РЕШЕНИЕ
№ 838
гр. София, 17.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело №
20251000500629 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и следв. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответницата пред
първата инстанция – Е. Е. К., с която се обжалва решение № 531 от 26.01.2025
г., постановено по гр.д. № 8355/2023 г. по описа на СГС, ГО, I- 21 състав, с
което решение е бил уважен предявеният срещу ответницата/въззивник иск, с
правно основание чл. 403, ал.2 от ГПК във връзка с чл.45 от ЗЗД, и в нейна
тежест са възложени разноските по делото.
Излагат се доводи за недопустимост и неправилност на така
постановеното от първоинстанционния съд решение. Решението било
недопустимо, тъй като искът по чл. 403, ал.2 от ГПК бил предявен на
21.07.2023 г., т.е. извън едномесечния срок. Наред с това счита, че съда е бил
сезиран с два иска, чиято цена била под 25 000 лв., но това не правело
решението недопустимо като се основава на чл.270, ал.4 ГПК. Решението
било неправилно, защото: относно сочената сума в размер на 15 хиляди
1
лева, събрана в повече такса по т.26 от ТТРЗЧСИ счита, че сметките на
съда са грешни, тъй като не отговарят на разпределението, извършено в
изп.производство. Разпределената такса не можела да бъде част от вредата,
тъй като била получена на валидно основание – по изпълнителния лист. Тази
сума възлизала на 6 861,13 лв. с ДДС и именно тя била разпределена във
връзка с обезпечителната заповед. Друга част касаела изпълнителния лист.
Размерът на таксата, която не е въз основа на обезпечителната заповед или
изпълнителния лист възлизала на 7 737,02 лв. с ДДС, а не както бил приел
първоинстанционния съд в размер на 24 483,93 лв. От сумата в размер на
7 737,02 лв. размерът на ДДС възлизал на 1 289,50 лв. и тази сума също не
можела да се приеме за „вреда“, тъй като от страна на ЧСИ била издадена
фактура и ДДС било приспаднато от длъжника. Ако последното не било
сторено, то счита, че не е налице пряка причинна връзка, а опосредена такава.
Относно сумата в размер на 12 631,49 лв. с ДДС по разпределението сочи, че
също не представлява вреда по обезпечението, тъй като била по издадения в
полза на Е. К. изп.лист по в.т.д.№ 158/2021 г. на САС и върху част от
вземанията на Ц. М. по обезпечителната заповед по т.д.№ 1761/2019 г. на СГС.
Дори да се приемело, че таксата е завишена, то длъжникът можел да ревизира
този въпрос по реда на чл.435, ал.2,т.7 ГПК чрез жалба срещу
постановлението за разноските, а не да търси вреда от взискателя по изп.дело.
Длъжникът бил подал жалба, но със съвсем други основания поради което
липсвало произнасяне от СГС и САС по въпроса за размера на таксата по т.26
от ТТРЗЧСИ .Нямало как взискателят/ответник да отговаря за вреди от
процесуални действия или бездействия на длъжника. Сочи, че длъжника/ищец
сам бил поискал сделките да са облагаеми по ЗДДС макар същите да не били
нови и за него несъществувало такова задължение. Счита, че това действие е
предприето от длъжника с цел да увреди кредиторите и да препятства
възможността те да съберат вземанията си по-бързо. Сочи, че по въпроса
колко точно е таксата по т.26 от ТТРЗЧСИ върху внесеното в полза на НАП,
ДДС, не било назначено вещо лице. Депозираните по делото две експертизи-
основна и допълнителна не следвало да бъдат кредитирани, тъй като същите
били необосновани. В същите не било съобразено кои суми са отговорност на
взискателя. Следвало да бъде съобразено, че по изп.дело имало няколко
присъединени взискателя, за събирането на чиито вземания също била
начисляване такса по т.26 от ТТРЗЧСИ. Счита, че за така начислената такса по
2
т.26 от ТТРЗЧСИ няма как да отговаря взискателя. „Вредата“ не се дължала на
поведението на ответницата, а на процесуалните пропуски на лицата,
действащи от името и за сметка на ищеца. Относно втората част от
предявения иск за „законната лихва за забава“ сочи, че обжалваното
решение не съдържало мотиви, тъй като неставало ясно защо съдът приема, че
взискателят/ответник е станал причина за невръщане на сумата в размер на
245 672,22 лв. на длъжника/ищец „ЕЛОН“ ООД от страна на ЧСИ за периода
от 11.01.2023 г. до 21.07.2023 г. От данните по изп.дело № 2705 по описа за
2021 г., приети по делото в първото о.с.з. се установявало, че едва на
31.03.2023 г. длъжникът бил поискал сумата от 245 672,22 лв. да му бъде
възстановена. Следователно за периода от 11.01.2023 г. до 31.03.2023 г.
ответницата нямало как да отговоря, защото сумата била задържана по
причина, за която отговаря увредения, арг. от чл.455, ал.3 ГПК. Наред с това
длъжникът бил посочил банкова сметка по която да бъде преведена сумата
едва с молба от 28.09.2023 г. Със същата молба било представено и
пълномощно, тъй като с първата молба било поискано сумата да бъде върната
по сметка на адвоката, но не било представено пълномощно. След изпълнение
на изискванията на 06.102.2023 г. ЧСИ бил върнал сумата на длъжника.
Следвало да се извърши преценка от въззивния съд дали е налице причинна
връзка между „неправомерното задържане на сумата“ от ЧСИ и поведението
на ответника. Според процесуалния представител на ответницата отговорът е
отрицателен. Счита за неправилен и третия мотив на СГС, че размера на
вредата се определя задължително като законната лихва върху задържаната
сума. Сочи, че в случая се твърдят вреди във формата на пропуснати ползи.
Доказателствената тежест била на ищеца. Счита, че реализирането на този
приход „законна лихва“ не представлява бъдещо сигурно събитие. Следвало
да се вземе предвид и, че сумата не е била у ответницата, а у съдебния
изпълнител, за да е налице „неправомерно задържане“, за която ответницата
да отговаря. Следвало да се вземе предвид, че никоя търговска банка не
предлага законна лихва при депозит. Ответницата не можела да разпорежда на
СИ какво, кога и как да превежда от специалната си сметка.
В хода по същество се излагат доводи, че иска по чл.403 ГПК касае
вреди от допуснатото обезпечение, а не вреди от незаконосъобразно
принудително изпълнение. С оглед изложеното от ищеца в исковата молба,
касаело се за вреди, претърпени от ищеца в хода на общ изпълнителен процес.
3
Затова претенциите били неоснователни. По въпроса за допуснатото
обезпечение сочи, че е била наложена възбрана върху част от имотите на
дружеството /50 %/ , което кореспондирало с твърденията на Е. К., че тя има
50 % от стойността на дружествения капитал на „Елон“ ООД. Сочи, че ищеца
не бил обосновал претърпени от него вреди от налагането на обезпечителната
възбрана през 2014 г.; това било именно „обезпечението“ по смисъла на чл.403
ГПК. Ищецът не сочел да е претърпял вреди от наложената възбрана, а от
несъразмерно принудително изпълнение. Поддържа тезата си във въззивната
жалба, че не е налице пряка причинна връзка между допуснатото обезпечение
и вредата, сочена от ищеца за претърпяна. Позовава се на приетото в решение
№ 9 от 02.02.2018 г. по гр.д.№ 1144/2017 г. на ВКС, Трето ГО, където било
разгледано именно наличието на пряка причинна връзка със събрана в повече
такса по т.26 от ТТРЗЧСИ. Счита, че дори въззиваемия не може да даде
разумен отговор на въпроса как наложената възбрана е в причинна връзка със
събраната такса по т.26 от ТТРЗЧСИ. При несъразмерно изпълнително
производство приложение намирало правилото на чл.442а ГПК, което давало в
полза на длъжника право на възражение. По делото липсвали доказателства
това право да е упражнено от длъжника. Ако на длъжника е събрана такса по
т.26 от ТТРЗЧСИ, то същият разполагал с иск по чл.441 ГПК и по чл.74 ЗЧСИ,
пасивно легитимиран по които бил съдебния изпълнител, а не взискателя.
Относно претенцията, изразяваща се в законна лихва, се позовава на приетото
в решение № 77 от 17.03.2025 г. по т.д.№ 332/2024 г. на ВКС, Първо ТО,
където се разглеждал въпроса при отхвърлен иск, който е обезпечен, може ли
да се търси обезщетение за вреди от собствено бездействие. Счита, че от
11.01.2023 г., когато било постановено окончателно определение по чл.288
ГПК, за „Елон“ ООД била съществувала възможност да се снабди със заверен
препис от съдебните актове и да ги представи на съдебния изпълнител и да
поиска връщане на сумата в размер на 245 хиляди лева. Такива действия не
били предприети до 31.03.2023 г., на която дата длъжникът представил на
ЧСИ разпечатка от сайта на ВКС и въз основа на тази разпечатка се иска да се
предаде сумата в размер на 245 хиляди лева, но не на длъжника, а на адвоката
на дружеството – С. С.. Едва на 28.09.2023 г. адвокатът на длъжника
представил заверени съдебните актове за частичното отхвърляне на иска,
обезпечен в полза на Е. К., както и пълномощно за получаване на сумата. На
03.10.2023 г. сумата била предадена на адвоката. При приложение на
4
правилото на чл.455, ал.3 ГПК нямало как взискателят да отговаря. Наред с
това по арг. от ТР № 3/13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС причинените от деликт
пропуснати ползи следвало да бъдат доказани със сигурност. Никой нямал
гарантирано право на законна лихва. В случая нямало предявен иск за сумата
от 245 000 лв. и не се твърдяло непозволено увреждане за 245 000 лв. Налице
била изрична законова норма дерогираща общото правило, а именно: Наредба
№ 6 от 30.05.2006 г. за начина на изчисляване и плащане на лихвата върху
паричните средства по специалните сметки на ЧСИ. В този случай
дружеството щяло да има право на лихва върху сумата от 245 хиляди лева, но
не в размер на законната лихва, а в размер на лихвата, предоставяна на СИ от
обслужващата го банка.
Иска се от настоящата инстанция на основание чл.270, ал.3 ГПК да
обезсили обжалваното решение или да го отмени на основание чл.271 ГПК
като неправилно и вместо това да постанови друго, с което да отхвърли така
предявените искове за сумата от 15 хиляди лева и за сумата от 13 248,56 лв.,
общо за сумата от 28 248,56 лв., като неоснователни. Претендират се
разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред първата
инстанция – „Елон“ ООД, в който отговор се излагат съображения за
неоснователност на въззивната жалба и допустимост и правилност на така
постановеното първоинстанционно решение. Счита, че не са допуснати
сочените от въззивницата нарушения при постановяването му. Сочи, че иска
бил предявен в законоустановения 1-месечен срок, защото този срок започвал
да тече от момента на получаване на указанията на съда по разпореждането от
14.06.2023 г., получени на 23.06.2023 г. Искът бил заведен на 21.07.2023 г., т.е.
в указания от съда, срок. Позовава се на приетото по делото гр.д.№ 7749 по
описа за 2014 г. на СГС. Дори искът да бил предявен извън срока по чл.403
ГПК, то за предявяване на иск за вреди по общия ред, срокът бил 5 години от
настъпването на вредата. Единствената последица от предявяване на иска по
чл.403, ал.1 ГПК извън едномесечния срок било загубването на възможността
гаранцията да послужи за обезпечение на вредите. Следователно
възражението за недопустимост на обжалваното решение било неоснователно.
Решението било правилно по отношение на събраната в повече сума за такса
по т.26 от ТТРЗЧСИ. Счита за неправилни калкулациите на
въззивника.Общият размер на таксите по ТТРЗЧСИ възлизал общо на
5
62 338,32 лв. От последната сума по реда на т.26 ТТРЗЧСИ ЧСИ бил
извършил разпределение, съответно 1270,12 лв. с ДДС във връзка с
разпределението на сума от 42 800 лв., която била доброволно платена от
„Елон“ ООД и 14 598,15 лв. с ДДС във връзка с разпределение на сумата от
488 хиляди без ДДС, постъпила от публичната продан. Като 53 % от този
приход - 488 000 лв. бил отделен по обезпечителната заповед, а именно
въпросните 245 672,22 лв. Съответната такса на 53 % по т.26 ЗТРЧСИ
възлизала на 7 737,02 лв. Счита, че сумите в размер на 42 800 лв. и 488 хиляди
били напълно достатъчни, за да удовлетворят взискателя Е. К., ако тя
претендирала само присъдената й сума по т.д.№ 5720/2014 г. в общ размер на
475 996 лв., от които главница в размер на 268 499 лв. и законна лихва от
01.09.2014 г.- 207 497,30 лв. Сочи, че поради наличие на обезпечителна
заповед в полза на Е. К. се налагало продажбата на публична продан на ателие
№ 5, ателие № 6 и апартамент № 3, като на Е. К. се изплаща сумата в размер
на 225 670,87 лв. по изпълнителния лист, а остатъкът от публична продан се
задържал за удовлетворяване на вземане на друг присъединен взискател.
Изплатената сума на Е. К. по изп.лист отговаряла на 69 % или таксата по т.26
възлизала на 8 715,39 лв. Това означавало, че най-малко 16 452,41 лв. е
таксата, която е събрана в повече по т.26 от ТТРЗЧСИ поради наличието на
вписано обезпечение в полза на Е. К.. Действително, съдът бил избрал друг
математически подход, но той също водел до извода, че претендираната сума в
размер на 15 хиляди като вреда, произтичаща от наложеното обезпечение, е
основателна. Не следвало, обаче, да се пропуска и таксата, която била събрана
за опис на всички имоти на дружеството, което било направено по искане на
взискателката/ответник, която такса възлизала на 15 609 лв. Частта от нея,
която отговаряла на продадените имоти във връзка с обезпечението в полза на
К., възлизала на 8 272,77 лв. Така общата вреда възлизала на 24 725,18 лв.
Всички действия, свързани с осребряването на имуществото на дружеството,
което било продадено за събиране на допълнителни суми над присъдените на
ищцата /вероятно Е. К./, били ненужди и увреждащи дружеството. Затова
всички тези такси, които били начислени и събрани от ЧСИ, представлявали
вреда за „Елон“ ООД. Намира доводите на въззивницата по въпроса за
начисляване на ДДС за неправилни, тъй като не се установило дружеството да
е ползвало данъчен кредит. Твърденията на въззивника, че искането за
начисляване на ДДС е било направено с цел увреда на кредиторите, останало
6
недоказано. Правилно СГС бил отбелязал в мотивите си, че начисляването на
ДДС е право на избор на дружеството. Правилни били изчисленията на
съда,тъй като същите била на база данъчна основа на облагаемите сделки.
Неправилни били доводите във въззивната жалба, че начисляването на таксите
не е по вина на ответницата/взискател. Действително, в изп.производство К.
била разполагала с изпълнителен лист и с обезпечителна заповед. Тя, обаче,
била настоявала пред ЧСИ изпълнение да се извършва върху имуществото на
дружеството, върху което била наложена обезпечителната мярка. Всички
искания за извършване на изпълнителни действия, произхождали от
взискателката/ответник. Съобразно чл.27 от ТТРЗЧСИ съдебният изпълнител
бил събирал пропорционални такси при извършване на осребряване на
имуществото. Намира решението за правилно и по отношение на
обезщетението в размер на законната лихва върху сумата от 245 672,22 лв.,
която сума била задържана от ЧСИ за периода от 11.01.2023 г. до 21.07.2023 г.
Решението по този въпрос било в съответствие със съдебната практика на
ВКС. Сочи, че размера на тази вреда бил установен от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза; същата възлизала на 13 248,56 лв., т.е.
толкова колкото съдът бил присъдил. Не било налице бездействие на ищеца,
тъй като още на 13.01.2023 г. било поискано отмяна на допуснатото
обезпечение; молбата била подадена по ч.гр.д.№ 2390/2014 г. по описа на САС,
ГО, 7-ми състав. Възстановяването на събраните по реда на чл.459 ГПК суми
се извършвало след отмяна на обезпечението по съдебен ред, арг. от чл.402
ГПК. Твърди, че отмяната на обезпечението се забавила поради поведението
на Е. К., която била обжалвала и разпореждането от 19.06.2024 г. на ЧСИ,
който в крайна сметка приключил изпълнението по изп.д.№ 2705/2021 г.
Поведението на ответницата забавило това с 4 месеца. Доводите на
въззивницата не отчитали законния ред за възстановяването на събраните
суми по реда на чл.459 ГПК, а именно, че затова било необходимо акт на съда.
Обстоятелството, че ЧСИ взел решение да възстанови на дружеството сумата,
преди обезпечението да бъде отменено, било израз на разбирането му.
Претендират се разноски.
В хода по същество се излагат доводи за свръхобезпечение в полза на
ответницата/въззивник. Последната решила да пристъпи към изпълнение, да
опише и продаде почти цялото имущество на дружеството, още преди т.д.№
5720/2014 г. да приключи пред ВКС и да се изясни реалния размер на
7
претенциите й. Така тя държала почти цялата собственост на дружеството
извън търговския оборот в продължение на 7 години. Целта на това било Е. К.
да навреди на леля си Е. К.. Затова счита, че всички такси и разноски, събрани
от ЧСИ и свързани с осребряването на имуществото на дружеството в размер
над присъдения в полза на ответницата К. са пряка вреда за дружеството
вследствие действията на ответницата, които били извършени виновно и
злонамерено. Тези вреди били пряка и непосредствена последица от нейното
поведение- а именно налагане на обезпечителни мерки върху имуществото на
длъжника. Обезпечението било наложено неоснователно и впоследствие
претенцията й била отхвърлена с влязло в сила решение. Сочи, че по всеки
начин ответницата постоянно и злонамерено се противопоставяла на отмяната
на обезпечителните мерки- възбрана. Това довело до неимоверно забавяне на
изп.производство. Сочи, че ответницата била обжалвала акта на ЧСИ за
приключване на изп.производство независимо от това, че нямала правен
интерес, тъй като вземането й било удовлетворено. Целта била да навреди на
леля си Е. К..
По допустимостта на въззивната жалба:
Обжалваното решение е връчено на въззивницата на 10.02.2025 г.
Въззивната жалба е подадена на 27.01.2025 г. по ЕПЕП, т.е. в срока по чл.259,
ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
По доводите във въззивната жалба:
И след служебно извършена проверка въззивната инстанция приема
следното относно допустимостта на първоинстанционнто решение:
С Решение № 24 от 16.05.2016 г. по гр. д. № 5335/2015 г. на ІІ г.о., се
приема че процесуалната недопустимост на съдебното решение се обуславя
от ненадлежно упражняване правото на иск, липсата на процесуална
легитимация на страните, респ. липса на правото на иск или липса на самото
8
субективно материално право, чиято защита се търси в рамките на предявения
иск; процесуално недопустимо е и решението, с което не е дадена търсената
защита при правна квалификация несъответстваща на твърденията на
страните и доказаните факти /в т.ч. когато решението е произнесено по
нередовна искова молба/, както и когато съдът е дал защита в обем по-голям
от търсената т.е. в хипотезите на свръхпетитум. Според Решение № 306 от
01.04.2010 г. по гр. д. № 4715/2008 г. на І г.о., ако е разгледан непредявен иск
решението се обезсилва и делото се връща за произнасяне по предявения иск,
като тази хипотеза следва да се разграничава от произнасяне по предявения
иск, но при погрешна правна квалификация, което не обуславя недопустимост
на съдебния акт.
В конкретния случай от страна на ищцовото дружество в
обстоятелствената част на исковата молба се сочи, че в полза на ответницата
Е. К. с определение № 1744 от 10.07.2014 г. по ч.гр.д.№ 2390/2014 г. на САС-7-
ми състав, било допуснато обезпечение на бъдещ иск, за сумата от 522 хиляди
лева. Обезпечителната мярка била „възбрана върху недвижими имоти,
собственост на дружеството“. Е. К. подала искова молба като било образувано
т.д.№ 5720 по описа за 2014 г. на СГС, ТО, VI-22 състав. Претенцията на
ищцата била в размер на 522 хиляди лева, представляваща неизплатен
наследствен дружествен дял от капитала на „ЕЛОН“ ООД. Това дело
приключило с решение № 260077/14.01.2021 г. , с което СГС отхвърлил иска.
Решението било обжалвано пред САС като било образувано в.т.д. № 158/2021
г. , ТО, 11 състав. С постановеното решение № 627 от 21.10.2021 г. искът по
чл.125, ал.3 ТЗ бил уважен за сумата от 137 281,37 евро, а в останалата
отхвърлителна част първоинстанционното решение било потвърдено. С
определение № 50017 от 11.01.2023 г. по т.д.№ 119/2022 г. ВКС, Първо ТО не
допуснал до касация въззивното решение.
След постановяване на въззивното решение и преди произнасянето на
ВКС по подадените и от двете страни касационни жалби, Е. К. се била
снабдила с изпълнителен лист за присъдената й от въззивната инстанция сума.
По този изпълнителен лист било образувано изп.дело № 2705 по описа за 2021
г. на ЧСИ М. П.. По това изпълнително дело по искане на Е. К. била
извършена публична продан за събиране на сумата от 137 281,37 евро, като
част от възбранените имоти собственост на ищцовото дружество били
продадени, а именно: 3 бр. ателиета и 4 бр. апартаменти, на обща стойност от
9
980 432,99 лв. с ДДС. На Е. К. била изплатена цялата сума по изпълнителния
лист, която включвала главницата в размер на 137 281,37 евро или
равностойността им в лева 268 499,02 лв., ведно с лихвите в размер на
207 497,30 лв. Сочи, че поради допуснатото обезпечение ЧСИ бил
присъединил в изпълнителното производство Е. К. и като обезпечен кредитор
за разликата над присъдената с второинстанционното производство сума до
обезпечената сума от 522 000 евро, съгласно чл.456 от ГПК. За да бъде
удовлетворена тази разлика, по искане на взискателката били продадени
повече имоти, собственост на дружеството, отколкото било необходимо за
удовлетворяване на вземането по изп.лист. Заради допуснатото обезпечение,
ЧСИ бил заделял суми за удовлетворяване на Е. К. веднъж като взискател въз
основа на изпълнителния лист и втори път като обезпечен кредитор. Това
било видно от разпореждането за разпределение. Сочи, че в резултат на това в
момента по сметката на ЧСИ била задържана сума в размер на 245 672, 22 лв.
за удовлетворяване на тази претенция, която била отхвърлена с влязлото в
сила решение. Сочи, че дори след постановяване на определението на ВКС, Е.
К. се противопоставяла на прекратяването на изп.дело, независимо, че
претенцията й била удовлетворена. Това се установявало от подадената от
ответницата К. жалба, вх.№ 71088/03.07.2023 г. срещу разпореждане № 37487
от 19.06.2023 г. за приключване на изп.дело. Счита, че с оглед изхода по иска
по чл.125, ал.3 ТЗ, както и увреждащото поведение на ответницата, изразено в
неправомерните й действия срещу възстановяването на значителна парична
сума, собственост на ищцовото дружество, която сума била събрана от ЧСИ
М. П., възниква задължения за обезвреда от страна на ответницата. Като
претърпени от ищцовото дружество вреди са посочени следните:
-сумата в размер на 15 хиляди лв., представляваща такси и
разноски, събрани по изп.дело № 2705/2021 г. От разпореждането за
разпределение за постъпили суми по изп.дело било видно, че в полза на ЧСИ
била разпределена сума в общ размер на 38 371, 15 лв., която представлявала
такси и разноски по изп.производство. Тази сума била свързана с
извършваните от ЧСИ действия по осребряване на имуществото на
дружеството с цел удовлетворяване претенцията на ответницата като
кредитор по изп.лист, така и като обезпечен кредитор по обезпечителната
заповед. Счита, че извършените действия по изп.дело за сумата над 137 281,37
евро се явяват неоснователни и увреждащи. Определената и разпределена
10
сума в полза на ЧСИ в размер на 38 371, 15 лв. се явявала в по-голямата си
част неоснователно събрана за сметка на длъжника „Елон“ ООД. Сумата в
размер на 38 371, 15 лв., представляваща такси и разноски била неоснователно
събрана от ЧСИ, тъй като била начислена на база материален интерес от
522 000 евро. До тази сума взискателката не разполагала с изпълнителен
титул за провеждане на публични продани, които били реализирани по нейно
искане. Сочи, че такси и разноски се следвали само за частта, в която
взискателката разполагала с изпълнителен лист. Последните възлизали на 15
хиляди лева;
-сумата в размер на 15 206,70 лв., представляваща натрупана законна
лихва върху сумата в размер на 245 672, 22 лв., която била събрана по
изп.дело, лихвата била изтекла за периода от 11.01.2023 г. /когато било
приключило изп.производство/ до 21.07.2023 г./когато е предявена исковата
молба/. Макар изп.производство да било приключило дружеството било
лишено от възможността да се разпорежда с тази сума; именно от това
произтичала вредата. Противоправното поведение на ответницата се
изразявало в това, че К. отказвала да се освободят тези суми, въпреки
отпадналото основание да бъдат задържани от ЧСИ по неговата сметка. Счита,
че това е във връзка с допуснатото в полза на ответницата, обезпечение.
Съгласно чл. 403, ал.1 ГПК, ако искът, по който е допуснато
обезпечението, бъде отхвърлен или ако не бъде предявен в дадения на ищеца
срок, или ако делото бъде прекратено, ответникът може да иска от ищеца да
му заплати причинените вследствие на обезпечението вреди.
В случаите по ал. 1, за да бъде освободена представената гаранция,
заинтересованият подава молба с препис за ответната страна. В едноседмичен
срок от връчването на молбата ответникът може да подаде възражение
против освобождаване на гаранцията и в едномесечен срок да предяви
иск за причинените му вреди. Ако в тези срокове ответникът не подаде
възражение и не предяви такъв иск, гаранцията се освобождава- ал.2.
При така изложените факти в обстоятелствената част на исковата молба
съдът е сезиран с иск по чл.403, ал.2 ГПК.
Не се спори по делото, а и от приложените дела се установява, че с
определение № 1744 от 10.07.2014 г. по ч.гр. д. № 2390/2014 г. на САС и
наложена обезпечителна мярка възбрана върху недвижими имоти до сумата от
11
522 000 евро. Ответницата е предявила срещу ищеца иск по чл. 125, ал. 3 ТЗ за
сумата от 522 000 евро. С решение № 627 от 21.10.2021 г. по в.т.д. № 158/2021
г. на САС, недопуснато до касационно обжалване, искът на ответницата срещу
ищеца е бил частично уважен за сумата от 137281, 37 евро, ведно със
законната лихва от 01.09.2014 г.
От данните по обезпечителното производство ч.гр.д. № 7794 по описа за
2014 г. на СГС, ГО, ІІІ-в въззивен състав се установява, че на 26.04.2023 г. Е.
К. е подала молба до СГС с искане за освобождаване на внесената от нея в
производството по обезпечение, гаранция в размер на 20 хиляди лева. Преди
това – на 11.01.2023 г. е подала молба по ч.гр.д.№ 2390/2014 г. на САС /по
което дело е отменено определението на СГС, с което молбата за допускане на
обезпечение е отхвърлена и такова е допуснато/. По същото дело е подадена
молба за освобождаване на гаранцията и на 30.03.2023 г.
По въпроса кой съд следва да се произнесе по молбата за освобождаване
на гаранция, ВКС в производство по чл.255 ГПК е определил, че това следва
да бъде сторено от СГС.
С определение № 262947 от 15.05.2023 г. СГС, ГО, ІІІ-в въззивен състав
по ч.гр.д.№ 7749 по описа за 2014 г. е оставил без уважение молбата за
освобождаване на паричната гаранция /вкл. молбата от 12.01.2023 г. и
повторната такава от 27.04.2023 г./ като е посочил, че в дадения
едноседмичен срок ответникът „Елон“ ООД е подал на 10.02.2023 г.
молба, вх.№ 30138, в която е обективирал възражение за освобождаване
на паричната гаранция. Определението е окончателно по арг. от т.3 на ТР №
6 от 23.10.2015 г. по тълк.д. № 6/2014 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на
обезпечителното производство.
След постановяване на определението от 15.05.2023 г., на 23.05.2023 г.
Е. К. е подала нова молба за освобождаване на гаранцията по
обезпечението. Посочено е, че срокът за предявяване на иск по чл.403 ГПК е
едномесечен и е изтекъл на 10.03.2023 г. независимо, че САС не бил дал
указания за предявяване на иск .
С определение № 263463 от 04.06.2023 г. СГС, ГО, ІІІ-в въззивен състав
по ч.гр.д.№ 7749 по описа за 2014 г. е оставил без уважение молбите по чл.402
ГПК на „Елон“ ООД от 07.04.2023 г. и от 04.05.2023 г. за частична отмяна на
обезпечението във връзка с постановеното въззивно решение за частично
12
уважаване на обезпечения иск, както и постановеното от ВКС определение, с
което въззивното решение не е било допуснато до касационно обжалване като
съдът се е позовал на разясненията дадени в ТР №1/2015 г. от 10.07.2018 г. по
тълк.дело № 1/2015 г. на ОСГТК на ВКС, т.3. Определението е влязло в сила
на 01.08.2023 г.; същото е потвърдено от САС, 9-ти търговски състав с
определение № 1982 от 01.08.2023 г. по в.ч.д № 2079 по описа за 2023 г.
С молба от 12.06.2023 г. „Елон“ ООД е възразил по искането от
23.05.2023 г. Посочено е, че срокът за предявяване на иск по чл.403 ГПК не е
изтекъл, тъй като не били дадени указания от САС за предявяване на такъв.
Посочено е още, че САС не бил и компетентен да дава такива указания, а
съгласно определение № 298 от 24.04.2023 г. по ч.т.д. № 614/2023 г.
компетентен бил СГС.
На 23.06.2023 г. е подадено от „Елон“ ООД нова становище за
неоснователност на искането на Е. К. за освобождаване на внесената гаранция
по обезпечението. Заявено е, че ще предявят иск в указан от съда, срок.
На 18.07.2023 г. е подадена от Е. К. нова молба за освобождаване на
гаранцията; посочено е, че срокът за предявяване на иск по чл.403 ГПК
отдавна е изтекъл.
На 21.07.2023 г. от „Елон“ ООД е депозирана молба, с която са
ангажирани доказателства за предявяване на настоящия иск на същата дата.
Затова и с определение от 26.07.2023 г. СГС като е констатирал, че от
страна на ответника „Елон“ ООД е постъпило възражение в срока по чл.403,
ал.2 ГПК, както и, че са ангажирани доказателства за предявен иск в указания
от съда едномесечен срок, е оставил без уважение искането на молителката за
освобождаване на внесената по обезпечението, гаранция.
С определение № 264486 от 11.08.2023 г. СГС е оставил искането по
молбата от 23.06.2023 г. на „Елон“ ООД по чл.402 ГПК за частична отмяна на
обезпечението, без уважение.
Обезпечението е отменено с определение № 2751 от 02.11.2023 г. по
ч.гр.д.№ 2895/2023 г. на САС, ТО, 6-ти състав, с което е отменено определение
№ 264486 от 11.08.2023 г. на СГС като обезпечението е отменено по
отношение на възбранените имоти, които не са били предмет на публична
продан.
13
Определението на САС от 02.11.2023 г. е влязло в сила; частната жалба
на Е. К. е оставена без разглеждане, тъй като производството е
двуинстанционно.
Обезпечението е отменено и по отношение на имотите възложени по
проведените от ЧСИ публични продани.
При допускането на обезпечение, съдът може да определи гаранция,
която молителят да внесе /чл. 391, ал. 2 ГПК/. Размерът на гаранцията следва
да отговаря на преките и непосредствени вреди, които обезпечението може да
причини, ако се окаже неоснователно. Гаранцията подлежи на връщане на
молителя от съда, пред който е предоставена. В едноседмичен срок от молбата
за освобождаване ответникът може да възрази. Това е процесуалното средство
гаранцията да запази функцията си и да продължи да бъде обезпечение за
вредите на ответника. В рамките на едномесечен срок от възражението
ответникът може да предяви иск за обезщетение на вредите, причинени от
обезпечението, а именно искът по чл. 403, ал. 1 ГПК.
В конкретния случай от страна на молителката в обезпечителното
производство са подадени няколко молби за освобождаване на гаранция,
внесена по обезпечението. Последната е с дата от 18.07.2023 г. и ако
възприемем, тезата, че срока по чл.403, ал.2 ГПК за предявяване на иска за
обезвреда от обезпечението, тече от датата на връчване на молбата, то към
21.07.2023 г. този срок няма да е изтекъл.
Срокът по чл. 403, ал. 2 ГПК, обаче, не е преклузивен и не се отразява на
допустимостта на производството по чл. 403 ГПК. Единствената последица от
предявяването на иска по чл. 403, ал. 1 ГПК след този едномесечен срок е
загубването на възможността гаранцията да послужи за обезпечаване на
вредите.
При така възприетите от настоящата инстанция мотиви, обжалваното
решение е валидно и допустимо.
По правилността на обжалваното решение:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СГС е приел за
безспорно установено и ненуждаещо се от доказване, че в полза на
ответницата Е. К. е било допуснато обезпечение на бъдещ иск, предявим от
ответницата срещу ищеца "Елон" ООД, с определение № 1744 от 10.07.2014 г.
14
по ч.гр. д. № 2390/2014 г. на САС и наложена обезпечителна мярка възбрана
върху недвижими имоти до сумата от 522 000 евро. Ответницата е предявила
срещу ищеца иск по чл. 125, ал. 3 ТЗ за сумата от 522 000 евро. С решение №
627 от 21.10.2021 г. по в.т.д. № 158/2021 г. на САС, недопуснато до касационно
обжалване, искът на ответницата срещу ищеца е бил частично уважен за
сумата от 137281, 37 евро, ведно със законната лихва от 01.09.2014 г. Не се
спорело и за образуването на изп.д. № 20218510402705 на ЧСИ М. П. с
длъжник "Елон" ЕООД. По изпълнителното дело съдебният изпълнител
извършил опис и изнесъл на публична продан имоти, собствени на длъжника,
на обща стойност 980 432, 99 лева с ДДС.
Спорният въпрос бил за събраната в повече такса по точка 26 от
Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ. Според представителя на
ответницата, таксата се определяла според стойността на имотите - предмет
на публичната продан с ДДС, който бил начислен по искане на самия ищец.
Според представителя на ищеца, не се установявало ползването на данъчен
кредит - при изготвянето на тройна ССЕ вещите лица се на намерили при
ищеца счетоводни документи от периода на строителството на имотите,
удостоверяващи това обстоятелство /дословно от мотивите/. При това СГС е
намерил, че установено по делото искане на ищеца, като длъжник по
изпълнението, за начисляване на ДДС върху продажната цена на имотите -
предмет на публичната продан, означавало, че самият ищец не се е позовал на
освободена доставка по чл. 45, ал. 1 ЗДДС, нито на ползване на данъчен
кредит в предходен период. Ползването на данъчен кредит не се установявало
и от счетоводните документи на ищеца, нито от извършената от вещите лица
проверка в НАП. От това следвало, че ищецът, като длъжник по изпълнението
и "доставчик" по смисъла на чл. 45, ал. 7 ЗДДС, е направил избор публичната
продан като доставка да бъде облагаема с ДДС.
При тези обстоятелства, размерът на таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ
следвало да се определи само върху данъчната основа на облагаемите сделки-
сумата от 102654, 17 лева за самостоятелен обект в сграда с идентификатор
658134.302.475.1.21 (л. 144-145) - такса в размер 5273, 08 лева по т. 26 буква
"е" от Тарифата; сумата от 99475, 50 лева за самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 658134.302.475.1.17 (л. 146-147) - такса в размер 5199, 02 лева
по т. 26 буква "д" от Тарифата; сумата от 125007, 50 лева за самостоятелен
обект в сграда с идентификатор 658134.302.475.1.2 (л. 148-149) - такса в
15
размер 5720, 15 лева по т. 26 буква "е" от Тарифата; сумата от 123333, 43 лева
за самостоятелен обект в сграда с идентификатор 658134.302.475.1.3 (л. 150-
151) - такса в размер 5686, 66 лева по т. 26 буква "е" от Тарифата; сумата от
127167, 50 лева за самостоятелен обект в сграда с идентификатор
658134.302.475.1.4 (л. 152-153) - такса в размер 5763, 35 лева по т. 26 буква "е"
от Тарифата; сумата от 103040 лева за самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 658134.302.475.1.22 (л. 154-155) - такса в размер 5280, 80 лева
по т. 26 буква "е" от Тарифата; и сумата от 136367, 49 лева за самостоятелен
обект в сграда с идентификатор 658134.302.475.1.1 (л. 156-157) - такса в
размер 5947, 35 лева по т. 26 буква "е" от Тарифата. Общият размер на
дължимата такса по т. 26 от Тарифата възлизал на 38 870, 41 лева. От тази
сума следвало да се приспаднат 14386, 48 лева такса по т. 26 ТТРЗЧСИ за
присъдените по изпълнителния лист в полза на Е. К. вземания от общо
137281, 37 евро с левова равностойност 268499, 02 лева, и законна лихва
върху тази сума в размер 207497, 30 лева (удостоверение л. 140), вземанията
на присъединения кредитор Ц. М. с размер 82327, 81 лева. Размерът на
таксата за недължимо събраната сума възлизал на 24483, 93 лева. Искът за
обезщетение в тази част била за сумата от 15000 лева и бил основателен.
Върху тази сума ответницата дължала законна лихва от датата на предявяване
на исковата молба.
Искът в частта му за заплащане на обезщетение в размер на
законната лихва върху сумата, задържана от съдебния изпълнител до
датата на приключване на производството пред СГС 11.01.2023 г. Бил
частично основателен. Размерът на законната лихва върху сумата от 245672,
22 лева за периода от 11.01.2023 г. до 21.07.2023 г. възлизал на 13248, 56 лева.
Следвало искът да бъде уважен в тази част, а в останалата част до предявения
размер от 15206, 70 лева следвало да се отхвърли. Неоснователно бло
становището на представителя на ответницата за недоказаност, че
дружеството би реализирало приход в този размер. Неправомерното
задържане на сумата лишавало ищеца от възможност да се разпорежда с нея,
което само по себе си представлявало вреда, а размерът на вредата се
определял от законната лихва върху задържаната сума.
Върху уважения размер на иска в тази му част ответницата не дължала
законна лихва, поради лихвения характер на вземането, предмет на исковата
16
претенция.
Апелативен съд- София, действащ като въззивна инстанция като взе
предвид доводите и възраженията на страните, както и доказателствата
събрани пред първата съдебна инстанция, приема следното:
Предвидената в чл. 403 ГПК отговорност за вреди, причинени от
допуснато обезпечение, е основана на общата гражданска отговорност за
непозволено увреждане / чл. 45 ЗЗД/. Поради това и доколкото в посочената
норма липсва изрична регламентация относно вредите, съответно приложими
по отношение на тях следва да се считат разпоредбите на Закона за
задълженията и договорите.
Отговорността при непозволеното увреждане по чл. 45 от ЗЗД се
поражда тогава, когато има увреждане, което е в резултат на виновно и
противоправно действие или бездействие на едно или няколко лица, т.е. при
установена причинна връзка между виновното и противоправно поведение и
увреждането. Вината се предполага до доказване на противното и това
обратно доказване е в тежест на ответника. Ищецът следва да докаже по реда
на пълното и главно доказване наличие на противоправно деяние /действие
или бездействие/, както и че то е причинило вреда и да установи причинна
връзка между противоправното поведение на дееца и вредоносния резултат.
Причинната връзка не се предполага, тя трябва да бъде доказана с
допустимите доказателствени средства.
Следжователно в съответствие с правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК
ищецът дължи пълно и главно доказване на елементите от фактическия състав
на непозволеното увреждане - вредата; размера на вредата; противоправното
деяние /действие и/бездействие/ на ответника; причинната връзка между
деянието и настъпилата вреда, а ответникът дължи доказване на липсата на
виновно поведение, с оглед установената в закона оборима презумпция за
вината на ответника.
Основният обективен елемент от правопораждащият фактически
състав на деликтната отговорност е извършване на противоправно деяние
т.е. такова действие или бездействие, което обективно да води до накърняване
на защитен от закона правен интерес, субективно право или правнозначима
ценност от категорията на естествените права.
Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до
17
доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при
оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на
вина на прекия извършител. Противоправността не подлежи на доказване,
доколкото изводът за наличието й не е фактически, а представлява правна
преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна
точка на действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия
състав трябва да се докажат от претендиращия обезщетението, съобразно
правилата за разпределение на доказателствената тежест /виж по-горе/.
По въпроса налице ли е противоправно поведение на ответницата
във връзка с производството по чл.390 ГПК и предявяване на иска по
чл.127 вр. с чл.125 ТЗ :
Не се спори по делото, а и приложените дела се установява, че Е. К. е
предявила така обезпечение иск с правно основание чл.127 вр. с чл.125 ТЗ в
предвидения срок.
Не се спори и, че с решение № 627 от 21.10.2021 г. по в.т.д. № 158/2021
г. на САС, недопуснато до касационно обжалване с определение № 50017 от
11.01.2023 г., постановено по т.д.№ 119/2022 г. на ВКС, ТК, Първо отд., искът
на ответницата /тук/ срещу ищеца /тук/ е бил частично уважен за сумата от
137281, 37 евро, ведно със законната лихва от 01.09.2014 г.
Изпълнителният лист е издаден на 25.10.2021 г. от САС на основание
постановеното съдебно решение по г.д.№ 158 от 2021 г.
Ще отбележим, че съгласно чл.404, т.1 ГПК осъдителните решения на
въззивните съдилища подлежат на изпълнение.
Следователно обстоятелството, че Е. К. се е снабдила с изпълнителен
лист по осъдителното решение на въззивния съд по в.т.д. № 158/2021 г. на
САС преди произнасянето от касационната инстанция по подадените и от
двете страни касационния жалби, не представлява противоправно поведение.
Не представлява противоправно поведение и предприетото от Е. К.
производство по принудително изпълнение за събиране на присъдените й
вземания по иска с правно основание чл.127 вр. с чл.125 ТЗ въз основа на
издадения в нейна полза изпълнителен лист.
Не представлява противоправно поведение и активната позиция на
взискателката по изп.дело Е. К. във връзка с удовлетворяване на вземането й и
18
по-конкретно сочените от нея изпълнителни способи.
Следва да отбележим и, че с определение № 890 от 29.03.2023 г. по
ч.гр.д.№ 794 по описа за 2023 г. АС-София, 10-ти граждански състав е приел,
че частната жалба на „Елон“ ООД срещу определение № 261169 от 23.02.2023
г. на СГС, ГО, ІІІ-в въззивен състав, с което е отказано отмяна на допуснатото
обезпечение по иска с правно основание чл.127 вр. с чл.125 ТЗ, е
неоснователна и е потвърдил определението на СГС. В мотивите си за това
въззивният съд се е позовал на разясненията в ТР №1/2015/10.07.2018 г. на
ОСГТК на ВКС, че „вписаните възбрани по реда на чл.397, ал.1,т.1 ГПК или
наложени в производството по индивидуално принудително изпълнение по
чл.451 ГПК и чл.452, ал.2 ГПК не се заличават след провеждане на
публичната продан на възбранените недвижими имоти, освен в изрично
предвидените в закона хипотези“. В случая заличаване на възбраната не било
предвидено изрично в закона, а било свързано с отмяна на определението по
допускането й като обезпечителна мярка. По делото не било спорно, че има
извършена публична продан на възбранени недвижими имоти и изготвено
разпределение. Но дори и в този случай обезпечителната възбрана не можела
да бъде заличена, респ. да се отмени определението по налагането й, тъй като
тя бранела интереса на купувача по публичната продан. Определението е
окончателно и не подлежи на обжалване, тъй като касае производство по
обезпечение, което е двуинстанционно, арг. от разясненията дадени в ТР № 6
от 23.10.2015 г. по тълк.д. № 6/2014 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на
обезпечителното производство.
Де факто, с исковата си молба ищецът не сочи вреди от наложената
обезпечителна мярка – възбрана върху недвижими имоти, собственост на
дружеството. Такива се излагат едва с писмената защита, за която въззивния
съд предостави възможност да бъде депозирана.
Действително, законодателят не е изключил правото на обезщетение за
вреди, причинени от неоснователна или недобросъвестно потърсена защита на
субективни материални права чрез изпълнително, исково и обезпечително
производство.
В чл. 403 ГПК е определено, че подлежат на обезщетение уврежданията,
причинени от допуснато обезпечение, когато не е имало правно основание за
предприемане на исковото производство, съответно за налагане на
19
ограничения по чл. 389 и сл. ГПК или иска, по който е допуснато
обезпечението не се предяви в срок,
Като гаранция за именно тези интереси на ответника по молбата за
обезпечение законодателят са разписани и правилата по чл. 391, ал. 2, т. 2 ГПК
- когато липсват убедителни писмени доказателства в подкрепа на иска или
съдът счете същите за недостатъчни с оглед евентуалната основателност на
претенцията или ограничаването на имуществената сфера на ответника, се
представя гаранция в определен от съда по обезпечението размер. Тя служи за
обезпечение на ответника и евентуалното му удовлетворяване, ако бъде
предявен и уважен иск по чл. 403 ГПК.
Извън хипотезите на чл. 403 ГПК увреденият от обезпечението може да
търси обезщетение от страната, инициирала обезпечителното производство,
само, ако е действала при злоупотреба с права.
Конституционното право на всички граждани е да подават жалби,
предложения и петиции до държавните органи, както и да търсят защита,
когато са нарушени или застрашени техни права или законни интереси. Ето
защо, не може да се ангажира отговорността на молителя по чл. 390 ГПК
извън хипотезите на чл. 403 ЗЗД, дори когато молбата или исковата претенция
се окажат неоснователни. Изключението е, когато страната е предприела
съответните действия при злоупотреба с права - арг. чл. 3 ГПК.
Превратното упражнение на субективните права е укоримо с оглед
обществения интерес и правните последици са отказ от защитата им, като в
зависимост от естеството на действията, чрез които злоупотребата на правото
се извършва, увреденият може да иска съответно и обезщетение, и
преустановяване на увреждащата злоупотреба.
Добросъвестността е налице, когато процесуалното право се упражнява
с убеждението, че то съществува. Няма злоупотреба с право тогава, ако
страната подава молба по чл. 390 ГПК със съзнанието, че защитава
съществуващо свое субективно право. Без значение е дали предприетата
защита е адекватна, съществува или не в действителност твърдяното
субективно право, евентуално нейната грешка при преценка на правото дали е
извинителна или неизвинителна.
Понеже недобросъвестността не се предполага, този, който я твърди
следва да я докаже.
20
В конкретния случай обстоятелството, че Е. К. е подавала жалби в
изп.производство, за да защити своя интерес, вкл. жалба, вх.№ 71088 от
03.07.2023 г. срещу приключването на производството, въззивната инстанция
намира, че не реализира хипотезата на злоупотреба с процесуални права.
Наред с това, за да е налице злоупотреба с право на обезпечение на иск,
следва да се докаже, че Е. К. се е възползвала от предоставената правна
възможност да подаде молба по чл. 390 ГПК, за да дискредитира „Елон“
ЕООД. Не, видно от данните по делото, същата е искала да получи
равностойността на дружествения дял от „Елон“ ЕООД на починалата си
майка- К. К.. Е. К. при предявяване на молбата за обезпечение, респ. иска по
чл.127 вр. с чл.125, ал.3 ТЗ не е била длъжна да знае как се уреждат
„имуществените последици“ от смъртта на съдружник в дружеството, респ.
какъв е баланса на дружество и по какви цени се извършва „равностойността
на дружествения дял“.
Подобни твърдения няма, а и по делото няма доказателства
установяващи подобно съзнателно поведение от ответника по иска. Така и в
РЕШЕНИЕ № 257 ОТ 14.07.2011 Г. ПО ГР. Д. № 1149/2009 Г., Г. К., ІV Г. О.
НА ВКС, постановено по аналогичен казус.
Следва да отбележим и, че и двете страни по спора в производството по
иска по чл.127 вр. чл.125 ТЗ, както и в изпълнителното производство са се
възползвали от законово предвидените възможности да защитят правата си
като са обжалвали съдебните акто, респ. актовете на съдебния изпълнител.
Въззивната инстанция приема, че нововъведените доводи в писмената
защита от страна на въззиваемия „Елон“ ООД, че целта на обезпечение, респ.
на предявяване на иска по чл.127 вр. чл.125 ТЗ, е да се дискредитира лелята на
ответницата, не подлежат на обсъждане. Същите освен, че са новозаявени,
касаят претърпени вреди от трето за настоящия спор, лице.
По претенцията в размер на 15 хиляди лв., представляваща такса по
т.26 от ТТРЗЧСИ, сочена като събрана вповече по изп.дело № 2705/2021 г.
квалифицирана от ищеца като претърпяна вреда :
Установява се от данните по приложените дела, че е налице влязло в
сила разпореждане от 13.04.2022 г. за разпределение на постъпилите суми по
изп.дело № 20218510402705 по описа на ЧСИ М. П., район на действие СГС.
Действително, относно взискателката Е. К. са посочени вземания, както въз
21
основа на издадения в нейна полза изп.лист, така и като обезпечен кредитор.
Съотношението между тези вземания е определено, съответно 47 % към 53 %.
Съотношението между вземането на взискателката К. към вземането на
другия взискател Ц. М. е определено, съответно 85 % към 15 %. В т.4 от
разпределението са определени такси и разноски по ТТРЗЧСИ в общ размер
на 62 338,32 лв. като таксите по ТТРЗЧСИ /наричана занапред „Тарифата“/ са
определени в размер на общо 55 260,26 лв., от която сума по т.26 от Тарифата
в размер на 37 851,26 лв. с ДДС, от които предплатени от взискателката Е. К. в
размер на 7 545 лв. Прието е, че вземанията за разноски по обезпечението и
принудителното изпълнение, в това число начислените такси по ТТРЗЧСИ и
разноските към ЗЧСИ по осъществения изпълнителен способ, както и
разноските за вещо лице, се ползват от привилегията по чл.136, ал.1,т.1 ЗЗД.
Пропорционално на размера на погасените вземания с предпочитително
удовлетворение, са погасени и дължимата такса за изпълнение на паричното
вземане по т.26 от Тарифата. След изчерпване на привилегиите вземанията от
еднакъв ред са удовлетворени съразмерно. За вземанията на взискателката Е.
К. по изпълнителния лист е разпределена сумата в размер на 32 651, 82 лв.
като таксата по т.26 от Тарифата е определена на 1 270,12 лв. с ДДС. Сумата в
размер на 488 000 лв. без ДДС, постъпила от публичната продан на ателие №
1, апартаменти с № №1,2 и 4 е разпределена съответно по реда на чл.136,
ал.1,т.1 ЗЗД относно разноските по обезпечението и по принудителното
изпълнение. По отношение на вземанията на Е. К. по изпълнителния лист /47
%/ е разпределена сумата в размер на 217 673, 63 лв. и по обезпечителната
заповед /53%/- 245 672, 22 лв. Съразмерно е разпределена такса по т.26 от
Тарифата в размер на 14 598,15 лв. с ДДС. Относно сумата в размер на
329 027, 50 лв. без ДДС, постъпила от публичната продан на имоти,
представляващи ателиета с № № 5 и 6 и ап. № 3, са разпределени разноски по
чл.136, ал.1,т.1 ЗЗД, спазвайки съотношението между вземанията на двамата
взискатели, в полза на Е. К. е разпределена сумата в размер на 225 670,87 лв.
за погасяване остатъка на вземането по изп.лист, а в полза на другия взискател
– сумата от 82 327, 81 лв. Съразмерно на погасените вземания се разпределя
сумата в размер на 12 631,49 лв. с ДДС, представляваща такса по т.26 от
ТТРЗЧСИ. Остатъкът от сумата по публичната продан, която не е
разпределена в полза на взискателите е прието, че следва да се върне на
длъжника „Елон“ ООД в размер на 2 844,33 лв. Общата сума в полза на
22
взискателката Е. К. е определена в размер на 490 611, 99 лв., от която сумата в
размер на 475 996, 32 лв. – вземане по изп.лист, а останалата част
представлява такси и разноски, платени от взискателката в изпълнителното
производство. Относно сумата в размер на 245 672, 22 лв. е прието, че на
основание чл.459, ал.1 ГПК следва да се запази по сметката на ЧСИ за
вземането на взискателката Е. К. по вписаната на 18.07.2014 г. възбрана въз
основа на обезпечението. Общата сума за ЧСИ е определена в размер на
38 371,15 лв., от която сума 38 363,76 лв. с ДДС, представляваща такси по
ТТРЗЧСИ.
Разпределението е предявено на страните на 21.04.2022 г.
От данните по делото се установява, че длъжникът по изпълнителното
производство „Елон“ ООД е обжалвал разпределението. С жалба от 26.04.2022
г. /л.158 от делото пред СГС/. С решение № 1755 от 05.07.2022 г. по ч.гр.д.№
4758 по описа за 2022 г. на СГС, жалбата е оставена без уважение.
С жалба от 18.07.2022 г. /л.123 от първоинстанционното
производство/„Елон“ ООД е обжалвал решението на СГС. Доводите касаят
извършеното разпределение в полза на взискателя Ц. М. като се твърди, че той
не бил кредитор на дружеството. Не било ясно как са определени процентните
съотношения между двамата взискатели, респ. съотношението обезпечително
производство/изпълнителен лист спрямо Е. К.. Изложено е и твърдения във
връзка с вписания особен залог в полза на кредитора „Нисофф Консулт“ ООД
като според жалбоподателя последното дружество било кредитор и следвало
да участва в разпределението, т.е. изложени са доводи във връзка с права на
трето лице.
С решение №1265 от 26.10.2022 г. по в.ч.гр.д. № 2836 по описа за 2022
г., Апелативен съд-София, 5-ти търговски състав, е потвърдил решение №
1755 от 05.07.2022 г. по ч.гр.д.№ 4758 по описа за 2022 г. на СГС.
Следователно разпределението е е влязло в сила на 26.10.2022 г., тъй
като съдебното решение на АС-София, 5-ти състав не подлежи на касационен
контрол. /така е прието и в решение № 4925 от 26.09.2023 г. по в.гр.д.№ 8324
по описа за 2023 г. на СГС в производството по частната жалба на
взискателката Е. К. срещу разпореждането на ЧСИ за приключване на
процесното изп.дело, виж л.168 от делото пред СГС, чието решение е предмет
на инстанционен контрол в настоящето поризводство/.
23
Както АС-София, 5-ти търговски състав е посочил, нормата на чл.463
ГПК, уреждаща съдебния контрол по отношение на извършеното
разпределение от СИ, е специална спрямо общата такава на чл.435 ГПК,
поради което съдът действа при условията на „пълен въззив“, а не като
контролно-отменителна инстанция. Съдът в производството по чл.463 ГПК
служебно проверява законосъобразността на извършеното разпределение и
правилното приложение на императивната норма на чл.136 ЗЗД. Крайният
извод на съда е, че : „както ЧСИ, така и първоинстанционният съд правилно и
при спазване на установените съдопроизводствени правила в чл.136 ГПК и
чл.459, ал.1 ГПК са разпределили сумата“, постъпила в резултат на
извършените публични продани. Прието е, че извършеното разпределение е
ясно и последователно, по разбираем начин и при спазване нормите на чл.136
ЗЗд и чл.459, ал.1 ГПК са посочени както подлежащите на удовлетворяване
вземания, в полза на всеки един от взискателите, така и процентните
съотношения на вземанията им, вкл. и по отношение на взискателя Е. К.,
което видно от гореизнесеното от настоящия въззивен съд, действително е
така. От съда в производството по чл.463 ГПК е прието за правилно изчислено
процентното съотношение между земането на взискателя Е. К. по
изпълнителни лист, което подлежи на пълно удовлетворяване и това на
присъединения взискател Ц. М. по обезпечителната заповед, като спрямо
същите са разпределени и постъпилите суми. Прието е за правилно, че
вписаните възбрани не дават привилегия на кредиторите, чиито вземания са
обезпечени, и същите се явяват хирографарни. Съдът в производството по
чл.463 ГПК е констатирал и, че Държавата се смята за присъединен взискател
по арг. от чл.458 ГПК. С оглед установеното като краен извод е изложен, че:
„правилно с процесното разпределение привилигировано са удовлетворени
вземанията за разноски по обезпечението и принудителното изпълнение,
предплатени от взискателя Е. К..“. Прието е, че в полза на ЧСИ са
разпределени непредплатените от взискателя разноски по изпълнението само
в размер на 7,39 лв. и дължимите такси по т.26 от ТТРЗЧСИ. Прието е още,
че „Нисофф Консултинг“ ООД няма качеството на присъединен кредитор по
право поради което нему не следват да се разпределят суми от извършената
публична продан.
Де факто от страна на въззиваемия се иска преразглеждане на приетото в
производството по чл.463 ГПК. В този смисъл, допуснатите, изслушани и
24
приети от първоинстанционния съд съдебно-счетоводни експертизи за
проверка законосъобразността на начислените, събрани и разпределени от
ЧСИ суми не следва да се обсъждат.
От друга страна не се спори по делото, а и не се твърди ищецът да се е
възползвал от правната възможност на чл.435, ал.2,т.7 ГПК да обжалва
разноските по изпълнението. Затова и извършеното от първоинстанционния
съд изчисление на дължимата такса по т.26 от ТТРЗЧСИ според настоящата
инстанция не подлежи на проверка.
Липсват данни и длъжникът да е предявил иск по чл.441 ГПК или по
чл.74 ЗЧСИ.
Наред с това самият длъжник с нарочна молба е поискал по реда на
чл.45, ал.7 ЗДДС и пар.1, т.5 от ДР към ЗДДС, описаните на длъжника имота
да се изнесат на публична продан с включен ДДС, виж л.143 от делото пред
СГС. От заключението на вещото лице по основната съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че дължимия на НАП ДДС за осребреното
имужество възлиза на 163 405, 49 лв., виж л.223 от първоинстанционното
производство. Дали ДДС е дължим или не, не е въпрос, който принадлежи на
обсъждане в настоящето производство. Още повече, че от данните по делото
/доказателствата представени от страна на ответницата за изясняване на този
въпрос/ се установява, че СИ е превел в полза на НАП ДДС върху
извършените продажби /виж уведомлението по чл.131 от ЗДДС, л. 144 и
следв. от делото пред СГС/. Следователно ЧСИ се е съобразил с упражненото
от длъжника право да посочи дали имотите да бъдат изнесени на публична
продан с включен ДДС или не. Ползвал ли е длъжника данъчен кредит или не,
извършил ли е приспадане с негови задължения към НАП за данъмни периоди
от м.04.2022 г. до м.05.2023 г. не може да бъде вменено във вина на
взискателя/ответник по иска по чл.403, ал.2 ГПК. Това се отнася и до
„уточнението“, направено от ищеца в молбата му от 05.12.2023 г., л.195 от
първоинстанционното производство, че дружеството било задължено по
ЗДДС да възстанови ползвания от него във връзка със строителството на
сградата, данъчен кредит след извършването на продажбата на имотите по
изп.дело № 2705/2021 г. Видно от изявлението на процесуалния представител
на ищеца в първото по делото /пред СГС/ публично съдебно заседание,
същата е заявила, че дружеството е ползвало данъчен кредит при
25
строителството и това обстоятелство може да се отдели за безспорно, виж
л.207 от делото пред СГС. В таблица 2 от заключението на вещото лице по
основното заключение, изготвено от Ц. В., е посочен начислен ДДС с право на
пълен данъчен кредит /ДК/ в размер на 47 692, 03 лв. /л.219 от
първоинстанционното производство/. Както вещото лице по основната
експертиза, таки и тези по тройната, виж заявеното от последните при
изслушването им в о.с.з. на 07.11.2024 г., л.344 от първоинстанционното
производство, не са установили в счетоводството на „Елон“ ООД първични
счетоводни документи. При нередовно водено счетоводство, тезата на
ищцовото дружество не може да бъде споделена, арг. от чл.55, ал.2 ТЗ.
Следва и да отбележим, че ако в изп.производство са били проведени
незаконосъобразни действия от страна на ЧСИ, то това не може да бъде
вменено във вина на ответницата/взискател.
Съгласно чл.51, ал.1 ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди, които
са пряка и непосредствена последица от увреждането. Пряка означава
директно въздействие върху правната сфера на увредения и означава, че
увреденият не би претърпял вредите, ако не бе незаконосъобразното действие
или бездействие на деликвента, тъй като преки са само тези вреди, които
са типична, нормално настъпваща и необходима последица от
вредоносния резултат, т. е. които са адекватно следствие от увреждането.
Следователно дори хипотетично да приемем, че са налице
незаконосъобразни действия в производството по принудително изпълнение,
то причинната връзка не били била пряка, а опосредствена , т.е. довода на
процесуалния представител на въззивницата в този смисъл, е основателен.
Същевременно материално-правната разпоредба на чл. 45 от ЗЗД
предвижда възможност за репарация на вреди, претърпени от конкретно лице.
Правоимащ и кредитор по вземането за репарация на вреди следователно е
този субект, чиито правнозначим интерес е накърнен. Следователно е
необходимо на първо място ищецът по пътя на главното и пълно доказване да
установи това свое качество.
Вредата по смисъла на чл. 45 от ЗЗД е всяка неблагоприятна последица
за защитените от закона права и интереси на увредения, като тя може да
засяга, както настоящото имущество на увредения, така и вероятното бъдещо
увеличение на имуществото му. Съответно обезщетението за причинените от
26
непозволеното увреждане вреди е вземане само на увредения. А това е лицето,
чието лично или имуществено благо е засегнато от събитието, което по своя
фактически състав е непозволено увреждане. Затова само по отношение на
него възникват правните последици на този фактически състав. Само по
отношение на него причинителят на вредите, респективно лицата, които
отговарят пред пострадалия вместо него, стават длъжници.
При предявен иск с правно основание чл. 403 ГПК при установяване на
елемента от фактическия състав - вреда е необходимо установяване правата,
които се твърди, че са засегнати и като не е установено, че тези права
принадлежат на ищеца по иска, то не може да се установи засягане на
патримониума му - решение № 63 от 30.11.2016 г. по т. д. 1512/2014 г. на II т.
о. на ВКС. В случая таксата по т.26 от ТТРЗЧСИ представлява
възнаграждение на ЧСИ и е в неговия патримониум, а не в патримониума на
ищеца.
Относно претенцията за законна лихва върху сумата в размер на
245 672,22 лв.:
Де факто това представлява претенция за пропусната полза във връзка с
чл.82 ЗЗД.
От заключението на основната съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че сумата в размер на 245 672,22 лв. е постъпила по посочената от
адв. С. С. специална адвокатска сметка, на 06.10.2023 г. , л.220 от
първоинстанционното производство.
С Тълкувателно решение 3/13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г. на ОСГК
на ВКС е прието, че причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат
доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност
пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение.
Установяването на пропуснатата полза се основава на предположение за
състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако
длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с
имуществото му към момента на неизпълнението. Тъй като пропуснатата
полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение
трябва винаги да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване
на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно
настъпване на увеличаването. Сигурна възможност за увеличаване на
27
имуществото ще е налице, когато на база доказани обективни факти и при
обичайното развитие на нещата, отчитайки особеностите на конкретния
случай, може да се направи достатъчно обоснован извод, че в патримониума
на ищеца действително е могла да настъпи положителна промяна.
Неизпълнението на парично задължение е винаги забавено и винаги
изпълнимо, а невъзможността да се ползва парична сума причинява
имуществена вреда от вида пропусната полза, като в този случай
пропуснатите ползи са най-малко в размер на законната лихва. Това
разрешение е важимо единствено при запориране на парична сума.
Установява се от заключението на допуснатата, изслушана и приета по
делото съдебно-счетоводна експертиза, че размера на законната лихва върху
сумата от 245 672, 22 лв. за периода 11.01.2023 г. до 21.07.2023 г. възлиза на
13 248,56 лв., виж л.218 от първоинстанционното произвоство.
Налице ли е, обаче, хипотезата на „запориране на парична сума“:
Съгласно чл.459, ал.1 ГПК кредиторът, в полза на който е допуснато
обезпечение чрез налагане на запор или възбрана, се смята за присъединен
взискател, когато изпълнението е насочено върху предмета на обезпечението.
Припадащата се на обезпечения кредитор сума се запазва по сметката на
съдебния изпълнител и му се предава, след като представи изпълнителен
лист. Тази сума се разпределя между останалите взискатели или се връща на
длъжника, ако обезпечението бъде отменено.
В конкретния случай не се спори по делото, а и от събраните
доказателства се установява, че ЧСИ в съответствие с чл.459, ал.1 ГПК е
заделил по специалната си сметка сумата в размер на 245 672, 22 лв.
От името на длъжника – „Елон“ ООД молбата за възстановяване на
сумата в размер на 245 672, 22 лв. ведно с лихвата от момента на задържането
– датата на публичните продани, е подадена до ЧСИ М. П. на 31.03.2023 г.,
виж л.171 – 172 от делото пред СГС. С тази молба са приложени съдебните
актове по гр.д.№ 5720/2014 г. на СГС, VІ-22 състав, въззивното решение по
в.т.д.№ 158/2021 г. на САС, 11-ти състав, определението от 23.02.2023 г. по
ч.гр.д.№ 7749 по описа за 2014 г. на СГС и определението на САС от
29.03.2023 г. по в.гр.д.№ 794 по описа за 2023 г. Дейстивително, молбата не е
придружена от пълномощно на името на адв.С., която е подала същата и е
поискала сумата да бъде преведена по нейна сметка.
28
Въззивната инстанция намира за основателен довода на процесуалния
представител на Е. К., че бездействието от страна на длъжника да поиска
връщане на сумата в размер на 245 672, 22 лв. след определението на ВКС от
11.01.2023 г., респ. след отмяната на обезпечението, не може да се приеме като
противоправно поведение на взискателя по изп.производство, в случая
ответник по иска по чл.403, ал.2 ГПК, арг. и от нормата на чл.455, ал.3 ГПК.
Виж в този смисъл РЕШЕНИЕ № 77 ОТ 17.03.2025 Г. ПО Т. Д. № 332/2024 Г., Т. К., І Т. О.
НА ВКС
Следователно дори да приемем, че пропуснатата полза е в хипотезата на
„запориране на парична сума“ и нейният размер е поне този на законната
лихва, при липсата на противоправно поведение от страна на ответницата за
освобождаване на сумата в размер на 245 672, 22 лв., то претенцията на ищеца
се явява неоснователна.
Ще отбележим и, че е налице съдебна практика в която ВКС приема, че
при твърдение за свърхобезпеченост вредата подлежи на конкретно доказване,
а не е съизмерима със законната лихва по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, така
например ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 2937 ОТ 09.06.2025 Г. ПО К. ГР. Д. № 438/2025 Г., Г. К., ІV Г.
О. НА ВКС.
С оглед гореизложените мотиви налага се извод, че претенциите на
ищеца с правна квалификация по чл.403, ал.2 ГПК се явяват
неоснователни. А първоинстанционното решение в частта, в която
същите са уважени- неправилно. Затова и ще следва да бъде отменено като
вместо това въззивната инстанция ще ги отхвърли в частта, предмет на
въззивното производство. В частта, в която претенцията за обезщетяване,
приравнена на законната лихва върху сумата от 245 672,22 лв., е отхвърлена за
разликата над 13 248,56 лв. до пълния предявен размер от 15 206,70 лв., както
и искането за присъждане на законна лихва върху сумата от 15 206,70 лв.,
решението следва да се счита за влязло в сила.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора решението е неправилно и в частта за
разноските. Същите следва да бъдат разпределени по следния начин:
В полза на ищеца разноски не се следват.
29
На ответницата разноски се следват в размер на 2855 лв. /за вещи
лица и съдебно удостоверение/.
В полза на адв.В. на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. се следва
адв.възнаграждение, което съдът определя при съобразяване с извършените
от същия процесуални действия в защита на представляваната/ответница,
фактическата и правна сложност на спора, брой съдебни заседания, както и
материалния интерес, в размер на 3600 лв. /с ДДС/. Тежестта за заплащане
на адв.възнаграждение с оглед изхода на спора е на ищеца.
Пред въззивната инстанция:
На въззивницата разноски се следват. Такива са сторени за държавна
такса за въззивното обжалване в размер на 480,23 лв.
В полза на адв.В. на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. се следва
адв.възнаграждение, което съдът определя при съобразяване с извършените от
същия процесуални действия в защита на представляваната/въззивница,
фактическата и правна сложност на спора, брой съдебни заседания, както и
материалния интерес, в размер на 2 160 лв. с ДДС. Тежестта за заплащане на
адв.възнаграждение с оглед изхода на спора е на въззиваемия.
Въззиваемата страна претендира разноски, но такива с оглед изхода на
спора не се следват.
Водим от горното, Апелативен съд- София
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 531 от 26.01.2025 г., постановено по гр.д. № 8355/2023
г. по описа на СГС, ГО, I- 21 състав, в частта, в която се: ОСЪЖДА Е. Е. К.,
ЕГН **********, да заплати на основание чл.403, ал.2 ГПК, на "Елон" ООД,
ЕИК *********, сумата от общо 28248, 56 лева (двадесет и осем хиляди
двеста четиридесет и осем лева и петдесет и шест стотинки), претърпени
имуществени вреди вследствие допуснато обезпечение на иск с определение
№ 1744/10.07.2014 г. по ч.гр. д. № 2390/2014 г. на САС, който иск е частично
отхвърлен с решение № 627 от 21.10.2021 г. по в.т.д. № 158/2021 г. на САС, за
сумата от 384 718, 63 евро, ведно със законната лихва върху сумата от 15 000
лева от датата на подаване на исковата молба 21.07.2023 г. до окончателното
30
изплащане, както и в частта за разноските по делото, като неправилно
и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ, предявеният от "Елон" ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Позитано“ № 3, ет.5, срещу Е.
Е. К., ЕГН **********, съдебен адрес: гр.София, кв. „Манастирски ливади-Б“,
бл.48, ет.5, ар.19 А- адв.В. В., иск по чл.403, ал.2 ГПК, за осъждане на
ответницата Е. Е. К., ЕГН **********, да заплати на ищеца "Елон" ООД, ЕИК
*********, сумата в размер на 15 000 лв./петнадесет хиляди лева/,
представляваща такси и разноски, събрани по изп.дело № 2701 по описа за
2021 г. на ЧСИ М. П., с район на действие СГС, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба 21.07.2023 г. до окончателното
изплащане, както и на сумата в размер на 13 248,56 лв., представляваща
обезщетение в размер на законната лихва върху сумата от 245 672,22 лв.,
събрана по изп.дело № 2701 по описа за 2021 г. на ЧСИ М. П., с район на
действие СГС, изтекла за периода от 11.01.2023 г. до 21.07.2023 г., в общ
размер на главниците от 28248, 56 лева (двадесет и осем хиляди двеста
четиридесет и осем лева и петдесет и шест стотинки), претедирани като
претърпени имуществени вреди вследствие допуснато обезпечение на иск с
определение № 1744/10.07.2014 г. по ч.гр. д. № 2390/2014 г. на САС, който иск
е частично отхвърлен с решение № 627 от 21.10.2021 г. по в.т.д. № 158/2021 г.
на САС, за сумата от 384 718, 63 евро, като неоснователен.
ОСЪЖДА "Елон" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“Позитано“ № 3, ет.5, да заплати на Е. Е. К., ЕГН
**********, съдебен адрес: гр.София, кв. „Манастирски ливади-Б“, бл.48,
ет.5, ар.19 А- адв.В. В., сумата в размер на 2 855 лв. представляваща
разноски пред първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА "Елон" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“Позитано“ № 3, ет.5, да заплати на адв.В. А. В.,
личен № **********, служебен адрес: гр.София, кв. „Манастирски ливади-Б“,
31
бл.48, ет.5, ар.19 А, на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. сумата в размер на
3 600 лв. /с ДДС/, представляваща адв.възнаграждение за процесуално
представителство на Е. Е. К., ЕГН **********, пред първата съдебна
инстанция.
ОСЪЖДА "Елон" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“Позитано“ № 3, ет.5, да заплати на Е. Е. К., ЕГН
**********, съдебен адрес: гр.София, кв. „Манастирски ливади-Б“, бл.48,
ет.5, ар.19 А- адв.В. В., сумата в размер на 480,32 лв. представляваща
разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА "Елон" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“Позитано“ № 3, ет.5, да заплати на адв.В. А. В.,
личен № **********, служебен адрес: гр.София, кв. „Манастирски ливади-Б“,
бл.48, ет.5, ар.19 А, на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв., сумата в размер на
2160 лв. /с ДДС/ за процесуално представителство на Е. Е. К., ЕГН
**********, пред въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от
получаването му, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
32