РЕШЕНИЕ
№ 260096
гр. Русе, 18.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, търговска колегия, в открито заседание на двадесет и шести ноември две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВИЯ ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПАЛМА ТАРАЛАНСКА
БОЯН ВОЙКОВ – мл. съдия
при участието на секретаря НЕДЯЛКА
НЕДЕЛЧЕВА, като разгледа докладваното от мл. съдия Войков в.т. дело № 433 по описа за 2020 год., за се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ №
25, офис сграда „Лабиринт“, ет. 2, чрез юрк. И. С.,
против Решение № 1131/13.08.2020 г. по гр.д. № 4208/2019 г. на РС – Русе, с
което са били отхвърлени предявените от въззивника
искове против П.С.И., ЕГН: ***********, за признаване за установено, че дължи
на ищцовото дружество сумите: 3 295,16 лв. –
главница по Договор за потребителски кредит № PLUS-10763468/31.05.2014 г. за периода 05.01.2018 г. – 20.05.2019 г.; 304,64 лв.
– договорна лихва за периода 05.01.2018 г. до 20.05.2019 г. и 354,12 лв. –
лихва за забава върху главницата за периода 06.02.2018 г. до 01.04.2019 г. по
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 1939/2019 г. на РС – Русе.
Жалбоподателят излага съображения
за неправилност поради противоречие с материалния и процесуалния закон. Изводът
на районния съд, че договорът за кредит е нищожен поради несъответствие на
размера на шрифта на текста с разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, е неправилен,
тъй като въпросната разпоредба е в сила от 23.07.2014 г., а процесният
договор е сключен на 31.05.2014 г., т.е. преди влизането в сила на тази
разпоредба. Клаузите му са изписани по ясен и разбираем начин. Моли съдът да
вземе под внимание, че ЗПК е приет през 2010 г. с цел да се извърши
транспониране на Директирва 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски
кредити. Държавите членки не следвало да запазят или въведат национални
разпоредби, различни от предвидените в Директивата, което не било сторено от
българския законодател, тъй като той е въвел допълнително изискване към
договорите за потребителски кредит – всички елементи на договора да се
представят с еднакъв по вид формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Шрифтовете
от различните семейства за един и същи размер изглеждат визуално по различен
начин, поради което не може да се определи на пръв поглед размерът на шрифта.
Моли за отмяна на обжалваното решение и вместо това да се постанови друго, с
което предявените искове да бъдат уважени, а в условията на евентуалното
отхвърляне на установителните искове да бъдат уважени
осъдителните такива срещу ответника. Претендира разноски.
Въззиваемата страна П.С.И., ЕГН: **********,
с адрес ***, чрез назначения особен представител адв.
М.С. ***, със съдебен адрес ***, в законоустановения
двуседмичен срок е подала отговор, с който счита въззивната жалба за
неоснователна В Директирва 2008/48/ЕО от 23.04.2008
г. съществува изискване цялата необходима на потребителя информация да бъде
представена кратко и ясно. Това изискване намирало място в разпоредбата на чл.
10, ал. 1 ЗПК, като поставя допълнителни условия към формата на договора –
всички негови елементи да са представени с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт – не по-малък от 12. Процесният договор бил 8
или 6, което създавало трудност при четенето и разбирането му. Дори и да се
приеме, че не е приложима разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, която е влязла в
сила от 23.07.2014 г., то Директивата е имала действие към момента на
сключването на договора, като районният съд се е позовал на тази директива. Договорът
за потребителския кредит бил сключен на 31.05.2014 г. след обнародването на
изменението на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, като по този начин ищецът се
възползвал от този промеждутък в нарушение на добрите нрави. Дори и да се
приеме, че изменението на чл. 10, ал. 1 ЗПК не е влязло в сила, то текстът в
договора е трудно четлив, поради което същият е нищожен и поради накърняване на
добрите нрави.
Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирана
страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа по същество.
При изпълнение правомощията си по
чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира
обжалваното решение за валидно и допустимо.
Разгледана по същество,
въззивната жалба се явява НЕОСНОВАТЕЛНА.
Фактическата обстановка е
правилно установена от районния съд, поради което настоящата инстанция я
възприема изцяло. На 31.05.2014 г. е бил сключен „БНП Париба
Пърсънъл Файненс” ЕАД и въззиваемия Договор за потребителски кредит №
PLUS-10763468, по силата на който първия отпуснал на втория сумата от
8 000,00 лв. Страните са постигнали съгласие да бъде сключена застраховка
на плащанията, при която застраховката да бъде платена директно на застрахователния
агент „Директ Сървисис”
ЕАД, като застрахователната премия, която е в размер на 1 920,00 лв., е
разделена на равен брой вноски, съответстващи на погасителните месечни вноски
по погасителния план към договора и включени в тях. Кредитополучателят се съгласил
да заплати на кредитора и такса ангажимент, която е в размер на 200,00 лв. В
договора за потребителски кредит страните уговорили, че общият размер на
кредита е 13 764,00 лв., включващ главницата, застраховката, таксата
ангажимент и договорна лихва. Кредитополучателят не е изпълнявал в срок
задължението си за заплащане на погасителните вноски, поради което кредитът бил
обявен за автоматично предсрочно изискуем на основание чл. 5 от Условията към
договора, поради неплащане в срок на две и повече погасителни вноски, считано
от 20.02.2018 г. към която дата е бил падежът на 45-тата погасителна вноска. Това
обстоятелство обаче е ирелевантно към разглеждането
на настоящия казус, защото падежът на последната погасителна вноска е бил
20.05.2019 г., т.е. към момента на разглеждане на делото цялото задължение е
станало изискуемо на общо основание. Признава се от ищеца в исковата молба
факта, че по договора за кредит П.И. е заплатил общо сумата от 9 924,20 лв.,
с която кредитодателят е приел, че са погасени, както
следва: 5 219,36 лв. – договорна лихва и 4 704,84 лв. – главница. На
основание чл. 5 от Условията към договора на ответника била начислена и лихва
за забава в размер на законната лихва върху всяка забавена вноска в размер на
354,12 лв. за периода 06.02.2018 г. до 01.04.2019 г.
На 13.09.2018 г. „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД прехвърлило на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, вземанията по договор за потребителски кредит №
PLUS-10763468/31.05.2014 г. срещу въззиваемия
ответник. Цедентът е упълномощил цесионера
ищец да уведоми длъжника за извършената цесия. По реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД,
ищецът изпратил до ответника 3 уведомителни писма на 17.09.2018 г., на
22.03.2019 г. и на 19.06.2019 г., чрез Български пощи на посочения от ответника
в договора адрес, който съответства на постоянния и настоящия му такъв съгласно
направената в заповедното производство справка в НБД „Население“.
Твърдението на жалбоподателя
относно обстоятелството, че към момента на сключване на договора разпоредбата
на чл. 10, ал. 1 ЗПК не е предвиждала изискване към договорите за потребителски
кредит да бъдат изготвени с еднакъв по вид, формат и размер елементи на шрифт
не по-малък от 12, е основателно. Процесният договор
е сключен на 31.05.2014 г., а измененията са влезли в сила на 23.07.2014 г.
Неоснователно е твърдението на въззиваемия, че кредитодателят е накърнил добрите нрави, тъй като се е
възползвал от промеждутъка от момента на обнародването (22.04.2014 г.) до
влизането на изменението в сила, защото не е доказал умисъл в намерението на
въззивника да се възползва именно от точно този времеви период. Кредитодателят е дружество, като една от основните му
дейности е кредитиране, включително потребителски кредити, в следствие на което
изготвя множество типови договори, които, предвид и практиката на ОС – Русе, са
съществували и преди обнародването на тези изменения. Поради тези съображения
изводът на първостепенния съд за това, че договорът е недействителен поради
неспазване на изискването за шрифт 12 на елементите на договора е неправилен.
Неправилността на извода на
районния съд за приложимост на новата редакция на чл. 10, ал. 1 ЗПК обаче не
променя изхода на делото, тъй като са налице други основания за обявяване
недействителността на договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 22 ЗПК. В Договора е посочено, че освен главницата и договорната лихва се дължат
още и такса за усвояване на кредита, както и застрахователна премия. В
процесния контракт кредиторът се е задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР на заема. Липсва обаче
ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора
ГПР от 19,65% /. В този порядък следва да се посочи, че съобразно разпоредите
на ЗПК, Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената
величина като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В
конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно
посочените обстоятелства липсва. Посочен е лихвен процент по заема – 16,67 %,
/който е фиксиран/, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР
по договора.
Предвид тези изводи въззиваемият ответник дължи на въззивника ищец само чистата
сума по кредита, която е в размер на 8 000 лв. Ищецът е посочил в исковата
молба, а и това се потвърждава от назначената по делото съдебна икономическа
експертиза, че ответникът е направил плащания в размер на 9 924,20 лв.,
което е напълно достатъчно, за да се приеме, че длъжникът е изплатил оставащото
съгласно правилото на чл. 23 ЗПК свое задължение. С оглед изложеното въззивната
жалба следва да се отхвърли като неоснователна, а първоинстанционното решение
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Разноски по производството не
следва да се присъждат, тъй като въззиваемият не е
направил такива, а на въззивника не се дължат.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1131/13.08.2020 г. по гр.д. № 4208/2019 г. на РС – Русе.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1)
2)