№ 17843
гр. София, 06.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 29 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Виктория М. СтаниС.а
при участието на секретаря ВАЛЕНТИНА ВЛ. МИЛОВАНОВА
като разгледа докладваното от Виктория М. СтаниС.а Гражданско дело №
20251110118436 по описа за 2025 година
Производството е по реда на ГПК, част ІІ "Общ исков процес", дял І
"Производство пред първата инстанция".
Образувано е по повод на искова молба вх. № .............. г. на В. С. С., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. С............, срещу „...............“ ООД, ЕИК .............., със
седалище и адрес на управление: гр. С............., с която са предявени за разглеждане при
условията на обективно евентуално съединяване искове с правно основание чл. 26, ал.
4, вр. ал. 1, пр. 1, пр. 2 и 3 ЗЗД, вр. чл. 146 и чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на
клаузата на чл. 9, ал. 2 от сключен помежду им Договор за кредит № .............. г.,
предвиждаща заплащането на такса за „динамично плащане“.
В исковата молба се твърди, че на 28.05.2024 г. между В. С. и „...............“ ООД е
сключен договор за паричен заем № .............. г., по силата на който ответникът е отпуснал на
ищеца заем в размер на 300,00 лева. В клаузата на чл. 9, ал. 2 от договора е посочено, че по
него се ползва услуга „динамично плащане“ при условията на т.7.4 от раздел V от Общите
условия, за което кредитополучателят дължи заплащане на сума в размер на 45,00 лева,
платима разсрочено заедно с погасителните вноски по заема. Оспорва се действителността
на посочената договорна клауза с конкретни съображения за нейната нищожност. Поддържа
се, че същата е неравноправна, тъй като не е индивидуално уговорена и задължава
потребителя да заплати такса за услуга, която реално не е извършена. Сочи се, че оспорената
клауза е уговорена и в нарушение на нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която не се
дължат такси във връзка с усвояване и управление на кредита. Посочва се, че таксата не е
включена при определяне на ГПР по договора, което води до заобикаляне на чл. 19, ал. 4
ЗПК и до вписване на неточен размер на разходите. Твърди се, че в противоречие с добрите
нрави е налице оскъпяване на кредита, целящо единствено обогатяване на кредитора. При
тези съображения се отправя искане към съда за прогласяване на нищожността на клаузата
на чл. 9, ал. ал. 2 от процесния договор, на посочените основания за това. Претендират се
направените по делото разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответника „...............“ ООД, с който оспорва предявените искове като
неоснователни. Посочва, че оспорената договорна клауза не накърнява добрите нрави, тъй
като не е в противоречие с общоприети житейски норми на справедливост и
добросъвестност, доколкото дейността на финансовите институции се осъществява при
регулаторен режим и договор при общи условия. Излага, че принципът за еквивалентност на
насрещните престации на страните е правен такъв, като евентуалното противоречие на
клаузи от договора със същия би обусловило нищожността му поради противоречие със
1
закона, а не с добрите нрави. Поддържа, че при изчисление на ГПР не следва да бъде
включен размерът на таксата по чл. 9, ал. 2 от договора за заем, тъй като същата няма
характер на лихва, такса или друг разход по кредита. Моли за отхвърляне на исковете.
Претендира направените по делото разноски.
Софийски районен съд, I Гражданско отделение, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа
страна следното:
По делото не се спори, а се установява от приетия като писмено доказателство
Договор за кредит № .............. г., че на 28.05.2024 г. между „...............“ ООД – като кредитор,
и В. С. С. – като кредитополучател, е сключен договор за паричен заем по реда на ЗПФУР,
по силата на който кредиторът е поел задължение да предостави на кредитополучателя
паричен заем в размер на сумата 300,00 лева, срещу насрещно задължение на заемателя да я
върне чрез заплащане на 2 броя месечни погасителни вноски, всяка в размер на по 157,50
лева, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ в размер
на 39,78 % и годишен процент на разходите /ГПР/ от 26,63 %, като общата сума, дължима за
връщане от кредитополучателя възлиза на 315,00 лева.
Съгласно чл. 9.1 от договора, при кандидатстването си за кредит кредитоискателят
изрично е заявил желание за Бързо разглеждане на искането му за кредит при условията на
т. 7.3. от раздел V от Общите условия. Паричната сума за Бързото разглеждане на искането
за кредит е в размер на 90.00 лв. и се заплаща на дата 27.06.2024 г.
В чл. 9, ал. 2 от договора е посочено, че при кандидатстването си за кредит
кредитоискателят изрично е заявил желание да ползва Динамично плащане по своя кредит
при условията на т. 7.4. от раздел V от Общите условия. Паричната сума за Динамичното
плащане по кредита е в размер на 45.00 лв. и е дължима на равни части през периода на
кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от погасителния план по
кредита.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени за разглеждане при условията на
обективно евентуално съединяване искове с правно основание чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, пр. 1,
пр. 2 и 3 ЗЗД, вр. чл. 146 и чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 9, ал.
2 от сключен помежду им Договор за кредит № .............. г., предвиждаща заплащането на
такса за „динамично плащане“.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
сключването на процесния договор за заем с посоченото в исковата молба съдържание, че
част от съдържанието на договора е клауза, предвиждаща заплащането на такса за
„динамично плащане“, както и че оспорената клауза на чл. 9, ал. 2 от договора е нищожна на
заявените с исковата молба основания.
В тежест на ответното дружество е да докаже възраженията си, в това число, че
оспорената клауза е съответствие със законовите разпоредби и е индивидуално уговорена.
В разглеждания случай ищецът релевира различни основания за нищожност на клауза
от договор за потребителски кредит. Съгласно практиката на ВКС, която настоящият състав
споделя, когато е предявен иск за прогласяване недействителността на сделка, а в
обстоятелствената част на исковата молба са заявени повече от едно от законовите
основания за недействителност, съдът е длъжен да съобрази, че е сезиран с множество
обективно съединени искове – при един петитум ищецът е заявил множество основания за
прогласяване недействителността на сделката. С оглед на основанията на всеки един от
исковете, същите следва да се разгледат при условията на евентуалност в поредността,
произтичаща от естеството на въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото /в
този смисъл Решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г. по описа на ВКС, III г. о./.
Процесният договор за паричен заем има характеристиките на договор за
потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемателят
има качеството „потребител“ по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 7,
ал. 3 ГПК вменява на съда служебно задължение да следи за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител.
Преценката относно действителността на договора за потребителски кредит следва да
2
се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия
ЗПК, при действието на който е сключен договорът. Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и за търговските сделки.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
Доколкото се касае до договор за потребителски кредит, на първо място съдът следва
да разгледа наведените твърдения за противоречие на разпоредбите на ЗПК.
Настоящият съдебен състав приема, че клаузата на чл. 9, ал. 2 в договора за кредит,
предвиждаща заплащане на такса „динамично плащане“, е нищожна поради противоречието
със закона. Възможността на кредитора да въвежда такси, извън стойността на
договорения размер на заема, е регламентирана в нормата на чл. 10а от ЗПК и е предвидена
за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Налице е изрична
забрана съгласно посочената разпоредба да се изискват такси и комисионни за действия,
свързани с усвояването и управлението на кредита. Настоящият съдебен състав намира, че
услугата, предвидена в чл. 9, ал. 2 от договора, е тясно свързана с изпълнението
/управлението/ на договора за кредит. С нея се цели получаване на допълнително
възнаграждение за кредитодателя срещу осъществяването на иначе типични действия на
кредитора, свързани с управлението на риска, който разход не следва да се възлагат в тежест
на потребителя. Ето защо, съдът намира, че тази клауза е уговорена с цел заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която забранява заплащането на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Освен това
предмет на таксата е бъдеща, а не получена от потребителя услуга. Не е ясно и по какъв
начин е определен размерът й и в какво точно се изразява насрещното поведение на
кредитора. Тъй като услугата, предмет на чл. 9, ал. 2 от договора за кредит, е уговорена с
цел заобикаляне изискванията на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, то договорната клауза, от която
произтича задължението за плащането йот кредитополучателя, е нищожна на основание чл.
21, ал. 1 ЗПК.
На следващо място, следва да се посочи, че с въвеждането на подобен тип такси и
разходи се постига и заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК, според
което при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата. В случая към главницата по кредита се добавят
допълнителни суми, които го оскъпяват за сметка на потребителя. Очевидно подобни такси
прикриват истинската им цел да служат за увеличение на възнаграждението на кредитора за
предоставения заем и да бъдат заобиколени императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
според който ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Добавено към уговореното възнаграждение по
договора, възнаграждението за допълнителната услуга „динамично плащане“ несъмнено
води до различен от посочения в договора ГПР, респ. посоченият в договора е погрешен и
съществува неяснота в компонентите, включени в него, като при включване в ГПР на
таксата по чл. 9, ал. 1 и на тази по чл. 9, ал. 2 от договора се получава ГПР в размер,
надвишаващ регламентирания в закона максимален такъв, което обуславя нищожност на
уговорката за плащане на възнаграждението по оспорената клауза (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК).
При горните мотиви съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл. 26, ал.
4, вр. ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен, поради което не са налице условията за разглеждането
на другите релевирани от ищцата основания за нищожност на договора.
Относно разноските
При този изход на делото право на разноски имат ищецът. В случая, последният
претендира присъждане на сторените по делото разноски за платена държавна такса в
размер на 50,00 лева и платен адвокатски хонорар в размер на 1 200,00 лева, или общо 1
250,00 лева. За посочените разноски са ангажирани доказателства за плащане, поради което
следва да се присъдят в цялост в полза на ищеца.
Мотивиран от горното, Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 29 състав
3
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от В. С. С., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. С............, срещу „...............“ ООД, ЕИК .............., със седалище и адрес
на управление: гр. С............., че клаузата на чл. 9, ал. 2 от Договор за кредит № .............. г.,
предвиждаща заплащането на такса за „Динамично плащане по кредита“, е нищожна
поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „...............“ ООД, ЕИК .............., със седалище и адрес на управление: гр.
С............., да заплати на В. С. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С............, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 1 250,00 лева – сторени разноски по гр. д. №
18436/2025 г. по описа на СРС, I ГО, 29 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4