Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Ихтиман, 21.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд – Ихтиман, пети състав, в
открито съдебно заседание на 14.01.2020 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИМИТЪР ЦОНЧЕВ
при секретаря Н. Борисова
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 1425/2017 г. по описа
на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по повод исковата молба на
„А.....“ ЕАД, ЕИК.....,
представлявано от юрк. И..... Х..... против Н.Д.Н. с правно основание чл.
422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1
ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК във чл. 33 ЗПК вр. чл. 86 ЗЗД вр. с чл. 240 ЗЗД вр.
с чл. 99 ЗЗД за установяване
съществуването на вземане за сумата от 1 500 лв., представляваща непогасена главница по договор за потребителски
кредит .....2013 г., ведно със законна лихва за периода от 28.06.2017
г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 805.41 лв. възнаградителна
лихва за периода от 28.07.2014 г. до 15.12.2014 г. и сумата от 373.19
лв. законна лихва за периода 26.10.2016 г. до 28.06.2017 г. – датата на
подаване на заявлението в съда.
Ищецът твърди, че вземанията се основават договор за
потребителски кредит .....2013 г., сключен между „Б.....“ ЕАД
и ответницата Н.Н., по силата на който дружеството е предоставило на последната
сумата от 1 500 лв., която тя се задължила да върне на 50 броя равни
седмични вноски в размер на 60 лв. в периода 06.01.2014 г. – 15.12.2014 г.,
включващи главница и договорна лихва. Ответницата е погасила 1 500 лв.,
като към датата на подаване на заявлението в съда непогасени са горепосочените
претендираните в настоящото производство вземания. На 21.07.2014 г. между „Б.....“
ЕАД, ЕИК ..... и „И.....“ АД, ЕИК ....., е сключен договор за цесия, по силата
на който вземанията, произтичащи от договор
за потребителски кредит .....2013 г. са прехвърлени на
цесионера „И.....“ АД, ЕИК ...... На 28.07.2014 г. между „И.....“ АД, ЕИК .....
и „А.....“ ЕАД, ЕИК....., е сключен договор за цесия, по силата на който
вземанията, произтичащи от договор за
потребителски кредит .....2013 г. са прехвърлени на ищеца в
настоящото производство „А.....“ ЕАД, ЕИК....., с оглед на което същият е
материално легитимиран да претендира установяването им. Ответницата е уведомена
за цесията с писмо, получено на 13.08.2014 г.
Претендира разноски.
С отговора на исковата молба искът се оспорва изцяло.
Твърди се, че липсва валиден договор за цесия, а в представения вземането по
отношение на ответницата на е определено или определяемо. На ответницата са
предоставени 800 лв., а не договорените 1 500 лв. Прави се възражение за
нищожност на клаузите, определящи годишен процент на разходите по кредита, възнаградителна лихва и т. 10. Сочи се, че
клаузата в т. 15 от договора за потребителски кредит е нищожна, тъй като
ответницата не е имала възможност да влияе върху съдържанието ѝ. Прави се
възражение, че вземанията за лихви са погасени по давност на основание чл. 111,
б. „в“ от ЗЗД. Прави се възражение за прекомерност на претендираното
юрисконсултско възнаграждение и претендира разноски.
След съвкупна преценка на доводите на
страните, на събраните по делото доказателства и на разпоредбите на закона,
Районен съд – Ихтиман, намира за установено следното:
След депозирано възражение в срока по
чл. 414 (ред. ДВ, бр. 86 от 2017 г.) срещу Заповед № 448 за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 640/2017 г. по описа
на РС – Ихтиман са предявени обективно съединени установителни с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 33 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК
във вр. чл. 86 вр.
с чл. 240, вр. с чл. 99 ЗЗД.
Основателността на предявен иск за
реално изпълнение на договорно задължение, придобито от ищеца въз основа на
сключен договор за цесия, се обуславя от кумулативното наличие на
предпоставките – валидно възникнало правоотношение между ответника и трето за
спора лице - цедент, елемент от съдържанието на което да е задължението за
заплащане на претендираната парична сума по договор за потребителски кредит,
настъпила изискуемост на задължението, постигнато съгласие за прехвърляне на
неудовлетвореното вземане в полза на ищеца, съобщаване на цесията на
задълженото лице и неизпълнение от негова страна. Липсата на една от
предпоставките води до неоснователност на претенцията за реално изпълнение,
основана на чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 33 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД.
