Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. Добрич, 01.11.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ДОБРИЧ, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ,
ДЕВЕТНАДЕСЕТИ СЪСТАВ, в
публично съдебно заседание на втори октомври две хиляди и деветнадесета година
в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ДЕНИЦА ПЕТКОВА
при секретаря Ирена И., като разгледа
докладваното от районния съдия гражданско
дело № 3769 по описа на ДРС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е образувано по искова молба на „А.за С.В.” ЕАД с ЕИК *** със седалище и адрес
на управление град ***, чрез упълномощения ю.к. К. *** – М., с вх. рег. №***., с която срещу А.М.Х. с ЕГН ********** ***, са
предявени установителни искове по чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК
за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите, предмет на
издадената по ч.гр.д. №2319/2018г. на ДРС заповед по чл. 410 от ГПК №1370 от
04.06.2018г., а именно:
- сумата от
470,05 лева, представляваща главница по договор за паричен заем № ***от
03.01.2014г., сключен между длъжника и „***, като впоследствие вземането по
договора е прехвърлено от страна на кредитора по силата на приложение № 1 от
01.12.2014г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010г. в полза на „А.за С.В.” ООД /правоприемник на който е
заявителят/ на основание чл. 99 от ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението в съда – 01.06.2018г. до окончателното
плащане;
- сумата от 230,35 лева - договорна лихва за
периода от 23.01.2014г. до 29.05.2014г.;
- сумата от 9 лева – такса разходи;
- сумата от
270,49 лева – обезщетение за забава от 24.01.2014г. до подаване на заявлението
– 01.06.2018г.;
Претендират
се сторените разноски в исковото и в заповедното производство.
Претендираните
права произтичат от следните обстоятелства:
По силата
на сключено на 01.12.2014г. Приложение №1 към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г., „***, като цедент е
прехвърлило в полза на ищеца /цесионер/ вземането, което има по сключен на
03.01.2014г. договор за заем с №***срещу ответника. Ответникът е страна по
сключен с цесионера на 03.01.2014г. договор за паричен заем, по силата на който
„***, като кредитодател му е предоставило, в качеството на кредитополучател
паричен заем в размер на 500 лв.
Ответникът се задължил да върне кредита за срок от 21 седмици, т.е. до
29.05.2014г., разсрочено на ежеседмични анюитетни вноски, всяка от които в
размер на 37,62 лв.
А.Х. в
срока на договора не изпълнявал редовно и коректно задълженията си за заплащане
на дължимите вноски. Сумата, която е погасена, е в размер на 125,62 лв., от
която: 36 лв. – такса разходи, 59,67 лв. – договорна лихва и 29,95 лв. – главница.
Крайният
срок на договора е изтекъл преди подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК.
Ответникът
- длъжник по прехвърленото вземане е надлежно уведомен за извършената цесия с
нарочно уведомление от 29.08.2018г., получено лично от него на 31.08.2018г.
Понастоящем
неизпълненото задължение по договора за кредит е както следва: - сумата от
470,05 лева, представляваща главница по договора за паричен заем; - сумата от 230,35 лева - договорна лихва за
периода от 23.01.2014г. до 29.05.2014г. /общият размер на договорната лихва
възлиза на 290,02 лв./; сумата от 9 лева
– такса разходи /за събиране на просрочено вземане/ и сумата от 270,49 лева – обезщетение за забава
от 24.01.2014г. до подаване на заявлението – 01.06.2018г.
Предвид
неизпълнение на поетите от кредитополучателя задължения, по инициатива на ищеца
е образувано заповедно производство - ч.гр.д. № 2319/2018г. по описа на ДРС, по
което в полза на ищеца е издадена Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. Заповедта е връчена при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което за
ищеца е налице правен интерес от провеждане на избраната форма на искова
защита. Моли се за постановяване на положително решение по предявените искове.
В срока по
чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, чрез назначения от съда особен
представител – адв. Й.М. - ДАК, който оспорва исковете. Навежда възражение за
недействителност на процесния договор за кредит: кредитополучателят не е
изписал собственоръчно трите си иемна. Оспорва се ответникът надлежно да е
уведомен за извършената цесия – ищцовото дружество не разполага с валидно
пълномощно от цедента за съобщаване на цесията.
Добричкият районен съд, като прецени
доказателствата по делото и доводите на страните, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
По
заявление на ищеца за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е
образувано ч.гр.д. №2319 по описа за 2018г. на Добричкия районен съд. С
разпореждане от 04.06.2018г. е издадена заповед от същата дата, с която
заявлението е уважено изцяло, като е разпоредено длъжникът А.М.Х. да заплати на
кредитора „А.за С.В.” ЕАД следните суми: - сумата от 470,05 лева,
представляваща главница по договор за паричен заем № ***от 03.01.2014г.,
сключен между длъжника и „***, като впоследствие вземането по договора е
прехвърлено от страна на кредитора по силата на приложение № 1 от 01.12.2014г.
към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
16.11.2010г. в полза на „А.за С.В.” ООД /правоприемник на който е заявителят/
на основание чл. 99 от ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 01.06.2018г. до окончателното плащане; сумата
от 230,35 лева - договорна лихва за периода от 23.01.2014г. до 29.05.2014г.;
сумата от 9 лева – такса разходи и сумата от 270,49 лева – обезщетение за
забава от 24.01.2014г. до подаване на заявлението – 01.06.2018г., както и
разноски в заповедното производство в размер на 25,00 лева държавна такса и
50.00 лева юрисконсултско възнаграждение . Заповедта е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК. С
разпореждане от 13.08.2018г. заповедният съд е указал на заявителя, че може да
предяви иск относно вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата
държавна такса. Съобщението е връчено на 24.08.2018г. Исковата молба е подадена
чрез куриер на дата 21.09.2018г., поради което като допустима, подлежи на
преценка по основателност.
Предявените искове
черпят правното си основание от разпоредбите на чл. 79 ал.1,
предл. 1 от ЗЗД вр. чл. 240 от ЗЗД и чл.
86 от ЗЗД. Исковете са предявени като установителни в срока по чл. 415, ал. 4
от ГПК.
Разпределението на
доказателствената тежест в процеса изисква при предявен положителен
установителен иск с горепосоченото правно основание, ищецът да докаже
възникването на спорното право, а ответникът - фактите, които изключват,
унищожават или погасяват това право. Предвид горепосочената материалноправна норма,
на която се основава присъденото със заповедта вземане, уважаването на иска е
обусловено от наличието на установено от ищеца валидно облигационно
правоотношение между страните по силата на сключен между цесионера и ответника
договор за потребителски кредит, по който цедентът е изправна страна /т.е.
предоставил е уговорената сума/; настъпил падеж за плащането на цялата сума по
него; размера на претендираното обезщетение за забава - главница върху която се
изчислява, период и стойност на лихвения процент. В тежест на ищеца е да
установи и сключването на договор за цесия с твърдяното съдържание, както и
факта на съобщаване на процесния договор за цесия на длъжника от страна на
цедента. Респективно следва ответникът да не е провел успешно доказване за точно
в количествено и времево отношение изпълнение на задължението си за връщане на
заетата сума по договора или наличието на други правопогасяващи обстоятелства.
По делото е представен
договор за паричен заем № ***/03.01.2014 г., ведно с общи условия към него,
сключен между А.М.Х. /заемополучател/ и „*** /кредитор/. По силата на договора
кредиторът е отпуснал на заемополучателя сумата от 500 лв. В чл. 4 от договора
е предвидено, че с подписването на договора заемополучателят удостоверява, че е
получил изцяло и в брой заетата сума.
Срокът за издължаване
на кредита е уговорен за 21 седмици. Установява се от чл. 3, ал.1, т. 5 от
договора, че първата вноска по кредита е следвало да бъде направена в срок до
09.01.2014г., а последната 21-ва падежна дата е била уговорена на 29.05.2014 г.
Размерът на седмичната погасителна вноска е 37,62 лв. Между страните по
договора е бил уговорен фиксиран годишен лихвен процент в размер на 142,05 % и
годишен процент на разходите в размер на 979,23 %. Общата сума, която Х.
следвало да върне е в размер на 790,02 лв. Погасителен план не е представен по
делото.
Видно от приетия като
доказателство по делото рамков договор за покупко-продажба на вземания /цесия/
от 16.11.2010 г. и извлечението от приемо-предавателния протокол към него, се
установява, че кредиторът „Изи Асет Мениджмънт” АД, в качеството му на цедент,
прехвърля на ищеца по делото – „А.за С.В.” ООД /правоприемник на който е
ищецът/, в качеството му на цесионер, процесното вземане към ответника А.Х..
По делото е представено
и пълномощно от цедента, по силата на което цесионерът „А.за С.В.” ЕАД е
упълномощен да уведомява на осн. чл. 99, ал. 3 ЗЗД всички длъжници, по всички
вземания, които са предмет на договора за цесия.
Към
исковата молба ищецът е приложил и уведомление, изходящо от него и адресирано
до ответника, с което на осн. чл. 99 от ЗЗД го уведомява за извършената цесия.
По силата на упълномощаването съобщаването за цесията е направено от стария
кредитор, в съответствие с изискването на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Съгласно
известието за доставяне уведомлението е получено лично от ответника на
31.08.2018г. Съдът не споделя възражението на
особения представител на ответника насочено срещу учредената с пълномощно (л.
17 от делото) от цедента в полза
на цесионера-ищец представителна власт за уведомяване на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземания. На първо
място упълномощителната сделка е едностранен акт на воля
на упълномощителя, като в случая няма изисквания относно формата за
нейната действителност, предвид неформалния характер на самия договор за цесия.
По-важното обаче е, че въпросът дали упълномощителната сделка страда
от порок или не, може да бъде поставян единствено от лицето, чиято воля
отразява тя. В този смисъл длъжникът по цедираното вземане, бидейки
трето за тази сделка лице, не може да се позовава произволно на липса на
съгласие на цедента, както и да предизвиква спорове относно предмета и
обема на представителната власт, без да излага твърдения за извършено плащане
на цедента или цесионера, какъвто е процесният случай.
Единствено при твърдения за извършено плащане длъжникът има правен интерес да
въведе в предмета на спора въпроса за действителността на упълномощителната сделка
между цедент и цесионер. Наред с това съгласно нормата на чл.
42, ал. 2 от ЗЗД сделка, сключена без представителна власт не е нищожна,
доколкото същата може да бъде потвърдена във всеки момент от ненадлежно
представлявания, т.е. тя е висящо недействителна до потвърждаването ѝ от лицето или до прогласяването ѝ за недействителна. И в този смисъл
единствено лицето, което е било ненадлежно представлявано,
т.е. упълномощителят има павен интерес да се позовава на
недействителността ѝ в хода на
процеса.
В обобщение съдът намира, че ответникът е бил надлежно
уведомен по смисъла на чл. 99, ал.4 от ЗЗД за извършената цесия на негови
задължения по договора за заем от 03.01.2014 г., както и че към настоящия
момент титуляр на тези вземания е ищецът.
Макар и да е валидна и да е породила
действието си спрямо длъжника, цесията не е изрично потвърдена от него, поради
което ответникът разполага с всички свои възражения срещу първоначалния си
кредитор.
Крайният срок на договора за кредит е
29.05.2014г., като заявлението по чл. 410 от ГПК е депозирано по пощата
след настъпването му /на 31.05.2018г./.
Видно от
приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от страните, която
съдът кредитира като компетентна и обективно изготвена, по процесния договор за
кредит са извършени плащания в общ размер от 125,62 лв., осчетоводени за
погасяване на задължения, както следва: за разходи за събиране на вземането в
размер на 36 лв., в пълен размер първа и втора седмична вноска с падежи
09.01.2014г. и 16.01.2014г. от по 37,62 лв. или 75,24 лв., и частично 14,38 лв.
– лихва по трета седмична вноска с падеж 23.01.2014г. Липсват твърдения, а и
доказателства за постъпвали други плащания от страна на ответника. Вещото лице
е изготвило справка за начислените законни лихви за неплатените вноски за
периода 24.01.2014г. – 01.06.2018г. в размер на 303,52 лв.
Събраните
по делото доказателства установяват, че между цедента и ответника е възникнала
облигационна връзка по договор за кредит, който попада под приложното поле на
Закона за потребителския кредит – чл. 1, т. 1 от ЗПК. Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя на потребителя кредит под
формата на заем, при който потребителят заплаща стойността на финансовата
услуга чрез извършване на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Заемателят има качеството на „потребител“ по смисъла на чл. 9,
ал. 3 от ЗПК – физическо лице, което при сключването на договор за
потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност, а заемодателят -
„кредитор“ по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК – юридическо лице, което
предоставя потребителски кредит в рамките на своята търговска дейност.
Приложение намира и Законът за защита на потребителите – заемателят отговоря на дефиницията за „потребител” по
смисъла на параграф 13, т. 1 от ДР на ЗЗП;
заемодателят – на дефиницията за „търговец” по смисъла на параграф 13,
т. 2 от ДР на ЗПП; договорът има за предмет предоставяне на финансова услуга,
свързана с дейността на кредитна институция по смисъла на параграф 13, т. 12 от
ДР на ЗЗП; липсва предвиденото в този закон основание за неприложимост. В
случая, съдът служебно следи за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор.
Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни освен ако не
са индивидуално уговорени. Не са индивидуално уговорени клаузите, когато са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено при договори с общи условия.
Съгласно
чл. 11 от ЗПК задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит е
ГПР и ГЛП. По процесния договор ГПР е в размер на 979,23%, а ГЛП е в размер на
142,05 %. Действително, разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с ПМС, е приета след датата на
сключване на договора със ЗИД на ЗПК и е в сила от 23.07.2014г. Към датата на
сключване на договора за кредит (03.01.2014г.) страните са разполагали с
възможността по чл. 9, ал. 1 от ЗЗД свободно да определят съдържанието му, но
само доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави. Санкцията при несъобразяване с тази императивно установена граница е в
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, според който нищожни са договорите, които накърняват
добрите нрави. Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея се договарят
необосновано високи цени, неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект
за облагодетелстване на друг, със сделката се цели недобросъвестна конкуренция,
използва се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно
условие. При преценка дали уговорения размер на договорната лихва противоречи
на добрите нрави, защото значително надхвърля нормалния и справедлив размер на
възнаграждението на кредитора за това, че е предоставил свои парични средства
за ползване от потребителя, както и адекватния размер на всички останали
разходи, които кредиторът е направил, прави и ще реализира като съпътстващи
предоставянето, обслужването и
възстановяването на кредита, но които се заплащат от кредитополучателя,
следва да се отчете характера на договора, неговата цел, задължението на
кредитодателя да предостави договорената сума в уговорения срок и възможността
потребителят да я върне разсрочено и на вноски, макар и с лихва.
В случая по
процесния договор за потребителски кредит на кредотополучателя е предоставена в
заем сума от 500 лева, при уговорен ГЛП в размер на 142,05% и ГПР в размер на
979,23%. Лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на дадената
парична сума. Към датата на сключване на процесния договор като обективен
критерии за преценка дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен принципа на
справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на ответника,
следва да се съобрази размера на законната лихва към този момент, без обаче тя
да се приеме като максимален размер и за възнаградителната лихва. Съдебната
практика приема, че за договори, сключени преди изменението на ЗПК от 2014г., уговорката
за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с
повече от три пъти законната такава /в този смисъл Решение № 378/18.05.2006г.
на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о. и др./. В случая това съотношение не е
налице. Договорената между страните годишна лихва от 142,05% надхвърля
многократно размера на законната такава от 10,04%, при определения от БНБ
основен лихвен процент за 2014г. и 10 пункта надбавка, поради което уговорката
противоречи на добрите нрави и е нищожна. Тези критерии, съотнесени и към
уговорения ГПР, също обосновават нищожност на клаузата, тъй като нарушават
принципа на справедливост и създават условия за неоснователно обогатяване на
ищеца. Фактът, че ищецът е отпуснал кредит, не му предоставя възможност, в отклонение
от принципите на добросъвестност и справедливост по чл. 9 от ЗЗД и чл. 143 и
сл. от ЗЗП.
Дори да се
приема, че в договора за кредит е индивидуално уговорен размерът на договорното
възнаграждение, представляващо дължима договорна лихва, доколкото ответника се
е съгласил с параметрите по кредита, подписвайки, както стандартния европейски
формуляр, така и договора за кредит, то
не са представени доказателства, че на потребителя е връчен погасителен план
/такъв не е приложен и по делото/, от който да е видно каква част от дължимата
месечна вноска е главница и каква част представлява възнаградителна лихва,
представляващо нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК, регламентиращ
задължението на кредитодателя да уреди в договора условията за издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването и пр.
Тази информация е необходима на потребителя, за да може той да вземе
информирано решение и да бъде наясно с конкретните задължения, които поема,
встъпвайки в заемно правоотношение с икономически по-силна страна.
Липсват
доказателства, а и твърдения длъжникът да е получил първоначалния погасителен план.
Непредоставянето на информация относно крайните параметри на заема под формата
на погасителен план води до невъзможност за потребителя да вземе информирано
решение относно сключването на сделката и го поставя в неравностойно положение
спрямо контрагента, което от своя страна противоречи на основния принцип на
добросъвестност, прогласен в чл. 12 от Закона за задълженията и договорите.
Непредставянето на погасителен план съставлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т.
11 от ЗПК, което според чл. 22 от ЗПК прави договора недействителен. Тази
недействителност не е частична, а обхваща целия договор.
Съгласно
чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
От
заключението на вещото лице се изяснява, че кредитополучателят е извършил
плащания за погасяване на дълга в общ размер от 125,62 лв.
Чистата
стойност на договора за кредит съставлява главницата по същия или сумата от 500
лева, при което след приспадане на плащанията по договора в размер на 125,62
лева, то задължението възлиза на 374,38 лева. Върху тази сума под формата на
уважена главница следва да бъде присъдена и законна лихва считано от депозиране
на заявлението в съда - 01.06.2018г. до окончателно изплащане на задължението.
В останалата част до пълния претендиран размер главница от 470,05 лева,
ищцовата претенция следва да бъде отхвърлена.
Претенциите
за установяване дължимост на възнаградителна лихва в размер на 230,35 лева и
такса разходи в размер на 9 лева са неоснователни с оглед разпоредба на чл.23 ЗПК, според която при недействителен договор не се дължат лихви и други разходи
по кредита.
Що се касае
до претенцията за лихва за забава в размер на 270,49 лв., настоящият съдебен
състав намира, че доколкото договорът е нищожен изцяло, недействителна е и
уговорката за дължимост на обезщетението за забава от датата на първата неплатена
вноска. Освен това, с оглед извода за нищожност на договора на основание чл. 22
от ЗПК, за да постави длъжника в забава,
кредиторът следва да поиска връщане на чистата сума по кредита. Към
претендираната от дружеството - ищец дата 24.01.2014г. на ответника все още не
е била предявена претенцията за връщане на главницата по договора за кредит,
така че той не е бил поставена в забава. Такова искане следва да се счита
направено едва с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в
съда на 01.06.2018 г. А след като не е била изпаднала в забава, длъжникът не
дължи обезщетение под формата на мораторна лихва до датата на предявяване на
иска.
Относно
отговорността за разноски:
При този
изход на процеса, ищецът има право да му бъдат присъдени направените разноски
по производството, съразмерно с уважената част от иска, на основание чл. 78 ал.
1 от ГПК, както и разноските в заповедното производство съгласно т. 12 от ТР №
4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, също съразмерно уважената
част на претенцията.
При
съобразяване уважената част от иска, ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца разноски за заповедното производство в общ размер 28,65 лева,
включващи държавна такса от 9,55 лева и юрисконсултско възнаграждение от 19,10
лева.
За исковото производство, разноските, които
ответникът следва да заплати на ищеца, съобразно уважената част от иска, са
общо в размер на 238,79 лева, включващи държавна такса от 66,86 лева, депозит
за особен представител от 114,62 лв. и юрисконсултско
възнаграждение от 57,31 лева.
Така
мотивиран, Добричкият районен съд:
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание на чл. 422, ал. 1 във
връзка с чл. 415, ал.1 от ГПК в отношенията между ищеца „А.за С.В.” ЕАД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление ***
и ответника А.М.Х. с ЕГН **********
***, че ответникът дължи на ищеца сумата от 374,38 лева, представляваща
главница по договор за паричен заем № *** от 03.01.2014г., сключен между
длъжника и „*** като впоследствие вземането по договора е прехвърлено от страна
на кредитора по силата на приложение № 1 от 01.12.2014г. към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г. в полза на „***
/правоприемник на който е заявителят/ на основание чл. 99 от ЗЗД, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
01.06.2018г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №1370 от 04.06.2018 г. по ч.
гр. дело № 2319/2018 г. по описа на Добричкия районен съд, като ОТХВЪРЛЯ иска за
горницата над установения размер от 374,38 лева до предявения от 470,05 лева.
ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание 422, ал. 1 във
връзка с чл. 415, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че А.М.Х. с ЕГН ********** *** дължи на „****.” ЕАД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление ***
следните суми: сумата от 230,35 лева - договорна лихва за периода от 23.01.2014г.
до 29.05.2014г.; сумата от 9 лева – такса разходи и
сумата от 270,49 лева –
обезщетение за забава от 24.01.2014г. до подаване на заявлението – 01.06.2018г.,
за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №1370 от 04.06.2018 г. по ч. гр. дело № 2319/2018 г. по описа на Добричкия
районен съд.
ОСЪЖДА А.М.Х. с ЕГН ********** ***, да заплати
на „А.за С.В.” ЕАД с ЕИК ***със седалище и адрес на управление ***, съдебно – деловодни разноски по
заповедното производство по ч. гр. дело №2319/2018 г. на ДРС в размер на 28,65 лева, и съдебно –
деловодни разноски по настоящото гр. дело №3769/2018 г. на ДРС в размер на 238,79 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
Добричкия окръжен съд в двуседмичен срок от съобщението.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: