№ 103044
гр. София, 21.08.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 53 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и първи август през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ
като разгледа докладваното от КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ Частно
гражданско дело № 20231110139147 по описа за 2023 година
Образувано е по заявление на Ф. ЕООД за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за сумата от 470 лв.,
представляваща задължение, поето по запис на заповед от 10.06.2022 г., която ценна книга е
издадена за обезпечаване на следните задължения по договор за потребителски кредит №
6002917 от 10.06.2022, а именно: заеманата сума, лихви и неустойки.
Съгласно разпоредбата на чл. 417, т. 10, изр. 2 ГПК когато ценната книга
обезпечава вземане, произтичащо от договор, сключен с потребител, към заявлението се
прилага договорът, ако е в писмена форма, заедно с всички негови приложения,
включително приложимите общи условия. Съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК
кредиторът може да поиска издаване на заповед за изпълнение, като по силата на чл. 410, ал.
2 ГПК предметното съдържание на заявлението следва да отговаря на изискванията на чл.
127, ал. 1 ГПК.
Следователно, предявеното със заявлението парично вземане трябва да бъде
очертано с всички правноиндивидуализиращи белези – страни, предмет (основание, период,
вид) и размер, т. е. по отношение на процесното вземане заявлението трябва да отговаря на
изискванията за редовност на исковата молба, като искането за издаване на заповед и
изпълнителен лист следва да се отхвърли в случаите, когато противоречи на закона или
добрите нрави или искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това – арг. чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК.
Целта на тази правна норма е да не допуска в полза на заявителя да се издаде заповед за
изпълнение за вземане, което не може изобщо валидно да възникне (поради противоречието
му с императивни правни норми и/или добрите нрави), тъй като проверката дали подобно
вземане е спорно или не между страните (каквато е основната цел на заповедното
производство) би била лишена от смисъл. С изменението на т. 10 на чл. 417 ГПК, с което е
добавено изискването към заявителя да представи сключения с потребителя договор за
кредит, законодателят въвежда изискване за извършване на проверка от съда както на
1
редовността на ценната книга от външна страна, така и на каузалнотоо правоотношение, за
обезпечение на което е издадена /в противен случай изискването за представяне на тези
документи към заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист въз
основа на запис на заповед би било лишено от смисъл/.
По своето естество и правна природа записът на заповед и менителницата служат
на търговския оборот и са абсолютни търговски сделки. Те имат съвсем различно
предназначение и функция в търговския оборот. В сферата на защита на потребителите
обаче тяхното използване води до засягане значително на ефективната защита на
потребителя. Нещо повече, то води до нарушаване на принципа за справедлив процес,
защото единствената им цел е да се заобиколят специалните императивни норми,
регулиращи материалното правоотношение, което е недопустимо. В този смисъл се
затруднява и съдът при изпълнение на задължението му служебно да следи за
неравноправност на клаузите в потребителските договори.
В този смисъл следва да се съобразят мотивите на Решение от 13 септември 2018
г., П.К.П., C 176/17, EU:C:2018:711, т. 59 и 61 . В диспозитива на същото решение е
посочено, че Член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, трябва да се тълкува в
смисъл, че не допуска национална правна уредба като тази по главното производство,
позволяваща издаването на заповед за изпълнение по редовен запис на заповед, с който е
обезпечено вземане по договор за потребителски кредит, когато сезираният със заявление за
издаване на заповед за изпълнение съд не е компетентен да провери евентуално
неравноправния характер на клаузите по този договор, тъй като правилата за упражняване
на правото на възражение срещу такава заповед не позволяват да се осигури зачитането на
правата, които потребителят черпи от тази директива.
В този аспект следва да се приема, че съдът има служебно задължение да изиска
договора и да го провери за съответствието с изискванията на правилата за защита на
потребителя, предвидени в закона.
В този смисъл изрично Решение от 7.11.2019 г. по съединени дела C‑419/18 и
C‑483/18 на СЕС, с което се приема, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от
Директива 93/13, както и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в
смисъл, че ако при обстоятелства като разглежданите в главните производства национална
юрисдикция изпитва сериозни съмнения в основателността на искане, обосновано със запис
на заповед, който е предназначен за обезпечаване на произтичащото от договор за
потребителски кредит вземане, и ако този запис първоначално е издаден бланково от
издателя и впоследствие е попълнен от поемателя, националната юрисдикцията трябва
служебно да провери дали направените между страните уговорки са неравноправни, и в това
отношение може да изиска от продавача или доставчика да представи документа, в който са
записани тези уговорки, така че посочената юрисдикция да може да се увери, че правата,
които потребителите черпят от тези директиви, са спазени.
В тази връзка следва да се посочи, че съдът по настоящото дело е изискал
2
договора за кредит от заявителя, вземания по който са обезпечени с процесния запис на
заповед. В този смисълс заявителя е представил договор за потребителски кредит №
6002917 от 10.06.2022, като видно от чл. 12 от договора за вземанията по договора може
да се издаде зцапис на зцаповед за сума вкюлчаваща заеманата сума, лихви и
неустойки, увеличена с 30 %.
Ето защо в случая съдът следва да прецени дали обезпечените с документа
вземания, за които е издадена ценната книга, въз основа на която се иска издаване на
заповед за изпълнение и изпълнителен лист, са действителни, по който въпрос съдът намира
следното:
Видно от договора е предоставен кредит в размер на 200 лв. , при лихва 32 % и
ГПР 31, 18 %., като същия следва да се върне в период от 7 месеца.
На първо място следва да се констатира, че разпоредбата на чл. 12 в частта, в
която придвижа увеличение на обезпечението с 30 % е впротиворчие с добрите нрави,
поради което и абсолютно нищожна.
Видно от погасителния план обаче е включена и неустойка в размер на 138, 95 лв.
за недадено обезпечение в 7 дневен срок съгласно условията по чл. 11 от договора.
При изчислението на ГПР обаче тази неустойка не е включена като разход по
кредита, видно от чл. 3.
От формулировката на чл. 3 от договора като е посочен ксамо процент ГПР, но не
са посочени разходите които са взети в предвид се нарушава изискванията на правото на ЕС
в този смисъл - Решение от 20 септември 2018 г. по дело C‑448/17
66 Следва да се добави, че на непосочването на ГПР в договор за кредит
трябва да се приравни ситуация като тази по главното производство, в която договорът
съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да
предоставя необходимите за това изчисляване данни.
67 Всъщност в подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е
напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента
на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат
отражение върху обхвата на задължението му.
При това е налице нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
На следващо място следа да се съобрази дали правилно е посечен ГПР в договора,
тъй като при посочен по – нисък процент на годишните разходи от реалния също е налице
нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
Целта на ГПР следва да се изведе от Съображения 19, 20, от Директива 2008/48,
които гласят следното:
„(19) За да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при
пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за
3
кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на
възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор,
тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите [(ГПР)],
приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в [Е. с.]. […]
(20) Общите разходи по кредита за потребителя следва да включва всички
разходи, включително лихва, комисиони, такси, заплащане за кредитни посредници и
всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора
за кредит, с изключение на нотариални разходи. […]
Съгласно Чл.3 от Директивата, буква ж) „общи разходи по кредита за
потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и
всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с
договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните
разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално
застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на
договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му
при предлаганите условия;
Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/2019 г., в понятието
"общи разходи по кредита за потребителя" се обозначават всички разходи, които
потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на
кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на
кредитора.
Определение от 16.11.10г. по дело С – 76/10 – С., което предвижда ,че Директива
87/102 за потребителския кредит, изменена с Директива 98/7/ЕО /сега директива 2008/48/ЕО/
трябва да се тълкува в смисъл, че позволява на националния съд служебно да прилага
разпоредбите, които транспонират във вътрешното право чл.4 от последната директива и
предвиждат, че непосочване на ГПР в договор за потребителски кредит, предоставеният
кредит се счита за освободен от лихви и разноски. ГПР е уреден свръх повелителни норми
на закона – чл.19, ал. 4 ГПК, поради което съдът следи служебно за нейното спазване.
В ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички
разходи, които длъжникът ще направи и, които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В
този смисъл, като не е включил неустойката в общата сума, дължима от потребителя,
кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест
на кредита за длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи общата сума за
погасяване и годишният процент на разходите, са нищожни.
Съдът намира, че с неустоечната клауза страните са имали намерение да
заобикалят правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и уговорят по-висок размер на разходите по
кредита от нормативно допустимия. Следователно се налага извод, че така уговорената
4
неустойка фактически представлява допълнително възнаграждение, уговорено в полза на
кредитора, наред с уговорената възнаградителна лихва, което безспорно следва да бъде
включено в годишния процент на разходите.
В случая, с разглежданата неустойка се формира годишен процент на разходите от
80 %, който е значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед
изложеното, задължението по чл. 4, ал. 2 от договора не е свързано с неизпълнението на
договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който не е включен в
годишния процент на разходите, нито в общата сума на заем, дължима от потребителя към
деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на
разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума, те не
могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и
достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от
договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му.
В случая уговорката за обезпечаване на вземането е задължително условие за
получаване на сумата, доколкото е част от типизираните общи условия на договора, а и
дължимата неустойка поради неизпълнението на това задължение е изначално определена да
се дължи разсрочено, заедно с всяка една от погасителните вноски, като е вкюлчена изрично
в погасителния план към договора. Дължимостта на тази неустойка е свързана с
неизпълнение на задължения, които очевидно са неизпълнили от страна на длъжника, и
имено затова е включена и в погасителния план. Тоест е очевидно известно на кредитора,
че този разход, ще възникне.
Клаузата в договора, с която е предвидено потребителят да дължи неустойка на
кредитора при неосигуряване на обезпечение, е уговорена във вреда на длъжника и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Кредиторът, като професионалист, е длъжен да направи преценка на възможността на
кредитополучателя да върне кредита, съответно да даде надлежно обезпечение на
предоставения му кредит. Предвиждането на санкция за потребителя, ако не осигури
обезпечение, всъщност цели освобождаване на кредитора от изпълнение на задължението
му по чл. 16 от Закона за потребителския кредит и чл. 8 от Директива 2008/48 и е опит за
прехвърляне на същото в отговорност на потребителя. В тежест на кредитора е да проучи
предварително финансовото състояние на потребителя, да изиска обезпечение на
задълженията по договора за кредит най-късно към сключването му и да не допуска
предоставяне на кредити без предварителна оценка на кредитоспособността. Прехвърлянето
на неблагоприятните последиците от неизпълнение на това задължение на кредитора в
патримониума на потребителя е в нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, съгласно която всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. Целта е да се осигури по голяма доходност от
предоставения креди, която е отвъд законовите предели, като това се прикрие като
обезщетение.
Оттук и съдът намира, че дължимата неустойка следва да се включи към ГПР, като не
5
е включена кредитодателя е въвел в заблуждение потребителя и е посочилпо-нисък ГПР от
реалния. В този смисъл Решение от 15 март 2012 г. по дело C-453/10 на СЕС, в което е
посочено че: Търговска практика като разглежданата по делото в главното производство,
състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен
процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Е. парламент и на Съвета от 11 май 2005 година
относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния
пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и
2002/65/ЕО на Е. парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Е. парламент и на
Съвета („Директива за нелоялните търговски практики“), доколкото тя подтиква или е
възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел.
Констатираното нарушение на уредбата изразяващо се в Липсата на разход в
договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК – виж
определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС , както и
решение № 261440 от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 13336/2019 г.,решение № 3321 от
21.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 8029/2021 г.
И тъй като не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. При недействителност на
договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в
цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане
на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски
кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се
приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор. Това би противоречало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния
ЗПК – виж решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на IV г. о. на ВКС,
както и решение № 3432 от 28.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 3194/2022 г., решение №
262416 от 06.04.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 11890/2019 г., решение № 262316 от 06.04.2021
г. на СГС по в. гр. д. № 1799/2020 г.
Следователно заявлението следва да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК до
размера на чистата стойност на кредита. Общия размер на чистата стойност на кредита е
200 лв., като всичко останали лихви, неустойки и разходи по кредита, съответно по
издадената запис на заповед не се дължат от потребителя.
Поради изложеното съдът приема, че посочените по-горе каузални задължения не
6
са възникнали. Следователно не се дължи плащането на тази сума и по менителничния
ефект, издаден за обезпечаването на последните. С оглед на изложеното, съдът намира, че
на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК заявлението в посочената част следва да се отхвърли,
като заповед за изпълнение е издадена само за валидно възникналите задължения за
главница и възнаградителна лихва в общ размер на 200 лв..
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявлението от 13.07.2023 г. на Ф. ЕООД срещу А. Б. Н. за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за
сумата над 200 лв. до 470 лв., представляваща задължение, поето по запис на заповед от
10.6.2022 г.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд
в едноседмичен срок от връчване на препис от него на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7