РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 23.12.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на четиринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Поля Георгиева,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 1683 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Н.Л.Б. и В.И.Б. срещу Решение № 104072/27.04.2017 г. по гр. дело № 32573/2016 г. на Софийския районен съд, 88. състав, в частта, с което са отхвърлени предявените от въззивниците искове за установяване, че не дължат на „Т.С.“ ЕАД сумата в размер на по една втора част от разликата между 4 430, 59 лева и пълния предявен размер от 10 522, 22 лева – цена за потребена топлинна енергия за имот с адрес София, ж.к. ********, за периода от месец ноември 2010 г. до месец май 2016 г., както и по една втора част от сума в размер на разликата между 1 865, 25 лева и пълния предявен размер от 2 570, 27 лева – лихва за забава за плащане на горната сума за периода 31.10.2010 г. до 31.05.2016 г., като с решението са присъдени и разноски.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Твърди се, че липсвали убедителни писмени доказателства за дължимост на процесните суми. Излагат се доводи, че част от претендираните суми всъщност били задължения за услугата „дялово разпределение“, което не било доказано по основание и размер. Твърди се, че услугата била извършвана от друго лице, участник по делото – третото лице – помагач – „Б.“ ООД, и на него се дължало заплащане на тази услуга. Излагат се доводи, че не било установено въззивниците да се явяват потребители на топлинна енергия, тъй като те били собственици на процесния топлоснабден имот, а за същия било учредено право на ползване на друго лице. Твърди се, че неправилно първоинстанционния съд бил приел, че страните се намират в облигационно отношение помежду си, като се оспорва до процесния имот да е била доставяна топлинна енергия. Правят се възражения за доставяне на некачествена услуга. Твърди се, че задълженията не се установявали и по представените фактури, тъй като не било установено „Т.С.“ ЕАД да е водело редовно счетоводство и поради това чл. 55 ТЗ бил неприложим.  Оспорва се качеството на доказателство на представените от „Т.С.“ ЕАД фактури. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и уважаване на исковете в цялост. Претендират се разноски.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемото дружество – „Т.С.“ ЕАД.

Третото лице-помагач – „Б.“ ООД, не е изразило становище.

Първоинстанционният съд е приел, че между страните съществува облигационно отношение по силата на това, че въззивниците Б. са собственици на жилище, до което се доставя топлинна енергия. Съдът е приел, че техническата експертиза по делото е установила потребление на стойност 10 059, 92 лева, а лихвите за забава за всяка сметка се дължат от 30-ия ден след края на месеца, за който се отнася.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен и допустим иск, поради което същото е допустимо.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ собственик или титуляр на вещно право на ползване в недвижими имот в сграда – етажна собственост, до чийто имот се доставя топлинна енергия от абонатна станция или нейно отклонение, е длъжен да заплаща доставената до имота му енергия.

По настоящото дело е представен от въззивниците Б. (ищци в първоинстанционното производство) акт за продажба на общински имот от 1991 г. (на лист 11 от първоинстанционното дело), с който Н.Л.Б. и В.И.Б. са закупили недвижим имот – апартамент,  с адрес: София, ж.к. „**********. Същото обстоятелство е признато и на стр. 2 от исковата молба (на лист 5 от първоинстанционното дело). По делото липсват доказателства върху имота да е учредено вещно право на ползване, както се твърди във въззивната жалба, следователно потребители са двамата му собственици.

Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че по делото липсвали убедителни доказателства за доставка на топлинна енергия до процесния имот. На лист 61 – 63 от първоинстанционното дело са представени годишни отчети на третото лице – помагач и топлинен счетоводител на сградата, където се намира процесния имот – „Б.“ ООД,съставени на 12.05.2011 г.; 11.05.2012 г.; 10.05.2013 г.; 20.05.2014 г.; 13.05.2015 г.; 10.05.2016 г. Във всички тях е отразено потребление на топлинна енергия от четири радиатора и един водомер за гореща вода. Всички документи са подписани за въззивницата Н.Б., като същите не са оспорени в проведеното пред Софийския районен съд първо по делото съдебно заседание от 31.01.2017 г. Следователно съдът следва да цени тези документи като признание за доставка на топлинна енергия до процесния имот на основание чл. 175 ГПК. Изслушаната пред първоинстанционния съд съдебнотехническа експертиза (на лист 247 – 251 от първоинстанционното дело), която настоящият съдебен състав кредитира като компетентна и базирана на представените по делото първични документи за отчет, установява, че записаните в годишните отчети количества потребена енергия съответстват на задължение в размер на 10 435, 11 лева за главница – цена на доставена топлинна енергия.

