Р Е Ш Е Н И Е №260011
гр.Габрово, 06.10.2020г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ГАБРОВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД в публично съдебно заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Полина Пенкова
ЧЛЕНОВЕ : Кремена Големанова
Ива Димова
при секретаря М.Шаханова, като разгледа докладваното от съдия Големанова в.гр.д. №263 по описа за 2020г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на особения представител на ответника по делото К.Й. Т.против Решение №61/13.03.2020г. по гр.д.№841/2019г. на РС Севлиево, с което е признато за установено по отношение на жалбоподателя, че същият дължи на ищеца Теленор България ЕАД сумата от 185,73лв. главница за предоставени мобилни телефонни услуги за отчетни периоди от 10.12.2016г. до 09.03.2017г., както и сумата от 179,33лв., главница за незаплатени лизингови вноски, ведно със законна лихва за периода от 27.05.2019г. – датата на подаване на заявлението в съда, до изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 28.05.2019г. по ч.гр.д.№544/2019г. по описа на Севлиевски районен съд, жалбоподателката е осъдена да заплати сумата от 385лв. -разноски в заповедното производство и сумата от 585лв. -разноски в първоинстанционното производство.
В жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Неправилно Първоинстанционният съд бил приел представените от ищеца фактури, тъй като същите не сдържали всички необходими реквизити и не били годни да удостоверят доставянето на услугата. По делото нямало представени доказателства,у че ответницата била абонат на услуги на ищеца и че е ползвала мобилно устройство, поради което същата не дължала лизингови вноски за него. Тъй като липсвало правоотношение между страните по делото, то ответницата не дължала и заплащане на услугите. Оспорена била предсрочната изискуемост на дълга, тъй като липсвало изявление на кредитора за упражняване правото за обявяване на предсрочна изискуемост, което да е достигнало до длъжника. Освен това жалбоподателят бил направил и възражение за нищожност на клаузите на ОУ, като неравноправни, нарушаващи правата на потребителите и противоречащи на добрите нрави. Липсвали доказателства, че ищецът реално бил предоставил описаните във фактурите услуги. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да признае за установено по отношение на ищеца, че ответницата не дължи исковите суми. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от ответника по жалбата.
Ответникът по жалбата - ищец по делото оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение и да присъди направените в настоящото производство разноски.
Въззивният съд, като взе предвид събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи, прие за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу акт, подлежащ на обжалване. Предвид на това същата е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
Постановеното от първоинстанционния съд решение е валидно и допустимо.
С процесната искова молба е предявен иск против ответника-жалбоподател да бъде признато за установено, че дължи на ищеца сумата от 185,73лв., представляваща главница за предоставени мобилни телефонни услуги за отчетни периоди от 10.12.2016г. до 09.03.2017г., на основание Договор за мобилни услуги №********* от 06.07.2015г., изменен с допълнително споразумение № ********* към Договор за мобилни услуги от 11.08.2015 г. (за номер **********), Договор за мобилни/фиксирани услуги № ********* от 04.08.2016 г., изменен с Допълнително споразумение № ********* към Договор за мобилни/фиксирани услуги от 08.12.2016г. (за номер **********), Договор за мобилни услуги № ********* от 12.09.2016г. (за номер **********), както и сумата от 179,33лв. - главница за незаплатени лизингови вноски на основание Договор за лизинг от 12.09.2016г. (за устройство Lenovo Vibe S1 Lite Dark Blue) и Договор за лизинг от 11.08.2015г. ( за устройство Samsung Galaxy A 3 Black), за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 28.05.2019г. по ч.гр.д.№544/2019г. по описа на Севлиевски районен съд
С обжалваното предявеният иск е уважен изцяло.
За да постанови решението си районният съд е приел следното :
По делото било установено, че между страните са възникнали облигационни правоотношения
за предоставяне на мобилни услуги и лизингови вещи. Положените от ищцата
подписи върху процесните договори не били оспорени в
хода на процеса, поради което твърденията за липса на облигационно
правоотношение били недоказани. Неоснователни били и възраженията за липса на
приемане на общите условия от страна на ответника, тъй като към всеки договор била
предствена и декларация-съгласие, подписана от
ответника К.Й.Т., съгласно която последната е получила екземпляр от общите
условия на ищцовото дружество и е съгласна с тях. Съгласно заключението на
вещото лице по допуснатата Съдебно – счетоводна
експертиза, ответникът бил заплащал получените услуги преди процесния
период, което съставлявало признание не само за наличие на облигационна връзка,
но и за предоставяне на посочените услуги от страна на ищцовото дружество.
Съгласно заключението на вещото лице, въз основа на сключените договори и
допълнителни споразумения потребените услуги и
месечни лизингови такси през процесния период 10.12.2016г. – 09.03.2017г. са в
размер на сумата 240,30лв., а неизплатените лизингови вноски за получени от
ответника устройства са в размер на 124,76лв., или задължението възлиза в общ
размер на 365,06лв.
Първоинстанционният съд не е възприел възражението
на ответната страна по делото, че клаузите в сключените между страните договори
и допълнителни споразумения уреждащи условията, правата и задълженията на
страните по тях по отношение цената и дължимостта на
предоставяните мобилни и лизингови услуги, са неравноправни или противоречащи
на добрите нрави.
Районният съд приел и приетото
в т.18 от Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014г. по т.д. №4/2013г. на ОСГТК на
ВКС следва да бъде приложено и по отношение на договора за лизинг, макар и да
не е налице изрична разпоредба, аналогична на неприложимата в случая разпоредба
на чл.60, ал.2 ЗКИ, тъй като и при договора за лизинг предсрочната изискуемост
представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а,
ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и представлява
нейно право. По делото не били представени доказателства от страна на ищеца да
е отправено и получено от ответника волеизявление за настъпилата предсрочна
изискуемост по отношение на дължимите лизингови вноски, но тъй като съда да
вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от
значение за спорното право, в настоящият случай дължимите суми са били
разделени на 23месечни вноски, които за всеки един от договорите са падежирани изцяло, то районният съд приел, че исковете
следва да бъдат уважени като падежирани към
приключване на съдебното дирене в производството.
Първоинстанционният съд
счел за неоснователни възраженията, релевирани от
ответника относно нищожност на клаузата за неустойка, тъй като в настоящото
производство, ищецът не бил претендирал начислена неустойка, поради което съдът
не дължал проверка за съответствието и с добрите нрави, съответно за наличие на
неравноправна неустоечна клауза.
Тъй като претендираните суми имат характера на периодични плащания,
то по отношение на тях следва да се приложи кратката давност по чл.111, б.В ЗЗД.
По отношение на възражението за погасителна давност на вземанията на
ищеца, съдът приел, че в случая ищецът претендирал задължения за мобилни услуги
за периода 10.12.2016г. – 09.03.2017г., а заявлението е подадено на
27.05.2019г., т.е. преди изтичане на тригодишния давностен
срок, поради което възражението на ответника било неоснователно. Тези изводи
били приложими и по отношение възражението за изтекла погасителна давност
относно лизинговите вноски, тъй като претендираните падежирани вноски са дължими след м.март на 2017г., поради
което и при подадено заявление през 2019г., не са погасени по давност.
Въззивният съд намира следното :
Ищцовото дружество основава претенцията си на Договор за лизинг от 12.09.2016г. (за устройство Lenovo Vibe S1 Lite Dark Blue) и Договор за лизинг от 11.08.2015г. ( за устройство Samsung Galaxy A 3 Black) и Договор за мобилни услуги №*********/06.07.2015г., изменен с допълнително споразумение №********* към Договор за мобилни услуги от 11.08.2015г. (за номер **********), Договор за мобилни/фиксирани услуги № *********/04.08.2016г., изменен с Допълнително споразумение №********* към Договор за мобилни/фиксирани услуги от 08.12.2016г. (за номер **********), Договор за мобилни услуги №*********/12.09.2016г. (за номер **********). Видно от представените по делото копия от тях същите носят подписите на ответника по делото, поради което възражението на жалбоподателя, че между страните поделото не е налице облигационно правоотношение е неоснователно.
Несъстоятелно е и възражението, че жалбоподателката не е била запозната и не са й били връчени ОУ. Към всеки от процесните договори е приложеното копие от декларация, в която ответницата по делото изрично заявява, че е запозната и е получила копие от ОУ.
Неоснователно е и възражението
Въззивният съд намира възражението, че не е доказано предоставянето от страна на ищеца на съответната услуга за неоснователно. От заключението на изготвената по делото счетоводна експертиза се установява, че на ответницата са предоставени телекомуникационни услуги в съответствие с договореното. Вещото лице установява, че жалбоподателката е извършвала плащания по договорите преди процесния период. Предвид изложеното въззивният съд намира, че по делото е доказано предоставянето от страна на ищеца на договорените услуги. Тъй като жалбоподателката е подписала всички договори за лизинг на устройства и съпровождащите ги документи, то съдът намира, че с подписването им същата е признала факта, че е получила устройствата, поради което възражението на защитника й е неоснователно.
Несъстоятелно е възражението на ответната страна, че издадените фактури са без задължителни реквизити. Напротив същите съответстват изцяло на разпоредбите на ЗСч., действително върху тях липсва подпис на получателя, но съобразно ЗСч, това не е задължителен реквизит.
Съдът намира за основателно възражението на ответника, че няма доказателства ищецът да е съобщил на ответника, че прекратява договора и претендира заплащане на лизинговите вноски оставащи до края на договора. Тези вноски обаче се дължат от ответницата, тъй като към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е настъпил падежа и на вноските дължими след датата на процесните фактури, като по делото липсват доказателства, че същите са заплатени от ответницата.
От заключението на счетоводната експертиза се установява, че през процесния период на жалбоподателката са били предоставени телекомуникационни услуги общо в размер на 240,30лв., а незаплатените лизингови вноски от датата на първата процесна фактура до настъпване на падежа последната вноска са общо в размер на 124,76лв.
Ответната страна е направила възражение за изтекла погасителна давност. Съдът намира, че не е изтекъл погасителния давностен срок. Вземанията на ищеца за предоставени телекомуникационни услуги и лизинговите вноски имат характер на периодично задължение, поради което същите се погасяват с кратката давност по чл.111, б.В ЗЗД, но тъй като процесните фактури са от 2017г., а дължими лизингови вноски има и след това, а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено през 2019г., то към този момент не е изтекла погасителната давност.
Поради изложеното по-горе въззивият съд намира, че предявените искове са основателни и доказани за целия претендиран размер и като ги е уважил първоинстанционния съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
Тъй като жалбоподателят е бил представляван по делото от особен представител, на който не е присъдено възнаграждение за настоящата инстанция и такова не е внесено от ищеца-ответник, то ответника по жалбата следва да бъде осъден да заплати на особения представител възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 160лв.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №61/13.03.2020г. по
гр.д.№841/2019г. на РС Севлиево.
ОСЪЖДА „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Младост, ж.к. „Младост4“, Бизнес парк София, Сграда 6да заплати на адвокат В.Д., с адрес *** сумата от 160лв.(сто и шестдесет лева) - възнаграждение за особен представител пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на осн. чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :