Решение по дело №37/2021 на Окръжен съд - Пазарджик

Р Е Ш Е Н И Е

№ 260045 гр. Пазарджик, 16.02 .2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Пазарджишки окръжен съд , първи въззивен състав в открито заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мина Трънджиева

ЧЛЕНОВЕ: Венцислав Маратилов

Димитър Бозаджиев

при участието на секретаря Лилия Кирякова

като разгледа докладваното от съдията Трънджиева В гр. д. № 37 по описа за 2021 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258 и следващите от Граждански процесуален кодекс.

С решение на Районен съд Пазарджик , постановено по гр.д.№ 1099 по описа на съда за 2020 година е осъдена Община С., ЕИК *********, да заплати на П.Н.Ц., ЕГН **********,***, следните суми, представляващи възнагражденията и в качеството и на общински съветник:

- 518,68 лв., представляваща нетно възнаграждение за м. януари 2019 г. (отговарящо на брутен размер от 668,42 лв.);

- 497,14 лв., представляваща нетно възнаграждение за м. февруари 2019 г. (отговарящо на брутен размер от 640,66 лв.);

- 455,17 лв., представляваща нетно възнаграждение за м. март 2019 г. (отговарящо на брутен размер от 586,56 лв.);

- 193,41 лв., представляваща нетно възнаграждение за м. април 2019 г. (отговарящо на брутен размер от 249,25 лв.);

- 466,32 лв., представляваща нетно възнаграждение за м. май 2019 г. (отговарящо на брутен размер от 600,94 лв.);

- 543,83 лв., представляваща нетно възнаграждение за м. юни 2019 г. (отговарящо на брутен размер от 700,84 лв.);

- 461,43 лв., представляваща нетно възнаграждение за м. юли 2019 г. (отговарящо на брутен размер от 594,64 лв.);

- 536,73 лв., представляваща нетно възнаграждение за м. август 2019 г. (отговарящо на брутен размер от 691,68 лв.);

- 426,75 лв., представляваща нетно възнаграждение за м. ноември 2019 г. (отговарящо на брутен размер от 549,96 лв.);

- 174,77 лв., представляваща нетно възнаграждение за м. декември 2019 г. (отговарящо на брутен размер от 225,24 лв.);

- 402,44 лв., представляваща нетно възнаграждение за м. януари 2020 г. (отговарящо на брутен размер от 518,63 лв.);

- 460,20 лв., представляваща нетно възнаграждение за м. февруари 2020 г. (отговарящо на брутен размер от 593,06 лв.);

- 465,59 лв., представляваща нетно възнаграждение за м. март 2020 г. (отговарящо на брутен размер от 600 лв.);

- 465,59 лв., представляваща нетно възнаграждение за м. април 2020 г. (отговарящо на брутен размер от 600 лв.),

заедно с лихва за забава върху горните главници, считано от 28.05.2020 г. до изплащането им,

както и лихва за забава върху горните суми, начислена за периода от 01.02.2019 г. до 28.05.2020 г. в общ размер 436,77 лв. (отговарящ на брутен размер.

Присъдени са разноски.

В срок така постановеното решение е обжалвано от Община С..

Сочат, че решението е постановено при признание на иска от страна на ответника.

Обжалват решението в частта ,в която е определен размер на дължимите възнаграждения, като считат, че същото е неправилно и незаконосъобразно.

Въпреки, че с писмения отговор ответникът е признал иска, то предвид обстоятелството, че дължимите трудови възнаграждения на общинските съветници се заплащат с публични средства, то следвало по делото да бъде назначена съдебно-счетоводна експертиза, която да гарантира, че не се присъждат суми, които не се дължат.

В провелото се открито съдебно заседание пред PC Пазарджик процесуалния представител на ответника изложил подробни съображения в тази насока и е поискана експертиза. В постановеното решение Районният съд се е съобразил с основния въпрос, касаещ дължимост само на нетната стойност на възнагражденията, но въпреки това с оглед спазване разпоредбата на чл. 237, ал. 3, т. 1, предложение второ от ГПК, считат, че следва първо да се назначи експертиза, която да даде с точност размера на дължимите възнаграждения и след това да се пристъпи към съдебно решение или дори спогодба .

Молят да бъде назначена съдебно-счетоводна експертиза, която даде отговор на въпросите: Какъв е размера на дължимото нетно възнаграждение по месеци за процесния период; Какъв е размера на дължимите лихви за забава.

Молят решението да бъде отменено и постановено ново , което да бъде съобразено със заключението на експерта.

В срок е постъпил писмен отговор.

Ответникът намира жалбата за неоснователна и счита , че съдебното решение следва да бъде потвърдено.Намира за неоснователно и направеното доказателствено искане.

Претендират разноски.

Обжалваното решение било постановено по реда на чл.237 ГПК, при признание на иска от страна на ответника, направено от него в отговора на исковата молба. Признатото право не противоречало на закона или на добрите нрави /противното не се и твърди във въззивната жалба/. Не било налице и второто основание, посочено в чл.237, ал.З, т.2 от ГПК, което да препятства постановяване на съдебното решение по този ред - това също не се твърди във въззивната жалба.

От въззивната жалба не ставало ясно защо жалбоподателят счита, че в частта, в която е определен размерът на дължимите възнаграждения, решението е неправилно и незаконосъобразно. Не са изложени конкретни възражения в подкрепа на тази теза. Неясно бил формулиран и петитумът на жалбата - иска се отмяна на решението и постановяване на съдебно решение, в което размерът на присъдените суми да бъдат съобразени с „експертното заключение на вещо лице специалист" ,като не се сочи от какъв е размерът на неплатените възнаграждения.

В отговора на исковата молба ясно било посочено, че ищцовата претенция е допустима и основателна, че всички изложени в исковата молба обстоятелства отговарят на действителността и че всички твърдения на ищеца в исковата молба досежно правото му на възнаграждение като общински съветник, досежно начина на формиране на месечното му възнаграждение и досежно размера на дължимите му от Община С. суми, са правилни. Също като правилно е квалифицирано твърдението на ищеца досежно размера на претендираната законна лихва.

Направено било изрично искане да не се назначава експетиза.

По същество жалбоподателят целял да се ревизира направеното от него признание, без сам да се отрича от него /което би било и недопустимо, с оглед разпоредбата на чл.237, ал.4 ГПК/.

Жалбата била неоснователна ,като доказателственото искане също не следвало да бъде уважавано , поради настъпилата преклузия.

Молят решението да бъде потвърдено , претендират разноски.

От въззивната инстация са приети писмени доказателства , удостоверяващи извършено плащане на суми , предмет на претенцията.

Съдът , като прецени валидността и допустимостта на постановеното решение , за да се произнесе по съществото на спора ,взе предвид следното:

В исковата си молба против Община С. ищцата П.Ц. твърди, че през мандат 2015-2019 година е била общински съветник в ОС С..В настоящия ОС , също участвала.

Съгласно чл.34 ал.1 от ЗМСМА общинския съветник получавал възнаграждение,определено с решение на ОС.

Това право било уредено и в актовете на самия Общински съвет.

Взето било решение за определяне размера на възнаграждението на общинските съветници за посочения мандат и то възлизало на 70% от съответната брутна заплата на общинската администрация за съответния месец.

За мандата 2019-2023 година това възнаграждение с нарочно решение било определено в размер на 65%.

От м. януари 2019 година до м. април 2020 година на ищцата не било изплащано дължимото възнаграждение , което тя в исковата молба конкретизира по месеци.

Моли ответникът да бъде осъден да и заплати посочените в исковата молба суми , ведно с изтекли лихви в размер на 562,86 лева, конретизирайки претенцията си относно ливата за всяко дължимо месечно плащане.

Направени са доказателствени искания ,за установяване на претенциите.

В срок е постъпил писмен отговор.

Ответник не е оспорил иска, не е оспорено обстоятелството , че в посочените два мандата ищцата е бил общински съветник и член на постоянни комисии. Не е оспорено още правото и на възнаграждение ,както и размера на дължимото такова ,така както е посочен в исковата молба и определен с решения на ОбС.

Не се оспорва и обстоятелството , че за посочения от ищцата период не е извършено плащане на дължимите суми .

Не е оспорена и претенцията за изтекли , както по основание , така и по размер.

Поради това становище на ответника , прието като признание от страна на ищцата , е направено искане за постановяване на решение по реда на чл.237 ал.1 от ГПК.

В проведеното съдебно заседание представителят на Общината е потвърдил, че е налице признание на иска , като е обсъждал възможността да се постанови решение по реда на чл237 ал.1 от ГПК от гледна точка на изясняване на претенцията , тъй като част от сумата следва да бъде удържана като осигуровки и данъци.

С нарочно определение ,съдът е приел, че няма пречка да бъде постановено решение при признание на иска и е прекратил съдебното дирене.

Въззивната инстанция , за да се произнесе , прие за установено следното:

Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен. То има за предмет субективни права и е несъвместимо с оспорване на иска, за разлика от признанието на факти - юридически или доказателствени, което е доказателствено средство /чл. 175 ГПК/, и е съвместимо със защита срещу иска: ответникът може да отрече въведения от ищеца правопораждащ факт /факти/, а ако го признае - да противопостави съответни възражения. Съгласно ГПК /в сила от 01.03.2008 г./ признанието на иска е свързвано със специфични правни последици. Според чл. 237 ГПК то може да доведе до прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. Това означава съдът да преустанови извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. Искът следва да бъде уважен така, както е предявен.

Решение при признание на иска не може да се постанови, когато признатото право противоречи на закона или на добрите нрави и когато е признато право, с което страната не може да се разпорежда - чл. 237, ал. 3 ГПК; по брачни искове - чл. 324 ГПК; по искове за гражданско състояние - чл. 334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение - чл. 339 ГПК.

Точно така е процедирал съдът , съобразявайки становището на ответника по иска и направеното от страна на ищеца искане.

Съдът е извършил преценка, че не са налице пречки по смисъла на чл.237 ал.3 от ГПК , за да постанови решение по този ред.

Решението при признание на иска е нов вид съдебно решение по съществото на материалноправния спор, въведено в българската правна система с приемането на действащия ГПК. Макар и не особено логично /като се има предвид, че неприсъственото решение не подлежи на обжалване/,решението при признание на иска подлежи на обжалване , когато страда от порок, който засяга формираната воля на съда. В сравнение с пороците при типичното невлязло в сила решение, се наблюдават отклонения в две посоки: от една страна, решението при признание на иска не може да бъде засегнато от някои пороци, които са типични за обикновеното решение (например неправилност, тъй като не представлява извод на съда по съществуването на спорното право, който да се квалифицира като неправилен, а се основава на съвпадащите изявления на страните по този въпрос), от друга страна, при него се наблюдават непознати за класическото решение хипотези, които представляват отражение на неговия по-особен правен режим (специфични случаи на недопустимост при липса или невалидност на признанието на иска, например). В групата на пороците на признанието на иска, които опорочават постановеното въз основа на него решение и пораждат право за неговото обжалване, са включени и тези, свързани с липсата или порочно формираната воля на ответника (насилие, грешка, измама, заплашване и 10 др.).

Следователно при обжалването на такова решение, проверката на въззивната инстанция е по-различна и тя се изчерпва с проверка за наличие на валидно признание на иска и съответно процесуалните условия за постановяването му , както и с преценка за липса на пречки за постановяването му.

Единствения относим въпрос , поставен във въззивната жалба всъщност е въпроса налице ли са предпоставките за постановяване на решение при признание на иска ,след като се касаело за изразходване на публични средства.

Безспорно признатото право не противоречи на закона и добрите нрави.

Не е налице и хипотезата на чл.237 ал.3 т.2 – не се касае за признаване на право , с което страната не може да се разпорежда.

Общината има собствен бюджет , признанието , направено в писмения отговор ,изхожда от надлежно представляващия Общината.

Следователно налице са били всички условия за постановяване на решение при признание на иска.

От представените писмени доказателства е видно ,че след образуване на производството пред въззивната инстанция е извършено плащане ,като присъдените с решението суми са платени в размер такъв , какъвто е посочен в съдебното решение.

Въпреки ,че съдът се е произнесъл и за дължимо възнаграждение за м.март 2020 година ,то не е изплатено ,като за първи път в становището на жалбоподателя се твърди, че такова не се дължи , тъй като в този месец не са провеждани сесии на ОбС. Не е изплатена и дължимата лихва , като според страната недължимостта на възнаграждението за м.март би се отразила на размера и , а освен това продължава да подържа, че е налице хипотезата на чл.237 ал.3 т.1 пр.2-ро и размера на дължимата лихва следвало да бъде определен чрез заключение на експерт.

Съдът намира ,че в конкретния казус не може да се обсъжда изобщо наличие или липса на съответствие с добрите нрави.

Тъй като признанието на иска не може да бъде оттегляно и то няма основание да бъдат обсъждани доводите на ответника , както по отношение на възнаграждението за м.март.2029 година ,така и по отношение на претенцията за лихви за забава.

Съдът обаче при условията на чл.235 ал.3 от ГПК следва да отчете извършеното плащане за част от дължимите суми – с изключение на възнаграждението за м.март и дължимите лихви. Тъй като сумите са платени в хода на производството , иска за тях следва да бъде отхвърлен , но това не се отразява на задължението на страната за разноски.Тя дължи разноски изцяло , тъй като е дала повод за предявяване на иска.

Изцяло са дължими в полза на ответника по жалбата и сторените пред въззивната инстанция разноски , които възлизат на 600 лева.

Мотивиран от изложеното Пазарджишки окръжен съд

Р Е Ш И

ОТМЕНЯ решение на Районен съд Пазарджик , постановено по гр.д.№ 1099 по описа на съда за 2020 година ,в частта, с която е осъдена Община С., ЕИК *********, да заплати на П.Н.Ц., ЕГН **********,***, следните суми, представляващи възнагражденията и в качеството и на общински съветник: