Р Е Ш Е Н И Е
|
Номер ......./29.06. |
Година 2021 |
гр. София |
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI-13 състав
|
на
двадесет и четвърти февруари |
Година 2021 |
в публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Вълков
ЧЛЕНОВЕ:
Елица Йорданова
Александър Ангелов
секретаря Весела Станчева като разгледа докладваното от съдията в.гр.д. № 1725 по описа за 2009 година, ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО:
Производството е по реда на чл. 196 и
следващите от Гражданския процесуален кодекс (отменен).
Предмет
на разглеждане е жалба на М.Д.Д. срещу решение от 07.11.2008 г. по гр.д. №
12848/2006 г. по описа на Софийски районен съд, 31 състав. Жалбоподателят
твърди да е лишен от възможност да представи писмени и гласни доказателства в
подкрепа на претенцията си. Навежда довод, че при отсъствието му от съдебно заседание,
отложено по реда на чл. 107 ал. 2 ГПК отпада задължението му да следи за
съдебните заседания, а е следвало да бъде уведомен за следващото съдебно
заседание, в което делото е обявено за решаване. По същество навежда довод, че
ответницата не оспорва авторството си върху текст, мотивиращ самоотвод: „основателни
съмнения относно правилното му душевно и психическо здраве“. Смята, че без
значение остава, че тя не е разпространила текста предвид обстоятелството, че с
факта на написване на текста той е станал достъпен както на служители от съда –
съдебни секретари и деловодители, така и на адвокати и последващия съдия.
Намира това за достатъчно, за извод, че е станало достояние на множество лица.
Смята, че написаното съдържа обидни и позорни, неверни обстоятелства за него.
Иска се решението да бъде отменено, а предявеният иск – уважен.
В
отговор по жалбата процесуалният представител на ответницата в
първоинстанционното производство В. Р. – адв. К.от Адвокатска колегия – Велико
Търново, я оспорва. Сочи, че искът правилно е отхвърлен при непосочени от ищеца
доказателства относно твърденията му. Смята приложените към жалбата писмени
доказателства за неотносими, а поисканите свидетели – за недопустими.
В
съдебно заседание жалбоподателят не изпраща представител и не изразява
становище по съществото на спора. С молба, постъпила в хода на решаване на
спора по същество жалбоподателят Д. твърди да е нарушено правото му на участие
в процеса при твърдение, че не е призован за съдебно заседание.
Процесуалният
представител на ответницата по жалбата – адв. К., оспорва жалбата. Навежда
доводи в писмени бележки.
Съдът
приема, че правото на участие на жалбоподателя в настоящото производството е
обезпечено. В молбите за отмяна на хода по същество не се твърдят конкретни
процесуални действия, които жалбоподателят очаква да извърши, разкриващи
значимост за разрешаване на спора по същество. Съгласно чл. 41 ал. 6 ГПК (отм.)
задължението на съда да уведоми страната за открито съдебно заседание произтича
от нередовното му призоваване за първата дата или определяне на датата на
заседанието в закрито заседание. Очевидна е волята на законодателя – съдът
дължи да информира страните за внасяне на делото за разглеждане в открито
заседание предвид предстоящите процесуални действия, предполагащи присъствие в
съдебна зала. Яснотата у страната, че делото е внесено за разглеждане в открито
заседание обаче я ангажира да следи за развитието на производството. На
28.10.2020 г. жалбоподателят е уведомен лично за пренасроченото съдебно
заседание за 2.12.2020 г., което определя и призоваването му за редовно.
Обстоятелството, че е бил възпрепятстван да присъства в залата на 02.12.2020 г.
(според постъпила в регистратурата молба след проведеното съдебно заседание) не
отменя ангажимента му да следи за хода на производството и да се възползва от
осигурената му възможност да ангажира поисканите доказателства за насроченото открито
заседание на 24.02.2021 г. които По тези съображения съдът приема, че са налице
условията за разглеждане на спора по същество. Като обсъди въведените в процеса
факти с оглед на процесуалното поведение на страните и събраните по делото
доказателства, преценени при условията на чл. 235 ГПК, намира за установено от
фактическа страна съдът намира следното:
С
решение от 07.11.2008 г. по гр.д. № 12848 по описа за 2006 г. са отхвърлени
предявените от М.Д.Д. искове за сумата от 250 лв. като частичен от цялата
претендирана сума от 80 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и 250 лв.
като част от претендирано обезщетение от 100 000 лв. за имуществени вреди. Жалбата
не съдържа изявление за обжалване на решението в отхвърлителната част по
предявените искове от „Д&М Д. К.Х.“
ЕООД от името на тази самостоятелна страна в първоинстанционното производство,
поради което съдът приема, че не е надлежно сезиран с жалба срещу решението в
тази му част. За да постанови решението си в обжалваната част съдът е приел, че
не са представени доказателства, от които да се направи извод за
основателността на предявените искове.
От
доказателствата се установява, че на 19.04.2006 г. в качеството си на
председател на 85 с-в при СРС ответницата е посочила, че съдържанието на
намиращите се по делото документи пораждат основателно съмнение относно
правилното душевно и психическо здраве на молителя, което от своя страна
поражда съмнение в безпристрастността й при извършване на съдопроизводствени
действия и решаване на делото. При тези съображения е постановен отвод от
разглеждане на гр.д. № 0032/06 по описа на СРС, 86 с-в.
Жалбоподателят
твърди, че той е молителя по посоченото дело, а ответницата признава, че е
написала текста, но твърди това да е станало в рамките на производство,
задължаващо съдията да се отстрани от делото, ако не се чувства безпристрастен
като се мотивира. Застъпва теза, че това задължение изключва противоправността
по иска не оспорва това обстоятелство. Твърди написаното да отразява причината,
довелия до извод, че не е безпристрастна. Застъпва теза, че е изразила
субективно впечатление, а не твърдение. Оспорва и да е разпространила неверни,
позорни и обидни или клеветнически обстоятелства за ищеца Д., като навежда и
довод, че поведението й не може да се квалифицира като умишлено.
Първоинстанционното
производство е инициирано от М.Д.Д. и „Д&М
Д. К.Х.“ ЕООД, представлявано от М.Д. с молба, депозирана на 13.06.2006 г.
Ищецът твърди, че с написаното от ответницата „поражда основателни съмнения
относно правилното душевно и психическо здраве на молителя“, го е обидила,
понеже то не отговаря на истината. Ищецът твърди, че е доказано здрав, а по
делото търси защита срещу бившата си съпруга. Определя написаното и като
разпространяване на неверни квалификации относно ищеца и неговото душевно и
психическо състояние. Разпространяването свързва с достъпа до съдебните дела на
множество служители в съда като твърди написаното да е станало достояние и на
негови партньори и клиенти на десетките фирми, на които е собственик и
управител. Твърди, че в цяла София се говорят лоши неща за него, което удря и
престижа и доверието към фирмите му, засягайки тяхната дейност и активност. Много
адвокати го поздвавали с думата „лудия“ според „съдията Р.“.Сочи, че една от
фирмите му, занимаваща се с правни и бизнес консултации, водене на съдебни дела
и други такива е директно засегната. Твърди, че разпространеното позорно
обстоятелство е довело до преживени отрицателни емоции, засягане на доброто му
име в обществото, престижа му, честта и достойнството му. Твърди, че определението
станало причина да се говорят срамни, безобразни неща по негов адрес в Районния
съд – София и Съдебната палата, с което е накърнен авторитетът му на немски,
австрийски и швейцарски възпитаник, признат от Американския биографичен
институт през 1993 г. за един от 500-те лидери на влияние през 20 век и човек,
който управлява фирми с капитали милиони левове в България и чужбина. Иска се
ответницата да бъде осъдена да заплати обезщетение на М.Д. за неимуществени
вреди в размер на 250 лв. като част от твърдяно вземане в размер на 30000 лв. и
обезщетение за имуществени вреди в размер на 250 лв. при твърдян размер от 100
000 лв., които свързва с неполучени печалби от негови фирми. Претендира се и
законна лихва.
При
възприетата фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното:
Нормата
на чл. 45 ЗЗД ангажира всеки, който виновно е причинил вреда другиму, да я
поправи. Ищецът твърди да е претърпял вреда от действията на ответницата,
поради което спорът следва да бъде разгледан в рамките на института на
непозволеното увреждане. Основание за ангажиране отговорността при тези условия
се явява установено в процеса деяние – действие или бездействие, довело като
пряка и непосредствена последица до установена в процеса вреда – негативно
психическо преживяване, претърпяна загуба или пропусната полза. Тези
обстоятелства подлежат на доказване от ищеца. Деянието се явява виновно, когато
поведението нарушава предписани от закона правила – въпрос на правоприлагане,
поради което този елемент от фактическия състав не подлежи на доказване. Деецът
следва да е могъл да предвиди, че с поведението си засяга защитен от правния
ред интерес и да е бил в състояние да предотврати този резултат, която
възможност се предполага по силата на чл. 45 ал. 2 ЗЗД
Установеното
в процеса писмено изявление от страна на ответницата в качеството й на съдия по
делото сочи на изразено мнение. С Определение № 443 от 20.10.2006 г. по д. №
397/2006 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто „б“ Гражданско
отделение по обвързващ съда и ангажиращ страните начин е прието, че описаното в
исковата молба поведение на съдията излиза извън рамките на осъществяване на
съдебната власт по чл. 134 ал. 1 ЗСВ. Възниква въпросът дали това деяние е
противоправно в указания смисъл.
Личният
живот е конституционно утвърдено основно право на човека. Реализацията му се осигурява
посредством безусловното забраната за всички останали да накърняват доброто име,
честта и достойнството му – чл. 32 от Конституцията на Република България. Усещането
за накърнен личен живот е резултат на субективно преживяване. От друга страна обаче
осъществяването на правото на личен живот предполага взаимодействие с други хора.
Всеки е свободен да прецени дали и как да взаимодейства с околните, но е и
отговорен да понесе последиците от собственото си поведение. Елемент от тази
отговорност се явява и ангажиментът да зачете обратната връзка за въздействието
на осъщественото поведение над околните, съответно за впечатлението, което то
оставя.
Освен
присъщата за всеки човек самооценка за собствената му ценност в рамките на социалното
взаимодействие всеки дължи да зачете правото на околните да формират отношение към
него. Отношението към личността е и средство за поставяне на граница на приемливо
взаимодействие, отстояваща в крайна сметка личния живот на околните. Всеки е в
правото си да прецени дали да влезе в отношение с друг или да откаже като
основа за изграждане на тази преценка е представата за ползите или пък вредите
от евентуално взаимодействие. Основа за формиране на отношение са както непосредствените
впечатления, така и споделени чужди впечатления или оценки.
Очертаното
естествено взаимодействие при обичайните отношения между хората се нуждае от
утвърждаване на осезаема граница на себеизява. Отрицателната оценка на лично
засегнатата страна в отношението поради спецификата на субективните
преживявания не е меродавна. Значение придобива общоприемливо разбиране за недопустима оценка. Ето защо очертаната
от чл. 32 ал. 1 от Конституцията граница предпоставя съотнасяне на установеното
в случая поведение с въздействието му върху зачетени от правния ред ценности, преценено
от гледна точка на наблюдател, емоционално неангажиран в контекста на развилото
се отношение.
Изявлението
на ответницата не сочи на твърдение, а на споделено съмнение за здравословен
проблем у ищеца. Посочен е и източникът на така формираното мнение – съдържанието
на налични по конкретното дело документи. За разлика от очертаното естествено
взаимодействие в рамките на социалното общуване, при което наблюдателят е в
състояние да се въздържи от изразяване на провокирани от поведението мисли и от
колаборация с лице, преминаващо личната му граница на устойчивост, законът
задължава съдията да огласи отношението си към страна в процеса, ако такова
съществува и накърнява дължимата гаранция за безпристрастност (чл. 12 ГПК –
отменен). От тази гледна точка изявлението като акт, относим към личността на
жалбоподателя и ищец в първоинстанционното производство, не е противоправно
поведение.
Настоящият
състав приема, че личността, съвместяваща и качеството съдия дължи да държи
сметка за начина, по който изпълнява процесуалното си задължение като прецезира
изказа си. Съдията е овластен да дава оценка на факти с оглед предписаното им от
закона правно значение и няма право да изразява оценки, относими към личността на
страна по делото. Разграничаването на поставения за разрешаване проблем от
ангажираните с него страни в процеса налага завишени изисквания към личността
на съдията, необходими за изпълнение на поетата социална роля за разрешаване на
чужди конфликти, обичайно съпроводени с емоционално натоварени изявления. Тези
завишени изисквания обаче произтичат от правилата на етиката. Етиката регулира обществените
отношения на по-високо ниво от законоустановената рамка на социално взаимодействие.
Затова и нарушението на етичните норми поражда регулирана от закона отговорност
само когато това е посочено изрично. Законът обаче не предписва имуществена отговорност
за съдията, допуснал нарушение на етичните правила, поради което нарушението им
не определя поведението за противоправно по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Както отчита
и жалбоподателят в настоящия процес той ангажира личната отговорност на ответницата
в качеството й на физическо лице, а не отговорността й с оглед възложената й правораздавателна
функция. Затова и меродавни за оценката в случая се явяват не специфичните завишени
изисквания към съдията, а общоприетата граница на свободата на изразяване на мнение
– чл. 39 ал. 2 от Конституцията на Република България.
Осъществяването
на пълноценен социален дебат е непостижимо при наложени забрани и изискване за съдържанието
на изразяване. За да изпълни социалнозначимата си функция обаче конституционно утвърденото
право на изразяване на мнение се нуждае от осезаема граница. Тя бива премината
само когато изразеното е обективно годно да увреди доброто име на ищеца в обществото или да засегне неговата
чест и достойнство. Тази оценка предполага да се държи сметка за контекста на
изреченото и да се отчитат условията, при които е формирано и оповестено
мнението,
Изразеното
в случая мнение не е годно да увреди доброто име на ищеца. Цитираният и в
исковата молба текст еднозначно определя дадената оценка като съмнение,
а не оповестяване на факт. Това еднозначно разкрива субективното впечатление у
ответницата, а не приписва на ищеца „душевно и психично заболяване“,
какъвто е неговият прочит. Изразеното съмнение не провокира изкривяване на
социалния дебат при формиране на общественото мнение за личността на ищеца. Огласеното
съмнение ангажира всички останали да формират собствен извод. Безкритичното
възприемане на казаното от някой друг би било до нарушение на правилата на социалния
дебат от негова страна, но не може да обоснове отговорност за ответницата, изразила
своето впечатление от поведение, обективирано в съдържанието на налични по
делото документи.
С
цел обезпечаване осезаемата граница на свободата на изразяване на мнение
понятията „чест“ и „достойнство“ следва да бъдат изяснени с оглед общоприетото
им съдържание. Под термина достойнство
се разбира съвкупност от осъзнати и защитавани от човека собствени
положителни нравствени качества, съзнание за собствена ценност и самоуважение (срв. А., А,. Г.,
Л., И., С.., К., Н., Л., Ив., С., С.., Т., Цв. Български тълковен речник.
С., 2007, с. 190).
Здравният статус на личността не е относимо нито към набора от нравствени
качества, нито към личното усещане, за полезност към обществото. И хората с
психическо заболяване могат да участват пълноценно в социалния живот, което
именно обосновава и съзнанието им за принос към общественото благосъстояние с
произтичащото от това възприятие за собствената им социална значимост. Те също
имат право на достойнство макар и обективно да страдат от душевна болест. Противното
предпоставя стигматизиране на психичното заболяване, което е не само обществено
неприемливо, но и изрично забранено – арг. от чл. 4 ал. 1 от Закона за защита
от дискриминацията. Затова и изразеното съмнение в здравословното състояние на
ищеца обективно не е годно да засегне общоприетото разбиране за социалната му
ценност, за да обоснове накърняване на личното му достойнство.
Според
утвърденото значение на понятието чест
– съвкупност от достойни за похвала, уважение и гордост качества на
личността, неопетнена репутация (Цит.речник, с. 1064), тази ценност се
основава на самооценка у личността за притежаваните от нея качества, от
значение за взаимодействието й с останалите. В тази насока и при формиране на
собствената си представа за положителни качества всеки, в това число и ищецът,
дължи да зачете подадена обратна връзка за впечатлението, което оставя с
поведението си. Затова и изразеното съмнение, че съдържанието на документите по
делото поставя под съмнение душевно и психическо здраве на ищеца според
представата на ответницата, обективно е негодно да засегне защитимата от закона
позитивна самооценка. Изразеното мнение не подлежи на преценка за вярност. Затова
и без значение остава психическото здраве на ищеца поради което безпредметно
остава изследването му, така и адекватността на оценката на възприетите факти с
обективирания в изявлението на ответницата извод. Мнението подлежи на
обосновка, форма за което е и съобщаване на обстоятелствата, от които бива
извлечено. Този подход именно обезпечава както разграничаването му от твърдение
за факт, така и възможност за всеки друг да формира непосредствено мнение и на
тази основа да прецени обосноваността на изразеното. Процесното изявление отговаря
на тези критерии. Реакцията на ищеца отразява засилена чувствителност у него
към дадената оценка, но, както бе посочено вече, субективното му преживяване не
е достатъчно за ангажиране отговорността на ответницата. При положение, че
изявлението й не преминава границата на допустимо изразяване, ищецът дължи да
зачете дадената интерпретация за въздействието на поведението му дори и да не
съответства на собствената му оценка.
За
пълнота следва да се посочи, че твърдяната пряка и непосредствена последица
между изявлението на ответницата и твърдяното въздействие върху трети лица е
изключена. С оглед очертаните етични задължения за съдиите и ангажимента им да формират
собствена представа изразеното мнение от ответницата не е в състояние да навреди
на авторитета на ищеца. Законът предписва механизъм за защита на чувствителна
за страната информация като гарантира съхраняването й посредством задължението
на съдиите и служителите в съда да не разгласяват узнатото по повод на поверени
им дела – чл. 211 ал. 2 ЗСВ за съдиите и чл. 346 ЗСВ за служителите. Поради
тази причина и евентуалното разгласяване на процесното писмено изявление не би
било пряка и непосредствена последица от изявлението на ответницата, за да обоснове
ангажиране на нейната лична отговорност.
По
изложените съображения настоящият състав приема, че не се установява
противоправно поведение по смисъла на чл. 45 ЗЗД, обективно годно да породи
твърдяните вреди, определящо предявените искове като неоснователни и
безпредметно остава обсъждането дали твърдяните от жалбоподателя вреди са
доказани.
Поради
достигане до същия краен извод обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По
разноските
При
установения изход от спора направените разноски от жалбоподателя следва да
бъдат възложени в негова тежест.
Ответницата
по жалбата не е заявила искане по разноските, поради което безпредметно остава обсъждането
дали има право на такива.
Мотивиран от изложеното
съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 07.11.2008 г. по гр.д. № 12848/2006 г. по
описа на Софийски районен съд, 31 състав.
ВЪЗЛАГА направените разноски от М.Д.Д. в производството пред
Софийски градски съд в негова тежест.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: