Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………
……........................, гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД -
ВАРНА, VІІ тричленен състав, в публично заседание на четиринадесети октомври
през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ
ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАНЯ ДИМИТРОВА
СТОЯН
КОЛЕВ
При участието на секретаря Румела
Михайлова и прокурора Тони Томов, разгледа докладваното от съдия ТАНЯ ДИМИТРОВА
кас. адм. д. № 1945/2021 г. по описа
на АдмС - Варна, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава дванадесета от
Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража
/ЗИНЗС/.
Образувано е по касационна жалба на В.И.П.,
подадена чрез адв. Я.Г. ***, против Решение № 868 от 25.06.2021 г., постановено
по адм. д. № 847/2021 г. на АдмС – Варна, с което е отхвърлена предявената от
касатора искова молба против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГД
„ИН“/ с искане за присъждане на обезщетение в размер на 10 000 лв. за претърпени неимуществени вреди в периода
от 26.06.2020 г. до 07.04.2021 г., вследствие на бездействие на
ответника, при което П. е поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказание „лишаване от свобода“ в Затворническо общежитие – Разделна /ЗО –
Разделна/, изразяващо се в неосигурени нормални условия за престой на открито в
ЗО – Разделна, ведно със законната лихва, считано от 08.04.2021 г. до
окончателното изплащане на сумата.
Касаторът настоява, че обжалваното решение
е неправилно – в нарушение е на материалния закон и е необосновано. Сочи се, че първоинстанционният съд неправилно е преценил
закона, фактите и доказателствата по делото. Твърди се, че са налице достатъчно доказателства за отговорността на
държавата по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС. Навеждат се доводи, че са нарушени чл. 3,
ал. 1 ЗИНЗС, чл. 3 ЕКЗПЧ, като се сочи, че съдът неправилно свързва
презумпцията по чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС с произнасяне по основанията, свързани с
нарушаване на посочените забрани. Според касатора, анализът на нормите на чл. 71,
ал. 3 ППЗИНЗС е неправилен, като се сочи, че нормите за осигуряване на
„подходящи условия и защита при лошо време“ са императивни, а не
препоръчителни, както е приел съдът. Изтъква се, че при престоя на открито
„подходящите условия – съоръжения“ са писоар, мивка, течаща вода, навес и
доколкото вече е изграден навес и предстои да се изградят тоалетна и течаща
вода (предвид писмото на Началника на ЗО – Разделна и свидетелските показания
на главния надзирател), то се установява, че тези нужди на лишените от свобода са
съществували за претендирания от П. период, както и че тези съоръжения са не
само възможни, но и нужни. Твърди се, че основателността на иска се доказва от
събраните писмени доказателства и показанията на разпитаните свидетели. Поддържа
се, че нормата на чл. 86, ал. 1, т. 1 ЗИНЗС за правото на престой на открито на
лишените от свобода е неотносима за спора, който е за условията за престой на
открито. Настоява се, че изложените от съда съображения по отношение проблемите
на ищеца с пикочния мехур, отказът на администрацията да му осигури достъп до
тоалетна и вода, наличието на нужда от вода или ползване на тоалетна,
прекратяването на престоя на открито на П. след като е поискал да ползва
тоалетна или да пие вода, не кореспондират със събраните по делото
доказателства, от които се установява, че на мястото за престой на открито не
са били осигурени нужните условия. Позовавайки се на презумпцията на чл. 284,
ал. 5 ЗИНЗС, касаторът сочи, че не е вярно твърдението на съда, че не са
ангажирани доказателства за наличието на претърпени от ищеца вреди. Необосноваността
на обжалваното решение, според касатора е обусловена от неаргументираните
мотиви на съда, в които липсва правилен отговор на съществена част от доводите
на ищеца. Искането е да се отмени обжалваното решение и да се уважи предявеният
иск. В съдебно заседание касаторът поддържа искането си за отмяна на
обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно.
Ответникът – ГД „ИН“, с депозирано по
делото чрез процесуален представител ст. юриск. С., писмено становище, поддържа
становище за неоснователност на касационната жалба и прави искане за оставяне в
сила на обжалвания съдебен акт. Претендира се присъждане в полза на ответника
на юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.
Участващият по делото прокурор дава
заключение за неоснователност на касационната жалба, като пледира за оставяне
без уважение на жалбата и потвърждаване на съдебно решение като мотивирано, правилно
и законосъобразно.
Касационната жалба е редовна и допустима -
подадена е в законоустановения в чл. 211 АПК срок и произхожда от лице,
участвало в първоинстанционното производство.
Административният съд, като съобрази
мотивите на обжалвания съдебен акт и фактите, изведени от първоинстанционния
съд от събраните по делото доказателства, разгледани поотделно и в тяхната
съвкупност, в рамките на наведените от жалбоподателя касационни основания,
намира за установено следното:
Искът предявен от П. *** срещу ГД „ИН“ е
за присъждане на обезщетение в размер 10 000 лв. за претърпени неимуществени
вреди в резултат на незаконосъобразна административна дейност (бездействие) -
неосигуряване на минимално необходимите битови и санитарно-хигиенни условия на
лишения от свобода, при престой на открито, т.н. "каре", а именно: 1/
липса на тоалетна; 2/ липса на мивка с
течаща вода; 3/ липса на навес, което е довело до ограничаване правото на ищеца
да прекарва достатъчно време на открито при престоя му в ЗО – Разделна към
Затвора Варна, като следствие на твърдяното поставяне на ищеца в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието по смисъла на чл. 3, ал.1, във вр. с ал. 2 ЗИНЗС, в нарушение на забраната по чл. 3 ЕКЗПЧОС.
Първоинстанционният съд е установил, че В.П.
*** на 25.01.2018 г. за изтърпяване на групирано наказание лишаване от свобода
за срок от 6 години, при първоначален строг режим, като в периода 26.06.2020 г.
– 08.04.2021 г. е пребивавал в ЗО – Разделна (предвид Заповед № 11/26.06.2020
г. и Заповед № 283/8.04.2021 г. на Началника на Затвора – Варна).
Прието е, че в ЗО – Разделна е налице
обособено място за престой на открито с обща площ от около 400 кв.м.
Твърденията за бездействие от
администрацията на ЗО – Разделна, състоящо се в неизпълнение на задължението да
се осигурят на ищеца нормални условия за престой на открито - санитарен възел,
течаща вода и навес за предпазване от неблагоприятни метеорологични
въздействия, първоинстанционният съд е приел за неоснователни.
Съдът е посочил, че анализът на нормите на
чл. 71, ал. 2, ал. 3 и ал. 7 ППЗИНЗС сочи на извод, че изискването за
осигуряване на съоръжения за защита при лошо време или при много слънчево време
има препоръчителен характер, а не вменява задължение на съответните
администрации.
За безспорно е прието, че към момента, в
който ищецът е изтърпявал наказанието си в ЗО – Разделна, е нямало изграден
навес за предпазване от лоши метеорологични условия. Първоинстанционният съд е
съобразил показанията на свидетелите по делото: От показанията на разпитаните
по делото свидетели, единствено свидетеля С., който е бил около 40 дни в едно
помещение с ищеца, сочи, че един два
пъти по време на престоя на открито на П. му станало горещо, като е молил
старшината до го прибере, но той му отказвал, като съдът е отчел, че същевременно
свидетелят не може да посочи кога е станало това, нито кой служител от
надзорния състав е отказал на П. да го прибере в спалното му помещение. Направен
е извод, че показания на Славов в тази им част са неясни, изолирани и неподкрепени с останалия
събран по делото доказателствен материал, доколкото останалите по делото
свидетели макар и да са били в едно помещение с ищеца, а единият свидетел е
работил на територията на общежитието, не споделят за случаи, в които П. е
искал да се прибере от "карето", но това му е отказвано.
Съдът се е позовал и на разпоредбата на
чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, според която престоят на открито е право на
лишения от свобода, а не негово задължение, т.е. в случаи на здравословно
неразположение, както и при наличие на други причини лишените от свобода могат
да откажат да излязат на разходка на открито. Позовавайки се на показанията на
разпитаните по делото свидетели, първоинстанционният съд е приел, че при лошо
време лишените от свобода не са извеждани на открито в карето, което сочи, че
режимът за престой на открито е съобразяван с конкретните метеорологични
условия.
По отношение на доводите на ищеца, че на мястото
за престой на открито липсва тоалетна и течаща вода, а той имал проблеми с
пикочния мехур, поради което не ползвал "карето", съдът е посочил, че
мястото за престой на открито се намира в непосредствена близост до пост № 2
/партер/, където има изграден санитарен възел с мивка и при изразено желание от
страна на лишените от свобода, същите се извеждат от престоя на открито и се
конвоират до там. Съдът е преценил и следното: не е ангажирана по делото каквато
и да е медицинска документация, навеждаща на извод, че П. има здравословен
проблем от соченото естество; никой от свидетелите по делото не е присъствал на
случай, при който П. да иска да отиде до тоалет или да пие вода и това да му е
отказвано от служител на надзорно-охранителния състав на затворническото
общежитие; дори в самата искова молба са наведени доводи, че П. не осъществява
престой на открито, защото предполагал, че ако му се допие вода, или му се
доходи до тоалетна няма да има възможност за това; от показанията на
разпитаните по делото свидетели се установява, че при наличие на нужда от вода
или ползване на тоалетна лишените от свобода са имали достъп до санитарен възел
и вода; не са налице доказателства, от които да се направи извод, че престоя на
открито на П. е бил прекратяван след като е поискал да ползва тоалетна или да
пие вода. Съдът е посочил, че ищецът не
може да се позовава на предполагаемо поведение – действие или бездействие на
служители на ответника и да претендира вреди от него.
