№ 5978
гр. София, 22.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Здравка И.ова
Членове:Наталия П. Лаловска
Яна Борисова
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Яна Борисова Въззивно гражданско дело №
20221100507272 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20196127 от 08.10.2021 г., постановено по гр.д.№ 13436
по описа на СРС за 2020 г., 120 състав е отхвърлен предявеният от
„Обединена българска банка“ АД иск срещу Е. А. Ц., разгледан по реда на
чл.422 от ГПК, за признаване на установено, че същият му дължи сума в
размер на 448,09 лв. – главница, ведно със законната лихва за периода от
27.05.2016 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 28239/2016
г. по описа на СРС, 120 състав.
Производството по настоящото дело е образувано по повод подадена
въззивна жалба от „Обединена българска банка“ АД срещу решението в
неговата цялост. Жалбоподателят излага оплаквания за неправилност на
решението, като намира решаващият мотив на съда за отхвърляне на иска –
изтекла 3-годишна давност, за неправилен. Сочи, че с подписване на
споразумението, същото променя своя характер, поради което давностният
срок не е тригодишен, приложим при обезщетения по смисъла на чл.221,ал.2
от КТ, а петгодишен. Моли решението да бъде отменено и вместо него да
бъде постановено друго, с което исковата претенция бъде уважена.
В срока за отговор не е постъпил такъв от въззиваемия.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
1
акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
По отношение на правилността на решението, съдът намира следното:
Във въззивното производство остава безспорно, че на 05.10.2012 г.
между страните е било сключено споразумение, по силата на което са се
съгласили ответникът да заплати дължима от него в полза на ищеца сума в
размер на 448,09 лв. – остатък от обезщетение във връзка с наложено
наказание „дисциплинарно уволнение“ и прекратен трудов договор на
основание чл.330,ал.2,т.6 от КТ на три равни месечни вноски, считано от
месец ноември 2012 г. в размер на 149,36 лв. всяка, платима в срок до 5-о
число на съответния месец, срещу задължението на „ОББ“ АД да не
предприема действия по принудително изпълнение срещу длъжника до
05.01.2013 г., в случай, че е налице редовно погасяване на плащанията.
Ищецът поради неплащане на задължението в срок, изпратил покана за
доброволно задължение до длъжника, с което го поканил да изпълни
доброволно в 7-дневен срок, като поканата е изпратена на 15.04.2013 г., т.е.
след крайния срок, уговорен за заплащане на последната вноска от
задължението.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е
подадено на 27.05.2016 г.
Спорът между страните във въззивното производство е изцяло правен и
се концентрира върху това какъв е приложимият давностен срок по
отношение на вземането – специалният 3-годишен или общият 5-годишен, и
същият изтекъл ли е към момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, доколкото изрично възражение за
погасяване по давност е направено от ответника.
Първоинстанционният съд е отхвърлил исковата претенция, като е
приел, че в случая вземането има характер на обезщетение по чл.221,ал.2 от
КТ, поради което спрямо него е приложима кратката тригодишна давност по
смисъла на чл.111,б.“б“ и същата е изтекла на 05.01.2016 г., считано от
05.01.2013 г., т.е. преди датата на подаване на исковата молба, която се счита
за тази на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Съдът споделя изводите на СРС, които намира за правилни, но следва да
се направи необходимото уточнение и допълнение, с оглед оплакванията на
въззивника, изложени във въззивната жалба:
Съгласно чл.221,ал.2 от КТ при дисциплинарно уволнение работникът
или служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си
2
трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово
правоотношение, и в размер на действителните вреди - при срочно трудово
правоотношение.
Със сключеното споразумение на 05.10.2012 г. задължението на
ответника е разсрочено, като практически същият е признал задължението, т.
е. вземането на кредитора по основание и размер.
В разпоредбата на чл.116 от ЗЗД изчерпателно са посочени хипотезите,
при които давностният срок се прекъсва - с признаване на вземането от
длъжника; с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на
помирително производство; ако искът или възражението или искането за
почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се
смята прекъсната; с предприемане на действия за принудително изпълнение.
Прекъсването на давностния срок е такъв юридически факт, с настъпването на
който се заличава юридически периодът от време от възникването на правото
на иск до осъществяването на самия факт и започва да тече нов давностен
срок съгласно чл.117 от ЗЗД. Новият давностен срок, който започва да тече
винаги е идентичен с вече изтеклия – т.е ако теклият преди прекъсването е 3-
годишен, новият също ще бъде тригодишен, няма как да бъде 5-годишен.
Единственото изключение от това правило се предвижда в разпоредбата на
чл.117,ал.2 от ГПК – когато вземането е установено със съдебно решение,
срокът на новата давност е всякога пет години /без значение дали изтеклата
преди това давност е специалната 3-годишна, или общата 5-годишна давност/.
В случая не се касае до съдебно признато вземане, а за извънсъдебно
сключено споразумение между кредитор и длъжник, с което е разсрочено
задължението, т.е. извършено е признание от длъжника, поради което е
налице хипотезата на чл.116,б.“а“ – била е прекъсната изтеклата до този
момент погасителна давност и е започнала да тече нова тригодишна давност,
считано от деня, в който според споразумението вземането е станало
изискуемо. В случая е предвидено, че задължението се разсрочва на три
вноски, платими всяка до 5-о число на месеца, считано от 05.11.2012 г.,
поради което по отношение на всяка отделна вноска започва да тече давност,
считано от деня, следващ датата на настъпването на съответния падеж. Така
за първата вноска давността започва да тече, считано от 06.11.2012 г., за
втората вноска – 06.12.2012 г., а за третата вноска – 06.01.2013 г. След
изтичане на крайния срок за плащане на последната вноска – 05.01.2013 г. до
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК 27.05.2016 г. давностният срок за всички вноски е изтекъл,
поради което правилно първоинстанционният съд е отхвърлил исковата
претенция, с оглед на което решението следва да бъде изцяло потвърдено.
С оглед изхода на спора, право на разноски има въззиваемият, но
същият нито е подал отговор на въззивна жалба, нито е участвал в
проведеното открито съдебно заседание, нито е поискал присъждане на
такива, поради което не следва да му се присъждат разноски.
3
Такава мотивиран, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20196127 от 08.10.2021 г.,
постановено по гр.д.№ 13436 по описа на СРС за 2020 г., 120 състав.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл.280,ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4