РЕШЕНИЕ
№…………….
гр.София,
27.04.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети юни две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА С.
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл.съдия
ДЕСИСЛАВА й.
при
секретаря Нина Светославова, като
разгледа докладваното от мл. съдия й. в. гр. дело № 4806 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по допустими и редовни въззивни жалби, подадени от ищците
1. Е.А.Н., А.С.Г., К.С.Г., К.Г.Г. /починала в хода на производството,
като на нейно място с Определение от 06.11.2019 г. са конституирани Р.Г.Ф. и Г.Г.Ф./
и С.Г.Г.-й. и 2.С.К.П. и Ц.С.П. срещу решение № 452886/18.07.2018 г.
постановено по гр.д. № 50109/2015 г. по описа на СРС, 34 състав, поправено с
решение от 13.02.2019 г. по същия номер дело, по реда на чл.247 ГПК, с което
са отхвърлени предявените от Е.А.Н., С.К.П., Ц.С.П., К.Г.Г., С.Г.Г.-Й., А.С.Г.,
К.С.Г. /последните две конституирани в качеството им на законни наследници на
починалия в хода на производството първоначален ищец С.Г. Г./ срещу „Ков. правно Ри.Б.“ АД / сега „Пакор България“ АД/ и „И.С.“ АД искове
с основание чл.108 от ЗС за признаване спрямо ответниците, че ищците са
собственици на следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор 68134.506.428, с площ от 2 789 кв.м.,
при съседи: ПИ с идентификатор 68134.506.936 и ПИ с идентификатор
68134.506.934, находящ се в гр. София, местност „Военна рампа-изток” на
основание чл. 1 ЗВСОНИ, доколкото процесният имот е бил възстановен на ищците
по силата на Заповед №РД-57-857/09.08.1996 на Кмета на Столична община и на
основание наследствено правоприемство от наследодателите си С. Г. Г. /починал
на 14.02.1968г./ иГ.С.Г. /починал на 14.02.1983г./ и за осъждането на
ответниците да предадат владението върху поземлен имот с идентификатор
68134.506.428, с площ от 2798 кв.м., при съседи: ПИ с идентификатор
68134.506.936 и ПИ с идентификатор 68134.506.934, находящ се в гр. София,
местност „Военна рампа-изток”, съобразно владените от тях части, както следва:
ответникът „К.Р.Б.АД / сега „Пакор
България“ АД/ да предаде владението
върху 1 184 кв.м. реална част от имота, а ответникът „И.С.“ АД да предаде
владението върху 1 614 кв.м. реална част от имота.
С
определение 535049/14.11.2018 г. по
гр.д. №50109/2015 г. по описа на СРС, 34 състав е оставена без уважение
депозираната от Е.А.Н., С.К.П., Ц.С.П., К.Г.Г. и С.Г.Г.-й. молба, обективирана
в подадената въззивна жалба, за изменение на решение № 452886/18.07.2018 г.
постановено по гр.д. № 50109/2015 г. по описа на СРС, 34 състав в частта на
присъдените в полза на ответниците разноски.
Във
въззивната жалба подадена от С.К.П. и Ц.С.П. чрез адв. Чакърова / л.286 от
делото/ се поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно, като противоречащо на материалния,
процесуалния закона, че същото не е в съответствие със събраните по делото
доказателства и е необосновано. По делото не са налични доказателства за
оттегляне на пълномощията на адв. Чакърова от посочените двама ищци-въззивници,
поради което съдът намира, че въззивната жалба е допустима.
Във
въззивната жалба подадена от Е.А.Н., А.С.Г.,
К.С.Г., К.Г.Г. / починала в хода на производството, като на нейно място с Определение
от 06.11.2019 г. са конституирани Р.Г.Ф. и Г.Г.Ф./ и С.Г.Г.-й. се поддържа, че
обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния
закон и съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочи, се че съдът
не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, включително експертни
заключения от които се доказва, че процесният имот попада в имота на
ответниците. Поддържа се, че първоинстанционният съд е направил неправилен
извод, че не е доказана собствеността на наследодателя на ищците върху
процесния имот, като въпреки че в първата инстанция не са били представени
нотариални актове, доказващи собствеността на имота към момента на
одържавяването му, са били събрани други доказателства, от които този факт е
бил доказан по косвен път. Сочи се, че съгласно чл.3, ал.1 ЗВСОНИ легитимацията за правото на възстановяване е
обусловена от факта на отнемане на имота от лицето претендиращо възстановяване
или негов наследодател, без да необходимо да се доказва собствеността към
момента на одържавяване. Твърди се, че всички материални предпоставки по ЗВСОНИ
за възстановяване на правото на собственост са установени, като вкл. е
доказано, че частта която се владее от „И.С.“ АД е незастроена, а в частта
владяна от „К.Р.Б.АД е построен склад от 800 кв.м., за който се поддържа, че е
незаконно построен и представлява временна постройка, поради което не
представлява пречка за реституция по чл.1, ал.1 и чл.2, ал3 от ЗВСОНИ.
Поддържа, се че не са налице предпоставките за приложение на пар.16 ПЗР на
ППДОбП /отм./, тъй като не са представени доказателства, че владяната от „И.С.“
АД част от имота е била включена в баланса на имуществото на праводателя му-
приватизираното ДФ „Искра“ към 31.12.1996 г. и че владяната от „К.Р.Б.АД част е
била включена в активите по баланса към момента на създаване на праводателя му
ДФ „Софияпласт“ -30.06.1989 г. Излага се, че представения от „К.Р.Б.АД
констативен нотариален акт 129/08.07.1999 г. не доказва собствеността на имота,
доколкото имота не е бил включен с капитала на праводателя ДФ „Софияпласт“. На
следващо място, се твърди че ответниците не са доказали възражението си за
придобиване на владените от всеки от тях части от имота по давност, тъй като
осъщественото владение не е било спокойно,
като ограждането на имотите и постоянното им охраняване целенасочено са
възпрепятствали достъпа на ищците, а от своя страна ищците многократно са
заявявали собственическите си права извънсъдебно / с покана за заплащане на
наем и покани за извънсъдебно уреждане на спора/. По изложените съображения се
иска отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените искове.
В
срока по чл. 263, ал.1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от
ответника „К.Р.Б.“ АД. Поддържа се, че районният съд не е допуснал нарушения на
процесуалните правила, като е обсъдил необходимите за формиране на крайния му
правен извод доказателства. Излага се, че СРС е достигнал до правилен краен
извод с оглед наведеното от ищците придобивно основание - заповед
РД-57-857/09.08.1996 г. на кмета на СО,
с която е разпоредено имотът да се отпише от актовите книги и да се
предадена на наследниците С. Г. и Г.Г., тъй като заповедта за деактуване не
може да бъде основание за придобиване на право на собственост. Сочи се, че не
са налице предпоставките за възстановяване на имота владян от „К.Р.Б.“ АД, тъй
като построения пред 80-те години на XX в. имота склад съставлява сграда от
основното застрояване по смисъла на ЗУТ и има постоянен градоустройствен статут
/съгласно експертните заключения на вещите лица Г. и М./, което е реституционна
пречка. Сочи се, че въпросът дали находящата се в имота сграда е законна е
ирелевантен за спора, като е цитирана съдебна практика по въпроса. Излага се,
че е неоснователно и твърдението във въззивната жалба, че ответникът не е
придобил правото на собственост върху имота при преобразуването на ДФ
„Софияпласт“ в „Софияпласт“ ЕАД на 10.07.1993 г. тъй като същият е включен в
активите на преобразуваното дружество и в решението за преобразуване не е
предвидено изключение съгласно чл.17а ЗППДОП. Поддържа се, че ответникът е
владял за себе си имота от образуването на „Софияпласт“ ЕАД на 10.07.1993 г.,
като към момента на предявяване на иска в полза на ответника е изтекла
придобивната давност, като ищците не са извършвали действия за прекъсване на
владението на ответника. Поддържа се направеното пред първата инстанция
възражение за право на задържане до заплащане на сумата от 163 890 лв. Иска се потвърждаване на обжалваното решение,
а при евентуална негова отмяна, се иска уважаване на наведеното възражение за
задържане.
В
срока по чл. 263, ал.1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от ответника
“И.“ АД, с който се поддържа, че
подадените въззивни жалби са неоснователни. Поддържа се, че доводите за
допуснати на СРС процесуални нарушения са неоснователни. Сочи се, че заповедта,
издадена от СО за деактуване на имота е нищожна, тъй като имотът е имал
характер на имот-държавна собственост и процедурата за деактуването му, на
основание Закона за държавната собственост
е следвало да се извърши от отрасловия министър или областния управител.
Сочи се, че процесният недвижим имот е бил част от имуществото на ДФ „Искра“,
като по делото са събрани доказателства, че по отношение на имуществото на
преобразуваното в „И.С.“ АД не са постъпвали реституционни претенции по пар.6,
ал.2 от ЗППДОП. Дружеството, част от активите на което и процесния недвижим
имот е било приватизирано касово, поради което са приложими разпоредбите на
чл.18, 18а и пар.6 от ЗППДОП за преклудиране на възможността за отправяне на
претенции за право на собственост върху имуществото на приватизираното
предприятие. Поддържа, че наведеното в първата инстанция възражение за
придобиване на правото на собственост по давност е основателно, тъй като имотът
е владян от 1997 г. Излага се, че твърденията на въззивниците, че владението от
страна на ответника не е било упражнявано спокойно и че с действията си ищците
са смущавали същото, са неоснователни. Твърди се, че предявяването на
извънсъдебни претенции от ищците без да са съпроводени от действия насочени към
самия имот, нямат характер прекъсващ давността, като се цитира и съдебна
практика по въпроса. Иска се потвърждаване на обжалваното решение.
Срещу
определение №535049/14.11.2018 г. по
гр.д. №50109/2015 г. по описа на СРС, 34 състав, с което е отказано
намаляването на присъдените в полза на ответника „К.Р.Б.АД разноски е подадена
частна жалба от Е.А.Н., К.Г.Г. / на нейно място в хода на възивното
производство са конституирани Р.Г.Ф. и Г.Г.Ф./, С.Г.Г.-й., А.С.Г. и К.С.Г. / С.К.П.
и Ц.С.П. не са подавали молба за изменение на решението в частта за разноските
и съответно частна жалба срещу определението на СРС по чл.248 ГПК/. Поддържа,
че съдът неправилно е отказал намаляването на присъдените в полза на ответника
„К.Р.Б.АД разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като съдът неправилно е
приел, че делото се отличава с фактическа и правна сложност, доколкото срещу
този ответник е предявен само един иск, за доказването на който са ангажирани
само двама свидетели. Сочи се, че присъденото възнаграждение нахвърля три пъти
установения в Наредба №1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения размер. Иска се отмяна на
обжалваното определение.
Отговор
на частната жалба не е депозиран.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Първоинстанционното решение е
и правилно по следните съображения:
От
фактическа страна:
По
делото е представен акт за завземане на недвижим имот за държавен номер 470
от 27.12.1949 г. видно от който от С. Г. Г. иГ.С.Г. на основание ЗОЕГПНС по
преписка 1982 / 1948 г. са одържавени фабрична сграда в София- ул.
„В.Петлешков“, Военна рампа, застроени 600 кв.м. и незастроени 700кв.м., както
и празно място в гр. София – ул. „В.Петлешков“, Военна рампа от 1600 кв.м. при
съседи: ул. „В.Петлешков“ и от двете страни общински места.
От
представената заповед №РД-58-857/09.08.1996 г. на кмета на гр. София се
установява, че на основание чл.1 от ЗВСОНИ са отписани от актовите книги за
държавни и общински имоти акт №470/27.12.1949 г. с ПМС №96/04.08.1949 г. и е
разпоредено да се предаде на наследниците на С. Г. Г. иГ.С.Г. владението на
следния недвижим имот: част от парцели I,II, III, IV в кв.238, стар имот пл. № 433, кадастрален
лист 222, местност „Военна рампа-изток“, ул. „Васил Петлешков“ от 2900 кв.м. по
скица, представляваща неразделна част от заповедта.
В приложената скица № АС-94-С-71/09.02.2000 г. за УПИ 616, в кв.4 на гр. София, местност „Военна
рампа-изток“ са отбелязани документи за собственост: заГ.С.Г. – Нотариален акт
№196, том5, дело№693/1937 г. за 870,00
кв.м., а за С. Г. – Нотариален акт № 820, том 52, дело 4162/1936 г. за 75 кв.м.
и Нотариален акт №72, том 2, дело 1328/1935 г. за 506 кв.м., които са
представени от ищците с въззивнаа жалба и от които се установява придобиването
на имотите от посочените две лица.
Писмени доказателства, във връзка
съсобствеността на „И.С.“ ЕАД
След
служебна справка в публичния Търговския регистър и регистър на юридическите
лица с нестопанска цел /ТРРЮЛНЦ/ съобразно разпоредбата на чл.23, ал.6 ЗТРРЮЛНЦ
се установява, че Завод за нисковолтова апартура „Искра“ София се е
преобразувал в акционерна фирма с наименование „И.С.“ със седалище *** и
предмет на дейност: производство на електротехническа и електронна апаратура,
машини и съоръжения, като с решение от 28.10.1991 г. по гр.д. 20309/1991 г. по
описа на СГС, Фирмено отделение е регистрирано „И.С.“ АД.
Представен
е договор за продажба на 67% от акциите на „Искра-С.“ ЕАД от 30.07.1997 г.,
сключен между Агенцията на приватизация /продавач/ и „И.–София“ АД /купувач/,
от който се установява, че 71444 акции
от „И.-С.“ ЕАД се прехвърлят на купувача, като съгласно чл.7 продавачът е
декларирал, че включените в баланса към 31.12.1996 г. и баланса към 30.06.1997
г. активи, включително земята и недвижимите имоти, съгласно документите в
Приложение 2 /удостоверяващи собствеността на имотите/ и приложение 6 са собственост на „И.-С.“ ЕАД. Като част от
приложение 2 е представен акт за
държавна собственост на недвижим имот №12212/20.02.1991 г. /л.38 от
делото/, за придобиване изцяло на имот, находящ се в гр. София, район Сердика,
кв.6, местност „Военна рампа –изток- I-част, ул. „I-**********. В забележка е
посочено, че акта е обобщен за всички отчуждени имоти по регулация от частни
лица при граници“ ул. „I**********ул.
„Цв. Антов“, река Суходолска и СКПП „Народна Република“ (Софияпласт). В акта е
посочено, че основанието на което имотът е бил държавна собственост е п/о III-34-308/18.11.1991 г. завод „Искра“ и скица от
14.11.1991 г. на Са при община Сердика.
Представено е писмо от Агенция за
приватизация, от което се установява, че И.–София“ АД е изпълнило задълженията
си по приватизационни договор, за което обстоятелство между страните и няма
спор.
От
представено на л.40 от делото писмо от зам-изпълнителният директор на Агенция
за приватизация до изп. директор на „И.-С.“ ЕАД се установява, че в Агенцията
за приватизация не са постъпвали заявления за реституционни претенции по пар.6,
ал. 1 от ЗППДОбП в определения от посочената разпоредба срок във връзка с
имуществото на „И.С.“ АД. На л.206 от делото е представено писмо от 21.02.2018
г., от което се установява, че Агенция за приватизация и следприватизационен
контрол не са постъпвали заявления за реституционни претенции в срока по пар.6,
ал. 2 от ПЗР н ЗЗДОбП /отм,/, подавани от ищците в настоящото производство.
Към отговора на исковата молба, подаден
от „К.Р.Б.АД /
сега „Пакор България“ АД/ са
представени следните писмени доказателства:
Акт
за държавна собственост на недвижим имот №12457/28.03.1996 г. / л.68 от делото/
в полза на „Софияпласт“ ЕАД се предоставя графично очертан терен находящ се в
гр. София, имот №605, местност „Военна рампа“ , ул. „**********, заедно с
построени върху него сгради, част от които са 2 бр. метални склада, всеки с
площ от 800 кв.м. и година на застрояване 1983 г. /№19 и №20 в описа/. В акта е
посочено, че имотът е предоставен за оперативно управление на държавната
организация „Софияпласт“. В основанието на което имотът е станал държавна
собственост е посочено: пар. 17а от ЗППДОП, министерско постановление 209/1966
г., решение по фирмено дело 1151/1989 г. от 07.07.1993 г. за преобразуване на
„Софияпласт“ ЕАД. Като бивш собственик е посочен завод „Народна Република“.
От
решение №30/24.02.1989 г. на Министерски съвет, се установява, че е решено да
се прекрати като юридическо лице от датата на обнародване в Държавен вестник на
решението за регистриране на „Софияпласт“, Технологичен комбинат за преработка
на пластмаси „Народна република“- София, както и че фирмата „Софияпласт“ поема
активите и пасивите на прекратената организация по баланса ѝ към
30.06.1989 г., както и другите права и задължения.
От
Решение от 28.08.1989 г. по гр.д. 1151/1989 г. по описа на СГС, Фирмено
отделение, се установява, че на основание чл.11 от Указ №56 за стопанската
дейност е регистрирана държавна фирма „Софияпласт“ – гр. София.
С
решение от 10.01.1993 г. по гр.д.
1151/1989 г. е регистрирана настъпила промяна в ДФ „Софияпласт“ за
преобразуване в „Софияпласт“ ЕАД, като последното дружество поема активите и
пасивите на първото по баланса към 31.12.1991 г.
Представен
е констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот №129, том 2, дело
№ 331, рег. №3400/1999 г., „Софияпласт“АД е признат за сосбтвеник на дворно
място- парцел I-605, от кв.4, по плана на гр. София, местност „Военна
рампа-изток“, с площ по графични данни 59475 кв.м. при съседи по скица“ север-
ул. „Първа българска армия:, изток- парцел-парцел II за електротехническа
промишленост, юг-терен за задължително озеленяване и инженерни съоръжения и
север-ул. „Лиляна Димитрова“, имот с планоснимачен № 571а, имот с планоснимачен
№ 554а, заедно с построени върху него 20 бр. сгради включително 2 метални
склада, всеки с площ от 800 кв.м. / №19 и №20/, като в акта е посочено, че
дружеството е придобило имота на основание чл.25 и глава осма от ЗППДОбП.
От първоинстанционният съд са допуснати,
изслушани и приети следните експертни заключения:
Прието
заключение на съдебно-техническа експертиза / изготвено от инж. Г. – л.137 и
сл./ /, от което се установява, че новонанесения имот с планоснимачен № 616 в
кадастралната основа на сега действащия
регулационен план с изменения от 1998-2007 години е идентичен с поземлен
имот с идентификатор № 68134.506.428 с площ от 2 798 кв.м, при съседи: ПИ с
идентификатор 68134.506.936 и ПИ с идентификатор 68134.506.934, находящ се в
град София, местност „Военна рампа - изток“, в сега действащите кадастрална карта
и регистри от 2011 година. Посочено е, че западната зона в новонанесен имот №
616 в кадастралната основа на сега действащия регулационен план с изменения от
1998-2007 години съвпада с преобладаващата част от стар имот № 433 по
кадастралната основа в регулационния план от 1947 година, но двата не са
напълно идентични, като имот № 616 е по-голям от имот № 433. Като приложение 1
към експертизата е приложена комбинирана скица, за основа на която е ползван
действащият подробен устройствен план за кадастър и регулация. На скицата сега действащите: кадастрална основа е
изобразена с черно, а регулацията с червено; допълнително са нанесени
изображенията по плана, одобрен със Заповед № 14071 от 01.10.1947 година - със
зелено е изобразена кадастралната основа; а регулацията със синьо; територията
на стари имоти с номера: № 433 и № 434 е отделена с плътно жълто. Вещото лице е
заключило, че новонанесен имот № 616 в кадастралната основа на сега действащия
регулационен план с изменения от 1998-2007 години съвпада с преобладаващата по
размер северна част от стари имоти с номера: № 433 и № 434 по кадастралната
основа в регулационния план от 1947 година, но старите и новонанесения имоти не
са напълно идентични. В границите на УПИ № II, отреден: „За електротехническа
промишленост“ (Производствената площадка на „И.С.“ АД град София.) попадат
части от двата стари имота: ивица с площ от около 109 кв.м в източния край на
стар имот № 433 и северната по-голяма част с площ от 1 088 кв.м в стар имот №
434. Посочено е, че в ползвания от първия ответник „К.Р.Б.АД град София имот:
УПИ № I, отреден „За химическа и каучукова промишленост“ в квартал № 4 по сега
действащия план с изменения от 1998-2007 години на НПЗ „Военна рампа - изток“
попадат: около 1 150 кв.м от новонанесен имот № 616 /идентичен с поземлен имот
с идентификатор 68134.506.428 по сега действащите кадастрална карта и регистри/,
а в имота ползван от втория ответник „И.С.“ АД град София: УПИ № II, отреден:
„За електротехническа промишленост“ в квартал № 4 по сега действащия план с
изменения от 1998-2007 години на НПЗ „Военна рампа - изток“ (т.Ш.11.) попадат:
около 1 648 кв.м от новонанесен имот № 616.
В
заключението на съдебно-техническата експертиза, изготвена от инж.П.се сочи, че
застъпването на имот № 68134.506.428 по кадастралната карта с УПИ I в кв.4 по
плана на София, „Военна рампа“ се установява зона на застъпване /идентичност/
от 1195 кв.м.
От
приетото по делото заключение на СТЕ, изготвено от вещото лице Д. М. /л.190 и
сл./, се установява, че в процесният
поземлен имот с идентификатор 68134.506.428, с площ от 2 798 кв.м.,
находящ се в гр. София, м.“Военна рампа,
югозападната част от който попада в имот, който по действуващия
регулационен план за м."Военна рампа“ представлява УПИ 1-„За химическа и
каучукова промишленост“ в кв.4 е изграден склад, с правоъгълно очертание в
план, разположен по западната граница на имота и в непосредствена близост до
северната му граница. Сочи се, че видно от приложените по делото документи,
складът е бил изграден през 1982 г. Складът е с метална конструкция и
представлява навес, с два отвора в надлъжна посока с размери 26,00/30,00 м. и
застроена площ от 780,00 кв.м. Същият е с метална, носеща конструкция от
метални, съчетани колони от „П'‘-образни профили, метални греди, метални ферми
и метални столици. Складът е покрит с ЛТ ламарина, а ограждащите му стени са от
плътна, листова ламарина, заварена върху метална скара, като по периферията на
склада в горната му част, под фермите, не е изпълнено ограждане между колоните.
Складът е с двукрили, метални врати и с бетонова настилка. Светлата му височина
е Hmin= 6,00 м., а Ншах= 8,00 м. Вещото лице е посочил, че към момента на
огледа, складът е функционирал и се е намирал в добро състояние. В резултат на
използваните методи, експертът е заключил, че пазарната стойност на процесния
метален склад, е кръгло 163 980 лв.
В
открито съдебно заседание на 08.02.2018
г. вещото лице е разяснило, че е направило оглед на място склада, че същият е
трайно прикрепен към земята, а не е временна постройка. Посочено е, че складът
е със съчетани метални колони на височина 12м., под всички колони има масивни
бетонови фундаменти и е стабилна метална конструкция с големи отвори.
В
допълннително заключение инж. М. е посочила, че
в техническия архив, съхраняван от ответника „К.Р.Б.не е открито
разрешение за строеж или други строителни
книжа за описания по-горе склад. Също така, в службата „Архив
инвестиционни планове“ при НАГ- СО не са открити строителни документи за
постройките върху процесния поземлен имот. Не са установени строителни книжа,
съхранявани и в техническия архив при Район „Средец“, Столична община. При
липсата на книжа, експертът не е могъл да отговори на въпроса дали за склада е
издавано разрешение за строеж и дали същия е изграден в съответствие с
изготвени и одобрени строителни книжа.
Гласни доказателства:
В
хода на първоинстанционното производство са разпитани шестима свидетели –Хр; П.
/дъщеря на ищеца С.К.П./, А.Г. /снаха на Г. С.в Г. и съпруга на С.Г. Га./, Е. Н.С.,
Кр. К.Ми., С. Ди.К. и Р.П. К..
От
показанията на свидетеля Х.П. се установява, че знае за имот принадлежал на
прадядо ѝ С. Г. с площ от 2-3 декара, на който е имало фабрика
за пластмаси и който се намира в кв. Военна рампа, ул. „Първа българска армия“.
Сочи, че имотът се владее от търговски дружества като през 1990-1991 г. дядо
ѝ К. И. П. е правил опити да узакони върнатите му реституирани земи, като
е правил постъпки да се снабди с необходимите документи и да продобие
владението върху имота, а след това и братовчедката ѝ Е.Н. е правила
опити да влезе в контакт в представител на владеещите дружества, но не са я
допуснали в имота, тъй като е отсъствал директора на дружеството.
Свидетелят
А.Г. сочи, че от съпруга си С. Г., и от баща му Г. С.в знае, че те притежават
имот в кв. Илиянци, Военна рампа - фабрика за пластмасови изделия, около 2800
кв.м., като този имот се владее от две дружества - „Софияпласт“ и „Пакор“.
Твърди, че със съпруга ѝ са ходили
в имота поне 5-6 пъти от около 2000-та година насам, но достъпът им е бил
ограничен от бариера и охрана, която не ги е допускала да влязат в имота, а
среща с управляващия ползващото имота дружество им е отказвана.
От
показанията на свидетеля Савова – работила като главен счетоводител на
ответника „И.С.“ АД за периода от 2000
г. до 2011 г. се установява, че
дружеството ползва имот на ул. „Първа българска армия“ от около 9 дка
ведно с построените в него сгради. Сочи, че имотът е ограден с висока метална
ограда съществувала към 2000-та година,
има и 24 часова охрана и пропускателен режим за влизане и излизане. Сочи, че
имотът е ползван и преди 2000 г., като счетоводните документи за него, с които е запозната са от 1991 г. Сочи, че
знае за реституицонни претенции на различни лица към части от имота, но не може
да посочи поименно тези лица.
От
показанията на свидетеля К.М., който е отговарял за охраната на завода на „И.С.“
АД, находящ се на на бул. „Първа българска армия“ в периода от 1995 г. до 2016
г. се установява, че заводът на дружеството е ограден и се намира в два парцела
разделни от бул. „Първа българска армия“. Сочи, че имотът владян от „И.С.“ се
разграничава от владения от „Софияпласт“ АД имот чрез висока 2 м. ограда, която
е съществувала към 1995 г. Сочи, че външни лица не са можели свободно да влизат
на територията на завода на „И.С.“ АД, като е имало пропускателен режим. Лицата
са допускани след обаждане от охраната до ръководството на завода и получаване на лице от упълномощено лице от
ръководството.
От
показанията на свидетеля С.К., работила като счетоводител за „К.Р.Б.“ АД, а
преди това за „Софияпласт“ АД от
14.06.1974 г. до 31.12.2013 г. се
установява, че имотът на дружеството граничи с имот владян от „И.С.“ АД, които
са отделени от ограда, която е съществувала при започването и на работа в „Софияпласт“
АД Сочи, че в имотът на „К.Р.Б.АД има склад с площ около 300-400 кв.м., с метална конструкция, с метален покрив от
гофрирана ламарина, около 8-10 м. висок, за който знае, че е използван за
съхранение на отпадъчни материали до края на 2013 г. Излага, че складът е
построен в началото на 80-те години и не е знаела за спорове за собственост,
които да го касаят преди настоящото производство. Сочи, че има пропускателен
режим за влизане в имота, което се осъществява с пропускане от охраната само с
разрешението на директора.
От
показанията на свидетеля Р. Киров, който работи като експерт „Здраве и
безопасност“ за ответника „К.Р.Б.АД от 1971 г. се установява, че предприятието
на ответника се намира на бул. „*********а
предприятието на „И.С.“ АД на бул.
„Първа българска армия“, като двете се разделят от ограда, построена в началото
на 90-те години на двадесети век на мястото на стара ограда. Сочи, че на територията на предприятието на „К.Р.Б.АД
е разположен метален склад от около 400
кв. м., който се използва за съхранение на консумативи, материали и палета.
От правна страна:
Предявени
са субективно съединени искове с правно основание чл.108 ЗС. За да се уважи
ревандикационния иск по чл. 108 ЗС, е необходимо да са налице кумулативно
следните предпоставки: 1/ ищецът да е титуляр на вещно право, включващо
правомощието да владее вещта / в конкретния случай всеки от ищците на
претендираните идеални части - Е.А.Н.- 15/36 ид.ч., А.С.Г. - ½ от 5/36
ид.ч, К.Г.Г.- ½ от 5/36 ид.ч Р.Г.Ф. – ½ от 5/36 ид.ч., Г.Г.Ф.-
½ от 5/36 ид.ч, С.К.П. – 3/36 ид.ч., Ц.С.П.- 3/36 ид.ч./ на наведеното
основание за това – възстановяване на правото на собственост по реда на чл. 2,
ал.1 и ал.2 ЗВСОНИ.; 2/ ответникът да упражнява фактическа власт върху нея и 3/
липса на валидно правно основание за упражняваната фактическа власт / в тежест
на ответниците е да докажат, че е налице
правно основание за упражняване на фактическа власт от тяхна страна/.
В
чл. 3, ал.2 ЗВСОНИ е предвидено, че се възстановява собствеността на всички
юридически лица, чиито имоти са били отчуждени по начин, посочен в чл. 1 и чл.
2, ал.1 и ал.2 ЗВСОНИ. За възстановяване на правото на собственост по силата на
закона по горепосочения ред, следва недвижимите имоти да са отчуждени по
изброените в чл. 2 ЗВСОНИ закони; към момента на влизане в сила на закона
имотите да са собственост на държавата, общините, обществените организации или
на техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 ТЗ; имотите да съществуват
реално до размерите, в които са отчуждени; собствениците да не са били
обезщетени чрез изплащане на паричната им равностойност или с друг равностоен
недвижим имот / така и Тълкувателно решение № 1 от 17.05.1995 г. по гр. д. №
3/1994 г., ОСГК/. Целта на закона е да
се възстанови собствеността върху отнетите имоти, доколкото те съществуват като
обекти на собственост, а не да се възстанови предишното им състояние, вид или
предназначение, като обстоятелството дали обектът съществува към момента на влизане
в сила на закона е въпрос на фактическо установяване.
Посочените
предпоставки следва да участват в сложния правопораждащ фактически състав в
условията на кумулативност. Ето защо, ако не е осъществен дори само един от
горепосочените юридически факти, това обуславя неоснователност на предявения
иск. В случай, че ищците проведат пълно доказване на всички елементи от
фактическия състав, следва да се разгледа дали заявените от ответниците права
са противопоставими на ищците.
В
ЗВСОНИ е предвидено възстановяване на собствеността върху недвижими имоти
отчуждени по ЗОЕГПНС, въз основа на който от представения акт за завземане на
имот е отчужден процесния имот.
Предпоставките
на чл. 3, ал. 1 и 2 ЗВСОНИ на първо място определят материално-легитимираните
лица, които могат да претендират, че отнетата на основание ЗОЕГПНС, и всички
останали изброени закони, собственост е възстановена по закон.
По
отношение на кръга на лица, в чиято полза настъпва реституцията, настоящият
състав споделя като правилна възприетата теза в Решение № 315/30. 11. 2011 г.
по гр. д. №370/2011 г. на ВКС-II г. о., Решение № 69 от 3.07.2014 г. на ВКС по
гр. д. № 7512/2013 г., II г. о., ГК според която, правото на възстановяване
собствеността, отчуждена по ЗОЕГПНС по чл. 3, ал. 1 ЗВСОНИ се установява с
факта, че тя /собствеността/ е отнета от конкретно физическо или юридическо
лице. За легитимацията на правото на възстановяване на собствеността е без
значение наличието или липсата на документ за собственост, достатъчно е да се
установи, че одържавяването е извършено от лицето, претендиращо неговото
възстановяване или негов наследодател или праводател. Когато се търси защита на
това право на собственост по исков ред и е налице спор за принадлежността на
правото към момента на одържавяването с трети лица, то принадлежността на
правото следва да се докаже с установяване на доказателствени факти, от които
може да бъде направен безусловен извод за титуляра на правото и собствеността.
Когато спорът за собственост е с държавата, или с лице което черпи права от
държавата ролята косвените доказателства като деклариране на имота по реда на
Закона за еднократния данък върху имуществата и по ЗОЕГПНС са пряка индиция, че
лицето което декларира имуществото е собственик, поради което в рамките на
доказателствената тежест за установяване факта на собственост, ако имотът е
отчужден от наследодател на лицата - ищци по делото, а ответник по делото е
държавата или лице, черпещо правата си от нея, следва да се приеме, че е налице
надлежно проведено пряко доказване на собствеността. Последиците на това
прякото доказване могат да бъдат игнорирани от съда в хипотезите при които
наред с направеното оспорване, ответната страна проведе обратно доказване чрез
установяване на факти, които опровергават доказаните от ищците факти или други
обстоятелства, които изключват зачитането им.
С изменението на разпоредбата на чл. 3, ал. 1
ЗВСОНИ /ДВ. Бр. 107/1997 г./ изрично е предвидена възможността реституционният
ефект на закона да настъпи в патримониума на лицата, от които е отнета собствеността,
респ. в патримониума на наследниците им, като правно релевантното обстоятелство
за доказване на правото на собственост е факта на отнемането. Доколкото в
актовете за държавна собственост, съставени след отчуждаване на собствеността
са вписани лицата, от които е отнета собствеността, както в конкретния случай,
което се установява от съдържанието на представения акт за завземане на
недвижим имот от С. Г. и Г.Г., то следва, че този факт е доказан пряко.
Както
се приема с Решение № 240 от 24.07.2012 г. по гр. д. № 1472/2010 г. на ВКС I
отд. с разпоредбата на чл. 3, ал. 1 предл. 2 ЗВСОНИ е създадена оборима
презумпция от отношение на държавата и субектите посочени в чл. 1 ЗВСОНИ,
спрямо които за собственик с влизане в сила на закона се считат лицата или
техните наследници от които е отнета собствеността.
Ответниците
не са провели обратно доказване. Неправилен и изводът на СРС, че исковете
подлежат на отхвърляне, тъй като не е доказана принадлежността на правото на
собственост върху имотите на наследодателите на ищците към момента на одържавяването им.
Доколкото
и двамата ответници поддържат, че са собственици на части от процесния имот на
основание чл.17а от ЗППДОП /отм./ - ответникът „К.Р.Б.ЕАД като правоприемник на
държавна фирма „Софияпласт“, а ответникът „Иска С.“, като правоприемник на „И.София“
ЕАД, съдът следва да отговори дали са идентични отчуждените през 1949 г. имоти
от наследодателите на ищците и имотите, върху които ответниците упражняват
фактическа власт.
Идентичността
на отчуждените от наследодателите на ищците имоти през 1949 г., предоставените
за ползване и двамата ответници части от имот с идентификатор 68134.506.428 по
действащата кадастрална карта и възстановения в полза на ищците като наследници
на С. Г. Г. иГ.С.Г. се установява от приетата по делото СТЕ, изготвена от
вещото лице Г.. Посочено е, че в имот
УПИ I, отреден за „химическа и каучукова промишленост“ в
кв. 4 по сега действащия план с изменения от 1998-2007 г. в зона „Военна рампа
– изток“ попадат около 1150 кв.м. от новонанесения имот №616 / идентичен с имот
с идентификатор 68134.506.428 по сега действащата кадастрална карта и регистри/. Изследвано е, че имот №616
съвпада с преобладаващата по размер северна част от стари имот с №433 /
съставен от стари парцели I-3766 и II-3766/ и №434 / съставен
от стари парцели III-3765 и IV-3765/ по кадастралната основа на регулационния
план от 1947 г. Съгласно
описанията на имотите, вещото лице е заключило, че отчуждените през 1949 г.
фабрична сграда в София- ул. „В.Петлешков“, Военна рампа и застроени 600 кв.м.
и незастроени 700кв.м., съставляват имот № 433 по кадастралната основа на плана
от 1947 г., а вторият обект - празно място в гр. София – ул. „В.Петлешков“,
Военна рампа от 1600 кв.м. при съседи: ул. „В.Петлешков“ – съставлява имот №
434 по кадастралната основа на плана от 1947 г. Съгласно експертното заключение
и приложената скица, имотите върху които двамата ответници упражняват
фактическа власи и които представлява ид.ч. от процесния имот с идентификатор
68134.506.428 са съседни.
С
оглед установената идентичност на имотите, съдът следва да разгледа навените от
ответниците придобивни основания, както и наведеното от ответника „К.Р.Б.ЕАД
възражение, че е налице реституционна
пречка, тъй като във владения от него имот е изграден склад, поради което
собствеността не може да бъде възстановена, тъй като имотът не съществува реално до размерите, в които е
отчужден.
По отношение на исковете срещу
ответника „К.Р.Б./ сега „Пакор България“
АД/
Според
Конституцията на НРБ от 1971 год., държавната собственост представлява единен
фонд /чл. 15/. При действието и е бил приет Указ №56 за стопанската дейност,
който за първи път предвижда възможност за създаване на държавни фирми като
самостоятелни правни субекти, които притежават собствено имущество /чл. 10, ал.
1 и чл. 20, ал. 1/. В Търговския закон, приет през 1991 год. и в сила от
01.07.1991 год., се регламентира възможността за образуване и преобразуване на
държавни предприятия в еднолични търговски дружества с държавно имущество. По
смисъла на чл. 1, ал. 2 от Закона за преобразуване и приватизация на държавни и
общински предприятия – ЗППДОбП /Обн., ДВ, бр.38 от 08.05.1992 год./
преобразуването на държавни предприятия означава разпределение на имуществото,
предоставено на тези предприятия от държавата, в акции и дялове съгласно ТЗ,
при което предприятието се трансформира в търговско дружество като
самостоятелен субект на правото, разполагащ със собствено имущество. В периода
от 01.07.1991 год. до влизането в сила на ЗППДОбП през 1992 год.
преобразуването на държавни предприятия в еднолични търговски дружества се
извършва с акт на ресорния министър. В този смисъл е разпоредбата на чл. 1 от
Закона за образуване на еднолични търговски дружества с държавно участие /обн.,
ДВ, бр.55 от 12.07.1991 год./.
Първата
нарочна уредба на въпроса за вещноправните последици от преобразуването се
съдържа в Постановление № 201 на МС от 25.10.1993 год. за прехвърляне на вещни
права върху недвижими имоти при образуване, преобразуване и приватизирането на
държавни предприятия /Обн. ДВ – бр.93 от 02.11.1993 год./. Първата хипотеза,
уредена в посоченото постановление има предвид преобразуване на държавни
предприятия в еднолични търговски дружества с държавно имущество. Според чл. 1,
ал. 1 от Постановление № 201/1993 год. собствеността върху недвижимите имоти и
другото имущество, което е било предоставено от държавата на предприятията за
стопанисване и управление, се внася в капитала на дружеството, освен ако в акта
за преобразуването е посочено друго.
Следователно
правото на собственост върху държавен недвижим имот може да премине в
патримониума на търговско дружество, правоприемник на държавно предприятие,
само ако към момента на преобразуването му държавното предприятие е било
титуляр на правото на стопанисване и управление върху този имот. В този случай,
за доказване правото на собственост върху такъв имот, е необходимо да бъдат
представени на първо място акт за държавна собственост, в който да е
отбелязано, че имотът е предоставен за стопанисване и управление на
предприятието и на второ място акт за преобразуване на държавното предприятие в
еднолично търговско дружество с държавно участие.
С
оглед събраните доказателства, СГС приема за установено, че ответникът „К.Р.Б.ЕАД
е правоприемник на държавно предприятие за химическа промишленост „Софияпласт“/
образувано 1989 г. на основание Указ 56 за стопанската дейност/, на което с
оглед отразеното в съставения през 1996 год. акт за държавна собственост е бил
предоставен за стопанисване и управление процесния имот. Съответно със съдебно
решение от 1993 г. посоченото държавно предприятие е било преобразувано в
еднолично търговско дружество с държавно участие /праводател на ищцовото
дружество/, в чиито активи е бил включен спорният недвижим имот.
В тълкувателно решение № 4/14.03.2016 г.
по т. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС се приема, че фактическият състав на
придобивния способ, уреден в чл. 1 от ПМС № 201/1993 г., съотв. чл. 17 а ЗППДОП
(отм.); за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването,
преобразуването и приватизирането на държавни предприятия включва следните
елементи: държавата да е била собственик на конкретно имущество; това държавно
имущество да е било предоставено за стопанисване и управление на държавно
предприятие; с акта на преобразуване на държавното предприятие в търговско
дружество това имущество да не е изрично изключено от имуществото, което се
включва в капитала на търговското дружество. Вещно-транслативния ефект на
сделката настъпва по силата на самия акт за преобразуване на държавното
предприятие в търговско дружество и от момента на възникване на последното.
Посочените юридически факти следва да са
кумулативно налични. Законът не поставя никакви други изисквания за валидното осъществяване
на вещната транслация. Поради това с установяването на изброените факти следва
да се счита, че правото на собственост е преминало в патримониума на
търговското дружество и то се легитимира като негов собственик. Фактическите
действия по усвояване на предоставеното държавно имущество не са елемент от
фактическия състав на чл. 17а ЗППДОП (отм.). Кръгът на доказателствените
средства за доказване предоставеното право на стопанисване и управление не е
ограничен, т.е. доказва се с всички допустими доказателства по ГПК, а не с
изричен формален акт.
Доколкото
държавно предприятие за химическа промишленост „Софияпласт“ е образувано през 1989 г. по реда на Указ № 56
за стопанската дейност и впоследствие е преобразувано през 1993 г. в
„Софияпласт“ ЕАД, съдът намира, че процесния имот е бил държавна собственост
към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ /Обн., ДВ, бр. 15 от 21.02.1992
г.,влязъл в сила на 25.02.1992 г./, към който момент следва да се направи
преценка за наличието на предпоставки на реституция, която настъпва по силата
на чл.1, ал.1 от ЗВСОНИ. По отношение на момента към който следва да се
преценява налице ли са предпоставките за възстановяване на имота по ЗВСОНИ,
съдът съобразява разрешението по т.3 от Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006
г. на ВКС по т. гр. д. № 6/2005 г., ОСГК, съгласно което по смисъла на чл. 1 и
чл. 2 ЗВСОНИ реституцията настъпва по право - по силата на закона при наличие
на визираните в него условия - чл. 2, ал. 3 без да е необходим някакъв
допълнителен административен или съдебен акт. Следователно съгласно цитирания
текст моментът на реституцията се свързва с този на влизане в сила на
реституционния закон, на 25.02.1992 г., който предвижда одържавяването на имота
по определен национализационен закон, посочен в чл. 1 и чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ и
който е елемент от фактическия състав на възстановяване на собствеността екс
леге. За хипотезите, добавени с § 1 от ПЗР на ЗОСОИ, възстановяването на
правото на собственост настъпва на 22.11.1997 г., тъй като преди тази дата
липсва един от елементите на фактическия състав на реституцията - нормативният
акт, по който имотът е бил одържавен и подлежи на връщане на бившия му
собственик или на неговите наследници. Към тези дати - 25.02.1992 г. и
съответно 22.11.1997 г. одържавените имоти трябва да съществуват реално до
размера, в който са били отчуждени да са собственост на държавата, на общините,
обществена организация или техни фирми или еднолични търговски дружества по чл.
61 ТЗ и бившите собственици да не са били обезщетени чрез изплащане на парична
равностойност на отчуждените им имоти или с друг равностоен имот.
За
да достигне до извод, че процесният имот е бил държавна собственост към момента
на влизане в сила на ЗВСОНИ, съдът съобразява следното:
На 13.01.1989 г. е обнародван Указ № 56 за
стопанската дейност (ДВ бр. 4/89 г.). Съгласно разпоредбите на чл. чл. 1 и 20,
ал. 1 от същия, както и на пар. 5 от Преходните и заключителните му разпоредби,
указът се прилага при осъществяване на стопанска дейност във всички отрасли и
сфери на народното стопанство. Стопанската дейност се извършва на основата на
всички форми на собственост: предоставени за стопанисване обекти на държавна и
общинска собственост, собственост на кооперативни и обществени организации,
собственост на граждани, на чуждестранни лица и смесена собственост (чл. 1, ал.
2). Имуществото на фирмите се състои от: право на собственост, съответно на
стопанисване, право на ползване и други вещни права, права върху обекти на
интелектуална собственост, ценни книги, дялово участие в сдружения, вземания и
други права и задължения (чл. 20, ал. 1). Заварените от този указ предприятия и
обединения се реорганизират във фирми по реда на чл. 11 от указа, въз основа на
учредителен акт, който е различен в зависимост от вида на фирмата: за държавните
фирми - решение на МС или на определен от него министър или ръководител на
ведомство, за общинските фирми – решение на общинския народен съвет, за
дружествените фирми – учредителен договор, за фирмите на граждани – учредителен
договор, за фирми на обществени организации – акт на органа, предвиден в устава
на обществената организация, за дъщерна фирма – решение на управителния съвет
на съществуващата фирма (пар. 5 и чл. 11). Анализът на цитираните разпоредби
налага извода, че при преобразуване на държавни предприятия във фирми с
държавно имущество по реда на пар. 5 ПЗР, вр. чл. 11 от Указ 56 за стопанската
дейност, учредената държавна фирма не придобива правото на собственост върху
държавното имущество, включено в уставния ѝ фонд, а разполага само с правото на стопанисване и
управление на това имущество. / така Решение № 135 от 23.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1784/2017
г., I г. о., ГК, Решение № 52 от 3.11.2011 г. по т. д. № 325/09 г., 2, т. о.,
решение № 31 от 21.06.2013 г. по гр. д. № 310/2012 г., 1 г. о., решение № 218
от 5.06.2012 г. по т. д. № 704/2010 г., 2, т. о./. В
случая Технологичен
комбинат за преработка на пластмаси „Народна република“- София е преобразуван в държавна
фирма „Софияпласт“ по чл. 11, ал. 3, т. 1, б. "а"
от указа, като имуществото на учредената държавна фирма включено правото на стопанисване и управление върху процесния имот, но не и правото на собственост върху същия.
С Търговския закон (обн. ДВ бр. 48/98 г.,
в сила от 01.07.1991 г.) се предвижда, че държавните и общински предприятия
могат да се регистрират като ЕООД или ЕАД, както и че образуването и
преобразуването на държавни предприятия като ЕООД или ЕАД се извършва по ред,
установен със закон, а на общинските – с решение на общинския народен съвет
(чл. 61 и чл. 62). С пар. 7 и 8 (преди пар. 1 и 2) от ПЗР на ТЗ се предвижда,
че държавните и общинските фирми, регистрирани по Указ № 56 за стопанската
дейност, продължават дейността си по досегашните разпоредби до превръщането им
в търговски дружества съгласно чл. 61 и 62 от този закон (пар. 7), както и че
извършеното регистриране на останалите фирми, образувани по Указ № 56 за
стопанската дейност, запазва действието си, като по право се извършват следните
промени: ЕФ се смята за ЕТ, КФ и ДФ на граждани – за СД, ФОО – за ДОО, АФ – за АД,
НОФ – за КД или КДА. С разпоредбата на чл. 1 ЗОЕТДДИ в сила от 1.07.1991 г.,
приложим до приемането на закон по чл. 62, ал. 1 ТЗ (пар. 6 ПЗР ЗОЕТДДИ), се
предвижда образуването и преобразуването на държавните предприятия като ЕООД и
ЕАД да се извършва с акт на МС, правата на едноличния собственик на капитала да
се упражняват от МС, а управлението да се възлага с договор за управление по
ред, определен от МС. Съгласно чл. 1 ПМС № 201/1993 г., при преобразуване на
държавни предприятия в еднолични търговски дружества с държавно имущество
правото на собственост върху недвижимите имоти, които са били предоставени за
стопанисване и управление се внася в капитала на тези дружества, освен ако в
акта за тяхното преобразуване е посочено друго. В същия смисъл е и разпоредбата
чл. 17 а (нов - ДВ, бр. 51/94 г.) от Закона за преобразуване и приватизация на
държавни и общински предприятия от 1992 г. (отм.);. От изложеното следва, че
едва с преобразуването на държавните фирми, регистрирани по УСД № 56/89 г., в
еднолични търговски дружества по реда на пар. 7 ПЗР ТЗ, вр. чл. 61 и 62 ТЗ, вр.
ЗОЕТДДИ от 1991 г., ПМС № 201/1993 г., съотв. ЗППДОП (отм.); собствеността
върху предоставеното за стопанисване и управление на държавните фирми имущество
се трансформира от държавна собственост в собственост на търговското дружество,
а държавата остава собственик на дяловете/акциите на дружеството, но не и на
имуществото му. В
конкретния случай едва при образуването през 1993 г. на „Софияпласт“ ЕАД е била прехвърлена собствеността
върху процесния имот върху търговско дружество, т.е. към 25.02.1992 г. е бил
държавна собственост и тази предпоставка за реституция е налице. Въпреки, че
имотът е бил държавен към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ е налице
реституционна пречка, тъй като съдът намира, че същият е бил застроен.
Съдът намира, че не е налице вторият
елемент от фактическия състав на реституцията по ЗВСОНИ, а именно имотът владян
от „К.Р.Б.АД да съществува реално до размерите, в които е отчужден.
От
събраните по делото доказателства се установява, че в имота, владян от „К.Р.Б.АД
е построен склад през 1982 г. Съгласно заключението на съдебно-техническата
експертиза, изготвена от инж. М. се установяват разположението на склада в
имота, в който ответникът упражнява фактическата власт, размерите на обекта и
материалите, от които същият е изграден. Вещото лице изрично е посочило, че
складът е трайно прикрепен към земята, а не е временна постройка. Посочено е,
че складът е със съчетани метални колони на височина 12м., под всички колони
има масивни бетонови фундаменти и е стабилна метална конструкция с големи
отвори.
Една
от предпоставките за възстановява на имот по чл.1, ал. 1 от ЗВСОНИ е имотът да
съществува реално до размерите, в които е отчужден. В т.1 от Тълкувателно
решение № 1 от 17.05.1995 г. по гр. д. № 3/1994 г., ОСГК е посочено, че целта
на закона е да се възстанови собствеността върху отнетите имоти, доколкото те
съществуват като обекти на собственост, а не и да се възстанови предишното им
състояние, вид или предназначение. Следователно необходимото и достатъчно
изискване е имотите да са налице, да съществуват реално като обекти на
собственост до размерите, в които са били отчуждени, а извършените промени в
тях, свързани с функционалното им предназначение, са без правно значение за
действието на реституцията. В т.2 от същото тълкувателно решение е разяснено,
че в случая, когато е одържавен незастроен имот, който след това е застроен /
какъвто е конкретния случай, тъй като се установява, че въпросният склад е
построен през 1982 г./ , следва да се
имат предвид разпоредбите на Закона за собствеността, определящи отношението
между постройката и земята, върху която тя е изградена. Като допуска с чл. 83
ЗС собственикът на земята да отстъпи на друго лице да построи сграда върху
неговата земя и да стане собственик на постройката, на последния собственик законът
дава и правото да се ползва от земята - чл. 64 ЗС. Според чл. 15 ал. 3 и чл.
15-в, ал. 1 ЗС правото на строеж върху държавна земя или държавен или общински
парцел включва и ползването на незастроената част от земята, както и правото да
се построят жилища за нуждите на роднини по права линия на суперфициарния
собственик. Следователно налага се изводът, че при тези случаи в застроения
имот постройката има главно значение, а теренът-несамостоятелно, обслужващо.
Той не може да се отдели от сградата като обособен, самостоятелен имот,
независим от сградата върху него. В този смисъл имотът, съществувал преди
застрояването, вече реално не е същият. Ето защо, ако одържавеният незастроен
недвижим имот към момента на влизане в сила на ЗВСВОНИ е застроен, следва да се
приеме, че възстановяване на собственост не настъпва.
Даденото
разрешение е приложимо в случаите, когато постройките имат траен устройствен
статут - представляват обекти на основното или допълващото застрояване на
терена, но не и по отношение на постройки, изградени по реда на отменения чл.
120, ал. 4 ППЗТСУ. Съгласно цитираната разпоредба, тези постройки се разрешават
по изключение, за задоволяване на временни нужди, и подлежат на премахване от
ползвателя след изтичане на срока за ползването им или при заемане на терена за
предвиденото по плана строителство. При настъпване на визираните в чл. 120, ал.
4 ППЗТСУ (отм.) предпоставки ползвателят на постройките няма противопоставимо
на собственика на терена право да държи същите в имота. Поради това не може да
се приеме, че наличието на временни постройки, изградени в отчуждения имот, е
пречка за реституция по смисъла на чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 3 ЗВСОНИ. В този
случай теренът не е загубил самостоятелния си характер и не е придобил
обслужващо сградите предназначение. В конкретния случай, по делото не са
събрани доказателства, постройката –склад да е
изградена по реда на чл.120 от ППЗТСУ и да са настъпили условията по
чл.4 от същия текст / след
изтичането на срока, за който е позволено строителството или при заемане на терена за предвиденото по плана
строителство, при които е подлежала на събаряне.
Съдът
намира, че за преценка дали имотът чието ревандикация се иска е застроен
относим е въпросът дали постройката е трайно прикрепена към земята по начин да не може да се отдели без
нарушаване целостта на конструкцията, независимо как е осъществено
прикрепването. По принцип, щом е налице трайна връзка на изграденото с терена,
осъществена чрез бетонна плоча, послужила като основа на сградата, и трайно
прикрепена към нея конструкция, следва да се приеме, че обектът не е
преместваем, а представлява сграда, която по силата на закона е недвижима вещ / Решение № 60 от 9.05.2018 г. на ВКС по гр. д. №
3140/2017 г., II г. о., ГК, Решение № 33 от 23.03.2017 г. по гр. д. № 2591/2016
г. на I г. о.,
/. При наличие на такова застрояване на одържавения
имот ще е налице пречка за неговото реституиране по ЗВСОНИ, ако към 25.02.1992
г. е налице завършена до степен на груб строеж сграда, вкл. когато
строителството формално е било разрешено като временно по смисъла на чл. 120,
ал. 4 ППЗТСУ (отм.), щом обективно не представлява такова.
Съобразно
депозираните експертни заключения и дадените от вещото лице М. обяснение, съдът
намира, че просения склад представлява недвижим имот трайно прикрепен към
земята и представлява реституционна пречка. Като за да достигне до този извод,
съдът взема предвид, че противно на твърденията на ищците, не се установява,
складът да е построен нито напрактика да представлява временна постройка по
смисъла на чл.120 от ППЗТСУ.
По
отношение на доводите на ищците, че складът е незаконно построен, поради което
не представлява реституционна пречка съдът намира следното:
Когато
имотът не е надлежно одържавен въз основа на национализационен или
благоустройствен закон, а е завзет от държавата без законово основание или
процедурата по отчуждаване не е била спазена, той не може да бъде възстановен
като отчужден по някой от визираните в чл. 1 и чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ или в чл. 1
ЗВСВОНИ нормативни актове. Възстановяването на собствеността в тези случаи се
извършва на допълнително предвиденото с § 1, ал. 2 от ПЗР на ЗОСОИ основание по
чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Съгласно чл. 2, ал. 3 ЗВСОНИ и разясненията в т. 1 на ТР №
6 от 10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС, за да е налице такава хипотеза, необходимо е
имотът да съществува реално до размера, в който е бил незаконно отнет или
отчужден не по установения законов ред. Незаконните строежи или строежи,
извършени след 25.02.1992 г., не са пречка за реституция на имота, като под
"незаконни строежи" следва да се разбират такива, извършени в отнетия
имот без надлежните строителни книжа. Ако върху имота, който след
национализацията и отнемането е станал изцяло държавен, бъде построена сграда
от държавата или от държавно предприятие, на което той е предоставен за
стопанисване и управление, разпоредбата на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ не следва да
намери приложение при разрешаването на спора за собствеността на сградата. Това
е така, защото тази разпоредба се отнася за изцяло отнетите без законово
основание или отчуждени не по установения законов ред имоти / така Решение № 72
от 10.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 425/2011 г., I г. о., ГК/. В конкретния
случай, с оглед представените писмени доказателства – се установява, че имотът
е отнет по реда на ЗОЕГПНС с акт за завземане на недвижим имот от 1949 г., за
което обстоятелство не е налице и спор между страните, с оглед на което за
възстановяване на имота е приложим чл.1, ал.1 от ЗВСОНИ, а чл.2, ал.6 от ЗОСОИ се явява неприложим.
Все
пак следва да се посочи, че от събраните по делото доказателства – писмени и
експертното заключение на в.л. М. - се установява, че в имота, в който
ответника „К.Р.Б.АД упражнява фактическа власт е построен недвижим имот – склад
през 1982 г., т.е. преди влизане в сила на ЗВСОНИ. По делото е представен акт
за държавна собственост 12457/28.06.1996 г., въз основа на който описаните в
него имоти са предоставени за ползване на праводателя на ответника „Софияпласт“
ЕАД, като част от описанието на имотите е и въпросния метален склад построен
през 1982 г. В раздела от акта за държавна собственост, в който следва да се
посочи на какво основание и от коя дата имотът е станал държавна собственост е
посочено е посочен и акта Министерско постановление от 1966 г. Насотящият
съдебен състав споделя съдебната практика, съгласно която актуването на обекта
като държавен и въвеждането му в експлоатация е индиция, че е било установено
изпълнението на строителството съобразно техническите проекти и сметни
документации, доказана е функционалната му пригодност и спазването на
изискванията на нормативните актове - чл. 86 от Правилника за капиталното
строителство от 1951 г.(отм.)
При
изложеното, съдът намира, че процесния имот, върху който ответникът „К.Р.Б.АД
упражнява фактическа власт не съществува в размерите, в които е отчужден,
поради което е налице реституционна пречка и ищците не са собтвеници на имота
на твърдяното основание, като предявения от тях ревандикационен иск правилно е
отхвърлен от първоинстанционния съд.
По отношение на исковете срещу „И.С.“ АД
Както
бе посочено, съгласно чл. 17а ЗППДОбП /нов – ДВ, бр. 51 от 1994 год./, при
преобразуваните държавни предприятия в еднолични търговски дружества с държавно
имущество имуществото, предоставено за стопанисване или управление на тези
предприятия с акта на преобразуването, се предоставя в собственост на тези
дружества, освен ако в него не е предвидено друго. Посоченият нормативен акт е
отменен през 2002 год. със Закона за приватизация и следприватизационен контрол
/ЗПСК/, в която се съдържа идентична разпоредба - § 10, ал. 3 от ДР.
Според
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 2Г от Тълкувателно решение
№ 4 от 14.03.2016 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2014 год., ОСГК, за да се
приложи нормата на чл. 17а от ЗППДОбП /отм/, не е необходимо предоставеният за
стопанисване или управление имот да е заприходен нито в баланса на държавното
предприятие към момента на преобразуването, нито в баланса на преобразуваното
търговско дружество. В мотивите на посоченото Тълкувателно решение е прието, че
фактическият състав на придобивния способ, уреден в чл. 17а ЗППДОбП /отм./,
респ. чл. 1 от ПМС № 201 от 25.10.1993 год. за прехвърляне на вещни права върху
недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни
предприятия, включва: държавата да е собственик на конкретно имущество; това
държавно имущество да е било предоставено за стопанисване и управление на
държавно предприятие и с акта на държавния орган за преобразуване на държавното
предприятие в търговско дружество това имущество да не е изрично изключено от
имуществото, което се включва в капитала на търговското дружество. При
наличието на тези предпоставки вещно-транслативният ефект настъпва по силата на
самия акт за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество и от
момента на възникване на това търговско дружество.
В
рамките на възникнал гражданскоправен спор предоставянето на имуществото за
стопанисване и управление на определено държавно предприятие може да бъде
доказвано както чрез преки доказателства – самият административен акт за
предоставяне на това право, така и с непреки доказателства – актове за държавна
собственост, в които изрично е записано, че определен имот е предоставен за
стопанисване и управление на определено държавно предприятие, разделителни
протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на държавното
предприятие и други подобни. Осчетоводяването или отразяваното в баланс,
инвентарна книга и/или друг подобен регистър, воден от държавното предприятие,
не е елемент от фактическия състав нито на предоставянето на държавното
имущество за стопанисване и управление, нито на уредения в чл. 17а от ЗППДОбП
/отм./ придобивен способ, нито на който и да било друг придобивен способ.
Заприходяването на имот в счетоводен баланс на едно юридическо лице, не може да
породи право на собственост в полза на това лице, ако то не е придобило
собствеността върху имота въз основа на осъществен придобивен способ /сделка,
придобивна давност и др./. То може да има само непряко доказателствено значение
за доказване на факта на предоставяне на имота за стопанисване и управление на
съответното държавно предприятие.
В
Решение № 263 от 2010 год. на ВКС по гр.дело № 1157/2009 год., І г. о., ГК, е
прието, че за предоставяне на дадено имущество на държавно предприятие за
стопанисване и управление и преобразуване и приватизация на това предприятие,
може да се съди от всички допустими по ГПК доказателства, включително от
данните дали имуществото е заприходено по баланса на държавното предприятие и
на приватизираното дружество, дали е включено в капитала на последното, дали
имуществото е усвоено и се е използвало от държавното предприятие или е
изоставено, отстъпено или предоставено на трети лица, както и от всички други
данни и източници, от които могат да се направят изводи за горните обстоятелства.
Процесите
на възстановяване на собствеността върху отнетите по ЗОЕГПНС имоти и на
преобразуване и приватизация на държавните и общински предприятия протичат
успоредно. Обективно съществуват хипотези, при които земи, подлежащи на
възстановяване по ЗВСОНИ, са били предоставени за стопанисване и управление на
държавни предприятия, впоследствие са включени в капитала на образуваните от
тях еднолични търговски дружества с държавно имущество и по този начин са
станали собственост на дружеството – ПМС № 201 от 25.10.1993 год. и чл. 17а
ЗППДОбП /отм./, респ. § 10, ал. 3 ДР на ЗПСК. Посредством приватизационна
сделка, собствеността върху капитала на едноличното търговско дружество или
части от него преминава в трети лица. В първоначалната редакция на ЗППДОбП
/отм./ няма разпоредба, уреждаща колизията на двете групи права – тези на
правоимащите по ЗВСОНИ и тези, които произтичат от приватизационна сделка. Тази
колизия е разрешена с § 6, ал. 6 /нов – ДВ, бр. 39/1998 год./ на ЗППДОбП
/отм./, сега § 11 от ДР на ЗПСК. Разпоредбата следва да се тълкува в смисъл, че
при открита процедура за приватизация, не следва да се възстановяват реално, включени
в капитала на приватизиращото се предприятие, а следва да издаде решение за
обезщетяване на предишните собственици по реда на § 6, ал. 6 ЗППДОбП /отм./,
респ. § 11 от ДР на ЗПСК. Ако все пак бъде издадено решение, с което
собствеността се възстановява реално, то ще е непротивопоставимо на купувача по
приватизационната сделка, съответно – на приватизираното търговско дружество.
Разпоредбата дава предимство на процеса на приватизация, който не може да бъде
възпрепятстван от реституционни претенции, ако те не са били уважени до този
момент.
При
спор за собственост дали конкретен имот, възстановен на правоимащите по реда на
ЗВСОНИ, е подлежал на реституция или не, меродавен е моментът на преобразуване
на държавната фирма със съответното право на стопанисване и оперативно
управление в еднолично търговско дружество с държавно имущество. При
преобразуването правото на стопанисване и управление се трансформира в право на
собственост на търговското дружество. В конкретния случай се установява, че със
съдебно решение от 28.10.1991 г. е регистрирано „И.С.“ АД, в който момент вече
образуваното търговско дружество е придобило имуществото на преобразуваното държавно
предприятие. В решението за регистрация на акционерното дружество е посочено,
че преобразуваното се извършва при спазване на действащия ТЗ и на основание
закона Закона за образуване на еднолични търговски дружества с държавно
имущество /ЗОЕТДДУ/ и съгласно заповед на Министъра на индустрията, търговията
и услугите РД-17-54/28.06.1991 г., е която е посочено, че се образува Държавна
форма ‚И.С.“, съгласно които държавните фирми се преобразуват в акционерни
дружества. С решението за регистрация на акционерното дружество „И.С.“, на
същото е прехвърлено правото на собственост върху имотите, които са били
стопанисвани от държавната фирма, в които се включва и процесния имот,
съобразно акт 12212/26.02.1991 г. за държавна собственост и изложените по-горе
изводи, че процесния имот представлява част от описания в акта за държавна
собственост имот.
При
така изложеното, към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ – 25.02.1992 г.,
имотът върху който „И.С.“ АД е упражнявал фактическа власт не е бил държавен, а
бил придобит от дружеството по силата на чл. 17а от ЗППДОбП /отм/. Доколкото
имотът е придобит от търговско дружество, не е налице първата от посочените
по-горе предпоставки за реалното възстановяване на имота на ищците, поради
което и предявения срещу този ответника иск следва да се отхвърли.
За
пълнота, следва да се посочи, че не е налице хипотезата на § 6 ал.1 от ПЗК на
ЗППДОП, съгласно който лицата, чиято собственост е възстановена по ЗВСОНИ могат
да заявят своето вещно право пред органа по чл. 3 /органът приел решението за
приватизация/ най-късно в двумесечен срок след обнародване на решението за
приватизация на предприятието, в което е включен съответният имот. Лицата,
незаявили правото си по предходното изречение, имат право само на обезщетение.
Съобразно събраните доказателства, се установява, че ищците не са заявили
претенциите си пред надлежен орган в
предоставения от закона преклузивен срок, с оглед на което имат право на обезщетение,
но не и на реално възстановява на имота.
По частната жалба по реда на чл.248 ГПК
Частната
жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и
в законоустановения срок, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана
по същество, частната жалба е частично основателна.
С
първоинстанционното решение в тежест на ищците са били възложени на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК направените от ответника „Коверис Риджит Бълагрия“ АД
разноски в първоинстанционното производство
в размер на 5868,00 лв. – възнаграждение
за един адвокат, част от общо присъдените разноски в размер на 6468,00 лв./ включващи и 600 лв. разноски за
депозити за възнаграждение на вещи лица/. Разноските са възложени общи на
седмината ищци, с оглед на което се пада на всеки от тях да заплати равна част,
която в обсолютна стойност се равнява на 838,29 лв.- адвокатско възнаграждение.
Своевременно,
в срока за въззивно обжалване, ищците Е.А.Н., С.К.П., Ц.С.П.,
К.Г.Г. / на нейно място в хода на въззивното производство са конституирани
наследниците ѝ по закон Р.Г.Ф., Г.Г.Ф., които общо следва да отговарят за
възложените в тежест на наследодателя им разноски/ и С.Г.Г.-й. са релевирали
искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението в частта за разноските,
чрез намаляване на присъдените в полза на ответника „К.Р.Б.АД разноски за
адвокатско възнаграждение, с оглед релевирано от страната, но намерено за
неоснователно от първоинстанционния съд възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение претендирано от този ответник на основание чл.78,
ал.5 от ГПК. Частната жалба по чл.248 ГПК е подадена от петима от общо
седмината ищци / С.К.П. и Ц.С.П. не са подали частна жалба/, с оглед на което
съдът намира, че се обжалва 5/7 части от присъдените на „К.Р.Б.АД разноски за
адвокатско възнаграждение, които възлизат на сумата от 4191,43 лв. За разликата над сумата от 4191,43 лв. до пълния присъден размер на адвокатското
възнаграждение 5868,00 лв., не е искано изменение на решението в частта за
разноските, както и не е подавана частна жалба, поради което и с оглед изхода
на спора в първите две инстанции, всеки от С.К.П. и Ц.С.П. дължи на този
ответник сумата от 838,29 лв.- разноски в първоинстанционното производство.
С
обжалваното определение № 535049/14.11.2018 г. постановено по гр.дело №50109/2015
год. по описа на СРС, ГО, 34 с-в е оставено без уважение искането на ищците за изменение на решението в частта за
разноските. Районният съд е обсъдил възраженията на ищците, но е стигнал до
извод, че с оглед фактическата и правна сложност на делото вкл. броя на
проведените съдебно заседания, броя на предявените искове, продължителността на
производството и големия обем от доказателства, въпреки че присъденото
адвокатско възнаграждение от 5868,00 надхвърля минималния размер съгласно
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, то не се явява прекомерно.
Въззивният
съд намира обжалваното определение за частично неправилно.
В
производството пред СРС са били предявени активно субективно съединени
ревандикационни искове от седем ищци срещу „К.Р.Б.“ АД. Ищците се позовават на общи за всички тях
правопораждащи факти – реституция и наследяване.
Разноските
в производството пред СРС следва да се определят съобразно цената на предявения
иск срещу ответника „К.Р.Б.АД и съразмерно с негова уважена респ. отхвърлена
част, като съдът намира за доказано, че ответникът „К.Р.Б.АД реално е сторил разноски в размер на 5868,00
лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение в първата инстанция, уговорен съобразно
договор правна помощ и съдействие на л.233-234 от делото пред СРС и заплатен по
банков път, като плащането се установява
от преставената на л. 231 от делото фактура и банково извлечение на л.232 от
делото.
С
оглед оценяемия характер на предявения за разглеждане иск с правна квалификация
чл.108 ЗС, чиято цена се определя от данъчната оценка на процесния имот на
ид.ч. от имота, за която претенцията е насочена срещу „К.Р.Б.“ АД, като цената
му в размер на 29610 лв. / за 1184 кв.м. от имота/ и при съобразяване с чл.7, ал.2, т.4 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съдът намира, че минималното дължимо възнаграждение на
ответника е в размер на 1418,30 лв. Доколкото ответникът е направил искане за
присъждане на хонорара с вкл. ДДС е от представената фактура се установява, че
Адвокатско дружество „Братоев и Конов“, което чрез участващите в него адвокати
е представлявало ответника е регистрирано по ДДС и съобразно параграф 2а от
Наредбата за регистрираните по ЗДДС адвокати дължимият данък върху добавената
стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за
неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, последното
следва да се присъди с ДДС.
На
следващо място, съобразно задължителните указания, дадени в т. 3 от
Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г., ОСГТК на
ВКС при направено възражение за прекомерност на разноските по чл. 78, ал. 5 ГПК
/каквото ответникът е направил/ съдът следва да прецени съотношението на цената
на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, т.е. дали
има съответствие между размера на претендираното възнаграждение и усилията на
защитата при упражняване на съответните процесуални права.
В
конкретния случай, съдът намира, че делото се отличава със средна правна
сложност и не следва в полза на ответника да се присъждат разноски за адвокат в
посочения по-горе минимален размер, а следва да се определи съответно на
сложността на делото адвокатско възнаграждение –3403,92 с ДДС /представляващ
двукратния размер на минималното възнаграждение / 2836,60 лв. с вкл. ДДС/, като
с оглед подадената от петима от общо седем ищци частна жалба, на ответника
следва да се заплати 5/7 част от тази сума, а именно – 2431,38 лв.
Делото се явява
фактически и правно сложно в сравнение с други производства, предмет на които е
установяване на съществуването на вещни права, но не се отличава значително при
сравнение с други производство, в които претенциите се основават на настъпила
реституция. Фактическата сложност на делото произтича от големия обем
доказателства, които следва да бъдат обсъдени от съда и броя на проведените в
първата инстанция съдебни заседания. Съдът следва да държи сметка, че не всички
събрани в хода на производството доказателства и усложнения са породени във
връзка с исковете срещу този ответник. Действително ищците са седем на брой, но
всички те основават претенцията си на еднакви фактически твърдения и правни
доводи, с оглед на което ответникът е имал еднаква защита по всички тях, поради което броят на страните не обуславя
сложността на делото. Съдът съобразявайки, че са изслушани четири заключения на
вещи лица, касаещи исковете срещу този ответник, разпитаните са четирима
свидетели / по двама на всяка страна/ и са събрани множество писмени
доказателства намира, че адвокатско възнаграждение, което надхвърля три пъти
минималния размер съгласно наредбата се явява прекомерно, като съобразявайки
същите обстоятелства определя подходящото възнаграждение в посочения по-горе
размер.
При тези доводи
на въззивната инстанция, частната жалба на
петимата посочени по-горе ищци се явява частично основателна, като
обжалваното определение следва да се отмени в частта с която са присъдените в
полза на ответника „К.Р.Б.разноски за адвокатско възнаграждение за сумата над 2431,38 лв. с ДДС до пълния размер, за
който са осъдени обжалвалите ищци 4191,43
лв., като първоинстанционното решение бъде изменено в същия смисъла. В
останалата част частната жалба следва да бъде оставена без уважение.
По
разноските във въззвината инстанция:
С
оглед изхода на спора, право на разноски имат въззиваемите търговски дружества.
Въззиваемият
„И.С.“ ЕАД не е претендирал присъждането за разноски и не е представил
доказателства за заплащането на такива, поради което и съдът не му присъжда.
Въззиваемият
„К.Р.Б.АД е претендирал присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 5868,00 лв. с ДДС. Представил е доказателства за уговарянето и
реалното заплащане на сумата по банков път- договор за правна защита и съдействие, фактура,
извлечение от движение по банкова сметка / ***.47-л.50 въззивното дело/, с
оглед на което следва да му се присъдят разноски за адвокатски хонорар. Ищците
са направили възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждени, което съдът намира за основателно. Съгласно приложимата
разпоредба на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения / чл.7,ал.2, т.4/ и цената на иска, минималният
размер на дължимото адвокатско възнаграждение е в размер на 1701,96 лв. с ДДС.
Вземайки предвид, от една страна, фактическата и правна сложност на делото, а
от друга страна, че във въззивното производство е проведено едно открито
съдебно заседание, съдът намира, че посходящия размер на адвокатско
възнаграждение на този ответника е в размер на 2550,00 лв./ един път и половина минималния размер/. За да достигне
до този извод, съдът взема предвид, че ищците са претендирали сумата от 2600
лв. –заплатен адвокатски хонорар, който би им бил заплатен при уважаване на
въззивната жалба, а процесуалните представители на двете страни в производството са положили
идентични процесуални усилия- подали са писмени жалба/ отговор на жалбата,
представлявали са доверителите в откритото съдебно заседание и са подали
подробни писмени бележки.
Мотивиран
от горното, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
452886/18.07.2018 г. постановено по гр.д. № 50109/2015 г. по описа на СРС, 34
състав, поправено с решение от 13.02.2019 г. по същия номер дело, по реда на
чл.247 ГПК
ОТМЕНЯ, по жалба на Е.А.Н., ЕГН: **********,
Р.Г.Ф., ЕГН:**********, Г.Г.Ф. ЕГН:**********/ последните двама конституирани
по реда на чл.227 ГПК в хода на въззивното производство на мястото на К.Г.Г./, С.Г.Г.-й., ЕГН: **********, А.С.Г., ЕГН:**********
и К.С.Г., ЕГН:********** определение №535049/14.11.2018
г. по гр.д. №50109/2015 г. по описа на
СРС, ГО, 34 с-в, в частта, с която е отхвърлено искането за изменение на решение № 452886/18.07.2018 г. постановено по
гр.д. № 50109/2015 г. по описа на СРС, 34 състав, поправено с решение от
13.02.2019 г. по същия номер дело, по реда на чл.247 ГПК в частта за разноските, за сумата над 2431,38 лв. с ДДС / 486,28 лв. за всеки
от обжалвалите ищци/ до 4191,43 лв. с
ДДС – разноски присъдени в полза на „К.Р.Б.АД в първата инстанция като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ Решение №
452886/18.07.2018 г. постановено по гр.д. № 50109/2015 г. по описа на СРС, 34
състав, поправено с решение от 13.02.2019 г. по същия номер дело, по реда на
чл.247 ГПК, в частта за разноските, като го ОТМЕНЯ в частта, с която Е.А.Н.,
Р.Г.Ф., Г.Г.Ф. /последните двама конституирани по реда на чл.227 ГПК в хода на
въззивното производство/, С.Г.Г.-й., А.С.Г., ЕГН:********** и К.С.Г., ЕГН:**********
са осъдени да заплатят на „Пакор България“ АД / предишно наименование „К.Р.Б.“ АД/, ЕИК*********,
адрес: *** 33 сумата от над 2431,38 лв.
с ДДС / 486,28 лв. за всеки от
обжалвалите ищци/ до пълния размер, за
който са осъдени обжалвалите ищци 4191,43
лв.– разноски в първата инстанция
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата на Е.А.Н.,
Р.Г.Ф., Г.Г.Ф. / последните двама конституирани в хода на въззивното
производстов на мястото на К.Г.Г. по реда на чл.227 ГПК/, С.Г.Г.-й., А.С.Г., и К.С.Г. срещу определение №535049/14.11.2018 г. по
гр.д. №50109/2015 г. по описа на СРС,
ГО, 34 с-в, в останалата обжалвана част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ №535049/14.11.2018
г. по гр.д. №50109/2015 г. по описа на
СРС, ГО, 34 с-в е влязло в сила по отношение С.К.П. и Ц.С.П.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 ГПК, Е.А.Н.,
ЕГН: **********, С.К.П., ЕГН:**********,
Ц.С.П., ЕГН: **********, Р.Г.Ф., Г.Г.Ф., С.Г.Г.-й., ЕГН: **********, А.С.Г.,
ЕГН:********** и К.С.Г., ЕГН:********** да заплатят на „Пакор България“ АД /
предишно наименование „К.Р.Б.“ АД/, ЕИК*******сумата от 2550,00 лв. – разноски във въззивното производство
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.280,
ал.1 и ал.2 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.