Възраженията за некачествена доставка на топлинна енергия, направени от въззивниците, не са конкретизирани с посочване на това кой аспект на качеството на топлинната енергия се оспорва, както и дали възражението се отнася за отоплението на процесния имот или за битовото горещо водоснабдяване. По делото не са събрани и доказателства, които да установяват липса на качествени параметри на доставената енергия.

По отношение на претенцията за цена на услугата „дялово разпределение“, настоящият съдебен състав приема, че посочените по-горе годишни отчети установяват реално извършване на услугата от „Т.С.“ ЕАД, а съгласно чл. 139а, ал. 2 ЗЕ след 2006 г. дяловото разпределение се извършва за сметка на доставчика на топлинна енергия, който може да възложи извършването на услугата на друго лице – както в случая това е направено с третото лице – помагач – „Б.“ ООД. Съгласно
чл. 36, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, приети с Решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г., в сила от 14.01.2008 г., и  чл. 36, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, приети с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Телеграф“ и „19 минути“ от 10.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г., цената на услугата „дялово разпределение“ също се заплаща на „Т.С.“ ЕАД. Цените на услугата са посочени в ценоразписа на лист 30 от първоинстанционното дело, като съответстват на разликата между задължението за топлинна енергия от 10 435, 11 лева и претендираните 10 522, 22 лева (по 24, 86 лева на година).

Доколкото основанието и размера на претенцията за цена на топлинна енергия се установяват от подписаните отчети и заключението на вещото лице по техническата експертиза, то представените счетоводни документи не са необходими за доказване на задължението за заплащане на доставената топлинна енергия.

По претенцията за лихва за забава (чл. 86, ал. 1 ЗЗД):

Съгласно неоспореното в тази част заключение на съдебносчетоводната експертиза (на лист 252 – 261 от първоинстанционното дело), изслушана от първоинстанционния съд, което настоящият съд кредитира като обективно и базирано на изчисления съгласно нормативната уредба на размера на законната лихва, непогасените по давност задължения (за периода след месец 04.2013 г.) за законна лихва възлизат на 682, 51 лева. Съгласно чл. 32, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, приети с Решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г., в сила от 14.01.2008 г. до месец февруари 2014 г. падежът на сметките е на 30-то число на месеца следващ този, за който е издадена сметката, съответно – когато е била получена годишната изравнителна сметка, а съгласно чл. 33 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, приети с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Телеграф“ и „19 минути“ от 10.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г., лихва се дължи върху изравнителните сметки след 30-ия ден от публикуването им в интернет страницата на „Т.С.“ ЕАД.

При определяне на действителния размер на лихвата за забава само върху действително дължимите се от въззивниците Б. суми, съдът следва служебно да разгледа и въпроса за дължимото се обезщетение върху сумите по изравнителните сметка, издадени от „Т.С.“ ЕАД за отоплителните сезони от май 2013 г. до април 2016 г. (три отоплителни сезона, като върху месечните прогнозни сметки въззиваемото дружество не е начислявало лихви). Това е така, доколкото правилата за изпадане на длъжника в забава (чл. 84 ЗЗД) и последиците от нея, включително и възникването на задължение за изплащане на законна лихва само в случаите на изпадане в забава (чл. 86, ал. 1 ЗЗД) са императивни.

Съдът констатира, че първоинстанционният съд е приел, че за задължението по изравнителните сметки, издадени след 14.03.2014 г., когато са влезли в сила нови общи условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна енергия на битови клиенти в София, настъпва след публикуване на фактурата за него на страницата на „Т.С.“ ЕАД в интернет. Настоящият съдебен състав в мнозинството си обаче приема, че клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, одобрени през 2014 г., не обвързват потребителите, тъй като са неравноправни, поради което са нищожни (чл. 146, ал. 1 ЗП във връзка с чл. 143 ЗЗП). Посочените две клаузи установяват, че падежът на месечните (ал. 1) и годишните изравнителни (ал. 2) сметки за топлоенергия настъпва един месец след публикуване на същите на страницата на дружеството в интернет. Това изискване не отговаря на условията за добросъвестността и налага на потребителите прекомерни по тежест задължения, свързани със закупуване на устройство за достъп до интернет (компютър или мобилно устройство) и разходи за доставка на тази услуга, което води до значителни разходи за потребителя. Така се създава неравновесие между разходите на търговеца и потребителя за информирането на последния за наличието на задължения и техния размер, с което се осъществява хипотезата на чл. 143 ЗЗП. Поради това посочените клаузи са неравноправни и падежът на задължението за заплащане на всички сметки за топлинна енергия, платими след влизане в сила на общите условия от 2014 г., не може да се установи въз основа на уговореното между страните.

При това положение е налице липса на уговорка за падеж на задължението и се прилага правилото на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, според което при липса на уговорен падеж длъжникът изпада в забава след покана. По делото няма доказателства да е била изпращана покана на въззивниците Б., поради което претенцията за недължимост на лихви за забава на „Т.С.“ ЕАД след месец февруари 2014 г. е основателна. Съгласно заключението на съдебносчетоводната експертиза тези лихви, начислени върху изравнителните сметки за отоплителни сезони месец май 2013 г. – месец април 2014 г. (издадена на 11.06.2014 г. след влизане в сила на общите условия от 2014 г.); месец май 2014 г. – месец април 2015 г., и месец май 2015 г. – месец април 2016 г.,  възлизат на 484, 52 лева, като дължимия се размер на лихвата при това положение остава само 197, 99 лева върху главниците, начислени за годишните изравнителни сметки за периода от месец март 2013 г. до месец януари 2014 г. (включително).

Следователно предявеният иск за установяване на недължимост на задължения за обезщетение в размер на законната лихва за забава следва да се уважи още и
за разликата от уважения му размер от 1 865, 25 лева до сумата от 2 372, 28 лева
(така като  съдът установява, че дължима се сума за периода е в размер на разликата между двете последни суми в размер на 197, 99 лева), а първоинстанционното решение следва да се потвърди в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата от 2 372, 28 лева до пълния предявен размер от 2 570, 27 лева.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски имат и двете страни по делото – въззивниците Б. – пропорционално на уважената част от исковете, а въззиваемото дружество – „Т.С.“ ЕАД – пропорционално на отхвърлената, съгласно чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК.

Първоинстанционното решение следва да се измени в частта за разноските, доколкото първоинстанционния съд е уважил исковете в по-малък размер от настоящата съдебна инстанция. Цената на предявените пред Софийския районен съд искове е общо 13 092,49 лева, като исковете са уважени за сумата от общо 6 295, 84 лева, или за 48, 08 на сто от предявения си размер, а са отхвърлени за 51, 92 на сто. Пред въззивния съд исковете са уважени за 6 802, 87 лева, или за 51, 96 на сто от предявения си размер, като са отхвърлени за 48, 04 на сто от същия. Това налага присъдените от първоинстанционния съд разноски на ищците да бъдат увеличени чрез умножението им с коефициент 1 ,08 (51, 96 / 48, 08), или да им се присъдят общо
1 328, 07 лева (1 229, 69 лева по коефициент 1, 08), като с настоящото решение им се присъдят още 98, 38 лева, които следва да се заплатят разделно, тъй като солидарността е изключение (чл.121, ал. 1 ЗЗД), или по 49, 19 лева за всеки от тях. Същевременно първоинстанционното решение следва да се отмени частично в частта, с която въззивниците Б. са осъдени да платят на „Т.С.“ ЕАД, като присъдената сума се намали с коефициент 0, 92 (48, 04 / 51, 92), или дължимата се сума на разноските следва да стане 479 лева х 0, 92 = 440, 68 лева, т.е. в тази част първоинстанционното решение следва да се отмени за 38, 32 лева.

Пред въззивната инстанция предмет на обжалване са искове с цена 6 796, 65 лева (предявените пред първоинстанционния съд 13 092, 49 лева минус уважената част от претенцията от 6 295, 84 лева). От тази сума настоящият съд уважава исковете за още 484, 52 лева, или за 7, 46 на сто от размера на обжалваемия интерес, а исковете – предмет на въззивно обжалване, се отхвърлят пред тази инстанция за 92, 54 на сто от обжалвания размер. Пред настоящото производство въззивниците Б. са доказали заплащане на държавни такси в размер на по 30, 50 лева всеки съгласно отбелязаното по-горе за разделната отговорност. От тази сума на всеки от въззивниците следва да се присъдят по 7, 46 на сто, или 2, 28 лева. Доколкото въззивниците са частично освободени от държавни такси с определение от 12.07.2017 г. за сумата от по 55, 42 лева всеки (на лист 17 от в.гр.д. № 10644/2017 г. на СГС, ΙΙ-в състав), въззиваемото дружество – „Т.С.“ ЕАД, следва да бъде осъдено да заплати част от тази държавна такса пропорционално на уважената част от исковете съгласно чл. 78, ал. 6 ГПК. 7, 46 на сто от 55, 42 лева са 4, 13 лева, като доколкото държавната такса се дължи за двама въззивниците, „Т.С.“ ЕАД следва да бъде осъдено да плати по сметка на Софийския градски съд 8, 26 лева.

Пред въззивната инстанция въззиваемата страна – „Т.С.“ ЕАД, претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Същото съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК се дължи за извършено по делото процесуално представителство. Извършените от юрисконсулта на „Т.С.“ ЕАД по делото действия се свеждат до подаване на бланкетна молба с искане за отхвърляне на жалбата и присъждане на разноски, което не представлява действие по процесуално представителство. Затова разноски на дружеството за въззивното производство не следва да се присъждат.

Тъй като цената на предявените искове е под 20 000 лева, според мнозинството от съдебния състав решението не подлежи на касационно обжалване на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 104072/27.04.2017 г. по гр. дело № 32573/2016 г. на Софийския районен съд, 88. състав, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от Н.Л.Б. и В.И.Б. искове за установяване по отношение на „Т.С.“ ЕАД, че всеки от ищците Н.Л.Б., с ЕГН: **********, и В.И.Б., с ЕГН: **********,***, не дължи на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК: *******, с адрес: ***, сума в размер на по 1/2 част от разликата между уважения размер от 1 865, 25 лева (хиляда осемстотин шестдесет и пет лева) до сумата от 2 372, 28 лева (две хиляди триста седемдесет и два лева и 28 стотинки) – законна лихва за забава върху задължение за цена на топлинна енергия (главница), начислена за периода от 31.12.2010 г. до 30.05.2016 г., КАКТО И В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с която Н.Л.Б., с ЕГН: **********, и В.И.Б., с ЕГН: **********,***, са осъдени да платят на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК: *******, с адрес: ***, сума в размер на 38, 32 лева, представляваща  разликата между сумата от 440, 68 лева (четиристотин и четиридесет лева и 68 стотинки) и присъдения размер от 479 лева (четиристотин седемдесет и девет лева) – разноски в първоинстанционното производство, като вместо това

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Н.Л.Б. и В.И.Б. искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване по отношение на „Т.С.“ ЕАД, че всеки от ищците Н.Л.Б., с ЕГН: **********, и В.И.Б., с ЕГН: **********,***, не дължи на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК: *******, с адрес: ***, сума в размер на по 1/2 част от разликата между уважения размер на иска от 1 865, 25 лева (хиляда осемстотин шестдесет и пет лева) и сумата от 2 372, 28 лева (две хиляди триста седемдесет и два лева и 28 стотинки) – законна лихва за забава за плащане на задължение за цена за доставена до имот с адрес: София, ж.к. „Овча купел“, бл. 30, вх. Д, ет. 6, ап. 15, топлинна енергия, начислена за забава в периода от 31.12.2010 г. до 30.05.2016 г.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 104072/27.04.2017 г. по гр. дело № 32573/2016 г. на Софийския районен съд, 88. състав, в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА на основание чл. 87, ал. 1 ГПК „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК: *******, с адрес: ***, да плати на Н.Л.Б., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от още 98, 38 лева (деветдесет и осем лева и 38 стотинки) – разноски в първоинстанционното производство, и сумата от 30, 50 лева (тридесет лева и 50 стотинки) – разноски във въззивното производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 87, ал. 1 ГПК „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК: *******, с адрес: ***, да плати на В.И.Б., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от още 98, 38 лева (деветдесет и осем лева и 38 стотинки) – разноски в първоинстанционното производство, и сумата от 30, 50 лева (тридесет лева и 50 стотинки) – разноски във въззивното производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК: *******, с адрес: ***, да плати по бюджетната сметка на Софийския градски съд сумата от 8, 26 лева (осем лева и 26 стотинки) – държавна такса във въззивното производство.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач – „Б.“ ООД.

Решението e окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2. О.М. Особено мнение на младши съдия Андрей Георгиев по решението по въззивно гражданско дело № 1683 по описа за 2018 г. на Софийския градски съд, IV-в въззивен състав Не съм съгласен с мнението на мнозинството от състава по част от мотивите на решението, а именно по отношение на извода, че клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2 от общите условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна енергия на битови клиенти, относно настъпването на падежа на задълженията след публикуване на сметките за тях в интернет, както и по извода, че решението не подлежи на касационно обжалване. Не намирам, че посочените клаузи водят до дисбаланс между интересите на средния потребител и топлофикационното дружество. Целта на потребителското право е да осигури защита единствено на добросъвестния и информиращ се потребител (така напр. параграфи 49 и 51 от решението на Съда на Европейския съюз по делото на  C‑186/16 Andriciuc; виж и 18 съображение от преамбюла на Директива 2005/29/ЕО относно нелоялните търговски практики и съображение 16 от преамбюла на Директива 1993/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори), съобразявайки неговите финансови, стопански и пазарни възможности и разходите, които той поема за защитата си. В началото на 21. век, когато средностатистическият потребител има възможност да получи достъп до интернет по много начини, като за това ползва не само свое, но и чуждо устройство, намирам, че приемането, че свързването на обявяване на информация в интернет с идея за недостъпност е много трудно да се обоснове. В конкретния случай в интернет се публикуват данни за размер на задълженията на физически лица към търговско дружество. Тези данни обаче не са достъпни единствено в интернет и средностатистическите потребители са наясно, че сметките за топлинна енергия се дължат ежемесечно. Поради това и могат спокойно да проверят на каса на „Т.С.“ ЕАД или друг платежен оператор какъв е размерът на задължението им – те не са ощетени от публикуването на известието за съставената фактура в интернет. От друга страна търговецът представя допълнителна прозрачност на по-голямата част от потребителите си, като им дава възможност да проверяват сметката си и без посещение на физически търговски обект. Определянето на падежа на задължението по датата на публикацията в интернет единствено задължава потребителите да са добросъвестни и да направят тази проверка, която е възможна онлайн без разход на време, или (за онези, които нямат връзка с интернет) – на каса или в търговски обект. Отделно от това в днешно време дори и хора без мобилни устройства могат да си осигурят достъп до интернет, като просто помолят роднина или приятел за достъп. За онези, за които това е невъзможно, както беше посочено по-горе съществува и възможност за проверка на сметките в търговски обект. Следва да се има предвид, че уведомяването по интернет в днешно време е и много по-надеждно от това по традиционната хартиена поща, където пратките се бавят, могат да бъдат откраднати или умишлено унищожени. Напротив, за средния потребител е много по-удобно да може да провери данните онлайн, по всяко време и без да следи пощенската си кутия. Следователно предвидената в общите условия от 2014 г. алтернатива за съобщаване на сметки по-електронен път е много по-щадяща потребителя от предвиденото при по-старите общи условия изискване за известяване с пощенска пратка. Поради това не намирам, че съдът следва да препятства развитието на гражданските отношения чрез използване на възможностите на технологиите и да създава прекомерни изисквания към търговците за съобщаване на информация по пощенски път, при положение, че хората без достъп до интернет (особено в София, на чиято територия единствено оперира дружеството „Т.С.“ ЕАД) са относително малък процент и все повече намаляват. Следователно уреждането на задължение за потребителите да установяват информация в интернет през определен период от време, ако тази информация може да бъде намерена и по друг, физически начин, не съставлява изискване, което нарушава баланса на интересите между потребител и доставчик, а и в никакъв случай не нарушава добросъвестността, доколкото гарантира правата на потребителя в по-голяма степен от алтернативата – изпращане на писмо на хартия. Ето защо приемам, че посочените по-горе клаузи от общите условия на „Т.С.“ ЕАД не са неравноправни. Този мой извод не влияе на крайното ми становище по съществото на спора, тъй като по делото „Т.С.“ ЕАД не е представило доказателства, че е изпълнило задължението си да публикува съдържанието на потребителските фактури в интернет. Особеното ми мнение е единствено по мотивите на съдебния акт, но намирам същото за важно за развитието на правото, поради което и го излагам изрично. На особено мнение съм и относно обжалваемостта на решението по иска за главница, който е с размер над 5 000 лева и като такъв би следвало да подлежи на касационно обжалване, доколкото е налице спор между търговец и потребител. Въпросът е спорен в практиката на ВКС и по него е образувано тълкувателно решение, като подкрепям тезата, че настоящото дело не е търговско.   МЛАДШИ СЪДИЯ: