Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 31.10.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, IV - Д въззивен състав в публично заседание на тридесети
април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Цветомира Кордоловска
мл.с-я Боряна Петрова
при секретаря Поля Георгиева, като разгледа
докладваното от мл. съдия Петрова в.гр.д.
№ 14275 по описа на СГС за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С решение № 464468 от 06.08.2018г., постановено по
гр.д.№ 4588/2018г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 55-ти състав, е уважен
предявеният от ищеца „К.Ф.Д.П.Л.К.Е.СА“,
чрез „К.Ф.Д.П.Л.К.Е.СА – клонБ.“ иск с
правно основание чл. 55, ал.1, пр.3 от ЗЗД против „Г.Б.“ЕООД за връщане като платената на отпаднало основание
сумата от 17 356,32 лева, изплатена като застрахователно обезщетение по
договор за застраховка по полица № *********/2011г., ведно със законната лихва
от 22.01.2018г. до окончателното плащане.
Ответникът
„Г.Б.“ЕООД е осъден на основание чл.78, ал.1 от ГПК да заплати на ищеца сумата
от 694,25 лева, представляваща съдебно – деловодни разноски пред първа
инстанция.
Недоволнен от така постановеното
решение, ответникът го обжалва в срок с въззивна жалба. Жалбоподателят
поддържа, че решението е неправилно и необосновано, т.к. съдът е направил
грешния извод, че към датата на извършване на процесното плащане страните са
били обвързани от валиден
застрахователен договор, докато такъв не е бил налице. Твърди, че за вземането
е настъпила погасителна давност. Навежда оплакване, че СРС недопустимо в
решението си е изменил правната квалификация на предявения иск, като е преминал
към различна от тази, която е дал първоначално с определението си по чл.140 от ГПК. Ето защо моли въззивият съд да постанови решение, с което да отмени
първоинстанционен съдебен акт, а предявеният иск – да отхвърли като неоснователен.
Въззиваемата
страна, „К.Ф.Д.П.Л.К.Е.СА“, чрез „К.Ф.Д.П.Л.К.Е.СА – клонБ.“, в срока по чл.
263, ал.1 от ГПК е депозирала отговор на въззивната жалба,с който е взела становище по нейната
неоснователност.
Въззивната жалба е подадена в
съответния срок, от легитимирана страна, срещу съдебен акт, който подлежи на
обжалване и като процесуално допустима, следва да се разгледа по същество.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира
решението в обжалваната му част за валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални
норми, за правилното прилагане на които въззивният съд също следи
служебно. По отношение правилността му, по наведените от
въззивника – ищец доводи за неправилност, настоящият състав приема от фактическа страна следното:
Видно от представената застрахователна полица
№********* – л.24 от делото, страните са били обвързани от валидно възникнало
застрахователно правоотношение по договор за имуществено застраховане, по
силата на който ищецът е поел задължение да носи отговорност за непокрити на
ответника вземания, които произтичат от договори за продажба, сключени по време
на действие на този договор. Договорът е сключен за срок от 01.01.2011г. до
31.12.2011г., като по делото не е спорно и от представените доказателства, се
установява, че правата и задълженията по него са на ищеца.
Приложен е документ – платежно нареждане от
06.10.2011г. за извършено от ищеца плащане на сумата 34000 лева на „С.М.“ АД,
понастоящем Г.Б.АД, което удостоверява плащане
на сумата, за което е посочено изрично, че представлява обезщетение по процесната
полица за вземане към „Т.-В.-**“ ООД.
По делото е прието Решение от 22.05.2015г. на РС –
Ботевград по дело № 143/2014г., предмет на което е регресното вземане на
застрахователя срещу „Т.-В.-**“ ООД, произтичащо
от настъпилата по силата на закона суброгация на застрахователя в правата на
застрахованото лице след плащане на застрахователното обезщетение за виновно
неизпълнение на парично задължение на „Т.-В.-**“
ООД към „С.М.“ АД. С решението
предявеният по чл.213 КЗ /отм/ иск е бил уважен.
Представено е съдебно решение от 25.01.2016г. на
Софийски окръжен съд по дело № 584/2015г., произнесъл се по спора след сезирането
му с въззивна жалба от „Т.-В.-**“ ООД, с
което решението на първоинстанционния съд по главния иск е било отменено, а
искът на застрахователното дружество по чл.213 КЗ /отм/ - отхвърлен, като е
прието, че вземането на „С.М.“ АД
срещу „Т.-В.-** ООД“, за което е било
платено обезщетение от „К.СА – клонБ.“ КЧТ, не съществува. С определение от
27.01.2017г. на Софийски апелативен съд по дело № 6151/2016г. е потвърдено
разпореждане на администриращия съд за връщане на касационната жалба срещу
решението на въззивния съд и същото е влязло в сила. Приложена е покана от
ищеца до ответника, връчена на адресата на 23.11.2017г., с която
застрахователното дружество е поканило ответника да върне полученото
застрахователно обезщетение за непогасеното вземане, съществуването на което е
отречено със съдебното решение, в размер на 17356.32 лева. Няма данни за
извършено плащане от „Г.Б.“ ЕООД, а правото на ищеца да получи такова се отрича
изрично от ответника. Поради това,
при така установените факти, съдът намира следното от правна страна:
Съдът е сезиран с иск с правно
основание чл. 55, ал.1, пр.3 от ЗЗД.
Страните не спорят, че има издаден
изпълнителен лист срещу длъжника – ищец и че вземанията по него са събрани от
ДСИ при СРС в рамките на перемирано по смисъла на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК
изпълнително производство.
Спорно за страните се явява обстоятелството, основателно ли е имущественото разместване, което се установява между тях.
При
третия фактически състав на чл. 55, ал.1 от ЗЗД основанието съществува при получаването на
престацията, но след това то е отпаднало с обратна сила. Текстът намира
приложение при унищожаване на договорите поради пороци на волята, при разваляне
на договорите поради неизпълнение, при настъпване на прекратително условие,
когато сделката е сключена при такова условие, и в други подобни случаи. Когато
е извършено изпълнение въз основа на влязло в сила решение, което впоследствие
е отменено по реда на чл. 225, или 231 ГПК, връщането на даденото също се основава на третия
фактически състав на чл. 55, ал.1 от ЗЗД
– така съгласно Постановление № 1 от
28.05.1979 г. Пленум на ВС.
Наведеното
от въззивника възражение, че липсва облигационна връзка между страните към
момента на плащане на процесната сума не следва да бъде обсъждано по същество
от настоящата инстанция, доколкото е направено за пръв път едва с въззивната жалба,
поради което се явява преклудирано.
Що се касае до твърдението на
въззивника, че за вземането е настъпила погасителна давност, съдът намира че
същото е неоснователно. Съгласно т.7 от Постановление № 1 от 1979г, Пленум на
ВС Вземанията, произтичащи от фактическите състави на
неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност. При
третия фактически състав на чл. 55, ал.1 от ЗЗД основанието
е налице към момента на извършване на престацията, поради което тя не може да
се иска обратно, докато то съществува. Затова вземането става изискуемо от деня,
в който отпада основанието, а това е денят когато съдебното решение, с което е
признато че задължението на ищеца по процесната фактура не съществува, е добило
стабилитета си, а именно на 27.01.2017г., когато САС по т.д.№ 6151/2016г. е
потвърдил разпореждането на СОС от 20.09.2016г.за връщане на касационната жалба
на ответника срещу решение от 25.01.2015г. по гр.д.№ 584/2015г. От този момент
тече давността за погасяване на вземането, а исковата молба е депозирана на
22.01.2018г., което изключва възможността давността за него да е изтекла.
Оплакването, че СРС недопустимо в
решението си е изменил правната квалификация на предявения иск, като е преминал
към различна от тази, която е дал първоначално с определението си по чл.140 от ГПК е неоснователно. Съдът е разгледал спора въз основа на заявените от
страните факти в исковата молба и отговора, като се е произнесъл по тях,
постановявайки обосновано съдебния си акт. Подвел е тези факти под правилна
правна кваливификация , дадена с решението, като страните са имали възможността
да се защитават именно по тези факти. По тази причина не са били накърнени
процесуалните права на ответника в процеса, още повече, че той сам не сочи кои доказателства, които го ползват, не са били събрани от СРС поради погрешно
дадена правна квалификация и не ангажира такива пред въззивния съд, както и т.2
от Тълкувателно решение № 1 от 2013г на
ОСГТК предвижда.
Предвид пълното съвпадението в
изводите на двете съдебни инстанции, въззивната жалба на ищеца следва
да бъде оставена без увважение, а решението на Софийският районен съд, като
правилно следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора пред
въззивната инстанция право на разноски има въззиваемата страна, която не
претендира такива и с оглед диспозитивния характер на процеса, не следва да й бъдат
присъждани въззивни разноски.
Доколкото характерът на спора е
търговски, по аргумент от чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, решението не подлежи на
касационен контрол.
Предвид изложените съображения, СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, IV - Д въззивен състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
464468 от
06.08.2018г., постановено по гр.д.№ 4588/2018г. по описа на Софийски районен
съд, ГО, 55-ти
състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, по аргумент от чл.
280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: