Р Е Ш
Е Н И Е
№................/ ...... 06.2020 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на трети юни през 2020 година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : СИМЕОН СТОЙЧЕВ
мл.съдия СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 7773 по
описа за 2019
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 60501 от 10.03.2019 г. постановено по гр.д.№ 61666/2016
г. на СРС, 59 състав, е отхвърлен предявеният
от „Т.С. ” ЕАД, иск с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 153 от ЗЕ
против И.П. за сумата от 510,26 лв., представляваща
главница за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от м.02.2012
г. до м.04.2014 г., ведно ведно със законна лихва от 16.03.2015 г. до изплащане
на вземането, съгласно издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от
04.05.2016 г., по ч.гр. д. № 13637/2015 г. на СРС, като неоснователен и
недоказан, като е осъден ищеца да заплати на ответника 150 лева разноски на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението е постановено при участието на трето лице
помагач на страната на ищеца - "Т.с." ЕООД,
Това решение е обжалвано
в срок от ищеца “Т.С.” ЕАД с оплакване за за неправилност на решението поради
нарушение на материалния закон и несъобразяване с установеното в чл. 32, ал. 3 от
Общите условия на ищеца право
на същия да погасява стари
задължения със сумата за връщане
от изравнителния резултат, когато прогнозно начислените суми надвишават
реалното потребление при изравнението. Моли да се отмени
решението и иска да се уважи, прави и искане за разноски.
Ответникът И.П.Т. оспорва жалбата с писмен отгтовор
по чл.263 от ГПК подаден чрез пълномощника му адв. Р.Д. от САК и моли тя да се остави без уважение поради липса на
доставка на топлинна енергия /ТЕ/ в този
размер, доколкото ищецът е начислил по прогнозни сметки сума, която е по-
голяма от реално потребеното количество топлоенергия на адреса на доставка, и
така изискуемата от ответника сума следва да бъде намалена със сумата от 510.26
лева, която е недължима. Претендира разноски по списък по чл.80 от ГПК.
Третото лице-помагач
на ищеца не
е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции .
При произнасянето си
по правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д.
№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във
въззивната жалба на ищеца оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните
правила и на материалния закон, както обаче следва и да провери правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предмет на иска по
чл.415, вр. чл.422 от ГПК е само оспорената от длъжника-ответник с възражението
по чл.414 от ГПК срещу издадената заповед за изпълнение, сума в размер на
510,26 лева като част от претендираната главница 1489,19 лв., за доставена от дружеството
топлинна енергия през периода от м. 2.2012 г. до м. 4.2014 г., ведно със
законна лихва за периода от 16.3.2015 г. до изплащане на вземането. Останалите
претендирани суми, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр. д. № 13637/2015 г. на СРС, а именно
разликата от 917, 73 лева главница / до общ размер 1489,19 лв./ и 286, 78 лихва за забава за периода от 31.3.2012 г. до 20.2.2015
г., вземанията не са оспорени и не са предмет на исковото производство по установителния
иск по чл.422 от ГПК.
За да отхвърли иска
първоинстанционният съд е приел, че между страните по делото съществува
облигационна връзка по доставка на ТЕ за битови нужди при договор при Общи
условия, но извърщеното прихващане от страна на ищеца се явява неоснователно,
доколкото не е налице доставка за тази процесна сума, и е приел, че искът за
установяване и нейната дължимост е неоснователен. Тези констатации и правни
изводи въззивният съд споделя и на
основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение.
Не се установи при служебната проверка да са нарушени и императивни материалноправни
норми.
В допълнение и по
наведените с въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
За уважаването на
предявения по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД иск, ищецът трябва
да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни
предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването,
изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за
продажба на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника
на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия
и изискуемостта на вземането.
По делото не се спори
за наличието на облигационно правоотношение между страните, спорът е относно
количеството потребена ТЕ от ответника за жилището му през исковия период.
Доказателствата по
делото сочат, че за исковия период прогнозно начислените суми за имота на ответника
да потребена ТЕ надвишават сумите за реално потребената ТЕ, при извършване на изравнението за исковите
периоди. Съгласно чл.32, ал.3 от приложимите ОУ, се допуска възможността за
прихващане с просрочени стари задължения, но само при условие, че за следващ
период при изравнението се установи, че абонатът има по-малки задължения реално.
В случая за исковия период се установи, че задължението за реална ТЕ е по-малко
от това по прогнозно начисление потребление и суми, като няма данни ответникът
да е заплащал прогнозно начисляваните им суми за исковия период, т.е. няма след
изравнението сума, която да подслежат реално на връщане
на потребителя. Отделно от това, дори и да имаше надплащане за исковия период,
то ищецът не може да прихваща със сумите, реално платени в повече за исковия
период, стари задължения отпреди исковия период. Мотивите на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска за оспорената
част от главницата са, че ищецът не е доказал доставка за тази процесна сума и не може да прави прихващане с нея.
Доколкото с въззивната жалба не се сочат оплаквания
относно извода на съда, че не е доказана доставка на ТЕ за тази сума (оплакването е само относно извода на
съда, че ищецът не може да прави прихващане на стари задължения на
потребителя със сумите които ищецът има
да му възстановява при изравнението), то съгласно чл.269, изр. второ от ГПК въззивният съд не може да преценява правилността
на този извод и следва да приеме също, че ищецът не е доказал за жилището на отвтеника за исковия период м.02.2012-м.04.2014 г. да е потребено количество ТЕ на стойност още 510,26 лв., над
признатото от длъжника. Искът за тази разлика, която само предмет на иска по
чл.422 от ГПК, е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Поради съвпадане крайния решаващ извод
на двете съдебни инстанции за неоснователност на отхвърления иск, решението на
СРС следва да се потвърди, вкл. и относно разноските, определени според изхода
на спора .
По разноските за въззивната
инстанция: Разноски
на въззивника-ищец не се дължат предвид изхода на спора.
Съгласно чл.78, ал.1
и ал.8 от ГПК и изхода на спора, въззиваемата страна-ответник има право на
разноски пред въззивната инстанция, поради неуважаване на въззивната жалба. Предвид
направеното от ищеца възражение по чл.78, ал.5 от ГПК пред въззивния съд, размерът
на уговорения с адв.Д. и платен размер от 300 лв. за
адвокатско възнаграждение се явява прекомерно и следва да се намали. За въззивната инстанция не е налице и процесуална сложност, не
са събирани нови доказателства, и въззивният съд намира, че в случая може да определи размер
и под минимума по Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС / т.е.
и под 300лв./, в който смисъл е наличе и практика в
решения на Съда на ЕС /напр. решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-
427/16 и C- 428/16 , Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С- 94/04 и С-
202/04 на голямата камара на CEO/, които сочат на общ извод, че националната юридсикция / съда в случая/ не е задължен да се съобразява
с ограниченията, наложени относно минималните размери на адв.възнаграждения,
определени с акт на адвокатско сдружение/ в случая с Наредба на ВАдвС/ и забраната съда да определя възнаграждение под
минимума, определен с такъв акт, както и че това ограничаване „би могло да
ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101,
параграф 1 ДФЕС“ съгласно решението по т.1 от решение от 23.11.2017 г. по
съединени дела C- 427/16 и C -428/16 на
СЕС, първи състав по преюдициално запитване,
отправено от състав на Софиски районен съд. В същото
решение се сочи, че „Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните
условия за прилагането ѝ такава правна уредба действително отговаря на
легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Като такива
легитимни цели би могло да се считат посочените в чл.36, ал.2 от ЗАдв-справедливостта и обосноваността на възнаграждението
на адвоката, както и тези посочени в Решение № 9273 от 27 юли 2016 г. по
административно дело № 3002 от 2015 г. на ВАС, потвръдено
с решение Р№ 5485 от 2 май 2017 г. по административно дело № 1403 ОТ 2017 г. (обн. - ДВ, бр. 41 от 2017 г.) - гарантиране от държавата на
право на всеки гражданин на защита при нарушаване на техни права и законни
интереси, вкл. и във всички стадии на процеса - чл. 56 и 122 от Конституцията
на Република България, и на достъпа на гражданите и юридическите лица до
квалифицирана правна помощ и необходимостта от предотвратяване на всякакъв риск
от влошаване на качеството на предоставяните услуги. Или за конкретния случай
съдът следва да прецени дали минималния размер на адвокатското възнаграждение
по Наредбата отговаря на тези цели и критерии: фактическа и правна сложност на
спора, достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост, и
необходимост загубилата страна да понесе поне значителна част от разноските на
противната страна, направени за защита по делото. При определяне на справедливия размер в
случая, при съобразяване и на изложеното по-горе относно липсата на сложност на
спора пред въззивния съд, и на легитимните цели, въззивният съд
намира, че това следва да е минимума по чл.25, ал.1 от Наредбата за правната
помощ от 100лв. като друга нормативно определена граница за възнаграждение за
оказвана правна помощ за една съдебна инстанция. Така размерът на подлежащото
на възстановяване то ищеца адв.възнаграждение се
намалява на 100лв.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
60501 от 10.03.2019 г. постановено по гр.д.№ 61666/2016 г. на СРС, 59 състав.
ОСЪЖДА
на основание чл.78, ал.З, вр. ал. 5 ГПК „Т.С.” ЕАД ЕИК*********,
със седалище и адрес на управление *** да заплати на И.П.Т. с ЕГН **********,***,
сумата 100 лева разноски за въззивната инстанция.
Решението е постановено
при участието на трето лице помагач на страната на ищеца - "Т.С."
ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.