Р Е Ш Е Н И Е
№ 260126 14.04.2021г. гр.Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, II-ри състав
на шести април две хиляди двадесет и първа година
в публично съдебно заседание, в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
ЧЛЕНОВЕ :
МАРИАНА МАВРОДИЕВА
ВЕСЕЛИНА МИШОВА
Секретар : Катерина Маджова
като разгледа докладваното от съдията-докладчик Златев
въззивно гражданско дело №1145 по описа за 2021г.,
за да се произнесе , взе предвид следното :
Производството е на
основание чл.258 и сл. от ГПК във връзка с чл.234 от КТ и във връзка с чл.79 и
чл.92 от ЗЗД.
Делото е образувано
по повод постъпила в законния 2- седмичен срок по чл.259,
ал.1 от ГПК въззивна жалба от работника -ответник Н.Г.К. ***
против изцяло негативно за него Решение № 260016/04.12.2020г. по гр.д.№ 8/2020г. по описа на РС- Гълъбово, с което е бил осъден да
заплати на бившия си работодател- ищец “Е.-Г.”-АД, *** следните суми, представляващи направени разходи
от Сдружението по повод придобиване на допълнителна квалификация на работника:
сумата от 363 лв. и 479 лв., представляващи обезщетение
за неизпълнение на задължение по договорите между страните;
сумата от 1000 лв. и 3000 лв.- неустойки по договорите за
обучение, ведно със законна лихва и сумата в размер на 470 лв.-разноски по
делото. Жалбоподателят излага съображения за неправилност и незаконосъобразност
на първоинстанционния акт както и, че е постановен
в противоречие с материалния закон. Излага подробни фактически и правни доводи
в подкрепа на тезата си. Не споделя доводите на РС по отношение на направеното
възражение за изтекла давност на претендираните неустойки. Моли настоящия
въззивен състав да отмени обжалвания акт. В този смисъл е и пледоарията на
процесуалния му представител-адвокат по делото. Не претендира разноски в
производството.
В законния 2- седмичен
срок по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен Отговор на въззивната жалба от работодателя-
ищец “Е.-Г.”- АД,
***, в който се сочи, че първоинстанционният съдебен акт е валиден, допустим и
правилен като не страда от пороци. Счита за необосновани и недоказани
твърденията на жалбоподателя. Твърди, че първоинстанционният съд е обсъдил
относимите факти и доказателства към спорното правоотношение. Сочи, че не са
налице уважителни причини за освобождаване от договорна отговорност на
ответника както и, че съдът е мотивирал приложимостта на 3- годишната давност в
съответствие с материалния закон. С
оглед на твърдяното, моли да се отхвърли жалбата на работника и да се потвърди изцяло
атакуваното от него Решение на РС-Гълъбово.
Въззивният съд,
като обсъди оплакванията изложени във в.жалба, взе
предвид направените от страните доводи, прецени събраните пред първата
инстанция доказателства, мотивите на РС и се съобрази с изискванията на закона,
намира за установено следното :
Първоинстанционният
съд е сезиран с осъдителни искове с правно основание по чл.79 от ЗЗД във вр. с чл. 234 от КТ и чл.92 от ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати разходи, направени за придобиване на
допълнителна квалификация и поддържане на същата, произтичащи от Договор № 16/28.10.2014г. и Договор № 48/01.12.2014г. за следните суми: 363,00 лв.-дължимо
обезщетение по т.IV.2 от Договор №16 със
законна лихва върху нея от 07.01.2020 г. до окончателното издължаване;
сумата от 479,00 лв.- дължимо обезщетение от Договор № 48,
ведно със законна лихва, броима от 07.01.2020г. до окончателното изплащане
както и неустойки в размер на 1000 лв. и 3000 лв. по съответните договори и
законна лихва върху тях за периода от 07.01.2020г. до окончателното им издължаване. Претендирани
са разноски по делото. В исковата молба се твърди, че между страните са
сключени два Договора за обучение в курс за придобиване на правоспособност “Заварчик по метода РЕДЗ” с различни модули на обща стойност 2 190 лв. Обучението
се осъществява през времетраенето на трудовото правоотношение по трудов договор
№ 207/22.05.2014г., като стойностите на курсовете са поети от ищеца. Съгласно
клаузите на договорите, обучаващият се задължава да премине курс на обучение за придобиване на допълнителна
квалификация, като е било уговорено работникът да работи в предприятието след
успешно завършване на обучението в рамките на 5 години по всеки един от двата
процесни договора. Ищецът твърди, че като работодател е изпълнил своите договорни
задължения, като е заплатил таксите по обучението, но ответникът- работник не е
изпълнил своите задължения и не се е явил на работа в продължение на три дни
след приключването на курсовете, поради което и със Заповед № 10/24.01.2018
същият е бил дисциплинарно уволнен. Ответникът
е оспорил предявените искове изцяло, счита, че не дължи исковите суми,
тъй като неявяването на работа се дължало на обективна
причина, т.к. същият постъпил за лечение в клиника по гръдна хирургия с
диагноза “пневмоторакс
вляво, белодробен ефизем”. Приложено било оперативно лечение и му е било препоръчена
намалена физическа активност. Налице били наранявания, които били несъвместими
с работата, която следвало да работи. Направено е възражение и за изтекла
давност на претендираните неустойки и обезщетения.
С обжалвания
първоинстанционен акт ответникът е бил осъден да заплати претендираните от
ищеца обезщетения, неустойки и разноски по делото, като се е приело, че същият
не е изпълнил поетото си задължение по двата договора за обучение- да работи
при ищеца по 5 г. от завършване на съответния курс, като не били налице
предпоставките на обективна невъзможност за изпълнение. РС приема, че по делото
не било установено да са възлагани други трудови задължения, извън тези по
трудовия договор и длъжностната характеристика на работника. Съдебномедицинската
експертиза на вещото лице описва категорично състоянието на работника да е в
състояние да изпълнява трудовите си функции, с които е бил натоварен още преди
да претърпи посочените усложнения в здравословното му състояние. Относно
възражението за погасяване поради изтекла 3- годишна давност на вземанията на
ищеца по двата договора, го счита за неоснователно.
При така установената
фактическа обстановка, въззивният съд приема от правна страна, че в.жалба на
въззивника (бивш
работник) се
явява процесуално допустима, подадена е в законния 2- седмичен срок от датата
на връчването на Решението на съответната страна, която има пряк и
непосредствен интерес от обжалваното му, и е подадена чрез надлежния
първоинстанционен РС- Гълъбово, до надлежния настоящ въззивен ОС- Ст.Загора.
Разгледана по
същество в.жалба се явява неоснователна и недоказана, тъй като е безспорно по
делото, че по силата на Трудов договор № 207/22.05.2014г. и Допълнително споразумение № 388/22.04.2015г. към него, между страните е възникнало трудово
правоотношение/ТПО/, като с Договори за придобиване на допълнителна
квалификация № 16/28.10.2014г. и № 48/01.12.2014г. на осн. чл.234 от КТ, страните са постигнали съглашение
работникът да премине курс на обучение за придобиване на правоспособност “Заварчик по метода РЕДЗ”, модули Е1, Е2, Е3, Е4 и Е5, като е било уговорено
всички преки разходи по обучението да бъдат за сметка на работодателя му. Няма
спор между страните по делото и по това, че обучаващото се лице/работник/ е поело
писменото договорно задължение да работи при работодателя за срок до 5 г., считано
от завършване на курса по всеки един от двата договора. Страните са се
съгласили, че при прекратяване на договора или на трудовото правоотношение,
както и при незавършване на курса от страна на работника преди изтичане на
срока, по искане, по вина или по причина на работника, последният дължи на
работодателя всички разходи във връзка с обучението ведно със законна лихва.
Уговорена е и неустойка на обща стойност 4000 лв. Страните по процесните 2
договора за повишаване на квалификацията целят постигането на благоприятни за
тях последици чрез повишаване на равнището, степента, на знанията и уменията на
работника или служителя в рамките на определена професия или специалност, като
обучението за повишаване на квалификацията се осъществява извън рамките на
обичайния трудов процес по предоставяне на работна сила. Минималното
задължително съдържание на договора е определено в нормата на чл.234, ал.2 от КТ, а чл.234, ал.3 от КТ дава възможност на страните по договора да уговарят и
допълнителни условия, свързани със задължението на работника или служителя да работи при
работодателя за определен срок, както и каква отговорност се носи при
неизпълнението на първото условие или при незавършване на обучението. Договорът
по чл.234, ал.1 от КТ има характер на трудов, но що се касае до въпросите
свързани с неговото изпълнение и последиците от това, приложими са общите
правила за договорите и изпълнението, и следва да се приложи гражданския закон/ЗЗД/,
относно отговорността при неизпълнение. В случая гражданскоправните отношения
между страните ,каквито са тези по договора за придобиване на професионална
квалификация се уреждат от разпоредбите на чл.79 и сл.от ЗЗД във вр. с чл.243
от КТ. Задължението на работника/служителя/ по този договор е да работи работата, за която
е придобил квалификацията за срок от 5 г. от датата на успешното завършване на
курса, което е в интерес и на двете страни, и е целта на този вид договори, като
страните са обвързани от валидно трудово правоотношение. Разпоредбата на чл.237
от КТ предвижда, че след завършване на обучението въз основа на договор по реда
на глава 11 от КТ, трудовите отношения между страните се уреждат с трудов
договор или със съответното изменение на трудовия договор. В случая не се спори
това, че договорът между работодателя и работника е прекратен на осн. чл.330, ал.2, т.6 от КТ, като работникът
е дисциплинарно уволнен поради неявяване на работа. Съответно в настоящия
случай работникът не е изпълнил задължението си да продължи работа при стария
си работодател и това е основание ищецът да потърси своята защита по исков ред.
Веднъж закрепена уговорка между страните (относно срока за, който ответникът се е задължил да работи
при ищеца и относно последиците от неизпълнението на това му задължение)
тя има силата на закон за ищеца- работодател и за ответника-
работсник, съгласно чл.20, ал.1 от ЗЗД и за нейното тълкуване важат правилата
на ЗЗД, като на това основание се проявява договорната отговорност на
работника. Той не е изпълнил поетите задължения виновно, като твърдените от
него основания за неявяване на работа в продължение на три последователни работни
дни не могат да се приемат за релевантни в настоящия казус. В подкрепа на това
становище е и заключението на вещото лице по приетата без никакво възражение от
никоя от страните по делото съдебномедицинска експертиза, като не е установено
и доказано по какъвто и да е начин да е било възлагано изпълнението на тежък
физически труд на работника, който би бил противопоказен и несъвместим с
заболяването му. В подкрепа на тази теза е и становището му, че след
преминаване на острия период и следоперативния, лицето може да се върне към обичаойната
си работна среда. В настоящия случай събраните по делото доказателства
категорично сочат, че релевираните от работника нарушения са безспорно налице,
като в тази връзка са неоснователни доводите във въззивната жалба на ответника,
че здравословното му състояние било несъвместимо с работата, която следвало да
работи, както и, че неявяването на работа се дължало на обективна причина.
Отпадането на отговорността възниква, ако възможността на неизпълнението се
дължи на причина, която не може да му се вмени във вина, като правилно в тази
връзка първоинстанционният съд е приел, че е налице основание за работодателя
да реализира отговорност за неизпълнение на задължението на ответника, както й
се претендира в исковата молба. При неизпълнение на това задължение/какъвто е
настоящия случай/, за обучаемия възниква задължение да заплати разходите по
обучението съответно на неизпълнението, изрично посочено в договора, като
санкция за неизпълнението. При определяне на размера на разходи за обучение на
работника, съответстват на неизпълнението, както са уговорили страните да се
формира обезщетението за неизпълнението, които са изрично опоменати в т.2 от
клаузите на всеки един от двата договора между страните. Същите не се явяват
нищожни или прекомерни съобразно настъпилите вреди от неизпълнението, още
повече, че и таксите за обучение са заплатени предварително от страна на ищеца.
Очевидно, точно и безспорно ответникът е поел своето задължение да компенсира
вредите за работодателя си до реалния им размер, съответстващ на неизпълнението
му, под формата на парична неустойка, имаща пряко и непосредствено отношение
към размера на тези разходи, по смисъла на чл.79,ал.1 от ЗЗД, и да възстанови
на работодателя си направените разходи по двете му обучения.
Въззивният съд споделя изцяло аргументите на РС, че в
случая не е настъпила твърдяната от въззивника- работник 3- годишна погасителна
давност за процесните парични вземания, тъй като трудовото правоотношение между страните е било прекратено с влязла в сила
Заповед, считано от 24.01.2018г., а Исковата молба е депозирана в първоинстанционния
РС- Гълъбово с вх.№ от 07.01.2020г., преди да изтече твърдения 3- годишен срок.
Наред с това по делото се установява, че всеки от
2 бр. процесни договори трудовото правоотношение между страните е прекратено от
работодателя на основание чл.330, ал.2, т.6 във вр. с чл.190 от КТ чрез
„дисциплинарно уволнение“, а не „по взаимно съгласие“, поради неявяване на работника
на работа без никаква посочена уважителна причина, от 02.01.2018г. Поради
което, ставайки причина за прекратяване на ТПО с работодателя си, работникът
съзнателно е нарушил поетото договорно задължение към него по р.II, чл.2.5 от Договор №
16/28.10.2014г. и по р. II, чл.2.5 от Договор № 48/01.12.2014г., поради което
и следва да понесе съответната предвидена в тях парична санкция.
Поради гореизложените
мотиви въззивният съд счита, че атакуваното първоинстанционно Решение е
задълбочено, мотивирано, законосъобразно и правилно, че то съответства напълно на
фактическата и правна обстановка по казуса и въз основа на относимите
материалноправни и процесуални правни разпоредби, РС е достигнал до напълно
мотивирано, законосъобразно и правилно свое Решение. Поради което в.жалба се
явява неоснователна и недоказана и следва да се остави без уважение, атакувания
с нея първоинстанционен правораздавателен акт не се явява неправилен и
необоснован, и не следва да бъде отменян за това, а следва да бъде потвърден изцяло
от настоящия въззивен състав, ведно с всички законни последици от това.
На осн. чл.280, ал.3, т.1, пр.1 от ГПК поради ниския
размер на процесните претендирани суми под законовата граница от 5 000
лв., това въззивно съдебно Решение е окончателно и не подлежи на по- нататъшно
касационно обжалване.
Ето защо предвид
гореизложените мотиви и на осн. чл.272 от ГПК във връзка с чл.234 от КТ и във
връзка с чл.79 и чл.92 от ЗЗД, въззивният ОС- Ст.Загора
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение
№ 260016/04.12.2020г. по гр.д.№ 8/2020г. по описа на РС- ***, обл.Старозагорска.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване пред по-горен
съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :