№ 397
гр. София, 08.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
Гражданско дело № 20231110112595 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба /уточнена с молба с вх. №
100854/11.04.2023 г./ на **** срещу В. Л. С., с която са предявени установителни искове по
реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК с искане да се признае за установено, че
ответникът дължи на ищеца следните суми за топлоснабден имот, находящ се в ****, с абон.
№ ***, а именно: 1 079.03 лв. – стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.
05.2018 г. до м. 04.2020 г., ведно със законната лихва от 13.10.2022 г. до изплащане на
вземането; 299.26 лв. – мораторна лихва за периода от 31.10.2019 г. до 29.09.2022 г.; 27.59 –
стойност на извършена услуга дялово разпределение през периода от м. 09.2019 г. до м.
06.2020 г., ведно със законната лихва от 13.10.2022 г. до окончателното плащане; 7.06 лв. –
мораторна лихва за периода от 31.10.2019 г. до 29.09.2022 г., за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 55472/2022 г.
по описа на СРС, 85 състав. Претендират се разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Ищецът твърди, че е налице облигационно отношение за продажба на топлинна
енергия за битови нужди с ответника в качеството му на собственик на процесния имот, към
което са приложими общите условия на ищцовото дружество, без да е необходимо
изричното им приемане. Поддържа, че е доставил през исковия период топлинна енергия за
имота, като ответникът не е заплатил дължимата цена, формирана на база прогнозни
месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени от **** по реда за дялово разпределение.
Излага, че ответникът е изпаднал в забава. Претенцията си за стойността на услугата дялово
разпределение основава на клауза от общите условия.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
1
оспорва исковете по основание и размер. Твърди, че е придобил процесния имот след
проведена публична продан по силата на влязло в сила на 16.03.2017 г. постановление за
възлагане, но преди това в полза на **** и **** било учредено право на ползване върху
него от предишния собственик, като тези лица фактически продължили да ползват имота и
през процесния период. Излага, че през исковия период титуляр на партидата е бил именно
****, с оглед на което счита, че именно той е бил страна по договорното правоотношение за
доставка на топлинна енергия и той е ползвал доставяната топлинна енергия, поради което
той дължи заплащането й. Оспорва изравнителните сметки да са му връчвани от ищеца по
реда на чл. 28, ал. 1 от Общите условия, поради което счита, че не е имал възможност да
извърши рекламация в срок. Оспорва дължимостта на претендираните мораторни лихви
върху стойността на доставената топлинна енергия и върху стойността на услугата дялово
разпределение при твърдения, че не е изпаднал в забава, защото фактурите не са му били
връчени. Релевира възражение за изтекла погасителна давност по отношение на главниците
за периода до 13.10.2019 г. и мораторните лихви върху тях. Моли за отхвърляне на исковете.
Претендира разноски.
Третото лице – помагач на страната на ищеца **** изразява становище, че дяловото
разпределение е извършвано законосъобразно, а предявените искове са основателни.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна
страна следното:
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК искове за установяване
дължимост на суми, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 55472/2022 г. по описа на СРС, 85 състав. Исковете са допустими
като предявени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, при наличие на подадено в срок възражение
срещу заповедта и в предметните и субективни предели на заявлението и издадената
заповед по чл. 410 ГПК.
Основателността на исковата претенция с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
153, ал. 1 ЗЕ за цената на доставената топлинна енергия се обуславя от наличието на
следните предпоставки: съществуването на договорни отношения между страните за
доставка на топлинна енергия и реално доставена такава през процесния период, стойността
на която да възлиза на претендираната сума. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК
установяването на горните обстоятелства е в тежест на ищеца.
По правило източник на облигационно договорно правоотношение е договорът. Този
начин на облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна
енергия предвид разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ. Същевременно законът предвижда
хипотеза на договорно обвързване и без наличието на изричен писмен договор, а именно –
когато се касае за топлоснабдена сграда – етажна собственост, всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са
клиенти на топлинна енергия, т.е. те са страни по договорното правоотношение с доставчика
2
/чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В коментираната хипотеза законът приравнява придобиването на право на
собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на
договор с топлопреносното предприятие. Следва да се посочи, че в тази хипотеза липсва
възможност за избор от страна на доставчика срещу кое от тези лица да предяви своята
претенция, а при наличието на учредено върху топлоснабдения имот вещно право на
ползване клиент на топлинна енергия по смисъла на посочената законова разпоредба, респ.
страна в отношенията с топлофикационното дружество, е титулярът на вещното право на
ползване, който съгласно разпоредбата на чл. 57, ал. 1 ЗС е длъжен да плаща разноските,
свързани с ползването на вещта, каквито са и задълженията за топлинна енергия.
В настоящия случай с Определение № 27005/01.08.2023 г. е обявено за безспорно
между страните, че през исковия период ответникът е бил собственик на процесния
топлоснабден имот. От Нотариален акт № 17, том V, рег. № ****, нот. д. № ****/2008 г. на
нотариус ****, с рег. № **** в Регистъра на Нотариалната камара, се установява, че на
29.12.2008 г. **** е учредил в полза на **** вещно право на ползване върху 1/2 ид. ч. от
имота, след което го е дарил на ****, но е запазил за себе си право на ползване върху
другата 1/2 ид. ч. от имота. Следователно правото на собственост на ответника върху
процесния имот, придобито на публична продан, е ограничено от вещното право на
ползване, учредено в полза на тези лица. В Решение № 138/22.12.2020 г. по гр. д. №
345/2020 г. на ВКС, I ГО, е прието, че купувачът от публичната продан придобива
обременената собственост във вида й преди да е била ипотекирана, т. е. ограничените вещни
права, възникнали и вписани преди вписване на ипотеката върху имота в полза на
взискателя, в чиято полза е учредена ипотеката, не се погасяват с извършване на публичната
продан и влизане в сила на постановлението за възлагане, а те следват имота и са
противопоставими на всеки следващ собственик. Представените писмени доказателства не
съдържат данни правото на ползване да е учредено след първата ипотека, поради което не
може да се приеме, че е погасено с извършването на публичната продан. Следователно
ответникът притежава т. нар. „гола собственост“ и докато съществува правото на ползване
за посочените лица, той не би могъл да упражнява правомощието да ползва вещта. В случая
по делото нито се твърди, нито се доказва погасяване съгласно чл. 59 ЗС на вещното право
на ползване на Горанови. Същевременно не са представени доказателства, които да
обосноват извод, че ответникът е сключил с ищцовото дружество писмен договор, по силата
на който да е станал клиент и единствено задължено лице за цената на доставяната в
собствения му имот топлинна енергия. Въпреки че ищецът беше задължен да представи по
делото заявление от ответника за откриване на партида за процесния имот на негово име,
той заяви, че не може да представи такова, от което следва, че такъв документ не
съществува. Обстоятелството, че от м. 03.2019 г. нататък изравнителните сметки и
фактурите са издавани на името на С., не означава, че действително между него и **** е
възникнало договорно отношение, по силата на което той да дължи заплащане на
стойността на доставяната в имота топлинна енергия. Така е, защото договорното
правоотношение възниква по общо съгласие на страните, а не чрез едностранни действия на
едната от тях, а в случая по делото не са ангажирани доказателства ответникът да е
3
изразявал такова съгласие. В контекста на изложеното съдът приема, че по делото липсват
доказателства за сключен между страните писмен договор, от което следва, че отговорни за
цената на доставената в процесния имот през исковия период топлинна енергия са вещните
ползватели по правилото на чл. 153, ал. 1 ЗЕ вр. чл. 57, ал. 1 ЗС.
Щом ищецът не е изпълнил доказателствената си тежест, разпределена с доклада по
делото, да установи качеството на ответника на клиент на топлинна енергия за битови
нужди през исковия период и съответно наличието на облигационна връзка с него,
предявеният иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ е неоснователен,
респ. неоснователни са и исковете за мораторна лихва върху стойността на доставената
топлинна енергия, за цената на услугата дялово разпределение и за мораторна лихва върху
нея.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК има ответникът.
Той е сторил разноски за исковото производство в размер на 440 лв. – заплатено адвокатско
възнаграждение. Възражението на ищеца за неговата прекомерност е неоснователно, защото
то е под минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. За заповедното производство ответникът е
направил разноски в размер на 400 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Възражението на ищеца по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно, защото заплатеният адвокатски
хонорар за заповедното производство надвишава минималния размер по чл. 6, т. 5 от
наредбата. Процесуалното представителство в заповедното производство се свежда до
подаване на възражение, а адвокатското възнаграждение за подаване на възражение по чл.
414 ГПК не следва да бъде изчислено съгласно чл. 7, ал. 7 от наредбата, защото тази
разпоредба има предвид защитата, която се осъществява в полза на заявителя и която се
състои в изготвяне на редовно заявление за издаване на заповед за изпълнение, в който
случай правното съдействие на адвоката съответства на правното съдействие при изготвяне
на редовна искова молба, т. е. представлява специализиран труд, изискващ съответните
правни познания на адвокат, поради което минималното адвокатско възнаграждение е
обвързано с материалния интерес по делото. Не е такъв случаят при подаване на възражение
по чл. 414 ГПК от длъжника, което не изисква обосноваване. То няма самостоятелен
характер и е само формална предпоставка за прерастване на заповедното производство в
състезателно и двустранно, а не израз на материалноправна защита на длъжника. Ето защо
регламентираните в чл. 7, ал. 7 вр. ал. 2 от наредбата минимални размери на адвокатското
възнаграждение не намират приложение в разглеждания случай. Следва да се съобрази също
така, че към заповедта за изпълнение винаги е приложен образец на бланка за възражение с
подробни указания относно попълването му, който се връчва на длъжника. Дейността по
попълване на бланката за възражение може да се отнесе към чл. 6, т. 5 от наредбата – за
изготвяне на други молби, за което минималното адвокатско възнаграждение възлиза на 200
лв. Ето защо на ответника се дължат за заповедното производство разноски в размер на 200
лв.
4
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК от ****,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, срещу В. Л. С., ЕГН **********, с
адрес: ****, искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми за
топлоснабден имот, находящ се в ****, с абон. № ***, а именно: 1 079.03 лв. – стойност на
доставена топлинна енергия за периода от м. 05.2018 г. до м. 04.2020 г., ведно със законната
лихва от 13.10.2022 г. до изплащане на вземането; 299.26 лв. – мораторна лихва за периода
от 31.10.2019 г. до 29.09.2022 г.; 27.59 – стойност на извършена услуга дялово
разпределение през периода от м. 09.2019 г. до м. 06.2020 г., ведно със законната лихва от
13.10.2022 г. до окончателното плащане; 7.06 лв. – мораторна лихва за периода от 31.10.2019
г. до 29.09.2022 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 55472/2022 г. по описа на СРС, 85 състав.
ОСЪЖДА ****, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, да заплати на В.
Л. С., ЕГН **********, с адрес: ****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 440 лв. –
разноски за исковото производство, и сумата от 200 лв. – разноски за заповедното
производство.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца ****.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5