
Съдът намира, че следва изрично първо да бъдат изложени аргументи относно
допустимостта на предявените искове:
В настоящия случай е образувано заповедно производство по подадено от „.“ ООД
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
срещу Т. Л. за вземания по договор за заем № ..г., а именно за сумата от 2600 лева –
главница, сумата 394.04 лева – възнаградителна лихва за периода от 10.04.2023г до
10.10.2023г и сумата от 548.24 лева – мораторна лихва за периода от 01.07.2023г до
01.06.2024г. За така посочените суми е била издадена заповед за изпълнение на 24.07.2024г,
като след постъпило възражение по чл. 414 ГПК на „.“ ООД са били дадени указания за
предявяване на иск за установяване дължимостта на посочените суми. Въпреки дадените
указания от страна на „.“ ООД е предявен иск по реда на чл. 422 ГПК единствено за сумата
от 2600 лева, поради което с определение № 44511/01.11.2024г по ч.гр.д.№ 39413/2024г по
описа на СРС, 153 състав, заповедта за изпълнение е била обезсилена за сумата от сумата
394.04 лева – възнаградителна лихва за периода от 10.04.2023г до 10.10.2023г. и сумата от
548.24 лева – мораторна лихва за периода от 01.07.2023г до 01.06.2024г. Така посочено
определение е влязло в сила. Следователно в настоящата случай не е налице хипотезата на
предявен отрицателен установителен иск за вземане /в случая вземане за възнаградителна
лихва/, за което да е налице издадена заповед за изпълнение, в които случаи съдебната
практика е непротиворечива, че отрицателният установителен иск би бил недопустим. В
случая издадената заповед за изпълнение по отношение на вземането за възнаградителна
лихва е обезсилена, поради което е налице правен интерес за Т. Л. да предяви отрицателен
установителен иск относно дължимостта на сумата от 394.04 лева – възнаградителна лихва
за периода от 10.04.2023г до 10.10.2023г.
Налице е правен интерес и от предявяване на отрицателен установителен иск за
7
недължимост и на сумата от 1763.96 лева, представляваща неустойка за непредоставено
обезпечение, доколкото независимо че от „.“ ООД не се претендира заплащането на същата,
то видно от съдебно-счетоводната експертиза тази сума е начислявана като дължима от Т.
Л..
По отношение основателността на отрицателните установителни искове, предявени
от Т. Л. срещу „.“ ООД настоящият състав намира, че следва да бъдат съобразени мотивите
изложение във връзка с главния иск, които са в насока, че проценсият договор за паричен
заем е нищожен именно поради недействителността на клаузата предвиждаща заплащане на
неустойка за непредставяне на обезпечение, въз основа на която се достига до противоречие
с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
По отношение дължимостта на възнаградителната лихва също бяха изложени
подробни аргументи във връзка с приложението на чл. 23 ЗПК и обстоятелството, че в
случаите, в които договорът за кредит е нищожен, не се дължи заплащане на
възнаградителна лихва.
Предвид изложеното следва да бъдат уважени изцяло и предявените от Т. Л.
отрицателни установителни искове.
По разноските:
Съобразно дадените в Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12
указания, настоящият състав следва да се произнесе и по разпределението на отговорността
за разноските както в исковото производство, така и в заповедното производство. С оглед
изхода на спора в полза на „.“ ООД следва да бъдат присъдени разноски за заповедното
производство, при съобразяване на обстоятелството, че заповедта за изпълнение е била
обезсилена частично и за разноските. Ето защо с оглед обстоятелството, че искът по чл. 422
ГПК е уважен изцяло в полза на ищцовото дружество следва да бъдат присъдени разноски за
заповедното производство в размер на 52 лева – държавна такса и 36.70 лева
юрисконсултско възнаграждение или общо 88.70 лева.
Предвид изхода на спора по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК „.“ ООД има право и на разноски за исковото производство, като е
направено такова искане, в това число и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в
размер на 450 лева. По делото са представени доказателства за сторени разноски в размер на
52 лева – държавна такса и 150 лева – депозит за вещо лице, доколкото искането за
допускане на съдебно-счетоводна експертиза от дружеството е направено именно във връзка
с предявения от него иск. Съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК съдът определя
размерът на дължимото юрисконсултско възнаграждение, като не е обвързан с посочения от
страна размер, а е ограничен единствено до размерите предвидени в чл. 25 от Наредбата за
заплащането на правната помощ. Предвид това настоящият състав приема, че размерът на
юрисконсултското възнаграждение в конкретния случай следва да бъде определено на 100
лева, с оглед обстоятелството, че процесуалния представител на дружеството единствено е
изготвил искова молба по предявения иск по чл. 422 ГПК, без да се яви в проведеното
8
открито съдебно заседание. Същевременно спорът по главния иск не се отличава с
фактическа или правна сложност. С оглед изложеното сторените от „.“ ООД разноски се
равняват на 302 лева, която сума следва да бъде присъдена в негова полза, доколкото искът
по чл. 422 ГПК е изцяло уважен.
В производството по главния иск, доколкото същият е бил изцяло уважен, ответникът
Т. Л. няма право на разноски.
По предявените насрещни искове обаче Т. Л. има право на сторените от него във връзка
с тях разноски, доколкото същите са изцяло уважени. Във връзка с това от името на Т. Л. е
представен списък по чл. 80 ГПК, съгласно който се претендира присъждането на държавна
такса в размер на 120.56 лева и 150 лева –депозит за вещо лице. Така посочените суми в общ
размер на 270.56 лева. представляват разноски именно във връзка с предявените насрещни
искове, поради което подлежат на присъждане в пълен размер. Направено е искане и за
присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА в размер на 400 лева. По
отношение на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство в исковото
производство съдът намира, че от представения договор за правна защита и съдействие от
10.12.2024г е видно, че адв. А. Ч. е осъществявал процесуалното представителство
безплатно на основание чл.38, ал.1, т. 2 ЗА. Следователно размерът на дължимото
адвокатско възнаграждение следва да се определи от съда, като той не е обвързан с
посоченото в списъка по чл. 80 от ГПК. Съобразявайки материалния интерес на предявените
от Т. Л. отрицателни установителни искове – 2158 лева, съдът счита, че претендираното от
адв. Ч. възнаграждение от 400 лева е дори под предвидените стойности в чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа. Ето защо в полза на адв. Ч. следва да се
присъди възнаграждение от 400 лева.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с
правно основание чл.79, ал. 1, пред. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД от „.“ ООД, ЕИК: ., със
седалище и адрес на управление: гр. С., срещу Т. В. Л., ЕГН: **********, с адрес: гр. С., че
Т. В. Л., ЕГН: ********** дължи на „.“ ООД, ЕИК: ., сумата в размер на 2 600 лева,
непогасена главница по Договор за паричен заем № .. г., ведно със законна лихва за период
от 27.06.2024 г. до изплащане на вземането, за която сума е била издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 39413/2024 г. по описа на СРС, 153 състав.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Т. В. Л., ЕГН: **********, с
адрес: гр. С., срещу „.“ ООД, ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. С., насрещни
отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че Т. В. Л., ЕГН:
**********, не дължи на „.“ ООД, ЕИК: ., сумата в размер на 1763,96 лева, представляваща
неустойка по чл. 6 от Договор за паричен заем № .. г, тъй като същата се явява нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и сумата в размер на 394,04
9
лева, представляваща договорна лихва за периода от 10.05.2023г до 10.10.2023г по Договор
за паричен заем № .. г, тъй като клаузата за начисляване на възнаградителна лихва се явява
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК.
ОСЪЖДА Т. В. Л., ЕГН: **********, с адрес: гр. С., да заплати на „.“ ООД, ЕИК: .,
със седалище и адрес на управление: гр. С., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 302
лева – разноски в исковото производство пред Софийски районен съд и сумата от 88.70
лева – разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА „.“ ООД, ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. С., да заплати на
Т. В. Л., ЕГН: **********, с адрес: гр. С., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 270.56
лева– разноски пред Софийски районен съд по предявени насрещни искове.
ОСЪЖДА „.“ ООД, ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. С., да заплати на
адв. А. В. Ч., личен номер **********, с адрес в гр.С., на основание чл. 38, ал. 1 ЗА сума в
размер на 400 лева – адвокатско възнаграждение в производство пред Софийски районен
съд по насрещни искове.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10