Р Е Ш Е Н И Е
№
………..
гр. София, 09.01.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на осми октомври две хиляди и
осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 6637/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 71315/29.05.2017 г., предявена от Д. Г.Ш., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, против З. „Б.И.“
АД, с ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***.
По
повод на описаното ПТП било образувано НОХД № 164/2017 г. по описа на ОС - гр. Пазарджик и
с влязла в сила присъда, В.Й.К. бил признат за виновен за извършено
престъпление по чл.343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б“, вр. ал.1, вр. чл.342, ал. 1 НК.
Ищцата
твърди, че е
биологична дъщеря на И.Г.С., като била родена в резултат на съвместното
съжителство на майка й Г.С.С. и И.Г.С., но не била припозната от своя баща.
Въпреки това, ищцата била отглеждана от починалия, между тях отношенията били като между родител и дете, починалият се
грижил и издържал ищцата, а тя го познавала
като свой баща. Двамата били изключително близки, много привързани един към друг, разбирали се
и си помагали. Починалият отгледал Д. с много обич и внимание, в
семейството съществувала силна връзка с
чувство на обич и взаимна привързаност. Починалият бил изключително грижовен и
отговорен баща, помагал на дъщеря си във
всичко, бил опора в живото й.
Ищцата сочи, че с причинената смърт на своя баща е загубила моралната и
физическата му подкрепа, която винаги е имала и на която разчитала през целия си живот. Претърпените
от ищцата морални страдания и скръбта от невъзвратимата загуба били огромни и
неописуеми и щели я съпътстват през целия й живот. Загубата на бащата се
отразило изключително негативно на здравословното и емоционалното състояние на ищцата, мъката й била огромна и
не можела да бъде компенсирана.
Ищцата счита, че е от кръга на лицата, които имат право на обезщетение за
причинените й неимуществени вреди от смъртта на нейния баща И.Г.С..
Ищецът твърди, че към датата на
увреждането, ответникът е застраховал гражданската отговорност на лицата,
управляващи правомерно лек автомобил „БМВ 318 І“, с рег. № *******,
по силата на застрахователна полица № BG/02/116000346166, валидна от 16.01.2016 г. до 15.01.2017 г.
Ищцата
твърди, че във връзка с настъпилото ПТП и нейна претенция при застрахователя е
била образувана преписка по щета № **********/2016 г., по която
застрахователят отказал да заплатил обезщетение.
Предвид
изложеното, ишцата моли да бъде постановено решение, с което ответникът З. „Б.И.“
АД да бъде осъден да й заплати сумата от 150
000 лева - частичен иск от 200 000 лева, представляваща обезщетение за
претърпените неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 22.12.2016 г. (с
оглед допуснатото в открито съдебно заседание на 08.10.2018 г. увеличение и
уточнение на иска) до окончателното й заплащане. Ищцата претендира и
направените по делото разноски.
В
срока за подаване на отговор на искова молба, ответникът З. „Б.И.“ АД е депозирал отговор на исковата молба.
Ответникът не оспорва, че към датата на процесното ПТП, по силата на
договор за застраховка „Гражданска отговорност", е застраховал гражданска
отговорност на водача на лек автомобил „БМВ 318 І“, с рег. № *******. Оспорва иска с възражението, че е
неоснователен.
Ответникът оспорва, че Д. Г.Ш. е била дъщеря на И.Г.С., респ. оспорва и
че същата има право на обезщетение.
Позовава се на разясненията, дадени с
ППВС № 4/61 г., ППВС № 5/69 г. и ППВС № 2/84 г. Ответникът излага съображения,
че легитимиран ищец по иска, може да е лице, което попада в кръга на лицата,
които имат право на обезщетение за неимуществени вреди, а именно - низходящите
(ППВС № 4/61 г.) и „отглеждано,
но неосиновено дете.. ” (ППВС № 5/69 г.). Счита, че съгласно ППВС № 2/84 г.,
други лица извън посочените в цитираната тълкувателна практика, нямат право на
обезщетение. Ответникът сочи, че в случая, ищцата не е низходяща на покойния,
тъй като родствената връзка не е установена с официален документ. Не била налице и хипотезата на „взето за
отглеждане и осиновяване, но още неосиновено дете“. Ответникът обръща внимание,
че в ППВС е използван съюзът „и”, което при граматическо тълкуване означава
кумулативно наличие на предпоставките свързани с него - взетото за отглеждане и
за осиновяване. Сочи, че твърдението на ищцата за „трайно отглеждане” не попада
в хипотезата, предвидена в тълкувателната практика.
Ответникът
оспорва иска и по размер. Оспорва твърденията на ищцата, че е претърпяла
неимуществени вреди от смъртта наИ.С.. Излага съображения, че твърденията в
исковата молба са твърде общи.
Ответникът
прави възражение и за съпричиняване на вредата. Твърди, че покойнияИ.С. е бил
без предпазен колан и сам се е поставил в превишен спрямо нормалния риск.
В
допълнителна искова молба, ищцата оспорва възраженията на ответника, че
ПТП не е реализирано вследствие
виновното и противоправно поведение от страна на водача на лекия автомобил.
Сочи, че е налице влязла в сила присъда. Ищцата оспорва и възражението на
ответника за съпричиняване, тъй като в подкрепа на това възражение няма никакви
данни.
Ищцата
счита, че са неоснователни възраженията на ответника, че не е легитимирана по
предявения иск. Излага съображения, че независимо, че не е била припозната от
починалия, тя е негова дъщеря, била е трайно отглеждана от него и между тях са
съществували отношения като между родител и дете. Ищцата оспорва и възраженията
на ответника, че претенцията е в завишен размер. Счита, че същата е съобразена
с принципа за справедливост и съдебната практика.
На
18.10.2018 г., ищецът е представил по делото писмени бележки, в които е изложил
подробни съображения в подкрепа на твърденията си за основателността на иска.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 493, ал. 1 КЗ, вр. чл. 432, ал.1 КЗ - обн.,
ДВ, бр. 102
от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016г.
Съгласно чл. 432, ал. 1 КЗ, увреденият, спрямо който
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал. 2
на чл. 432 КЗ, може да прави възраженията, които произтичат от договора и от
гражданската отговорност на застрахования. Видно от законовата разпоредба, за
да бъде уважен иска, следва да бъде установено наличието на валидно
правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” между ответника -
застраховател и делинквента относно управлявания от последния автомобил. Наред
с това, за да се ангажира отговорността на застрахователя, следва да са налице
и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД
/деяние, вреди, противоправност, причинна връзка и вина/, пораждащи основание
за отговорност на прекия причинител – застрахован за обезщетяване на
причинените вреди, тъй като отговорността на застрахователя е функционално
обусловена от отговорността на застрахования делинквент и има вторичен характер
– застрахователят дължи обезщетение за вредите, доколкото застрахованият е
отговорен спрямо увреденото лице за репатрирането им. Вината се
предполага – чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, като опровергаването на тази презумпция е в
тежест на ответника при условията на обратно пълно доказване.
В
настоящия случай не се спори по делото, че към 19.10.2016 г. (датата на
процесното ПТП), по силата на Договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, сключен на 16.01.2016 г. във формата на застрахователна полица № BG/02/116000346166, З. „Б.И.“ АД, е
застраховало гражданската отговорност на лицата, правомерно управляващи лек
автомобил „БМВ 318 І“, с рег. № *******, включително и на водача В.Й.К.. Застрахователното
правоотношение е било уговорено, като срочно и валидно за периода от 16.01.2016 г. до
15.01.2017 г. Тези факти са отделени като безспорни и ненуждаещи
се от доказване в отношенията между страните по делото (с определението от 28.11.2017
г.), а и се установяват от представената Справка от базата данни на
Информационния център към Гаранционен фонд (л. 11).
Установяват
се и останалите правопораждащи правото на ищеца юридически факти,
представляващи елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД:
На
19.10.2016 г., на път II-84, км. 22+100 м., в
местността „Свинарника“, землището на общ. Велинград, В.Й.К., при управление на
лек автомобил „БМВ 318 І“, с рег. № *******, нарушил правилата
за движение по пътищата и реализирал пътно-транспортно произшествие, при което
е починал И.Г.С..
Тези факти се установяват от присъда № 20/21.04.2017
г. по НОХД № 164/2017 г. по описа на ОС-Пазарджик, с която В.Й.К. е признат за
виновен в това, че на 19.10.2016 г., на път II-84, километър 22+100 м., в
местността „Свинарника“, землището на общ. Велинград при управление на моторно
превозно средство – лек
автомобил „БМВ 318 І“, с рег. № *******, движейки се
в посока от с. Варвара към гр. Велинград, е нарушил правилата за движение по
пътищата, визирани в чл. 20, ал. 1, чл. 20, ал. 2, чл. 44, ал. 1 от ЗДвП, чл.
63, ал. 2, т. 1 от ППЗДвП, чл. 10, ал. 1, т. 9, б „г“ от ППЗДвП, вследствие на
което е управлявал технически неизправно моторно превозно средство, движил се е
със скорост, несъобразена с атмосферните условия и състоянието на пътя, предприел
е маневра разминаване, като не осигурил достатъчно странично разстояние,
изгубил е контрол над управлявания автомобил, пресякъл непрекъсната осева
линия, навлязъл е в насрещната лента за движение и с предната част се е ударил
в предната лява част на насрещно движещият се товарен автомобил „Форд Транзит Т
350“, с рег. № *******, като по
непредпазливост е причинил смъртта на И.Г.С., пътувал на задната седалка на лек
автомобил „БМВ 318 І“, с рег. № ******* и средна телесна повреда на друго лице,
пътувало на предната седалка в същия автомобил – престъпление по чл. 343, ал.4 във
вр. с чл. 343, ал.3, б.”б”, във вр. с чл. 343, ал.1, във вр. с чл. 342, ал.1 от НК.
Присъдата на ОС-Пазарджик е влязла в сила на 09.05.2017 г. – видно
от извършеното отбелязване.
Съгласно
чл. 413, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), влезлите в сила
присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли
е деянието, виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието. Аналогична е
разпоредбата и на чл. 300 ГПК. Следователно и при отчитане на обективните и
субективни предели на постановената от ОС - Пазарджик присъда по НОХД № 164/2017 г.,
настоящият състав следва да зачете
силата на присъдено нещо на съдебния акт и да приеме, че от него се установяват първите три от
посочените предпоставки по чл. 45 ЗЗД, а именно, че В.Й.К. е
извършил деянието, че то е противоправно, че деянието е извършено виновно,
както и че В.Й.К.
по непредпазливост е причинил смъртта на И.Г.С.. В случаите, когато с
деянието са причинени вреди и те са елемент от състава на престъплението,
влязлата в сила присъда формира сила на пресъдено нещо, поради което е
задължителна за гражданския съд (решение № 135 от 13.10.2014 г. по т. д. №
3945/2013 г., т. к., І т. о. на ВКС и
решение № 22 от 05.05.2011 г. по т. д. № 368/2010 г., т. к., І т. о. на
ВКС). Ето защо по делото е установено, че в резултат на виновното и противоправно
поведение на застрахования при ответника водач, на 19.10.2016 г. са причинени
травматични увреждания на И.Г.С., които са довели до неговата смърт.
Както
беше посочено, разпоредбата на чл. 432, ал. 1 КЗ дава право на увреденото лице
при пътно-транспортно произшествие да насочи иск за обезщетяване на
претърпените вреди направо срещу застрахователя, при който деликвента има
застраховка “гражданска отговорност”. Когато пострадалият е починал,
обезщетение за неимуществени вреди от прекия причинител могат да претендират и неговите
най – близки роднини. Първоначално с ППВС № 4/1961г. кръгът на правоимащите е
сведен до съпрузите, децата и родителите на починалия. Впоследствие, с ППВС №
5/1969г., е признато право на обезщетение по чл. 52 ЗЗД и на взетото за
отглеждане и осиновяване от починалия, но все още неосиновено дете, както и на
лицето, с което починалият е съжителствал трайно на съпружески начала.
Включването на тези лица в кръга на правоимащите по чл. 52 ЗЗД е мотивирано със
съображения, че създадените между тях и починалия емоционални и житейски
отношения наподобяват биологичната връзка родител - дете и връзката между
съпрузи и е справедливо те да бъдат възмездени за претърпените неимуществени
вреди. И в двете постановления на
пленума на ВС, пред които е извършено тълкуване на чл. 52 ЗЗД с оглед
възможните кредитори на обезщетението (ПП № 4/25.05.1961 г. и ПП № 5/24.11.1969
г.), се приема, че вземане за неимуществени вреди не възниква и за най-близките
на починалия, ако те са били с него в лоши отношения. Прекъснатата емоционална
връзка е причината ПП № 5/24.11.1969 г. да признае възможната легитимация на
отглежданото до навършване на пълнолетие, но неосиновено дете, респ. на
отглеждащия го, като кредитор на вземане за обезщетение на неимуществени вреди
при смърт от непозволено увреждане (решение № 227/09.02.2017 г. по т. д. №
53676/2015 г. на ВКС, І ГО). В ППВС № 5/24.11.1969 г. е посочено, че е
очевидно, при смърт на едно от тези лица
другото понася вреди от неимуществен характер, като постановлението не поставя,
изискване нито да е започнала административна процедура по осиновяване, нито
такава да е била планирана. ВС не е поставил и изискване за наличието или
липсата на определени родствени връзки между отглеждащия и отглеждания. Липсват и възрастови такива. В мотивите на тълкувателния акт не съществуват
възрастови ограничения – без значение е възрастта на отглеждания към момента на
неговата смърт или тази на отглеждащия го, щом помежду им продължавали да бъдат
налице отношения сходни с тези между родител и син/дъщеря. Както правото на
рожденото дете не се преклудира с навършването на пълнолетие, по същия начин не
отпада и правото на отглежданото дете. Единственото изискване, което ВС
въвежда, е между отглеждащия и отглеждания да са се създали фактически
отношения като между родител и дете.
В
настоящия случай, в исковата молба се твърди, че ищцата е биологична дъщеря на И.Г.С.,
била родена в резултат на съвместното съжителство на майка й Г.С.С. и И.Г.С.,
но не била припозната от своя баща.
По
делото е представено удостоверение за наследници с изх. № 204/28.10.2016 г.,
издадено от Община С., в което ищцата Д. Г.Ш., с ЕГН: **********, не е посочена
като наследник по закон на И.Г.С., с ЕГН: ********** (като негови единствени наследници по закон са
посочени Г.С.С., с ЕГН: ********** – съпруга и С.И.С. – син).
Видно
от удостоверение за родствени връзки с изх. № 204/28.10.2016 г., издадено от
Община С., Г.С.С.
има 6 живи деца, сред които и Д. Г.Ш. и С.И.С..
По
делото е представено удостоверение за раждане, издадено на 19.10.2006 г. въз
основа на Акт за раждане № 5/13.09.1988 г., съставен от кметството на с. Ковачево,
Община С., в което е посочено, че Д. Г.Ш., с ЕГН: **********, е родена на *** г. от
майка Г.С.Ш., с ЕГН: ********** и баща И.Г.С., с ЕГН: **********.
Представеното
удостоверение за раждане е официален документ, поради което има обвързваща съда
материална доказателствена сила относно удостоверените в него обстоятелства.
Макар същият да противоречи в частта за родствената връзка между ищцата и
починалия И.Г.С.
на посоченото в удостоверение за наследници с изх. №
204/28.10.2016 г. (а и на посоченото в исковата молба), съдът приема, че от
него се установява, че ищцата е дъщеря
на И.Г.С..
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на В.С.К.. Свидетелят
заявява, че познава ищцата от 20 години и че е брат на лицето, с което ищцата
живее при условията на фактическо съпружеско съжителство. Когато станал
инцидента, свидетелят бил в чужбина и разбрал за него по телефона. Свидетелят
сочи, че след смъртта на баща си, Д. се чувствала много зле и че й е много
тежко. Приживе,И.посещавал Д. и децата й в месеца по два или три пъти. Много си
помагали,И.се радвал на децата и помагал на Д. финансово. Свидетелят заявява, че „в момента“
(свидетелят е разпитан на 16.04.2018 г.) на Д. й било тежко. Когато се съберели
започвала да говори как баща й ги е веселил с китарата и започвала да плаче.
Понякога ставала от масата, не можела да яде, започвала да плаче. Ходела на
гробищата по два пъти на месец.
При
така установените факти, съдът приема, че се установяват всички елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а презумпцията
по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД не беше опровергавана. Безспорен се установи от влязлата в
сила присъда, че процесното ПТП е настъпило в резултат на виновните и
противоправни действия на водача на лек автомобил „БМВ 318 І“, с рег. № *******
- В.Й.К.,
и представлява деликтно поведение, съгласно изискванията на чл. 45 от ЗЗД. На основание чл. 432, ал. 1 КЗ,
застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ З. „Б.И.“ АД дължи да
заплати обезщетение за доказаните неимуществени вреди на увреденото лице,
каквото се явява Д. Г.Ш.. Съгласно
формираната с ППВС № 4/1961 г. и ТР № 1/21.06.2018 г. по т.д. № 1/2016
г. на ОСНГТК на ВКС задължителна съдебна практика, Д. Г.Ш. е
в кръга на лицата, легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени
вреди от смъртта на своят баща И.Г.С.. От събраните свидетелски показания се
установи, че ищцата търпи неимуществени вреди от смъртта на своят баща. С оглед
на това съдът намира, че искът, предявен от Д. Г.Ш., е доказан по
основание.
Що
се отнася до размера на
обезщетението за претърпените неимуществени вреди съдът намира следното:
Въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените страдания от ищеца от
смъртта на И.Г.С.
и паричната престация, законодателят е дал възможност на
увреденото лице да претендира парично
обезщетение за неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във
всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това обезщетение – по
силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ, че обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост. Критериите за определяне на този размер са
възрастта на пострадалия, видът, обемът и тежестта на причинените неимуществени
вреди, интензивността и продължителността на претърпените болки и страдания,
общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на
обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението.
Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като
обезвреда за цялостните последици от претърпените от Ищецът страдания, в каквато
насока е константната съдебна практика на всички съдилища в Република България,
вкл. и указанията, дадени с Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и с
Постановление № 17/63 г. на Пленума на ВС. Като база при определяне на
паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат стандартът на
живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на
възникване на увреждането. Нивата на застрахователно покритие, респ. нормативно определените лимити на отговорност
по застраховката "гражданска отговорност на автомобилистите", са от
значение при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди относно
възможния максимален размер, при произнасяне по отговорността на застрахователя
при предявен пряк иск, индиция са за икономическата конюнктура, но сами по себе
си не са критерий, нито са база за определяне размера на обезщетението (в този
см. решение №
95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I ТО, решение №
179/29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г. на ВКС, I ТО, решение №
207/-3.09.2013 г. по т. д. № 207/2011 г. на ВКС, II ТО, решение № 83/06.07.2012 г. по т.
д. № 795/2008 г. на ВКС, II ТО, решение №
1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II ТО, решение по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 1948/2013 г. н ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 2974/2013 г. на ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 2908/2015 г. на ВКС, I ТО и др.).
Определяйки
размера на обезщетенията за неимуществени вреди от смъртта на И.Г.С., съдът
съобрази всички посочени по-горе обстоятелства, както и инфлационните процеси
към момента на увреждането, определящи стандарта в страната към релевантния
период, лимитите, вменени на застрахователните дружества, както и съдебната
практика по аналогични случаи. Съдът съобрази
установените чрез показанията на разпитания свидетел много добри
отношения между починалия и ищеца, възрастта на починалия към датата на
настъпване на ПТП – 61 години и възрастта на увредения (ищеца) – 28 години (решение № 119/25.07.2017 г. по гр. д. №
60199/2016 г. на ВКС, IV ГО), но и обстоятелството, че ищцата е
пълнолетна, и че със баща си са живели в отделни домакинства, в отделни
населени места. Съобразявайки всичко
изложено, както и принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, съдът приема, че претърпените от ищеца
неимуществени вреди ще бъдат възмездени чрез парично обезщетение от 120 000 лева.
Неимуществените
вреди от загубата на близък са неизмерими с пари – какъвто и размер на
обезщетение да бъде определен, той няма да компенсира вредата. Размерът на
обезщетението не е стойността на човешкия живот, нито оценява загубата на ищеца.
За целите на реализиране на отговорността обаче следва да се определи размер на
задължението, съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Този
критерий включва освен обективно установените по делото факти и обществената
мяра за справедливост, произтичаща от конкретните икономически условия и
обективирана в съдебната практика като ориентир за размерите на обезщетенията.
При
това положение, съдът следва да разгледа евентуалните възражения на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия ищец.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т. 7 от ППВС № 17/1963 г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК
практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение
№ 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от
12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т.
д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г.
на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение №
169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. №
316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд последователно
е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на
основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между
поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия
по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в
причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно
да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не
се изисква. Или от съществено значение е конкретното проявление на действието
или бездействието на пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена
причина за причинените вреди. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на
чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без
който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента) до
увреждането като неблагоприятен резултат. Правните последици от съпричиняването
и значението му за размера на обезщетението, което увреденият има право да
получи като паричен еквивалент на произлезлите от деликта вреди, изключват
допустимостта съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности
или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63 г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение
№ 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. №
286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение
№
98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от
28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн. други) е
прието, че изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може да почива на
предположения.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от
страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните
последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия
състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента
или по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването подлежи на
доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В
Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС се приема, че за
прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е необходимо увреденият да е допринесъл
виновно за настъпването на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка
между неговото действие или бездействие и вредоносния резултат. В постановените
по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. №
93/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г.
на ВКС, ІІ ТО също е прието, че вината на пострадалия не е елемент от
фактическия състав на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на
увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от
своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на
съпричиняването. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги,
когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на
деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането,
предизвиквайки по този начин и самите вреди.
В
настоящия случай, ответното дружество твърди, че при настъпване на процесното
ПТП, И.Г.С. е пътувал без поставен обезопасителен колан и сам се е поставил в
превишен спрямо нормалния риск.
При
настъпване на процесното ПТП, И.Г.С. е пътувал на задната дясна седалка на лек
автомобил „БМВ 318 І“, с рег. № *******. За този факт страните не спорят, а
същият е посочен в присъдата на ОС-Пазарджик.
По
делото е прието заключение по извършената комплексна съдебномедицинска и
автотехническа експертиза (КСМЕАТЕ). Видно от заключението, автомобилите „БМВ 318“ са
фабрично заводски оборудване с предпазни триточкови колани. В заключението по КСМЕАТЕ
е посочено, че причината за смъртта на И.Г.С.
е тежка лицево-челюстна и черепно-мозъчна травма в лицето и предната част на
черепа и мозъка отпред отляво. Тези увреждания се дължат на силен удар с или
върху твърд тъп предмет с локализация в лицето. Те са получени от удар в части
на интериора на автомобила по време на ПТП, като телата на пътниците в
автомобила са политнали напред и наляво, с оглед на механизма на получаване на
повредите в автомобила. При фиксирано тяло с предпазен колан на задна дясна
седалка, главата не би политнала напред
и наляво и не биха се получили тези смъртоносни увреждания, с което в конкретния случай би бил избегнат
смъртния изход. Това е мотивирало вещите лица да приемат, че по време на
настъпване на ПТП, И.Г.С. е бил без
поставен предпазен колан. От липсата на повреди на лекия автомобил около
задните седалки, вещите лица на достигнали до извода, че при фиксирано с колан тяло на седящ там пътник
не биха настъпили увреждания, които да доведат до неблагоприятен резултат.
Заключението по КСМЕАТЕ е изготвено от
вещи в съответната област на науката лица, които са висококвалифицирани
експерти, за чиято професионална компетентност и добросъвестност не са налице
основания за поставянето им под съмнение. Заключението е пълно, ясно и
обосновано, вещите лица са съобразили всички обективни данни по делото, поради
което и съдът не намира основание да се
съмнява в неговата правилност и го кредитира
Въз
основа на така установените факти, съдът приема, че при настъпване на
процесното ПТП, И.Г.С. е пътувал без
поставен обезопасителен колан, и е допуснал е нарушение на чл. 137а, ал. 1 от
Закона за движение по пътищата. Вещите лица по КСМЕАТЕ са категорични, че ако
тялото е било фиксирано с предпазен колан, не
биха се получили смъртоносните увреждания и би се избегнал смъртния изход. Следователно, допуснатото от нарушение на
чл. 137а, ал. 1 ЗДвП се намира в
причинна връзка и е допринесло за настъпване на вредоносните последици, и е
основание за приложение на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД за намаляване на
обезщетението.
Възраженията
и доводите на ищцата в тази връзка са неоснователни. Съдът не кредитира посоченото от ВЛ М. в
открито съдебно заседание на 08.10.2018 г., че е възможно и с правилно поставен
предпазен колан да настъпи летален изход. Това изявление противоречи на
категоричното заключение по комплексна съдебномедицинска и автотехническа
експертиза, а и на всички останали изявления на вещите лица в открито съдебно
заседание. Така ВЛ М. счита, че
най-вероятно, И.Г.С. е излетял между предните две седалки и си е ударил лицето
в предното стъкло или борд-таблото. Така
или иначе, по-нататък ВЛ М. категорично заявява, че ако тялото е било фиксирано
с предпазен колан на задната седалка, е нямало да се удари в някакъв твърд
предмет и е нямало да се получи тази тежка травма на лицето, както и че ако е
бил с колан, цялата причинно-следствена верига е нямало да бъде същата. И двете вещи лица обръщат внимание на факта,
че ударът е бил челен, при челни удари колани задържат, а и стоящите на
предните седалки са останали живи.
Изложеното
дава основание да се приеме, че приносът на пострадалия за настъпването на
вредите следва да бъде определен в размер на 50%, с колкото и на основание чл.
51, ал. 2 ЗЗД, следва да бъде намалено определеното застрахователно
обезщетение. Поради изложеното искът за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде уважен за сумата
от 60 000 лева, като за разликата до пълния предявен размер от 150000
лева - частичен иск от 200 000 лева
Съгласно чл. 432, ал. 1 КЗ,
отговорността на застрахователя е обусловена от
отговорността на прекия причинител на увреждането. При задължение от непозволено увреждане, деликвентът се смята в забава и без покана и дължи лихва от деня на увреждането (чл. 84, ал. 3 ЗЗД). Разпоредбите на новия КЗ (в сила от 01.01.2016г.), обаче,
предвиждат, че застрахователят дължи
лихва за забава от един по- късен момент. Съгласно чл. 497, ал. 1 , т. 1 и т. 2 КЗ, застрахователят дължи законната лихва за забава върху размера на
застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок, считано
от по-ранната от двете дати: 1. изтичането на срока от 15 работни дни от
представянето на всички доказателства по чл. 106, ал.
3; 2. изтичането на срока по чл. 496, ал.
1 освен в случаите, когато увреденото лице не е представило
доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал.
3. Съгласно чл. 106, ал. 3 КЗ, когато ползвателят на застрахователната услуга е увредено лице по
застраховки "Гражданска отговорност" или трето ползващо се лице по
други застраховки, застрахователят го уведомява за доказателствата, които той
трябва да представи за установяване на основанието и размера на претенцията му.
Допълнителни доказателства може да се изискват само в случай че необходимостта
от тях не е можела да се предвиди към датата на завеждане на претенцията и
най-късно в срок 45 дни от датата на представяне на доказателствата, изискани
при завеждането по изречение първо. Чл.
496, ал. 1 КЗ предвижда, че срокът за окончателно произнасяне по
претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите не може да е по-дълъг от три месеца от нейното предявяване по
реда на чл. 380
пред застрахователя, сключил застраховката „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, или пред неговия представител за уреждане на претенции.
В
случая, не се спори, че ищцата е предявила пред ответника си претенцията си за
заплащане на застрахователно обезщетение, а ответникът я е получил на
22.12.2016 г., когато е удостоверено получаването на пратка от ответника –
видно от известие за доставяне (обратна разписка), приложена на лист 12 (гръб)
от делото. С писмо от 12.01.2017 г., ответникът е уведомил ищеца, че не са
представени влязъл в сила акт – присъда, решение или споразумение по
наказателно дело, автотехническа експертиза, съдебно-медицинска експертиза,
протокол за оглед, констативен протокол с пострадали лица, резултат от
алкохолна проба на водача на лекия автомобил.
Поради
това и с оглед цитираните разпоредби, ответникът е
изпаднал в забава с изтичане на 3 месечен срок по чл. 496, ал. 1 КЗ, т.е. на 23.03.2017 г. Обезщетението е дължимо ведно със
законната лихва, считано от 23.03.2017 г., а искането
за присъждане на законна лихва следва да се отхвърли за периода от 22.12.2016
г. до 22.03.2017 г.
Относно разноските:
Ответникът е направил своевременно искане за присъждане
на разноски и е представил доказателства за извършени такива в размер на 13500
лева (с ДДС), представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 03.07.2017 г.,
приложен на лист 75 от делото. В съдебно заседание на 08.10.2018 г., ищецът е направил
възражение за прекомерност на възнаграждението и е поискал същото да бъде
намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Съгласно чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс,
ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но
не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Разпоредбата на чл. 36, ал. 2
от Закона за адвокатурата предвижда, че размерът на
възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован и да не бъде по - нисък от
предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид
работа. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т.3 от ТР № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012г., ОСГТК, при
намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради
прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото
в § 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
Съдът,
след като взе предвид фактическата и правна сложност на спора, броя на проведените открити съдебни
заседания, вида и обема на
събраните доказателства, и след като съобрази предвидения в чл. 7, ал. 2 Наредба № 1/09.07.2004г. минимален размер, приема, че възнаграждението следва да
се намали на 5030
лева.
При
този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се
присъди сумата от 3318 лева от общо
направените разноски в размер на 5530 лева (5530 лв. х 0.60), вкл. платено
адвокатско възнаграждение (5030 лева) и депозит за експертиза (500 лв.).
На
основание чл.78, ал.1 от ГПК вр. чл. 38,
ал.1, т.2 от ЗА, вр. чл. 7,
ал. 2 от Наредба № 1 за минималният размер
на адвокатските възнаграждения, ответникът следва да бъде осъден да заплати на
процесуалния представител на ищците – адв. П. С. К., с адрес: ***, сумата от 2414.40 лева,
съразмерно
на уважената част от иска ((5030лв.+20%) х 0.40). Възражението на ответника, че
ДДС върху сумата не се дължи е неоснователно. Съгласно Определение № 306 от
06.06.2017 г. по ч. т. д. № 2559/2016 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, при
присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие
в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение съгласно чл.
38, ал. 2 ЗА вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да включва ДДС.
На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената
част от иска, ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на Софийски градски
съд, сумата от 2400 лева – държавна такса, от
внасянето на които, ищецът е бил освободен.
Така
мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА З.
„Б.И.“ АД,
с ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Д. Г.Ш., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, на основание чл. 493, ал. 1 КЗ, вр. чл. 432, ал.1 КЗ, сумата от 60 000 лева – главница, представляваща застрахователно
обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди от смъртта на И.Г.С.,
настъпила вследствие на пътно – транспортно произшествие, реализирано на 19.10.2016
г., на път ІІ-84, ведно със законната лихва, считано от 23.03.2017 г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска
по чл. 493, ал. 1 КЗ, вр. чл. 432, ал.1 КЗ,
за разликата над 60 000 лева до пълния предявен размер от 150 000 лева - частичен иск от 200000 лева, и искането за присъждане на законна лихва за периода от 22.12.2016
г. до 22.03.2017 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА Д. Г.Ш., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, да заплати
на З. „Б.И.“ АД, с ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 3318
лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА З. „Б.И.“ АД, с ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***,
да заплати на адвокат П. С. К., с адрес: ***, на
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата от 2414.40
лева – адвокатско възнаграждение (с
включен ДДС).
ОСЪЖДА З.
„Б.И.“ АД,
с ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата от 2400 лева –държавна такса.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: