Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

 

Номер 260 092 Дата 02.04.2021    година

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

           Пловдивски апелативен съд -търговско отделение

  Трети  търговски състав

                                       

                                                       Председател: Красимир  Коларов

                                                               Членове:       Георги  Чамбов

                                                                                            Емил Митев

 

 Секретар: Анна Стоянова

открито съдебно заседание на   11.ноември  2020 г.

разгледа докладваното от Емил Митев

 въззивно търг. дело  номер №  535 / 2020 г. на ПАС

 

Производството е  въззивно по реда на чл. 258 и сл.  ГПК. 

         Образувано е по въззивна жалба  на ищеца „Л. „ЕООД ЕИК ... против  Решение   № 48  от 10.04.2020 г., постановено от Хасковският окръжен съд по т.дело№ 209/2019 г.

        Предмет на обжалване е  частта от решението, с която   искът по чл.266 ЗЗД във вр. с чл.79,ал.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над  уважения размер от 33 905 лева  до  пълния предявен размер от 75 913.20 лева.

         В тази обжалвана част се поддържа оплакването ,че съдът неправилно е тълкувал клаузата на чл.2.2,б.“б“ от договора за изработка. Наред с това е игнорирал клаузите на чл.2.3 и чл.2.4 от същия договор, с което е нарушил разпоредбата на чл.20 от ЗЗД, съгласно която  отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща/тълкува/ в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора.

        Претендира се отмяната на  решението в отхвърлителната му част и постановяване на въззивно решение по същество, по силата на което  искът за присъждане на  неизплатено

 

 

Възнаграждение за извършена и приета работа  по чл.266,ал.1 ЗЗД във вр. с чл.79,ал.1 ЗЗД да се уважи в пълния му предявен  размер, ведно със законната лихва,считано от датата на подаване на исковата молба-12.11.2009 г.

       Съответно да се уважи изцяло и  искът по чл.92 ЗЗД за присъждане на мораторна неустойка ,дължима за периода на забавата,конкретизиран в исковата молба.

         Въззиваемата страна –О.М. представлявана от Кмета  Е. Ю.   чрез процесуалния си представител  поддържа писмен отговор, съгласно който въззивната жалба е неоснователна.

        Въззивна жалба против постановеното решение е подадена и от ответника Община-М.,която обжалва решението в осъдителната му част, с която е осъдена да заплати сумата 33  905 лева. Поддържа се оплакването, че съдът е постановил решението в нарушение на материалния закон- чл.303а, ал.2 от ТЗ,която разпоредба е специална .  А е такава, защото регламентира   сроковете за разплащания на парични задължения с длъжник „публичен възложител“ по смисъла на  § 1г от Допълнителните разпоредби на ТЗ във вр.с действащия ЗОП.  Претендира се отмяната на решението и постановяване на въззивно решение по същество ,с което да се отхвърлят изцяло предявените обективно съединени искове по чл.266,ал.1 ЗЗД във вр. с чл.79,ал.1 ЗЗД  и иска по чл.92 ЗЗД.

         Пловдивският апелативен съд след преценка на изложените и двете жалби оплаквания  правни доводи ,както и при съобразяване със събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

         По   въззивната жалба на ищеца „Л. „ЕООД.

         Спор няма,че правоотношението между страните е породено по силата на договора от 26.02.2014 г. възложител по който е Община –М. ,а изпълнител е „Л. „ЕООД, т.е. ищеца по делото.   Договора е сключен на основание Закона за обществените поръчки ,като по силата на същия възложителят възлага,а изпълнителят приема да осъществи проектантски  услуги,изразяващи се в „изготвяне на технически проект за високотехнологична система за пасивно пожаронаблюдение“.

         По съдържание се касае до договор за  изработка по смисъла на чл.258 от  ЗЗД, като в случая предмета на договора е  изпълнителят да  предостави проектантски услуги. 

        Това  безсъмнено е   интелектуален продукт,който  като такъв е обект на  закрила по  Закона за закрила на  авторско  право, както правилно е отразено във въззивната жалба.

       Спорът  между страните е изцяло правен и се свежда до тълкуването на клаузата на чл.2.2 и по-скоро на чл.2.2.б.б“ от договора за предоставяне на проектантски услуги.

       Съгласно  клаузата на чл.2.2 е предвидено  плащането да се извърши на два етапа: авансово и финално.

      В чл.2.1.б.“а“ е предвидено авансовото плащане да бъде  в размер на 1% от стойността на договора  и плащането ще се извърши в срок до  10- работни дни от подписването на договора  и  „ след издаване на фактура от Изпълнителя“.

       По аналогичен начин е формулирана и клаузата на чл.2.1.б“б“ от договора, съгласно която окончателното плащане се извършва от възложителя след одобрение на  проектното предложение в срок от 20 работни дни след подписване на договор с Д. ф. „З.“ и получаване на авансово плащане.  Няма спор и това е документално установено ,че  договора с третото лице –Д.Ф.“З.“ е сключен на  дата 22.12.2014 г На същата тази дата изпълнителят „Л.“ЕООД е издал и  представената по делото Фактура № ....  Тази фактура е изпратена на възложителя, ведно с покана за плащане,връчена на 24.10.2019г.  На тази  дата поканата е входирана при ответната Община,което означава ,че е получена.

        От тази именно дата е настъпила изискуемостта на вземането на изпълнителя за неизплатеното,но дължимо   възнаграждение за извършената и приета от възложителя работа  по изготвените   технически проекти. Тези проекти са изцяло окомплектовани и съдържат  отделни части,конкретизирани  в осем позиции/ за справка: приемо –предавателен протокол от 2014 г- л.12 от делото/.

      Следва да се отчете и клаузата на чл.2.4 от договора за изработка,съгласно която плащанията/ авансовото и окончателното/ ще се извърши въз основа на издадени от Изпълнителя  фактури.

 

  

     Предвидено е още,че плащанията ще се извършат по банков път по предоставена от изпълнителя  банкова сметка.

       В този смисъл клаузата на чл.2.4 е в пълен синхрон с проблемната клауза на чл.2.2 от договора и тълкуването им  без излишна емоция не би следвало  да поражда проблем: вземането става изискуемо,но  само след издаване на фактурата от страна на изпълнителя.  Такава фактура – л.13 от делото  е издадена на 22.10.2019 г.,подписана е двустранно ,включително и от Кмета на Община-М. Това е безспорно доказателство ,че  проектантските услуги са били предоставени съобразно договора.

         Няма начин изискуемостта да е настъпила в един по-ранен момент,преди извършената работа да е била фактурирана от изпълнителя и приета от възложителя.  Поне такава е била общата воля на страните към момента на сключването на договора.  Тази  воля е изразена по ясен и  недвусмислен начин.    

        Договорът има силата на закон за  договарящите страни  и последният  не може да се  променя чрез  тълкуване  в зависимост от промяната в позицията на която и да е от договарящите страни.

           В заключение на изложеното до тук- процесното вземане, възникнало на договорно основание   е станало изискуемо на дата 24.10.2019 г.  При  положение ,че исковата молба е предявена  на 12.11. 2019 г. няма как спорното  вземане да е погасено по давност, в който смисъл е възражението за недопустимост на иска.. Такава „свръхкратка„ погасителна давност не е изобретена от никой законодател,дори от българския,който при липсата  на закон за лобизма  е и си остава анонимен.

        Изложеното се отбелязва с оглед на  възражението на ответника за недопустимост на предявените искове,тъй като според него   процесното вземане  е погасено по давност.  Вече бе коментирано, че давността не би могла да тече, без изпълнителят да е издал фактурите за  извършената работа – чл.2.4 от договора.  

         Предявените на договорно основание  искове са допустими, до който извод е достигнал и първия съд.

        Първоинстанционният съд правилно е извършил тълкуване на клаузите,съдържащи  се в раздел от договора,озаглавен „ Цени и условия за плащане“.

 

 Това  се отнася  не само до спорната клауза,но и до клаузата на чл.2.3 от договора, съгласно която общата цена  е посочената,а именно: 63 900 лева ,но  „ не по-висока от одобрените от Д.Ф. „З.“разходи за проектантски услуги  по  изготвянето на техническия проект“.  Първият съд е констатирал, че размера на одобрените от Ф.  финансови разходи и одобрената субсидия е в общ размер на 33 905.13 лева.

       И  точно в  този размер е уважен главния  иск, като е отчетен факта, че Д.Ф. „З.“ е одобрил разходите само за едната противопожарна кула,а другата е била „зачеркната „от проекта.

       С  което цялостния проект  очевидно се е обезсмислил, поради което и Общината –възложител  се е отказал  от договора с Д.Ф.“З.“ и е възстановила  на Ф.  паричната сума, получена като авансово плащане.

        С оглед на изложеното следва да се потвърди решението в осъдителната му част като при постановяване на решението съдът е приложил точно  разпоредбата на чл.20 от  ЗЗД.

        По въззивната жалба на Община-М.

         Основното оплакване в тази жалба е, че  решението е постановено в нарушение на  чл.303 а,ал.2 ТЗ,която разпоредба е материално-правна. Според жалбоподателя  това е специалната разпоредба, която е приложима в случая ,тъй като общината  е длъжник със статут на „публичен възложител“ по смисъла на  §1 от ДР на ТЗ.  Разпоредбата се отнася за определяне на срок за изпълнение при парични задължения.

        Очевидно  пълномощника на жалбоподателя е направил опит умишлено или не да  смеси две различни  по своя характер задължения.  Това че изпълнителят е  изготвил и предал на възложителя  техническите проекти в  тридневен срок от сключването на договора е безспорен факт.  Това е задължение за престиране на проектите,възникнало по силата на договора за изработка.  Задължението за престиране  няма нищо общо със задължението  за  изпълнение на парично задължение и определяне на срока, в рамките на който страните могат да определят по договорен път такъв срок.

          Но  уловката е ,че в първия случай става въпрос за задължение да се извърши определена престация по договора за изработка,което задължение не е парично.

 

 

Докато  във втория случай става въпрос за изпълнение на срочно  парично задължение,възникнало на договорно основание.

         Следователно  разпоредбата на чл.303а,ал.2 ТЗ не е изобщо приложима в конкретния случай и съдът  правилно не е приложил.

          С  оглед на изложеното въззивната жалба на Общината е неоснователна и следва да се остави без  уважение.  По отношение на основното възражение за недопустимост на иска поради погасяването по давност на процесното вземане – този въпрос вече бе коментиран.

          Следва да се потвърди обжалваното решение при постановяването на което съдът е приложил точно материалния и процесуалния закон.  Тълкувал е спорните клаузи във връзка с една с друга  и всяка една е разгледана в смисъла, който произтича от договора за  възлагане на проектантски услуги.  Това е договор за изработка и съдът правилно е приложил разпоредбата на чл.266,ал.1 ЗЗД във вр. с чл.79,ал.1 ЗЗД.

        Исковете са уважени частично и възнаграждението е определено до размер на  33 905 лева, съобразно извършената и приета от възложителя  работа.

         По тези съображения Пловдивският апелативен съд

 

                                  Р   Е   Ш  И :

 

          ПОТВЪРЖДАВА Решение №48/ 10.04.2020 г., постановено от Хасковският окръжен съд по търг.дело № 209/2019 г.

       Решението  подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

       ПРЕДСЕДАТЕЛ:         ЧЛЕНОВЕ:1.           2.