№ 14826
гр. С, 31.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА
при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело №
20231110158069 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба от П. Д. К., ЕГН: **********, с адрес:
гр. С, ж. к. „Л“, ул. „СН“ № 19, ет. 4 против „СК“ ООД, ЕИК: ******, със седалище и адрес
на управление: гр. С, бул. „ЦШ“ № 115Е, ет. 5, представлявано от НПП, с която е предявен
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 467 лева,
представляваща платена без основание сума по нищожен Договор за потребителски кредит
№ 859438/09.05.2023 г., ведно със законна лихва от подаване на искова молба – 23.10.2023 г.
до окончателното й изплащане.
Ищецът твърди, че на 09.05.2023 г. сключил с ответника „СК“ ООД договор за паричен
заем № 859438 за сумата от 1000 лева, при фиксиран ГЛП в размер на 44,50 % и ГПР в
размер на 53,89 %, като общата дължима сума по кредита е в размер на 1075,08 лева.
Посочва, че с чл. 5, ал. 1 от договора е предвидено, че заемателят се задължава да
предостави на кредитора едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или
поръчителството на едно или две физически лица, които да отговарят на определени от
кредитора условия, подробно посочени в исковата молба. Посочва, че не е предоставил
исканите обезпечения, поради което по договора е начислена неустойка в размер на 391,92
лева. Твърди, че изцяло е погасил сумата по процесния договор, а именно сума в общ размер
на 1467 лева, от която 1000 лева за главница, 75,08 лева за възнаградителна лихва и 391,92
лева за неустойка, чрез три плащания в размер 489 лева всяко на 26.06.2023 г., 21.07.2023 и
11.08.2023 г.
Излага подробни съображения в подкрепа на твърденията си, че договорът
противоречи на императивни правни норми. Счита, че не е спазена предвидената от закона
форма съгласно изискването на чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 ЗПК. Счита, че процесният договор е
нищожен на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, доколкото ГПР на същия в размер
на 53,89 % е над максимално допустимия размер. Позовава се и на чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, съгласно който договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в
същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.
1
Излага още, че липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, кои точно
компоненти са включени в него и как се формира, което е в противоречие с разпоредбите на
ЗПК. Поддържа се, че клаузата предвиждаща заплащане на неустойка поради непредставяне
на обезпечение, е в противоречие със ЗПК и Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на съвета. Твърди, че начислената неустойка е нищожна и поради
противоречието й с добрите нрави, както и че същата е неравноправна по смисъла на чл.
143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Твърди, че недействителността на процесния договор обуславя правния
му интерес от завеждане на иск за възстановяване на сумата от 467 лева, представляваща
заплатената от него разлика над стойността на получената в заем сума. По тези и останалите
подробно изложени съображения предявява настоящия иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
предявените искове се оспорват по допустимост и основателност. Ответникът излага
подробни съображения в насока, че ищецът злоупотребява с права, поради това, че е
образувал множество идентични дела срещу него. По същество взема становище за
неоснователност на предявения иск, като твърди, че процесното правоотношение е
действително, за което излага подробни съображения. Излага доводи, че е налице
законосъобразен ГПР и ГЛП, а клаузата за неустойка е действителна и отговаря на
изискванията на ЗПК, както и че същата не противоречи на добрите нрави. Излага подробни
аргументи относно това, че уговорената неустойка не следва да е включена в размера на
ГПР. Сочи, че клаузата за неустойка е ясно и точно формирана, както и че е индивидуално
уговорена между страните, като ищецът е бил достатъчно информиран относно крайния
размер на задължението. В тази връзка оспорва да е налице твърдяната неравноправност на
клаузата за неустойка по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Не оспорва плащането на процесната сума.
По тези и останалите подробно изложени аргументи моли за отхвърляне на иска.
Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, приема от фактическа и правна страна следното:
Не се спори между страните, поради което и с доклада по делото за безспорно в
производството е обявено, че помежду им е сключен Договор за потребителски кредит №
859438/09.05.2023 г. с посоченото в исковата молба съдържание, че ищецът е заплатил на
ответника по Договор за потребителски кредит № 859438/09.05.2023 г. сума в размер на
1467 лева, от която 1000 лева за главница, 75,08 лева за възнаградителна лихва и 391,92 лева
за неустойка.
Съгласно сключения договор ответникът предоставил на ищеца в заем сумата от 1000
лева, ищецът се задължил да я върне до 09.08.2023 г. на вноски при фиксиран ГЛП в размер
на 44,50 % , като общата дължима сума по кредита е в размер на 1075,08 лева. Посочен в
договора е ГПР - 53,89 %. Съгласно чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от договора страните се споразумяват,
че заемателят ще предостави обезпечение на кредита от изрично посочените: безусловна
банкова гаранция или поръчителството, които да отговарят на изчерпателно посочени в
разпоредбата условия. Предвидено е с чл. 11, че при непредоставяне на някое от посочените
обезпечения или същото не отговаря на описаните в чл. 5 условия, ищецът дължи неустойка
в размер на 391,92 лева, платима съгласно погасителния план по договора на вноски.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от Закона за
кредитните институции (ЗКИ), като дружеството има правото да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно
като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и
на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, а сключеният помежду им договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
2
Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем е да върне на падежа
заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на
кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем.
Коментираната неустоечна клауза от договора за заем касае отговорност на потребителя при
неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на
падежа, а на задължението, описано в чл. 5, да предостави обезпечение. Начинът, по който
същата е уговорена обаче сочи, че заемателят всякога ще дължи парична неустойка, ако не
осигури обезпечение съгласно посочените стриктни изисквания. Дължимост на неустойката
ще е налице дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си договорно
задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва.
Следователно, дори и да е удовлетворен интересът на кредитора по договора за заем в срок
да получава главницата и възнаграждението си, той ще има право да получи и допълнително
неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за
заем. Отделно от това, в хипотеза, в която заемателят изпълнява задълженията си за
връщане на заетата сума, кредиторът няма интерес от обезпечение на това задължение, тъй
като то се изпълнява, но и в този случай, уговорената неустойка за непредоставяне на
обезпечение ще се дължи, макар и кредиторът реално да не търпи вреди от това и да не му е
необходимо обезпечение.
Анализът на договорното правоотношение и гореизложените съображения налагат
извод, че с предвиждане на процесната неустойка на практика се цели и се постига
оскъпяване на заема, приложимо във всеки случай предвид уговарянето на реално
непостижими за обикновения потребител условия, неизпълнението на които води до
кумулиране на сумата за неустойка. Поради това съдът намира, че процесната неустойка има
характера на "общ разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
поради което подлежи на съобразяване при изчисление на годишния процент на разходите
съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Доколкото това не е сторено посоченият в договора ГПР не
отговаря на действителния такъв, което води до нарушение на императивното изискване на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като неточното посочване на ГПР е равнозначно
на непосочен ГПР. Макар в тази хипотеза да е без значение дали с включване на
непосочените компоненти ГПР ще е в рамките на размера по чл. 19,ал. 4 ГПК или ще го
надвишава, следва да се посочи, че в случая действителният ГПР очевидно съществено
надвишава петкратния размер на законната лихва. Неточното посочване на ГПР съставлява
неизпълнение на изискването на цитираната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не
изпълнява нейната цел – потребителят да бъде информиран за разходите за кредита и да
направи осъзнат избор да сключи договора с ответника на фона на предлаганите от други
финансови институции условия. В този смисъл е и застъпено в решение от 21.03.2024 г. по
дело С-714/22 г. на СЕС (девети състав) разбиране, че посочването на ГПР, който не отразява
точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на
своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. С посоченото
решение е разяснено и чл. 10, пар. 2, б. "ж" и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се
тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен
процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, б. "ж" от тази директива
разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води до връщане от страна на
съответния потребител единствено на предоставената в заем главница.
По изложените мотиви процесният договор за заем е нищожен на основание – чл. 26,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
относимо към съдържанието му, а именно в него липсва посочване на действителния
годишен процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключването на
договора, съобразно установената методика в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. С
оглед констатираната недействителност на договора за кредит и съгласно чл. 23 ЗПК ищецът
3
дължи връщането само на чистата стойност на заема, т.е. сумата от 1000 лева. Останалата
сума в размер на 467 лева, която ответникът признава, че е получил, но не доказва валидно
правно основание да задържи, дължи да върне на ищеца на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
като платена по нищожен договор.
По изложените съображения предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен в
пълния му предявен размер.
По отговорността на страните за разноски:
Ответникът следва да заплати на ищеца разноските за държавна такса в размер на 50
лева, както и разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева, намалено по
възражение за прекомертност на основание чл. 78, ал. 5 ГПК поради прекомерност от общо
400 лева съгласно представения договор за правна защита и съдействие. При намаляване на
адвокатското възнаграждение съдът не дължи съблюдаване минималните размери по
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед
приетите разрешения с Решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 на СЕС. С посоченото
решение е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС, във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е
длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се отчете като ограничение на
конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС.
Следователно размерите на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като
ориентир, но без да са обвързващи за съда, като уговореното възнаграждение подлежи на
преценка с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и
преди всичко фактическата и правна сложност на делото, от каквато настоящото на практика
е лишено предвид трайно установената практика по подобни договорни клаузи и водените
от адвоката множество дела на този и много други ищци с аналогичен предмет, част от
които са и служебно известни на съда. От друга страна воденото на отделни производства от
ищеца за упражняване на права, които могат да бъдат упражнени с една искова молба и
които са основани на еднакви правни доводи, води до извод, че реализираният от адвоката
труд по настоящото дело е в значително занижен обем.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „СК“ ООД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление: гр. С, бул.
„ЦШ“ № 115Е, ет. 5 да заплати на П. Д. К., ЕГН: **********, с адрес: гр. С, ж. к. „Л“, ул.
„СН“ № 19, ет. 4 на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 467 лева, представляваща
платена без основание сума по нищожен Договор за потребителски кредит №
859438/09.05.2023 г., ведно със законна лихва от подаване на искова молба – 23.10.2023 г.
до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „СК“ ООД, ЕИК: ******, със седалище и
адрес на управление: гр. С, бул. „ЦШ“ № 115Е, ет. 5 да заплати на П. Д. К., ЕГН:
**********, с адрес: гр. С, ж. к. „Л“, ул. „СН“ № 19, ет. 4 сумата от 250 лева – разноски за
производството.
4
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5