Р E Ш Е Н И Е
град
София, 11.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение – брачни състави, II-ри въззивен брачен състав,
в открито съдебно
заседание на единадесети март
две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА
МИЛЕН ЕВТИМОВ
при секретаря
Мариана Ружина, като разгледа
докладваното от съдия ГАЛЯ МИТОВА въззивно гр. дело № 1716 по
описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по реда на
чл. чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № III–139-277534
от 18.11.2019 г., постановено
по гр. дeло № 21081 по
описа за 2018 г., Софийският районен съд, III Гражданско
отделение, 139-ти състав, е признал за установено по предявените
от Р.Х.С., ЕГН **********, и В.Г.И., ЕГН **********, против И.И.Ц.,
ЕГН **********, искове, с правно
основание чл. 52, ал. 2 от Семейния
кодекс (СК), че И.И.Ц.
има вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака й с М.В.И., ЕГН **********,
починал на 06.03.2019 г., в хода на
бракоразводния процес, иницииран с искова молба на последния,
подадена на 29.03.2018 г. Осъдил е И.Ц. да заплати на Р.С. сумата от 1
200.00 лева разноски по делото.
Ответницата И.И.Ц.
(въззивница в
настоящото производство), чрез пълномощник – адвокат А.Т. – САК, е
останала недоволна от така постановеното Решение и го е обжалвала с въззивна
жалба, вх. № 5206888 от 10.12.2019 г. по описа на СРС. В жалбата са
наведени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, като се
поддържа, че не били доказани твърдените с исковата молба брачни провинения на
преживялата съпруга спрямо починалия М.И.. От свидетелските показания се
установило, че приживе ищецът сам е напуснал семейното жилище, а не е бил
изгонен от ответницата, както се твърдяло в исковата молба. Свидетелските
показания на ищцовите свидетели били вторични и непочиващи на преки възприятия;
възпроизвеждали факти, станали им известни от починалия ищец, което ги правело
негодни да установят релевантни за спора обстоятелства. Не било доказано и, че
ответницата с поведението си не е изпълнявала съпружеските си задължения,
установени със СК. Съобразно изложеното моли въззивния съд да отмени обжалвания
съдебен акт и вместо него да постанови друг, с който да отхвърли предявения
иск. Претендира присъждане на разноски.
Ищцата Р.Х.С.
(въззиваема в
настоящото производство ), чрез пълномощник – адвокат З.Н. ***, в срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е депозирала отговор на въззивната жалба, с който
е оспорила същата изцяло по изложените в нея съображения за неправилност
на съдебния акт. Претендира присъждане на разноски за въззивното производство.
Ищецът В.Г.И. (въззиваем
в настоящото производство) в законоустановения срок не е взел становище по
жалбата.
Въззивната жалба
е допустима.
Подадена е в срок, от страна в първоинстанционното производство, имаща правен
интерес от обжалването и е насочена
срещу подлежащ на въззивно обжалване валиден и допустим съдебен акт.
Софийският градски съд, с
оглед обхвата на въззивното обжалване, като прецени доказателствата по делото и
обсъди доводите на страните, намира за установено следното:
Софийският
районен съд бил сезиран с искова молба от 29.03.2018 г., подадена от М.В.И.
срещу И.И.Ц., за прекратяване с развод на брака им, сключен на 19.05.2002 г.,
като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на съпругата. Ищецът твърдял, че
на 25.02.2017 г. претърпял тежка операция с много тежка диагноза -
злокачествено заболяване на левия темпорален лоб. През месец октомври 2017 г.
ответницата го изгонила от семейното им жилище и ищецът бил принуден да живее с
майка си. Правел опити за контакт със съпругата си, но тя не се интересувала от
проблемите му и отказвала да се грижи за него. Не го подпомагала и парично.
Ищецът И. е сочил, че тъй като с ответницата били фактически разделени
по-нататъшното им съжителстване било невъзможно. Между двамата съпрузи нямало
любов, духовна връзка, а взаимното доверие помежду им отдавна било изчезнало.
Петитумът на иска е бил да се прекрати брака като дълбоко и непоправимо
разстроен по вина на ответницата Ц..
В депозирания по
делото писмен отговор ответницата е оспорила иска за прекратяване на брака,
като на свой ред е сочила брачни провинения на съпруга й, поддържайки и
релевирайки искане съдът да постанови, че вина за дълбокото и непоправимо
разстройство на брачната връзка имал ищеца.
Установи се от препис – извлечение от Акт за смърт №
0130 от 07.03.2019 г. съставен от длъжностно лице по гражданското състояние в
град София, Район ”Овча купел“, че на 06.03.2019 г. ищецът М.В.И. е починал.
Доколкото това събитие е настъпило в хода на бракоразводния процес, са
конституирани като страна по делото неговите наследници – майка му Р.Х.С. и
баща му В.Г.И., които са заявили, че поддържат иска, предявен от техния
наследодател срещу съпругата му И.Ц..
При
постановяване на обжалвания съдебен акт Софийският районен съд е приел за
установено, че М.В.И. и И.И.Ц. са сключили граждански брак на 19.05.2002 г. в
град София. Бракът на страните бил прекратен поради смъртта на съпруга в хода
на бракоразводното дело.
Първоинстанционният
съд е допуснал изготвянето на комплексна съдебномедицинска и
съдебнопсихиатрична експертиза (КСМПЕ), чието заключение не е оспорено от страните и съдът
е кредитирал като обективно и компетентно изготвено. От заключението на КСМПЕ
се установило, че първоначалният ищец М.И. по повод на оплаквания от главоболие,
световъртеж, нарушение в зрението с раздвояване на образа, гадене, придружено
от повръщане, след компютърна томография с контраст на главния мозък бил
диагностициран с пространство заемащ процес в лявата голямомозъчна хемисфера,
слепоочно - окципитално (тумор) с изразен компресионно-дислокационен синдром -
изместване надясно на срединни мозъчни структури. Хистологичният резултат установявал
астроцитом III-IV степен. Астроцитомът III-та степен представлявал анапластичен
тумор със средна продължителност на симптомите предоперативно около 15,7 месеца
(по литературни данни). Преживяемостта след оперативно лечение била средно
около 2 години. При първоначалния ищец било проведено оперативно лечение на
25.02.2017 г. с последващи лъче - и химиотерапия двукратно, както и
невро-рентгенологичен мониторинг на развитието на туморния процес. Според
вещите лица от приложените по делото неврологични консултации е видно, че при
ищеца обективно се установявали дислексия, дисграфия и нестабилност при
пробата на Ромберг, без отпадна двигателна симптоматика. В документацията от
неврологични и други клиники и кабинети не била описана груба психична
симптоматика, нито са били предвиждани или провеждани психиатрични консултации
или лечение. Първа психиатрична консултация е осъществена през ноември 2017 г.,
когато в анамнезата било заявено, че М.И. е здрав, но лекарят е поставил
диагноза органично разстройство на личността и поведението и предписал лечение.
Наблюдението от психиатър със същата диагноза продължило до май 2018 г.
Заболяването било с голяма социална значимост, което изисквало постоянни грижи
за тези пациенти. С решения на ТЕЛК от 13.06.2017 г. и 17.05.2018 г. на М.В.И. са
били определени 100% трайно намалена работоспособност за една, а след това и за
две години. При това заболяване се избягвали кофеинсъдържащи напитки и алкохол. Първоначално лечението на пациента е
било като за мозъчен инсулт, а впоследствие е открит туморът. Към ноември 2017
г. е диагностициран с психоорганичен синдром, който се дължал на откритият
тумор при ищеца, а не съставлявал психично разстройство в същинския смисъл. При
изслушването им по реда на чл. 200 ГПК вещите лица са уточнили, че
разположението на тумора било такова, че нямал отношение към поведенческите
реакции. В представената по делото медицинска документация не се съдържали
данни този психоорганичен синдром да е бил драматичен и изразен категорично, че
да са нарушени при ищеца базисните му
психични потребности.
В хода на
съдебното дирене пред първата инстанция били събрани и гласни
доказателствени средства, чрез разпит на свидетелите на ищците – А.Т.П.и М.Д.М.,
както и свидетелите на ответницата – К.Т.П.и А.Г.Н.. Съдът е кредитирал
частично показанията на св. П.(близка на
майката на починалия ищец) относно
непосредствените й възприятия от поведението на съпрузите. Тук е мястото да се
посочи, че са неоснователни оплакванията, наведени с въззивната жалба, че са
кредитирани вторични и непреки доказателствени средства. Свидетелката e имала впечатления за поведението на първоначалния
ищец от момента на раздялата с ответницата, когато той живеел при майка му - от
2017 г. При посещенията си при тях свидетелката е наблюдавала, че
първоначалният ищец страда, че е изоставен от съпругата си. Самата свидетелка никога
не е виждала ответницата Ц. в дома на майката. От показанията на св. М.(приятел на семейството),
се установило, че между съпрузите е имало добри отношения преди болестта на
първоначалния ищец. Това се променило след операцията и завръщането на
последния в семейното жилище, като се стигнало и до конфликт с майката на
ответницата, довел до изгонването му заради грубото му отношение. Свидетелят не
е виждал първоначалния ищец да проявява агресия или да злоупотребява с алкохол.
Този свидетел е установил, че ищецът многократно се опитвал да се свърже с
ответницата. Всички грижи и разноски по време на влошаване на здравословното му
състояние са били поети от майката на ищеца без участието на съпругата му.
Последната, според показанията на свидетеля М., научила за смъртта на съпруга й
от погребалния агент. Свидетелят
М.и майката на първоначалния ищец уредили настаняването на ищеца И. в Хоспис и
помогнали на М.да се пренесе там в последните месеци преди смъртта му.
Съпругата на починалия ищец не го била посещавала в Хосписа. От показанията на
св. П., съседка на страните в с. Посърненци до град Радомир, се установило, че
отношенията между съпрузите са се влошили след операцията на ищеца. Св. П. не
била виждала М.агресивен, но знаела за конфликт между починалия и майката на
ответницата, в който той нападнал тъща си. Ответницата искала да живеят заедно
и след този конфликт в някое от жилищата, които притежавали, но ищецът отказал
и искал да живее в семейното жилище, където живеела и майката на И.. От
показанията на св. Н., кума на съпрузите, се установило, че последните 9-10
години починалият е пиел големи количества алкохол при семейни срещи,
вследствие на което започвал да обижда ответницата и майка й - наричал ги
вещици, аборигенки, сатани. Присъствала е на телефонен разговор на ответницата
с майка й, от който разбрала, че първоначалният ищец е посегнал на тъща си и я
е изгонил от жилището.
Въз основа на
подробно установената доказателствена съвкупност първостепенният съд е намерил,
че брачните отношения на съпрузите приживе са били разстроени и по вина на
починалия ищец. Опора на този извод са били показанията на св. Н. (кума на страните),
за това, че ищецът М.И. злоупотребявал с алкохол и обиждал ответницата и
нейната майка. Това негово поведение съдът е квалифицирал като нарушение на чл.
14 СК, която разпоредба установява задължение за съпрузите за взаимно уважение
и разбирателство, като неизпълнението му е допринесло за разстройство на
брачната връзка. Тази вина на починалия ищец обаче не e предмет
на делото и не обуславя неоснователност на установителния иск по чл. 52, ал. 2 СК. Основателността на иска се обуславя от вината на преживелия съпруг, който e бил ответник по делото. По отношение на брачното
поведение на ответницата И.И.Ц. първоинстанционният съд го е приел за виновно,
обосновавайки, че от края на 2017 г. ответницата е неглижирала починалия ищец.
Изложени са мотиви, че не е установено по безспорен начин по делото дали
първоначалният ищец е бил изгонен от семейното жилище или сам го е напуснал, но
е установено с категоричност, че през време на фактическата раздяла съпругата е
престанала да полага грижи за М.И., както и не го е подпомагала финансово. Дори
в последните месеци от живота му, когато той е бил в хоспис, ответницата не го е
посетила. Установеното поведение приживе на съпругата на починалия ищец,
съставлява очевидно нарушение на брачното задължение за взаимно уважение, грижа
и разбирателство и на принципа за подкрепа между съпрузите (чл. 2, т. 7 СК и
чл. 14 СК), а така също и на задължението за грижа за семейството от всеки от
съпрузите съобразно с неговите възможности, имущество и доходи (чл. 17 СК). Изоставянето
на болния съпруг всякога се определя като брачно провинение. То, бидейки
умишлено, обуславя вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, и е
допринесло за разстройството на брачната връзка. Правилно първостепенният съд е
сочил, че поведението на съпругата не е пропорционален ответ на брачни
провинения на първоначалния ищец. Съществуващите в страната морални норми на
поведение изключват възможността липсата на грижи или на финансово подпомагане
за тежко болен съпруг да бъде оправдано с обиди, които същият съпруг е изричал
спорадично в пияно състояние към съпругата или майка й. Допълнителен аргумент,
изложен от първата инстанция, е бил извлечен от заключението на кредитираната
КСМПЕ, съгласно което промяната в поведението на първоначалния ищец се е
дължала на болестта му, т.е. тя е била извън неговата пряка волева власт. Независимо
от това ответницата, дори и в периода на приближаващата смърт, когато съпругът
й е бил в хоспис, не е показала съответстващо на СК поведение към първоначалния
ищец.
С тези мотиви
първоинстанционният съд е намерил иска за основателен и е признал ответницата
за виновна за дълбокото и непоправимо разстройство на брачната й връзка с
починалия вече ищец М.В.И..
Във въззивната
инстанция не са ангажирани писмени и гласни доказателства, извън обсъдените
събрани в хода на съдебното дирене пред първата инстанция.
Въззивният съд
споделя така установената фактическа обстановка от първоинстанционния съд и
направените въз основа на нея обосновани изводи, като не намира
основания за изграждане на различни изводи въз основа на така приетата
доказателствена съвкупност. Освен това, първоинстанционният съд е събрал всички
поискани от страните, относими и допустими доказателства и е изяснил изцяло
делото от фактическа страна. Въззивният съд препраща към тези доказателства
и изводи, на основание чл. 272 ГПК, правейки ги по този начин част от своя
съдебен акт. Предвид изложените с въззивната жалба оплаквания и на основание
чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд ще следва да изложи и
свои мотиви.
Правилно от
първата инстанция е изяснено, че при сезиране на
съда с искане за произнасяне по вината (както е било в процесния случай преди
смъртта на ищеца в хода на процеса), следва да извърши преценка на брачното
поведение на двамата съпрузи. Съгласно
ППВС № 1/1957 г. (което
не е загубило значението си),
дълбокото разстройство на брака е
налице, когато е разкъсана общността между съпрузите, липсва взаимна любов,
доверие и уважение между тях, липсват взаимопомощ и другарски отношения;
състояние, при което брачната връзка е само формална, без необходимото вътрешно
съдържание.
Докато бракът не бъде прекратен съпрузите са длъжни
да изпълняват произтичащите от него задължения. И при различна степен на вината бракът ще бъде
дълбоко разстроен по вина на двамата съпрузи.
Съгласно т. 6 от ППВС №
5/15.03.1978 г.
по гр. дело № 7/1977 г., важаща и за
действащия СК (чл. 52, ал. 2) (на което правилно се е позовала и въззивницата, но неправилно
интерпретира установените по делото факти) наследниците
на починалия ищец могат да продължат предявения брачен иск, само ако в исковата
молба са изложени обстоятелства, които разкриват дълбокото разстройство на
брака поради виновни брачни нарушения и ищецът изрично е направил искане за
произнасяне по вината. Наследниците на починалия ищец не могат да предявят нови
факти относно дълбокото разстройство и вината на ответника. Вината на починалия
съпруг не е предмет на установяване в производството, продължено от неговите
наследници.
В
конкретния случай първоначалният ищец е посочил в
обстоятелствената част на исковата молба, че ответницата след тежката
операция, която е претърпял поради злокачественото заболяване на левия
темпорален лоб, е престанала да се грижи за него и да се интересува от
проблемите му. Тя не му е помагала и финансово. Ищецът живеел при майка си, а
със съпругата му били фактически разделени. Той е искал от съда да постанови,
че съпругата му имала вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брачната
им връзка.
Гласните
доказателства по делото еднопосочно установяват, че от края на 2017 г. до смъртта на ищеца страните са били
фактически разделени. Доколкото липсва възможност за постановяване на съвместна
вина за разтрогването на брачната връзка, е ирелевантна причината, поради която
е настъпила тази раздяла. Наведените с исковата молба брачни провинения на
въззивницата Ц. касаят нейни укорими бездействия по полагане на грижа за тежко
болния й съпруг, както чрез лични усилия, така и чрез предоставяне на финансова
подкрепа; липса на контакт и елементарно човешко съчувствие относно ”проблемите
му“ (макар, че не е уточнено,
става ясно, че се отнася за здравословните проблеми на съпруга). С категоричност е
установено по делото, че за болния ищец се е грижила до смъртта му не неговата
съпруга, а неговата майка – въззиваемата Р.С., с помощта на свидетеля М..
Майката е поела и разходите за погребението на своя син. Налага се следователно
извода, че в противоречие с изискването на закона, обективирано в чл. 14 СК,
съпружеските отношения между М.И. и И.Ц. са били разстроени дълбоко и
непоправимо към момента на смъртта на съпруга, поради липса на взаимно
уважение, общи грижи за семейството и разбирателство.
Правилно
и съобразно с подробно установената доказателствена съвкупност по делото
първостепенният съд е формирал извод за вина на съпругата и нейното
противобрачно поведение е допринесло за дълбокото за дълбокото и непоправимо
разстройство на брачната връзка с първоначалния ищец. Съгласно цитираното ППВС
№ 1/1957 г.
противобрачното поведение на един от съпрузите не освобождава другия от неговите
собствени съпружески задължения, докато бракът не бъде прекратен, като съпрузите
са длъжни да изпълняват произтичащите от него задължения. В тази връзка следва
да се споделят и мотивите на първостепенния съд в обжалвания съдебен акт, че поведението
на съпругата не е пропорционален ответ на брачни провинения на първоначалния
ищец, защото не е оправдано, съгласно правилата на морала, липсата на грижи или
на финансово подпомагане за тежко болен съпруг да бъде извинено с обиди, които
същият съпруг е изричал спорадично в пияно състояние към съпругата или майка й.
От събраната по
делото доказателствена съвкупност не може да се направи извод, че ответницата е
положила усилия за скрепяване на брачната й връзка с
първоначалния ищец, имайки знание за не многото време живот, което му
остава. Напротив – същата не го е посетила
нито веднъж след като е напуснал семейното жилище през м. октомври 2017 г.; не
е контактувала с него по никакъв начин и не е предоставила средства, необходими
за лечението му. Това нейно брачно поведение безспорно съставлява нарушение на
изискуемото по чл. 17 СК поведение на съпруг. Ето защо и установеното по
несъмнен начин разстройство на брачната връзка не е било временно, само защото
е настъпила смъртта на съпруга, а е било дълбоко и непоправимо към онзи момент.
Допълнително
следва да се обоснове, че брачната вина съставлява субективно отношение на
съпруга към брачните му провинения и техния резултат - дълбокото и непоправимо
разстройство на брака. Конкретиката на
процесния случай сочи на правилно формулиран от първата инстанция и
съответстващ на доказателствената съвкупност по делото извод, че вина за
дълбокото и непоправимо разстройство на брака има ответницата Ц.. Доколкото
същата е престанала да полага грижи за съпруга й приживе и да комуникира с
него, неглижирайки тежкото му здравословно състояние и наложената от това
състояние необходимост от съчувствие, морална подкрепа, закупуване на лекарства
и разходи по настаняване в хоспис, където болният да получи адекватна на
състоянието му специализирана грижа, може да се изведе единствено възможното
заключение, че ответницата има вина за дълбокото и непоправимо разстройството
на брака.
Обстоятелството,
че дълбокото и непоправимо разстройство на брака на страните все пак е
причинено в съвкупност, а не по изключителна вина на съпругата Ц., предвид
спецификата на производството по чл. 52, ал. 2 СК не влече отхвърляне на иска,
както правилно е обосновано и от първоинстанционния съд. Не е необходимо вината
на преживялата съпруга да е изключителна или починалият ищец по иска да няма
вина, тъй като съгласно чл. 52, ал. 3 СК
съдът отхвърля иска, само ако
преживелият съпруг не е виновен за разстройството на брака.
Съобразно
изложеното, като намира първоинстанционното Решение за постановено при
спазване на материалния и процесуалния закон, а поради това и правилно,
Софийският градски съд следва да остави въззивната жалба без уважение, и да
потвърди изцяло обжалвания съдебен акт.
По разноските за въззивното производство.
С
оглед изхода на делото, въззивният
съд оставя без уважение искането на въззивницата И.И.Ц. за присъждане на
разноски по делото.
С оглед изхода на делото, на въззиваемата Р.С.
съобразно списък по чл. 80 ГПК и представен договор за правна защита и
съдействие (л. 19 от въззивното дело), се следват разноски за адвокатско възнаграждение в
доказан размер от 600.00 лева.
Въззиваемият В.И. не е заявил искане за присъждане на
разноски и въззивният съд не се произнася.
Така мотивиран, Софийският градски съд, Гражданско отделение –
брачни състави, II-ри въззивен брачен състав, на основание чл. 271, ал.
1, изр. 1, предл. 1 ГПК.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№
III – 139-277534 от 18.11.2019 г., постановено по
гр. дело № 21081 по описа за 2018 г. на Софийския районен съд, III Гражданско отделение, 139-ти състав.
ОСЪЖДА И.И.Ц., ЕГН **********, да заплати на Р.Х.С., ЕГН **********, сумата от 600.00 (шестстотин) лева – разноски за
въззивното производство.
ОСТАВЯ
без уважение искането на И.И.Ц., ЕГН **********,
за присъждане на разноски за въззивното производство, като
неоснователно.
РЕШЕНИЕТО може
да бъде обжалвано, с
касационна жалба пред Върховния касационен съд, в едномесечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.