Крайният извод на първоинстанционния съд
е, че не се доказва по делото незаконосъобразно поведение на администрацията на
затвора, от което се твърди, че ищецът е търпял неимуществени вреди през
исковия период, респ. .
Обжалваният съдебен акт е валиден, допустим и правилен.
Съдът е изяснил фактическата обстановка по
делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства,
обсъдил ги е поотделно и в тяхната взаимна връзка и съвкупност, и при
съобразяване разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е направил верни правни
изводи, които се споделят от настоящата инстанция.
На основание чл. 221, ал. 2 ЗИНЗС
касационната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
Първоинстанционният съд правилно е установил фактите,
извеждащи се от доказателствата по делото, разгледани поотделно и в съвкупност
и в съответствие със закона е достигнал до извод, че не са налице
предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника на основание чл.
284, ал. 1 ЗИНЗС, във вр. с чл. 203 АПК и чл. 1 ЗОДОВ.
Правилен е изводът на първоинстанционния
съд, че не се установява още първата изискуема предпоставка - незаконосъобразно
бездействие от страна на затворническата администрация да осигури санитарен
възел, течаща вода и навес за предпазване от неблагоприятни метеорологични
въздействия като условия в местата за престой на открито.
Действително липсва правна регламентация,
която да задължава пенитенциарните заведения в Република България да осигуряват
течаща вода и за изграждат в местата за престой на открито на санитарни възли и
навес за предпазване от неблагоприятни метеорологични въздействия, както и да
осигуряват течаща вода.
Правилното тълкуване на нормата на чл. 71,
ал. 2 ППЗИНЗС действително сочи, че само ако е налице възможност местата за
престой на открито предлагат защита при лошо време, т.е. разпоредбата има
препоръчителен характер, а не вменява задължение на съответните администрации,
респ. не е налице твърдяното от ищеца задължение за действие – осигуряване на
навес в мястото за престой на открито.
Съгласно нормата пък на чл. 71, ал. 7
ППЗИНЗС, при неблагоприятни атмосферни условия и вредни за здравето на лишените
от свобода и служителите условия престоят на открито може да бъде прекратен или
отменен от медицински специалист, от дежурния главен надзирател или от дежурния
командир на отделение, като в тези случаи времето за престой на открито при
възможност се компенсира през следващите дни. Тоест в случаите, когато не е
прекратен престоят на открито се предполага, че атмосферните условия не са
неблагоприятни, както и че условията не са вредни за здравето на лишените от
свобода, а в случаите на прекратена престой на открито поради лоши атмосферни условия,
вредни за здравето е предвидено компенсирането на времето за престой в друг
ден.
Освен това, целта на престоя на открито е
поддържане на доброто физическо здраве, отдих и разходки, слънчеви бани и
закупуване на стоки от лавката - чл. 71, ал. 3, ал. 5, ал. 9 и ал. 13 от
ППЗИНЗС.
Предвид условията в местата за лишаване от
свобода, разходката на открито, под лъчите на слънцето, може да има ползотворен
резултат за здравето на лишените от свобода. Условията в спалните помещения,
предвид специфичния характер, достъпът до пряка слънчева светлина са ограничени
от съображения за сигурност. Затова разходка или спорт на открито, не под
навес, биха били от полза за здравето на лишените от свобода (например да си
набавят необходимия им Витамин D).
Съдът съобразява, че едночасовият за
престой на открито (според заповедта за определянето им – л. 104 от делото) не е
в пикови часове за летния период, като по-голямата част от исковия период (от 26.06.2020
г. до 07.04.2021 г.), не е през летния сезон, а и не може да се приеме, че през
всяко друго време, когато ищецът е бил в мястото за престой на открито е валяло
дъжд или сняг и това е ограничило времето му за престой на открито.
Неоснователно е възражението пред
първоинстанционния съд за ограничаване на времето за престой на открито на
ищеца, поради липса на осигурен санитарен възел, течаща вода и навес в мястото
за престой на открито. Престоят на открито на лишените от свобода според чл.
86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС следва да бъде не по-малко от 1 час на ден. Следва да
се отбележи, че първоинстанционният съд посочва нормата на чл. 86, ал. 1, т. 1
от ЗИНЗС с оглед обстоятелството, че става въпрос за право на лишените от
свобода на престой на открито, а не на задължение, и поради това, ако условията
на мястото за престой на открито не отговарят на вижданията на лишения от
свобода, то той може да откаже полагащия му се престой на открито. В този
смисъл е несъстоятелно твърдението на касатора, че въпросната разпоредба е
неотносима към настоящия спор, който е за условията на мястото за престой на
открито. Лишените от свобода следва да предвидят по кое време на деня ще
излязат, съответно да облекчат биологичните си нужди преди това и да
оползотворят максимално времето за разходка, спорт или друго физическо
занимание. Лишените от свобода следва да съобразят желанието си да излязат на
открито с биологичните си нужди. Както правилно е отбелязал първоинстанционният
съд, в случай на здравословно неразположение или по други причини, лишените от
свобода може да не излизат на открито, доколкото престоят на открито е право,
но не и задължение за лишените от свобода лица. Не са налице и доказателства,
от които да се установява, че на П. е отказан достъп до санитарен възел по
време на престоя му на открито или след осигурен му такъв, да не е продължавал
престоят му на открито. Същевременно са налице доказателства, че обособеното в
ЗО – Разделна място за престой на открито, се намира в непосредствена близост
до пост № 2 /партер/, където има изграден санитарен възел и при желание на
лишените от свобода, същите се конвоират до там.
Неправилно касаторът възприема, че
понятието „подходящи условия – съоръжения“ означава – писоар, мивка, течаща
вода, навес. Според нормата на чл. 71, ал. 2 и ал. 3 ППЗИНЗС престоят на
открито се провежда на места, които предлагат защита при лошо време, като по
време на престоя на открито администрацията на затвора е задължена да осигури
подходящи условия - съоръжения, екипировка и организирани дейности, насърчаващи
поддържането на добро физическо здраве. Както съдът отбеляза, целта на престоя
на открито е поддържане на доброто физическо здраве, отдих и разходки, слънчеви
бани и закупуване на стоки от лавката. Извеждането на открито следва да бъде
свързано с тези мероприятия и съответно съоръженията следва да са свързани с
тези мероприятия. Посочените от касатора – писоар, мивка, течаща вода, навес, не
представляват съоръжения, свързани с провеждането на спортна дейност и занимания
на открито, които предполагат съсредоточаване, организация и всеотдайност при
реализиране на дейностите от страна на лишените от свобода. Правилно първоинстанционният
съд е приел, че не са представени и доказателства за здравословен проблем на
ищеца с пикочния мехур.
Предвид липсата на императивна норма,
която да задължава затворническата администрация да осигури в местата за
престой тоалетна, течаща вода и навес, фактът, че към настоящия момент в ЗО –
Разделна е изграден навес, и е процес осигуряването на достъп до тоалетна и
течаща вода в мястото за престой на открито, сам по себе си не обосновава извод
за незаконосъобразно бездействие на ответника за исковия период. Осигуряването
понастоящем в мястото за престой на открито в ЗО – Разделна на тоалетна, течаща
вода и навес е индиция за появила се възможност за осигуряването им, но не и
индиция за неизпълнение през исковия период на нормативно задължение.
Неоснователно е възражението за
необоснованост на обжалвания съдебен акт. Съдът се е позовал на фактите, които правилно
е извел от доказателствата по делото, на разпоредби на ЗИНЗС и ППЗИНЗС, както и
е направил обстоен анализ на твърденията в исковата молба.
Необосноваността като касационно основание по чл. 209,
т. 3, пр. посл. АПК се проявява в погрешно формиране на вътрешното убеждение на
съда относно спорните или релевантните за спора факти, основано на противоречия
и липса на логическа връзка, поради което се е достигнало до погрешни изводи по
съществото на спора, което в случая не е налице. Противоречието на изведените
правни изводи с приетото от фактическа страна, както и неправилност на правните
изводи при правилно установени факти по делото, не е необоснованост, а
евентуално нарушение на материалния закон, което в случая, както се посочи, не
е налице.
При извършената служебна проверка за
валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон,
за което касационната инстанция е задължена, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, съдът
намира, че решението не страда от пороци, които да са основания за отмяна,
обезсилване или обявяване на нищожността му.
Касационната жалба се явява неоснователна
и следва да се остави в сила обжалваното решение.
При този изход на процеса, ответникът има
право на разноски, но искането му в случая за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение не следва да бъде уважено. Касаторът – В.П., е лице, освободено
от заплащане на държавна такса и разноски и независимо от разпоредбите на чл.
143, ал. 3, във вр. с чл. 228 АПК и чл. 286 ЗИНЗС, и по аргумент на противното
на чл. 78, ал. 6 от ГПК, не следва касаторът да се осъжда да заплати
юрисконсултско възнаграждение на ответника по касационната жалба.
На основание чл. 221, ал. 2, изр. първо,
предл първо от АПК, във връзка с чл. 285, ал. 1, изр. второ от ЗИНЗС, съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 868 от 25.06.2021 г. по адм. д. № 847/2021
г. на АдмС – Варна.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.