Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 27.02.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б
въззивен състав, в публично съдебно заседание на
двадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Кристиян Трендафилов
при
секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Трендафилов
в. гр. дело № 9254 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение от 09.05.2018 г., постановено по гр. дело № 55859/2017 г. по описа на
СРС, ГО, 51 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК от "В.Б." АД срещу „Ф.1“ ООД иск с правно основание чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 120 лв. - възнаграждение
по договор за електронни съобщителни услуги 102443/12.11.2010 г.,
представляващо месечни абонаментни такси за периода от 05.02.2016 г. до
06.06.2016 г., начислени по фактури 30000059730/05.02.2016 г.,
30000059943/07.03.2016 г., 30000060153/05.04.2016 г., 30000060365/05.05.2016 г.
и 30000060580/06.06.2016 г., ведно със законната лихва от 01.06.2017 г. до
окончателното изплащане на задължението, като искът е отхвърлен за разликата
над 120 лв. до пълния предявен размер от 434.75 лв. С цитираното решение е
отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „В.Б.“ АД срещу „Ф.1“
ООД иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 52.61
лв., представляваща неустойка за забава за периода от 15.02.2016 г. до
01.06.2017 г.
Срещу
решението, в частта му, с която е уважен предявеният иск, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника "Ф.1" ООД. Жалбоподателят поддържа,
че не дължи заплащане на абонаментни такси за процесния период, тъй като ищецът
не доказал съдържанието на процесния договор, въз основа на което претендира
посочените такси. Първоинстанционният съд не съобразил, че когато писмените
договори се състоят от повече от един лист, страната, която представя договора
и се ползва от него, при оспорване носи тежестта да докаже, че съдържанието на
неподписаните листове /страници/, е част от съдържанието на договора.
Представеният по делото договор се състоял от 5 страници, като само последната
носела подписа на управителя на дружеството ответник. Спорното съдържание се
намирало на третата страница от представения документ, каквато не е имало при
подписването на договора. Съдържанието на тази страница било в противоречие с
останалото съдържание на договора, като на нея се въвеждали и определяли
месечни абонаментни цени от по 6 лева, което не съответсвало на посоченото на
предходните две страници, където месечният абонамент бил определен на 0.00 лв.
Акцентира се върху обстоятелството, че договорът се отнасял на за 8 телефонни
линии, а само за 4. Нелогичен бил решаващият мотив на СРС, с който приел, че
оспорената трета страница била част от договора, като съдът приел за доказано
посоченото съдържание въз основа на това, че управителят на ответното дружество
не бил поел инициатива да представи неговия екземпляр от договора. Подобни
указания не били давани от страна на съда нито с доклада по делото, нито на
друг етап от производството. Изцяло необсъдено от първоинстанционният съд
останало формулираното в отговора на исковата молба при условията на
евентуалност възражение за неизпълнен договор. Ето защо моли обжалваното
решение да бъде отменено в обжалваната част, а исковете - отхвърлени.
Претендира разноски.
Ответникът
по жалбата „В.Б.“ АД, чрез юрк. С., счита, че решението на СРС е правилно и
следва да бъде потвърдено. Претендира присъждане на
направените разноски по делото.
Софийският градски съд, като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната
страна, намира за установено следното:
Предявен
е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
В
разглеждания случай, за уважаването на предявения по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. 79,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД иск, ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно
доказване следните кумулативни предпоставки: възникването, съществуването,
изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на
правоотношение между „В.Б.“ АД и ответника като потребител електронни
съобщителни услуги през процесния период, както и че по силата на това
правоотношение ответникът се е задължил да заплаща посочената „Базова услуга“ –
Телефония с месечен абонамент 5 лв. без включен ДДС за 4 бр. Пакет: POTS 3 +
телефонен пост или общо в размер на 20 лв. на месец без включен ДДС.
На
първо място, съдът следва да осъществи преценка относно правния характер на
договора, който ищецът сочи, че е сключен с ответника. Доколкото се твърди
предоставяне на възмездна услуга - предоставяне на мобилна комуникация,
въззивният съд намира, че се касае за ненаименован договор. Независимо от това
дали същият носи белезите на договор за изработка и/или договор за поръчка,
задължението на поръчващия/доверителя е да заплати възнаграждение /чл. 266, ал.
1 и чл. 286 ЗЗД/, а задължението на изпълнителя/довереника е да изработи нещо
на свой риск, съгласно поръчката на другата страни и съответно да изпълни
поръчката като добър стопанин и да пази имуществото, което получи във връзка с
нея.
Безспорно
е по делото, че между страните е съществувало облигационно правоотношение по Договор
за предоставяне на електронни съобщителни услуги № 102443 от 12.11.2010 г.
Единственият спорен въпрос по
същество във въззивното производство е свързан с това дали по силата на
сключения договор ответникът се е задължил да заплаща на ищеца „Базова услуга“
– Телефония с месечен абонамент 5 лв. без включен ДДС за 4 бр. Пакет: POTS 3 +
телефонен пост или общо в размер на 20 лв. месечно без включен ДДС. Ищецът
сочи, че възложителят му дължи месечно сумата от 20 лв. без ДДС или 24 лв. с
ДДС, а ответникът - че не се е задължил да заплаща посочената сума, като всяка
от страните се позовава на третата страница от екземпляра от договора, който
ищецът представя по делото пред СРС /в т.ч. и в оригинал - чл. 183 ГПК/, със съответно
твърдяното съдържание, т.е. спорно е, че отношенията между страните се
регламентират от представения от ищеца договор в частта му относно уговорката
за размера на дължимото месечно възнаграждение с месечен абонамент 5 лв. без
включен ДДС за 4 бр. Пакет: POTS 3 + телефонен пост.
Въззивният съд приема, че съгласно
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, ищецът трябва да установи при условията на
пълно и главно доказване, че между страните е бил сключен валиден договор с
твърдяното в исковата молба съдържание и че е изправна страна по договора.
Представеният от него договор е на пет отделни листа, написани едностранно, от
които подписан е само петият лист - той носи подписите на страните по делото, а
уговорката за размера на дължимото възнаграждение се намира само на третия лист,
който не носи подписите на лицата, посочени като задължени с изявленията,
направени в него. В този смисъл при оспорване от насрещната страна, авторството
на тази част от договора /който по своето естество представлява частен
диспозитивен документ/ следва да се докаже от страната, която го е представила
и се позовава на него - основава претенцията си на твърдения за обвързаност от
договора с твърдяното съдържание, но съдът преценява представения договор по
вътрешно убеждение /ответникът няма процесуалното задължение да доказва
твърдението си, че съдържанието е различно от това на неподписаната трета
страница/. Подписите на последния лист на договора биха могли да обвържат
страните за съдържанието на третата страница, само ако листовете на документа
имат някакъв свързващ елемент, чийто произход не е спорен между страните.
В
разглеждания случай, въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по
делото настоящият съдебен състав приема, че е доказано авторството на третата
страница от процесния договор с твърдяното от ищеца съдържание относно размера
на дължимото месечно възнаграждение, а именно 24 лв. с ДДС. От последния лист
от договора, който е подписан и от двете страни и не се оспорва, се установява,
че същите са се договорили следното: съгласно т. 9 - в случай на едностранно
прекратяване на договора от страна на Потребителя, преди изтичане на минималния
срок на договора, потребителят дължи на „В.Б.“ АД неустойка в размер на сбора
от месечните абонаменти за прекратените услуги до края на срока на
договора; съгласно т. 10 – в случай че клиента желае едностранно да прекрати
договора не по – късно от 15 дни след активиране на услугите по него,
Потребителя не дължи неустойките по точка 9, а само дължимата цена за
активиране на услугите и месечния абонамент за периода на използване на
услугите. От цитираните клаузи от договора е видно, че страните са договорили
месечен абонамент за ползване на процесните услуги, който няма как да е в
размер на 0.00 лв., след като е предвидена неустойка по т. 9 в размер на сбора
от месечните абонаменти /по т.9/, респ. дължимата цена за активиране на
услугите и месечния абонамент за периода на използване на услугите /по т. 10./.
Различен
извод не следва и от заключението на допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, от която се
установява, че: 1/ процесните фактури № 30000059730/05.02.2016 г., № 30000059943/07.03.2016
г., № 30000060153/05.04.2016 г., № 30000060365/05.05.2016 г. и № 30000060580/06.06.2016
г. били редовно осчетоводени от „В.Б.“ АД, но не били осчетоводени в
счетоводството на „Ф.1“ ООД; 2/ в счетоводството на ответника нямало отразени
задължения към ищеца по процесните фактури; 3/ през процесния период и по
процесните фактури нямало извършени плащания от ответника; 4/ общият размер на
дължимите суми по процесните фактури бил 434.75 лв., а размерът на неустойката
за забава в размер на законната лихва за периода от датата, следваща падежа на
всяка една от процесните фактури, посочен в тях до 01.06.2017 г. бил в общо в
размер на 52.39 лв.
Правилно
първоинстанционният съд не е кредитирал показанията на свидетеля А.Й.на основание
чл. 172 ГПК, тъй като същият е съдружник в ответното дружество и се явява
заинтересован в полза на едната от страните по делото.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателя за неизпълнен договор, доколкото по делото не
се установява, че за процесния период – от 05.02.2016 г. до 06.06.2016 г.,
ищецът не е изпълнявал задълженията си по сключения на 12.11.2010 г. договор и
по – конкретно задълженията свързани с месечния абонамент от 5 лв. без включен
ДДС за 4 бр. Пакет: POTS 3. От тълкуването на договора съгласно чл. 20 ЗЗД се
налага извода, че ответника „Ф.1“ ООД е бил длъжен да заплаща месечния
абонамент в общ размер на 24 лв. с ДДС, независимо дали е ползвал договорените
съобщителни услуги, както правилно е приел първоинстанционният съд. Следва да
се подчертае, че видно от договора страните изрично са се договорили
потреблението на услгуги над и извън пакета да се заплаща съгласно ценовата
листа на „В.Б.“ АД, като по този въпрос първоинстанционният съд се е произнесъл,
като е отхвърлил исковете за разликата над 120 лв. до пълния предявен размер от
434.75 лв., както и иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от
52.61 лв. и доколкото решението не е обжалвано в тази част, същото е влязло в
сила.
Следователно
и доколкото, ищецът е изправна страна по договора, то следва да се приеме, че
предявената претенция за реално изпълнение по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от 120
лв. е основателна и подлежи на уважаване, ведно със законната лихва върху
посочената сума, считано от 01.06.2017 г. до окончателното изплащане, както
законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Ето
защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС
- потвърдено, като правилно.
По
отношение на разноските:
При
този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски има
единствено въззиваемата страна "В.Б." АД.
Относно
размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна – ищец,
съдът намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт е в сила
изменение на разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК /ДВ бр. 8/24.01.2017 г./.
Според новата редакция на текста, размерът на възнаграждението, което следва да
се присъди, когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, се
определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид
дело определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ ЗПП/, който
препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ /НЗПП/. Въззивният съд
намира за основателно своевременно релевираното от процесуалния представител на
въззивника възражение за прекомерност на претендираното от въззиваемата страна
юрисконсултско възнаграждение. Предвид изложеното, на основание чл. 273 вр. чл.
78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП, настоящият съдебен състав
намира, че дължимото от жалбоподателя в полза на ответника по жалбата
юрисконсултско възнаграждение следва да се определи в размер на сумата от 100
лв.
На
основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. второ ГПК настоящето решение е
окончателно.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решението от 09.05.2018 г., постановено по гр. дело № 55859/2017 г. по описа на
СРС, ГО, 51 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА
„Ф.1“ ООД, ЕИК *******, да заплати на „В.Б.“ АД, ЕИК *******, на основание чл.
273 вр. чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП, сумата от 100
лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивтното производство.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/