Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 05.08.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
Ивелина Симеонова
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №10979 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващи от ГПК.
С решение №88688 от 09.04.2019г., постановено по гр.дело №74223/2016г. по описа на СРС, ГО, 34 с-в, е отхвърлен предявения от М.А.Д. с ЕГН********** срeщу Б.Н.Р.с ЕИК******* иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за сумаата от 2866 лева- неизплатено възнаграждение по възложена със
заповед с №РЯ-711/09.07.2015г. на генералния директор на БНР работа по проект
„Евранет плюс“, за месеците януари и февруари 2016г.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ищеца М.А.Д..
Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано,
тъй като дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска е
неправилна, а делото не е изяснено от фактическа страна. Твърди, че изрично е
посочил правното основание на иска, а именно- непозволено увреждане по смисъла
на чл.45 от ЗЗД. Твърди също така, че подробно е описал каква точно работа му е
възложена от ответника и какво точно е извършил, като по този начин е установил
дължимостта на сумата от 2866 лева за извършената от него работа през месеците
януари и февруари 2016г. Моли решението на СРС да бъде отменено, а искът- уважен
изцяло. Претендира разноски.
В подадения в
срок отговор на въззивната жалба ответникът оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно.
Претендират разноски във въззивната инстанция и възнаграждение за защита от
юрисконсулт.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Не могат да бъдат
споделени изложените от жалбоподателя доводи относно правната квалификация на
предявения иск. Както въззивният съд вече е имал възможност да отбележи в
определение №12367/31.05.2018г. по в.ч.гр.д.№2417/2018г. (приложено към
настоящото), с многобройните уточняващи молби ищецът непоследователно и
хаотично смесва различни фактически състави, което затруднява ясното очертаване
на предмета на спора. В исковата молба са изложени твърдения за незаплатено
допълнително месечно възнаграждение по граждански договор за месеците януари и
февруари 2016г. в размер на общо 2866 лева, или по 1433 лева месечно. В
уточняваща молба от 07.02.2017г. са изложени твърдения за паралелно
съществуване на правоотношения по трудов и граждански договор между страните и
за дължими суми от ответника по последния. С молба от 06.03.2017г. ищецът сам е
квалифицирал иска като такъв по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, въвеждайки доводи
за неоснователно обогатяване. С молба от
26.09.2017г. ищецът вече твърди, че основанието за претенцията му е непозволено
увреждане по смисъла на чл.45 от ЗЗД. След всички тези хаотични уточнения на
претенцията на ищеца, с определението по чл.140 от ГПК от 20.09.2018г.
първоинстанционният съд, отчитайки твърденията на ищеца относно фактите и
обстоятелствата, на които основава претенцията си, правилно е квалифицирал
предявения иск като такъв по чл.79, ал.1 ЗЗД, като за по-голяма прецизност
следва да се отбележи, че е във връзка с чл.266, ал.1 ЗЗД (възнаграждение по
договор за изработка). В проведеното на 30.01.2019г. първо открито съдебно
заседание след изрично изявление на процесуалния представител на ищеца, че няма
възражения по проекто- доклада, същият е приет за окончателен и с обжалваното
решение съдът се е произнесъл именно по иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД. Във въззивната си жалба ищецът отново се връща към тезата за непозволено
увреждане, която правна квалификация обаче освен че не обвързва съда, е и
неправилна предвид твърденията на ищеца относно релевантните за спора факти и
обстоятелства и петитума на исковата молба.
Както правилно е
заключил в обжалваното решение първоинстанционния съд, от събраните по делото
писмени и гласни доказателства, включително и от показанията на разпитаните във
въззивната инстанция двама свидетели, и от представените от жалбоподателя
писмени доказателства, приети в откритото съдебно заседание от 05.02.2021г., не
се установява при условията на пълно и главно доказване, ответникът да е
възложил на ищеца извършването на конкретна работа през месеците януари и
февруари 2016г., за която се претендира процесното възнаграждение, за разлика
от други периоди преди и след процесния, за които по делото са представени писмени
договори между страните (договор №1/01.06.2016г., договор №16/01.06.2016г.). Не
се установява също така ответникът да е поел задължението да заплати на ищеца
възнаграждение за извършена конкретна работа през процесния период, извън трудовото
правоотношение между страните, както и размерът на такова евентуално
възнаграждение. В представената по делото заповед с №РЯ-711/09.07.2015г. на
генералния директор на БНР, на която всъщност ищецът основава претенцията си,
не е посочено че се касае за извършване на работа извън трудовото
правоотношение на ищеца, за която се дължи допълнително (отделно)
възнаграждение, както и размерът на такова възнаграждение. Предвид изложеното
искът се явява недоказан по основание и размер и правилно е бил отхвърлен
изцяло от първостепенния съд.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС–
потвърдено като правилно.
При този изход на
спора на ответникът по въззивната жалба има право на направените във въззивното
производство разноски и на възнаграждение за защита от юрисконсулт. Настоящият
състав не намира връзка между производството пред въззивната инстанция и
направените от ответника разноски в размер на 996 лева за превод на документи
от английски на български език- във въззивната инстанция изобщо не са приемани
писмени доказателства, а ответникът не е и правил такова искане. Ето защо на
ответника следва да се присъди само юрисконсултско възнаграждение, което
предвид характера на иска и действителната фактическа и правна сложност на
спора следва да се определи около средното такова, а именно 200 лева.
На основание
чл.280, ал.3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
По така изложените
съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№88688 от 09.04.2019г., постановено по гр.дело №74223/2016г. по описа на СРС,
ГО, 34 с-в.
ОСЪЖДА М.А.Д. с ЕГН********** да заплати на Б.Н.Р.с ЕИК******* сумата
от 200лв. (двеста лева)- възнаграждение за защита от юрисконсулт във въззивната
инстанция.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/