Акцесорният иск за законна лихва
предполага наличие на горните предпоставки, както и неизпълнение изискуемото
задължение за заплащане на парична сума по договор за потребителски кредит в
претендирания период от време.
На 27.12.2013 г. между „Б.....“ ЕАД и ответницата Н.Н. е сключен договор за
потребителски кредит .....2013 г., по силата на който на
последната е предоставена сумата от 1 500 лв., която тя се задължила да
върне на 50 броя равни седмични вноски в размер на 60 лв. в периода 06.01.2014
г. – 15.12.2014 г., включващи главница и договорна лихва на обща стойност 3450
лв. Годишният процент на разходите е 614.75%, а годишният лихвен процент
204.96%.
Съдът
кредитира в цялост заключението на съдебно-счетоводната експертиза и заключенията
двете допълнителни съдебно-счетоводни експертизи. Те са обосновани, компетентно
изготвени и дават в пълнота отговори на поставените задачи. Вещото лице е
извършило самостоятелна и независима проверка на първичната счетоводна
документация, намираща се при кредитодателя и на материалите по делото.
Направени са собствени изчисления, поради което няма основание правилността на
експертните заключения да бъде поставена под съмнение. От заключението на
съдебно-счетоводната експертиза (л. 125-131) и допълнителната съдебно-счетоводна
експертиза (л. 141-144) се установява,
че ответницата в периода 06.01.2014 г. – 25.10.2016 г. е погасила 1 500
лв., като нейният кредитор е отнесъл всички плащания към задължението за
договорна лихва. От експертизите може да бъде направен извод, че разходи по
договора за потребителски кредит, извън договорната лихва, не са начислявани.
Следва да се отбележи, че плащането на сумата от 1 500 лв. от ответницата
не е спорно, тъй като това е неизгоден факт, който се признава от ищеца. От
допълнителната съдебно-счетоводна експертиза (л. 166-170) се установява, че
като бъдат съобразени извършените от ответницата плащания, при отнасянето им
към погасяване на главницата размерът на законната лихва за забава върху
главницата за периода от 26.10.2016 г. до 28.06.2017 г. е 101.48 лв.
На 21.07.2014
г. между „Б.....“ ЕАД, ЕИК ..... и „И.....“ АД, ЕИК ....., е сключен договор за
цесия, по силата на който вземанията, произтичащи от договор за потребителски кредит .....2013 г.
са прехвърлени на цесионера „И.....“ АД, ЕИК ......
Чрез писмено
упълномощаване с клауза за преупълномощаване с нотариална завера на подписите
от 22.07.2014 г. законен представител на Б.....“ ЕАД, ЕИК ..... е упълномощил
цесионера „И.....“ АД, ЕИК ..... да уведоми всички длъжници, сред които и
ответницата за извършената цесия.
На 28.07.2014
г. между „И.....“ АД, ЕИК ..... и „А.....“ ЕАД, ЕИК....., е сключен договор за
цесия, по силата на който вземанията, произтичащи от договор за потребителски кредит .....2013 г.
са прехвърлени на ищеца в настоящото производство „А.....“ ЕАД, ЕИК....., с
оглед на което същият е материално легитимиран да претендира установяването им.
Чрез писмено преупълномощаване
и чрез упълномощаване законен представител на „И.....“ АД, ЕИК ....., е
упълномощил ищеца в настоящото производство „А.....“ ЕАД, ЕИК....., да уведоми
всички длъжници, сред които и ответницата за сключените два договора за цесия.
Ответницата е
уведомена за цесията с писмо, получено на 13.08.2014 г.
От изложеното
е видно, че договорът за потребителски кредит между „Б.....“ ЕАД и ответницата Н.Н.
е породил правно действие. Съдът не споделя възражението, че сумата от
1 500 лв. не е реално предоставена на ответницата, което съгласно т. 1 от
договора е предпоставка за възникване на задълженията за плащане на главница и
договорна лихва. То е опровергано от заключенията на трите съдебно-счетоводни
експертизи, освен това ответницата прави признание на неизгоден за себе си
факт, че е получила част от сумата – 800 лв. Предвид установеното от посочените
експертни заключения, следва извод, че сумата от 1 500 лв. е реално
предоставена на ответницата.
Неоснователно
се възразява, че клаузата в т. 15 от
договора за потребителски кредит, която предвижда право да кредитора да цедира
вземанията, е нищожна, тъй като е неравноправна. В чл. 143, ал. 2 от Закона за
защита на потребителите са посочени критериите, съобразно които една клауза
може да бъде определена като неравноправна. Съдържанието на т. 15 от договора
не попада сред тях. Не е налице хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 16 ЗПК, тъй
като прехвърляне на вземанията по договора не води до намаляване на гаранциите
за потребителя. Доколкото сумата, представляваща главница, е предоставена
еднократно в цялост на потребителя по договора за кредит последващо прехвърляне
на вземанията не може да рефлектира негативно на правата и интересите му. С
оглед на това е без значение имала ли е възможност ответницата да повлияе на
съдържанието на т. 15 от договора и дали същото е индивидуално уговорено.
Неоснователни
са възраженията, че извършените цесии не са породили правно действие спрямо
длъжницата. Съгласно постоянна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно
решение № 142-7/11.11.1954 г. на ОСГК на ВС и постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 123/24.06.2009г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и Решение
№ 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., за да
произведе цесията действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ трябва да съобщи на длъжника за
прехвърлянето на вземането. Целта на задължението на цедента за уведомяване на
длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на
неговото задължение - да изпълни задължението си точно като плати на надлежно
легитимирано лице, което е носител на вземането. Правно релевантно за
действието на цесията е съобщението до длъжника, извършено от предишния кредитор
/цедента/, но не и съобщението, извършено от новия кредитор /цесионера/.
Допустимо е по
силата на принципа на свободата на договаряне съгласно чл. 9 ЗЗД предишният
кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши
съобщението до длъжника като негов пълномощник. В този случай представителната
власт възниква по волята на представлявания - цедента, съгласно разпоредбата на
чл. 36 ЗЗД като обемът ѝ се определя според това, което упълномощителят е
изявил съобразно чл. 39 ЗЗД. Упълномощаването не противоречи на целта на
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Получаването на уведомлението за
цесията в рамките на исковото производство с връчване на приложените към
исковата молба доказателства, едно от които е изходящото от цедента или неговия
пълномощник съобщение по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД не може да бъде игнорирано.
Следователно с връчване на уведомлението в хода на исковото производство
цесията има действие спрямо длъжника.
В случая по
силата на преупълномощаване и упълномощаване ответницата е уведомена от ищеца –
цесионер лично за извършената цесия. Освен това към исковата молба са приложени
съответните уведомления от цедентите, с оглед на което не може да се приеме, че
сключените договори за прехвърляне на вземания не са породили правното си
действие спрямо ответницата, тъй като са ѝ съобщени и в хода на
производството.
Неоснователно
се възразява, че вземането към ответницата не е надлежно индивидуализирано в
посочените договори за цесия. В приложение № 1 към всеки от тях едно вземането
е индивидуализирано като е посочен общият му размер, имената на ответницата и основанието
- C....., т.е. номерът на договора за потребителски кредит.
Възражението
нищожност на клаузите, определящи годишен
процент на разходите по кредита от 614.75% и
възнаградителна лихва от 204.96% е основателно. Процесният договор за
потребителски кредит е сключен преди 23.07.2014 г., когато е влязло в сила
изменението на ЗПК, направено с ДВ, бр. 35 от 2014 г., поради което
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 (Нова – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г.) ЗПК е неприложима. Въпреки това клаузата за ГПР и годишен лихвен
процент водят са нищожни поради противоречие морала и добрите нрави, както и
поради това, че са неравноправни. Те водят до явно неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, с оглед размера на получения заем /1500
лв./ и сумата подлежаща на връщане /3450 лв./, надвишаваща 2 пъти отпуснатия
кредит, което нарушава изискването за добросъвестност при осъществяване на
принципа на договорна свобода и използване на икономически по-силното положение
на търговеца при сключването на такъв вид договори. Освен това, по делото
липсват доказателства тези клаузи от ДПК да са били индивидуално уговорени. Ето
защо, при установени в процесния ДПК условия, поставени от кредитора в
договора, отговарящи на понятието неравноправна клауза по см. на чл. 143, ал. 1
от ЗЗП, съгласно която неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като т. 20 поставя други подобни
условия, а именно задължава потребителя при изпълнение на неговите задължения
да заплати необосновано високо обезщетение, което драстично надвишава
стойността на предоставеното и не кореспондира с риска поет от търговеца и
естеството на сделката. С оглед на това настоящата инстанция също ги за
нищожни, влечащи след себе си и частична недействителност на договор досежно
същите. С оглед размера на получения заем 1 500 лева и сумата подлежаща на
връщане - 3450 лева, надвишаваща 2 пъти отпуснатия кредит е видно, че само по
себе си нарушава изискването за добросъвестност при осъществяване на принципа
на договорната свобода и използване на икономическо по-силното положение на
търговеца при сключване на такива договори. В този смисъл е и съдебната
практика, формирана преди приемането на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 (Нова –
ДВ, бр. 35 от 2014 г.) - Решение № 906 от
30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003г" II г. о.; Решение № 1270 от
09.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5093/2007 г., ІІ г. о., според която
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не
надвишава с повече от три пъти законната лихва. Добросъвестния и съответстващия
на добрите нрави /като ограничение на свободата на волята/ предел на волята на
страните за заплащане на възнаградителна лихва е именно три пъти законната
лихва. По настоящото дело три път размерът на законната лихва за периода на
договора е 30% или видно от публичния калкулатор на НАП – 431.04 лв., сума
значително по-ниска от договорената – 1 950 лв.
Поради противоречие с добрите нрави, обсъжданите
клаузи за годишен процент на разходите по кредита от 614.75% и възнаградителна
лихва от 204.96% са неравноправни, респективно нищожни и на основание чл. 146,
ал. 1 във вр. чл. 143, т. 5 от Закона за защита на потребителите.
Възражението, че клаузата в т. 10 от
договора за потребителски кредит е нищожна, поради липса на определяемост на
възможните такси, които има право на начисли кредитора, е основателно, но е
безпредметно да бъде обсъждано, тъй като видно от съдебно-счетоводните
експертизи последният не е упражнил това свое право.
С оглед на изложеното следва да се
приеме, че е налице валидно възникнало облигационно правоотношение между
ответницата и трето лице „Б.....“ ЕАД -
договор за потребителски кредит .....2013 г., по силата на който на последната
е предоставена сумата от 1 500 лв., която тя се задължила да върне на 50
броя равни седмични вноски в периода 06.01.2014 г. – 15.12.2014 г.
Изискуемостта на вземането е настъпила, като същото е прехвърлено с
договор за цесия на цесионера „И.....“ АД, ЕИК ....., който с последващ договор
за цесия е прехвърлил същото на ищеца в производството - „А.....“ ЕАД, ЕИК.....,
като ответницата е уведомена за цесията с писмо, получено на 13.08.2014 г.
Както беше посочено с плащанията от
ответницата в размер на 1 500 лв. е частично погасено вземането за
договорна лихва, което е формирано въз основа на неравноправна клауза. С оглед
на това основателно се възразява главницата е недължима в пълен размер. Извършените
плащания от 1 500 следва да бъдат отнесени по реда на чл. 76, ал. ал. 2 ЗЗД към лихвата за забава и главницата. На основание чл. 76, ал. 2 ЗЗД лихвата
за забава върху главницата за периода от 26.10.2016 г. до 28.06.2017 г. в
размер на 101.48 лв. следва да се счита за погасена. С остатъчната сума от 1398.52
лв. следва да бъде погасена част от главницата. Поради изложеното следва да се
приеме, че искът с правно основание чл.
422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК във вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД е основателен за сумата
от 101.48 лв. – непогасена главница по договор за потребителски кредит .....2013
г. ведно със
законна лихва за периода от 28.06.2017 г. до окончателното изплащане на
вземането и да бъде отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер от
1 500 лв. Обективно съединените искове за сумата от 805.41 лв. възнаградителна
лихва за периода от 28.07.2014 г. до 15.12.2014 г. и сумата от 373.19
лв. законна лихва за периода 26.10.2016 г. до 28.06.2017 г. – датата на
подаване на заявлението в съда следва да бъдат отхвърлени като неоснователни
поради изложените по-горе съображения.
Възражението с
правно основание основание чл. 111, б.
„в“ от ЗЗД за погасяване на претендираните лихви за забава е неоснователно, тъй
като от настъпване на изискуемостта до предявяване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение не е изтекъл законоустановения 3-годишен срок.
С оглед изхода на делото на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК на
страните следва да бъдат присъдени сторените разноски съобразно
уважената/отхвърлената част от исковете.
На първо място, на основание чл. 78, ал.
8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 в полза на ищцовото дружество следва да
бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв. за заповедното
производство и 50 лв. за първоинстанционното производство. Претенцията за
присъждане на възнаграждение в по-висок размер е неоснователна, тъй като делото
не разкрива съществена фактическа и правна сложност. Същото е типово за
процесуалните представители на дружеството и последното не е сторило разноски
за заплащане на възнаграждение на юрисконсулти, които са негови служители.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата
следва да бъде осъдена за заплати на ищцовото дружество 3.92 лв. разноски в
заповедното производство, както и 28.08 лв. разноски в първоинстанционното
производство, пропорционални на уважената част от иска.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът
следва да бъде осъден да заплати на ответницата сумата от 529.16 лв. разноски първоинстанционното
производство пропорционални на отхвърлената част от иска.
Водим от горното и на основание чл. 235 ГПК, Районен съд - Ихтиман
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по
иска с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД, че ответницата Н.Д.Н., ЕГН **********, дължи на
ищеца „А.....“ ЕАД, ЕИК....., сумата от 101.48 лв. – непогасена главница по договор за потребителски кредит .....2013 г.
ведно със законна лихва за периода от 28.06.2017 г. до окончателното изплащане
на вземането, за която е издадена Заповед № 448 за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 640/2017 г. по описа на РС –
Ихтиман, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния претендиран размер от 1 500
лв.
ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл.
422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗДи чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК във чл. 33 ЗПК вр. чл. 86 ЗЗД вр. с чл. 240 ЗЗД вр.
с чл. 99 ЗЗД за признаване
за установено, че ответницата Н.Д.Н., ЕГН **********, дължи на ищеца „А.....“ ЕАД, ЕИК....., по договор за
потребителски кредит .....2013 г. сумата от 805.41 лв. възнаградителна лихва
за периода от 28.07.2014 г. до 15.12.2014 г. и сумата от 373.19 лв. законна
лихва за периода 26.10.2016 г. до 28.06.2017 г. – датата на подаване на заявлението
в съда, за които е издадена Заповед № 448 за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 640/2017 г. по описа на РС – Ихтиман.
ОСЪЖДА Н.Д.Н., ЕГН **********, да заплати на „А.....“ ЕАД, ЕИК....., 3.92 лв. разноски в заповедното производство, пропорционални
на уважената част от иска.
ОСЪЖДА Н.Д.Н., ЕГН **********, да заплати на „А.....“ ЕАД, ЕИК....., 28.08 лв. разноски в първоинстанционното производство
производство, пропорционални на уважената част от иска.
ОСЪЖДА „А.....“ ЕАД, ЕИК....., да заплати на Н.Д.Н., ЕГН **********, 529.16
лв. разноски първоинстанционното
производство, пропорционални на отхвърлената част от иска.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Препис
от решението да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: