Р Е Ш
Е Н И Е
№260234
гр. Несебър, 31.12.2021г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ
РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, шести състав в публично заседание на тринадесети
декември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: Валери Събев
при участието на секретаря Радостина Менчева, като разгледа гр. д. № 86 по описа на Районен съд Несебър за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са установителни
искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 422 ГПК вр. чл. 345,
ал. 1 ТЗ вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
От
ищеца „*******” ЕАД срещу П.А.Х. са предявени искове по чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 422 ГПК вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД. С тях се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи сумата от 34,36 лв., представляваща
сбор от месечни абонаментни такси за потребление на мобилни услуги за периода
05.01.2019г. – 04.02.2019г. в размер на 27,48 лв. и остатък за плащане в размер
на 6,88 лв. – лизингова вноска за периода 05.02.2019г. – 04.03.2019г., след
приспадане на възстановени на абоната суми, дължими по договор за мобилни
услуги за номер *******от 05.01.2009г., допълнително споразумение към него от
07.12.2017г. и договор за мобилни услуги за мобилен номер ******* от
15.12.2015г. и допълнително споразумение към него от 03.04.2018г., за които са
издадени фактура № ********** от 05.02.2019г. на стойност 27,48 лв. и фактура №
********** от 05.03.2019г. на стойност 6,88 лв., както и сумата от 221,31 лв., включваща сумата от 196,72 лв., представляваща сбор от 8 бр.
лизингови вноски, дължими за периода месец 04/2019г. – месец 11/2019г. по
Договор за лизинг от 07.12.2017г., сключен във връзка с договорен абонамент за
номер *******и сумата от 24,59 лв., представляваща
допълнително дължима сума при условията на чл. 1, ал. 3 от Договора за лизинг,
ведно със законната лихва върху тези, считано от датата на подаване на
заявлението – 29.05.2019г., до окончателното им изплащане. Ищецът твърди, че на 05.01.2009г. между страните бил
сключен договор за мобилни услуги за номер *******. Сочи, че бил сключен и договор
за мобилни услуги за мобилен номер ******* от 15.12.2015г., по силата на който
абонатът се възползвал от възможността да потребява втора абонаментна програма.
Излага, че абонатът сключил и Договор за лизинг от 07.12.2017г. във връзка с
договорен абонамент за номер *******. Навежда, че към договорите за мобилни
услуги са сключвани и допълнителни споразумения - от 07.12.2017г. и от
03.04.2018г. Излага, че ответникът не изпълнявал месечните си задължения за
отчетните периоди 05.01.2019г. – 04.02.2019г. и 05.02.2019г. – 04.03.2019г. За
първия период била издадена фактура № ********** от 05.02.2019г. на стойност
27,48 лв. (от които 20,82 лв. без ДДС за мобилен номер ******* и 2,08 лв. без
ДДС за мобилен номер *******). Твърди, че фактурата следвало да се плати до
20.02.2019г. Излага, че за втория отчетен период било издадено кредитно
известие № ********** от 05.03.2019г. на стойност 6,88 лв., в което се
включвало възстановяване на сумата от 5,95 лв. без ДДС, платена при сключване
на договора за номер *******, възстановяване на сумата от 8,81 лв. без ДДС за
месечния абонамент за номер *******и начисляване на лизингова вноска за периода
в размер на 24,59 лв. Твърди, че поради неизпълнение на задължението от 34,36
лв. на основание т. 11 от договора вр. чл. 75 вр. чл. 19б, в) от ОУ на мобилния
оператор индивидуалните договори с ответника били прекратени едностранно.
Обръща внимание, че сумата от 196,72 лв. е формирана от 8 бр. лизингови вноски,
дължими за месец 04/2019г. – месец 11/2019г. по Договор за лизинг от
07.12.2017г., а сумата от 24,59 лв. представлява една допълнителна вноска за
изкупуване на устройството, начислена на основание чл. 1, ал. 2 от Договора за
лизинг. Развиват се съображения за дължимост на тези суми на основание чл. 49,
чл. 71 и чл. 75 от ОУ. С тези доводи от съда се иска да уважи претенциите.
Претендират се разноски от заповедното и исковото производство.
В срока по чл. 131 ГПК от назначения особен представител на
ответника е подаден отговор на исковата молба, с който исковете се оспорват
като неоснователни. Оспорва се като нищожна неустойка за предсрочно
прекратяване на договора. Сочи се, че договорът не е прекратен валидно, тъй като
т. 11 вр. чл. 75 и чл. 19б от ОУ са неравноправни. Клаузата на чл. 12, ал. 2 от
ОУ към договора за лизинг се оспорва като неравноправна. Развиват се
съображения за приложимост на чл. 143 ЗЗП. От съда се иска да отхвърли
претенциите.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и след
като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По възраженията за наличието на неравноправни клаузи:
С
доклада по делото съдът е указал на страните, че служебно ще следи за наличието
или не на неравноправни клаузи в договорите. Наред с това от особения
представител на ответника са наведени изрични възражения за неравноправност на
определени клаузи.
На
първо място съдът намира, че не следва да се обсъждат доводите за нищожност на
клаузата за неустойка, тъй като такава не се претендира в настоящото
производство.
В
отговора бланкетно (без излагане на конкретни доводи за това) като
неравноправни са оспорени клаузите по т. 11 от договора за мобилни услуги и чл.
75 вр. чл. 19б от Общите условия на оператора. На основание чл. 19б, б. „в“ от
Общите условия на „Т.Б.“ ЕАД за взаимоотношения с потребителите на електронни
съобщителни услуги (на л. 33 от делото) операторът има право едностранно да
прекрати индивидуален договор, в случай, че потребителят не е платил дължими
суми след изтичането на сроковете за плащане. В подобна насока е и текстът на
чл. 75 от Общите условия. Тук следва да се отбележи, че всички договори и
допълнителни споразумения, на които ищецът основава претенциите са срочни. В
същото време по арг. от чл. 143, ал. 2, т. 7 от ЗЗП неравноправни са такива
клаузи, които позволяват на търговеца или доставчика да прекрати действието на
безсрочен договор без предизвестие, освен когато има сериозни основания за това.
Следователно цитираните клаузи не могат да се приемат за неравноправни по
смисъла на посочения текст. Настоящият съдебен състав не констатира и
неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 20 от ЗЗП, тъй като с
цитираните клаузи от общите условия е предвидена възможност за разваляне на
двустранен договор при виновно неизпълнение на задължението на една от
страните. Подобни възможности са изрично предвидени в законодателството – чл.
87, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, като в случая с общите условия и договора страните са
постигнали съгласие, че в отношенията между тях следва да се прилага
разпоредбата на чл. 87, ал. 2 ЗЗД – едностранно прекратяване на договора (без
да се даде срок на другата страна). Може да се направи извод, че с оглед
изричната разпоредба на чл. 143, ал. 2, т. 7 от ЗЗП (която предвижда
неравноправен характер на клаузи, подобни на процесните, само при безсрочни
договори) с оспорените клаузи страните по договора са постигнали уговорки,
които не са неравноправни и попадат в рамките на дадените им възможности за
договаряне и уреждане на приложението на чл. 87 ЗЗД. Ето защо тези клаузи не са
неравноправни. Още повече, че в случая се претендира заплащането на такси,
които са начислени по време на действието на договора и клаузите относно
прекратяването му нямат пряко отношение с предявения иск.
На
следващо място в отговора на исковата молба е обърнато съществено внимание на
клаузата на чл. 12, ал. 2 от Общите условия на договорите за лизинг. Според тази
клауза месечните вноски и другите дължими плащания стават предсрочно изискуеми
в случай на прекратяване на договора за предоставяне на мобилни и/или фиксирани
услуги, сключен/сключени от Лизингополучателя, както и в случай на забава в
плащане на дължими съгласно договора за лизинг плащания. На първо място следва
да се обърне внимание, че подобна предсрочна изискуемост на вноските по
договора не попада в каталога от неравноправни клаузи, предвиден в чл. 143, ал.
2 ЗЗП. Освен това не може да се приеме, че с тази клауза се поставят други
„подобни“ условия по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 20 от ЗЗП. Доколкото за
договора за лизинг липсват изрични правила относно предсрочната изискуемост,
приложима в случая е разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД. Според нея изпълнение на
срочно задължение може да бъде изискано и преди срока от кредитора, когато
длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил
дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.
Следователно с уговорката в чл. 12.2 от ОУ е предвиден частен случай на
предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 71 от ЗЗД. В случая не може да се
говори за неравноправен характер на клаузата, тъй като с нея е предвидено
единствено изпълнение на законовото задължение на лизингополучателя по чл. 345,
ал. 2 ТЗ вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД да заплаща лизинговите вноски срещу ползването.
Нещо повече – в случая възраженията за неравноправност на посочената клауза
нямат отношение към дължимостта на претендираните от ищеца суми, тъй като
Договор за лизинг от 07.12.2017г. (на л. 19 от делото) е със срок на действие
от 23 месеца. Т.е. и към момента на подаване на заявлението, и към настоящия
момент, е настъпила редовна изискуемост на лизинговите вноски, поради което
предсрочната възникналата им дължимост няма отношение към основателността на
претенцията на ищеца.
В заключение може да се посочи, че съдът не констатира
неравноправни клаузи в договорите, които да имат отношение към претенциите на
ищеца.
По предявения иск по чл. 422 от ГПК вр. чл. 79 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже наличието на облигационни връзки
между него и ответника - по договор за мобилни услуги за номер *******от
05.01.2009г., допълнително споразумение към него от 07.12.2017г. и договор за
мобилни услуги за мобилен номер ******* от 15.12.2015г. и допълнително
споразумение към него от 03.04.2018г., настъпила изискуемост на вземането и
размера на претенцията си.
Като
писмени доказателства по делото са приети
цитираните договори (на л. 11 – л. 13, л. 17 – л. 18, л. 23 – л. 26 от делото).
Договорите са подписани от ответника и не са оспорени по делото. Следователно
се доказва наличието на твърдяната от ищеца облигационна връзка.
По
делото са приети фактура № ********** от 05.02.2019г. и фактура № ********** от
05.03.2019г. (на л. 27 – л. 28 от делото). Видно е, че по тази фактура ищецът
претендира абонаментни такси за потребление на мобилни услуги за периода
05.01.2019г. – 04.02.2019г. в размер на 27,48 лв. Във фактурата са начислени
абонаментни такси общо за плащане в размер на 61,97 лв., но от нея е видно, че
са били налични и плащания за предишни периоди в размер на 420,92 лв. Ето защо
плащането от 50 лв. (отразено във фактурата) не се е отразило на дължимостта на
абонаментните такси за периода 05.01.2019г. – 04.02.2019г. За втория отчетен
период (05.02.2019г. – 04.03.2019г.) е издадено кредитно известие № **********
от 05.03.2019г. на стойност 6,88 лв., в което се включвало възстановяване на
сумата от 5,95 лв. без ДДС, платена при сключване на договора за номер *******,
възстановяване на сумата от 8,81 лв. без ДДС за месечния абонамент за номер *******(общо
и според отразеното във фактурата – 17,71 лв. с ДДС) и начисляване на лизингова
вноска за периода в размер на 24,59 лв. Действително за отчетния период е
останало задължение в размер на 6,88 лв., като и тук следва да се обърне
внимание, че плащането от 80 лв. е приспаднато от начислените задължения за
предходни периоди. Във всяка фактура е определен срок на
плащане. Посочените доказателства не са оспорени от ответника.
С оглед горното съдът намира, че по
делото се доказва наличие на задължение, възникнало за П.А.Х. по цитираното облигационно
правоотношение, но дължимата сума за предоставени мобилни услуги е в размер от 27,48
лв., формиран за периода 05.01.2019г. – 04.02.2019г. Искът е основателен до
този размер и неоснователен за разликата до 34,36 лв. Това е така, тъй като
видно от изложеното в исковата молба и от съдържанието на кредитно известие №
********** от 05.03.2019г., сумата от 6,88 лв. е дължима по договор за лизинг.
В исковата молба обаче цялата сума от 34,36 лв. се претендира за незаплатени мобилни
услуги. По този начин сумата е индивидуализирана и в издадената заповед № 202
от 05.06.2020г. по ч.гр.д. № 385/2020г. по описа на Районен съд Несебър, която
определя и пределите на установителния иск по чл. 422 ГПК. Самият ищец изрично
е посочил, че претендира лизингови вноски на друго основание – договори за
лизинг (но и за друг период – месец 04/2019г. – месец 11/2019г.). Следователно
лизинговата вноска за периода 05.02.2019г. – 04.03.2019г. стои извън
претенцията му и искът за главница следва да бъде уважен само до размера на
предоставените мобилни услуги – 27,48 лв. и отхвърлен до пълния предявен размер
от 34,36 лв.
По
предявения иск по чл. 345, ал. 1 ТЗ вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД:
В
тежест на ищеца е да докаже наличието на облигационна връзка между него и
ответника – Договор за лизинг от 07.12.2017г., настъпила изискуемост за
вземането за заплащане на лизингови вноски по договора, вкл. настъпване на
предсрочна изискуемост на основание чл. 12, ал. 2 от ОУ, както и размера на
вземането си.
Безспорно
договорът за лизинг е действал между ищеца и потребителя. Същият е представен
по делото (на л. 19 – л. 20) и не е оспорен. От него се установява, че П.Х.
получил устройство Huawei Mate 10 Lite Dual Gold и се задължил да го изплати съгласно
погасителни планове, обективиран в чл. 5 от договора в срок от 23 месеца. Съдът
приема за установено, че договорът за мобилни услуги е прекратен едностранно от
ищеца поради неизпълнение от страна на потребителя. Ето защо са се сбъднали
условията в договора за лизинг по смисъла на чл. 12, ал. 2 – месечните вноски
за лизинг да станат предсрочно изискуеми. Както се посочи към момента е
настъпила и редовната им изискуемост. Следователно за ищеца е възникнал
фактическият състав на вземането му по тези текст от договора и съобразно погасителния
план за периода месец 04/2019г. – месец 11/2019г. (за 8 месеца по 24,59 лв.)
ответникът дължи на ищеца сумата от 196,72 лв.
Наред
с това очевидно устройството е задържано от ответника (няма доказателства да е
върнато от него), поради което на основание чл. 1, ал. 3 от Договора за лизинг
за него е възникнало и задължението за плащане на допълнителна вноска в размер
на 24,59 лв.
С оглед горното искът по чл. 345, ал. 1 ТЗ вр.
чл. 232, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен изцяло.
При този изход на спора
на ищеца следва да бъдат присъдени направените от него разноски, съразмерно на
уважената част от исковете. В исковото производство ищецът е направил следните
разноски: 75 лв. за платена държавна такса, 180 лв. за платен адвокатски
хонорар, 200 лв. – платен депозит за особен представител. Съразмерно на
уважената част от исковете следва да му се присъдят 442,76 лв.
По отношение на
разноските от заповедното производство в настоящото производство съдът дължи
изричен осъдителен диспозитив (арг. от т. 12 от ТР 4/2013г. на ВКС, ОСГТК).
Съразмерно на уважената част от заявената в заповедното производство претенция
на ищеца следва да се присъдят 199,48 лв.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че П.А.Х., ЕГН **********,
с настоящ адрес ***, дължи на „Т.Б.” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление *** Бизнес Парк София, сграда 6, сумата от 27,48 лв., представляваща
сбор от месечни абонаментни такси за потребление на мобилни услуги за периода
05.01.2019г. – 04.02.2019г., дължими по договор за мобилни услуги за номер *******от
05.01.2009г., допълнително споразумение към него от 07.12.2017г. и договор за
мобилни услуги за мобилен номер ******* от 15.12.2015г. и допълнително
споразумение към него от 03.04.2018г., за което е издадена фактура № **********
от 05.02.2019г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от датата на подаване на заявлението – 29.05.2019г., до окончателното й
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен размер от 34,36 лв. – за
задължението от 6,88 лв. за периода 05.02.2019г. – 04.03.2019г. по фактура №
********** от 05.03.2019г.
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че П.А.Х., ЕГН **********, с настоящ адрес ***, дължи на „Т.Б.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление *** Бизнес Парк София, сграда 6, сумата от 196,72 лв., представляваща сбор от 8 бр. лизингови
вноски, дължими за периода месец 04/2019г. – месец 11/2019г. по Договор за
лизинг от 07.12.2017г., сключен във връзка с договорен абонамент за номер *******и
сумата от 24,59 лв., представляваща
допълнително дължима сума при условията на чл. 1, ал. 3 от Договора за лизинг,
ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на
заявлението – 29.05.2019г., до окончателното им изплащане.
ОСЪЖДА П.А.Х., ЕГН **********,
с настоящ адрес ***, да заплати на „Т.Б.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление *** Бизнес Парк София, сграда 6, сумата в размер на 199,48 лв., представляваща дължимите разноски по
ч.гр.д. № 385/2020г. по описа на Районен съд Несебър, съразмерно на уважената
част от исковете.
ОСЪЖДА П.А.Х., ЕГН **********,
с настоящ адрес ***, да заплати на „Т.Б.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление *** Бизнес Парк София, сграда 6, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата в размер 442,76 лева,
представляваща дължимите по настоящото производство разноски, съразмерно на
уважената част от исковете.
Решението може да бъде обжалвано пред
Бургаски окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на препис.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: