Решение по дело №10979/2019 на Софийски градски съд

                            Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

                                       гр.София, 05.08.2021г.

 

                                         В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав: 

                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов

ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова

Ивелина Симеонова

 

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №10979 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следващи от ГПК.

С решение №88688 от 09.04.2019г., постановено по гр.дело №74223/2016г. по описа на СРС, ГО, 34 с-в, е отхвърлен предявения от М.А.Д. с ЕГН********** срeщу Б.Н.Р.с ЕИК******* иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за сумаата от 2866 лева- неизплатено възнаграждение по възложена със заповед с №РЯ-711/09.07.2015г. на генералния директор на БНР работа по проект „Евранет плюс“, за месеците януари и февруари 2016г.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ищеца М.А.Д.. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, тъй като дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска е неправилна, а делото не е изяснено от фактическа страна. Твърди, че изрично е посочил правното основание на иска, а именно- непозволено увреждане по смисъла на чл.45 от ЗЗД. Твърди също така, че подробно е описал каква точно работа му е възложена от ответника и какво точно е извършил, като по този начин е установил дължимостта на сумата от 2866 лева за извършената от него работа през месеците януари и февруари 2016г. Моли решението на СРС да бъде отменено, а искът- уважен изцяло. Претендира разноски.

В подадения в срок отговор на въззивната жалба ответникът оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно. Претендират разноски във въззивната инстанция и възнаграждение за защита от юрисконсулт.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства  и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Не могат да бъдат споделени изложените от жалбоподателя доводи относно правната квалификация на предявения иск. Както въззивният съд вече е имал възможност да отбележи в определение №12367/31.05.2018г. по в.ч.гр.д.№2417/2018г. (приложено към настоящото), с многобройните уточняващи молби ищецът непоследователно и хаотично смесва различни фактически състави, което затруднява ясното очертаване на предмета на спора. В исковата молба са изложени твърдения за незаплатено допълнително месечно възнаграждение по граждански договор за месеците януари и февруари 2016г. в размер на общо 2866 лева, или по 1433 лева месечно. В уточняваща молба от 07.02.2017г. са изложени твърдения за паралелно съществуване на правоотношения по трудов и граждански договор между страните и за дължими суми от ответника по последния. С молба от 06.03.2017г. ищецът сам е квалифицирал иска като такъв по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, въвеждайки доводи за  неоснователно обогатяване. С молба от 26.09.2017г. ищецът вече твърди, че основанието за претенцията му е непозволено увреждане по смисъла на чл.45 от ЗЗД. След всички тези хаотични уточнения на претенцията на ищеца, с определението по чл.140 от ГПК от 20.09.2018г. първоинстанционният съд, отчитайки твърденията на ищеца относно фактите и обстоятелствата, на които основава претенцията си, правилно е квалифицирал предявения иск като такъв по чл.79, ал.1 ЗЗД, като за по-голяма прецизност следва да се отбележи, че е във връзка с чл.266, ал.1 ЗЗД (възнаграждение по договор за изработка). В проведеното на 30.01.2019г. първо открито съдебно заседание след изрично изявление на процесуалния представител на ищеца, че няма възражения по проекто- доклада, същият е приет за окончателен и с обжалваното решение съдът се е произнесъл именно по иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД. Във въззивната си жалба ищецът отново се връща към тезата за непозволено увреждане, която правна квалификация обаче освен че не обвързва съда, е и неправилна предвид твърденията на ищеца относно релевантните за спора факти и обстоятелства и петитума на исковата молба.

Както правилно е заключил в обжалваното решение първоинстанционния съд, от събраните по делото писмени и гласни доказателства, включително и от показанията на разпитаните във въззивната инстанция двама свидетели, и от представените от жалбоподателя писмени доказателства, приети в откритото съдебно заседание от 05.02.2021г., не се установява при условията на пълно и главно доказване, ответникът да е възложил на ищеца извършването на конкретна работа през месеците януари и февруари 2016г., за която се претендира процесното възнаграждение, за разлика от други периоди преди и след процесния, за които по делото са представени писмени договори между страните (договор №1/01.06.2016г., договор №16/01.06.2016г.). Не се установява също така ответникът да е поел задължението да заплати на ищеца възнаграждение за извършена конкретна работа през процесния период, извън трудовото правоотношение между страните, както и размерът на такова евентуално възнаграждение. В представената по делото заповед с №РЯ-711/09.07.2015г. на генералния директор на БНР, на която всъщност ищецът основава претенцията си, не е посочено че се касае за извършване на работа извън трудовото правоотношение на ищеца, за която се дължи допълнително (отделно) възнаграждение, както и размерът на такова възнаграждение. Предвид изложеното искът се явява недоказан по основание и размер и правилно е бил отхвърлен изцяло от първостепенния съд.   

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС– потвърдено като правилно.

При този изход на спора на ответникът по въззивната жалба има право на направените във въззивното производство разноски и на възнаграждение за защита от юрисконсулт. Настоящият състав не намира връзка между производството пред въззивната инстанция и направените от ответника разноски в размер на 996 лева за превод на документи от английски на български език- във въззивната инстанция изобщо не са приемани писмени доказателства, а ответникът не е и правил такова искане. Ето защо на ответника следва да се присъди само юрисконсултско възнаграждение, което предвид характера на иска и действителната фактическа и правна сложност на спора следва да се определи около средното такова, а именно 200 лева.

На основание чл.280, ал.3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

 

По така изложените съображения, съдът

                                               

Р    Е    Ш    И    :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №88688 от 09.04.2019г., постановено по гр.дело №74223/2016г. по описа на СРС, ГО, 34 с-в.

ОСЪЖДА М.А.Д. с ЕГН********** да заплати на Б.Н.Р.с ЕИК******* сумата от 200лв. (двеста лева)- възнаграждение за защита от юрисконсулт във въззивната инстанция.

Решението е окончателно.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:               ЧЛЕНОВЕ: 1/                                   2/