РЕШЕНИЕ
№ 250
гр. Пловдив, 28.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Радостина Анг. Стефанова Въззивно
гражданско дело № 20215300502765 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във вр. с чл. 26
ал.1 от ЗЗД и чл.22 във вр. с чл.11, чл.19 и чл.33 от ЗПК.
Постъпили са две въззивни жалби против Решение №
262211/11.08.2021г. по гр.д.№ 19289/2019г. по описа на Районен съд –
Пловдив, XIX гр.с. –
съответно от „**************, със седалище и адрес на
управление – *************, чрез юрк. И.П., в частта, с която е признато за
установено в отношенията между дружеството и Г. З. Х., ЕГН ********** че
сключеният между тях Договор за потребителски кредит № ********* г. е
недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК и е осъдено дружеството да му
заплати сумата от 680 лева – разноски по делото.
съответно от Г. З. Х., ЕГН **********, в частта, с която е осъден
да заплати на „*************, следните суми: сумата от 2 000 лв. –
представляваща получена без основание сума за главница по сключения
между страните Договор за потребителски кредит № ************* г., както
1
и сумата от 230 лв. - разноски по делото.
Молят да бъде отменено решението в съответните обжалвани
части и вместо това да се постанови друго, с което да се уважат изцяло
исковите претенции, респ. да се отхвърли изцяло насрещния иск.
„************ и Г. З. Х., в качеството им на въззиваеми страни са
депозирали отговори, като считат всеки от тях, че въззивната жалба на
насрещната страна е неоснователна.
Окръжен съд –Пловдив, констатира, че въззивните жалби са
допустима – подадени са всяка от тях от надлежна страна по делото в
законния срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК срещу подлежащо на обжалване
съдебно решение и прие за установено следното:
Пред Районен съд – Пловдив от Г. З. Х. против „**************е
заведена искова молба, ведно с писмени уточнения /на л.19 и на л.28/,
неразделна част към нея с която се посочва, че между страните бил подписан
договор за потребителски кредит № 30039674747 от 27.09.2019 г., който бил
недействителен, поради противоречие с добрите нрави и сключване в разрез с
изискванията на чл. 11, т.9 и т.10, вр. с чл. 22 от ЗПК. Изтъква, че по силата
на договора, на кредитополучателя Х., му се предоставя в заем под формата
на потребителски кредит, сумата в размер на 2 000 лв., при ГЛР 41 %, или
0,11 % лихвен процент на ден. Размерът на договорния лихвен процент се
нарушавал добрите нрави, поради което клаузата била нищожна, тъй като
надвишавала трикратния размер на законната лихва. Поддържа, че са
допуснати нарушение на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9 от ЗПК, като
нищожността на клаузата, регламентираща част от реквизитите на договора –
лихвеният процент, водела до нищожност на цялото заемно правоотношение.
На следващо място, са изложени твърдения, че договорът е недействителен,
на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 7, т.10 и т. 11 от ЗПК. Застъпва, че към договора за кредит е подписано и
споразумение за предоставяне на допълнителен пакет от услуги, по което като
част от потребителското правоотношение се дължи възнаграждение за
кредитора, което се изплаща заедно и като част от погасителната вноска. По
този начин, чрез начисляване на допълнителен, постоянен и отначало
известен разход за потребителя, било налице заобикаляне на разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща пакет от допълнителни
услуги се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от път пъти
размера на законната лихва. Поддържа също, че прибавянето на такси и
разноски с постоянен характер и изначално определени, които се изплащат от
потребителя заедно и като част от погасителната вноска представляват
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК, поради което и водели до
нищожност на договора за потребителски кредит. Отделно, ищецът твърди,
че не се е съгласявал с начина на усвояване на заемната сума – чрез
посочената банкова сметка, която не била посочена от ищеца, а от ответното
дружество. Именно защото тази сметка била попълнена и посочена служебно
от ответника, същата била запорирана от съдебен изпълнител, поради което
заемната сума е удържана по изп. дело.
По исковата молба е депозиран Писмен отговор по чл.131 от ГПК
2
от „***********, с който се оспорва иска изцяло. Възразява, че законът
позволява свободно договаряне между страните на размера на лихвата. Счита,
че не е налице нарушение на добрите нрави, когато съгласието е в
съответствие със закона. Изразява становище, че договорът е действителен,
съгласно разпоредбите на чл. 11, ал. 1 и чл. 22 от ЗПК.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „********** предявява и
насрещен иск против ищеца за осъждането на последния да му заплати
сумата от 2 000 лв. – представляваща главница по договора. Посочва, че
сумата е предоставена на 27.09.2019 г. по банков път. Срокът за издължаване
е 36 месеца, ГПР 49,05 %, ГЛП 41 %. Твърди, че Х. не е заплатил нито една от
дължимите по договора за кредит месечни вноски. Поради изложеното,
искането е да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата в размер на
2 000 лева, представляваща заплатена главница по посочената в договора за
кредит, банкова сметка на ищеца.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът по насрещния иск – Г.Х., е
подал писмен отговор, с който оспорва иска. Твърди, че не е получил сумата
от 2000 лева, тъй като посочената в договора банкова сметка, по която е
преведена сумата не била посочена от Х., а била едностранно посочена от
„***********, в резултат на което сумата била удържана по запор върху
банковата сметка от ЧСИ. Сочи, че не е посочвал банкова сметка за
извършване на превода и не се е съгласявал с нея, а същата е едностранна
попълнена от дружеството, без знанието и съгласието на заемополучателя.
Поради удържането на сумата, поради наложения запор върху същата
банкова сметка, не бил получил сумата, поради което и липсвало разместване
на блага, без основание.
В хода на производството е допусната ССЕ с в.л. М. М. по
зададения въпрос ако се включат плащанията за така наречената
допълнителна услуга по договора за кредит, какъв би бил ГПР. Със
заключението си в.л. М. констатира, след извършени необходими изчисления,
че процентът, с който се оскъпява кредита с уговореното възнаграждение за
ПДУ е в размер на 33,33 % /годишен процент на възнаграждението спрямо
главницата по кредита/.
Районният съд, за да постанови решението, излага основни
съображения относно предявения главен иск за недействителност на
договора, че приема, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит. В исковата молба е
релевирано основание за недействителност на договора за потребителски
кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят
ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка
следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита,
защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова
е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
3
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния
случай е посочено, че ГПР е 49,05 %, а възнаградителната лихва – 41 %, но
от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво
представлява разликата от повече от 8 % между размера на ГПР и лихвата,
която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае
колко точно, като сума в лева, е оскъпяването му по кредита, което ще дължи
и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание.
Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият
размер на дължимата сума не е сборът от стойността на главницата и лихвата,
ведно с разходите по ГПР, а е в размер на 5 439,99 лв. Изрично е отбелязано,
че в тази обща сума е включена стойността на пакет от допълнителни услуги,
по който се дължи възнаграждение за предоставената от ответника на ищеца
услуга в общ размер на 2 000 лв. Относно възнаграждението за допълнителни
услуги, Районният съд е аргументирал, че не е спазено изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да
съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената
дефиниция в чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В конкретния случай, услугата „Фаст“ представлява действие по
усвояване на кредита във времево отношение, а тази по услугата „Флекси“
има за предназначение да улесни взаимоотношенията между кредитор и
потребител и да помогнат на кредитора да управлява по-добре договора и
изплащането на сумите по него. Доколкото се касае за възнаграждения
по усвояването и управлението на кредита, с тях реално се заобикаля
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. С това допълнително плащане се
покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият
размер би надхвърлил законовото ограничение. Така, с тази сума, реално
4
се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички
задължения се получава едно допълнително възнаграждение. Наложен е
извод, че посоченият в договора годишен процент на разходите от 49,05 % не
отговаря на действителния такъв. Районният съд посочва също, че не е
спазено и последното изискване на т. 10 - да се посочат и взетите предвид
допускания, използвани при изчисляването. ГПР следва да включва всички
разходи на финансовата институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула.
Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя, как е
образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.
Районният съд е отбелязъл и че клаузата за дължимост на
възнаградителна лихва по заема е нищожна, поради противоречие с добрите
нрави. При формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий
може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме
като максимален. В съдебната практика е пирето, че максималният размер, до
който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително,
е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава. В конкретния
случай договорената между страните лихва - в размер на 41 % годишно,
както и годишен процент на разходите от 49,05 %, надхвърлят законната,
което представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на
поведение, установени в обществото/, тъй като надхвърлят трикратния размер
на законната лихва, като същевременно предвиждат и повече от едно
възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата на договора,
установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното
равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с
принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явява
нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво
действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение
не е възникнало за ищеца. Наложен е окончателен извод, че процесният
договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД.
Относно насрещния иск, Районният съд излага аргументи, че тъй
като Договор за потребителски кредит № *********г., сключен между
страните по делото, е приет за недействителен, съгласно чл. 23 от ЗПК,
5
потребителят връща само чистата стойност на кредита, което е заемната сума,
като връщането й се осъществява по правилата на неоснователното
обогатяване, тъй като договорът е нищожен, респ. получената от него заемна
сума е усвоена при липса на правно основание за това. Досежно спорния по
делото въпрос по този иск, дали ищецът е предал на ответника заемната сума
в размер на 2 000 лв. В тази насока, ответникът е възразил, че банковата
сметка, по която е преведена сумата не била посочена от Х., а била
едностранно посочена от „*********, в резултат на което сумата била
удържана по запор върху банковата сметка от ЧСИ, съответно не била
получена от заемополучателя. Районният съд е обосновал, че намира за
неоснователни възраженията на Х., че не е получил заемната сума по
процесния договор за кредит, преведена му по банковата му сметка, на
27.09.2019 г. Обстоятелството, че точно тази е била посочената от него
банкова сметка, е потвърдено, вкл. и от подаденото от Х., три дни по-късно,
на 30.09.2019 г., Уведомление за промяна на данни по договор за
потребителски кредит № *******, с което е уведомил кредиторът за новата
му банкова сметка. В посоченото уведомление от 30.09.2019 г.,
заемополучателят е посочил точният номер на договора за кредит, по който
да се отрази промяната, сключен между страните – на 27.09.2019 г. Видно, от
цялото кредитно досие, всички документи са подписани от Х. и неоспорени
от него, именно на 27.09.2019 г., на която дата и кредиторът е заверил
банковата му сметка. Неотносимо е за спора дали преведената сума по
банковата сметка, е била запорирана или не, релевантно е обстоятелството,
дали е била запорирана в полза на трето лице. В тази насока, обаче, по делото
няма възражения. От всички събрани по делото доказателства, се е
установило, че към датата на превода – 27.09.2019 г., банковата сметка е
именно на Х.. Със заверяването й, кредиторът е изпълнил задължението си по
договора за кредит, като е предоставил в заем сумата в размер на 2 000 лв. А
дори и да се е установило, действително, че банковата сметка, по която е
преведена заемната сума е била запорирана, това обстоятелство, не го
освобождава от задължението да я върне, доколкото той се е възползвал от
получената сума, макар и сумата да е отишла за удовлетворяването на негови
кредитори.
Окръжен съд – Пловдив, V гр.с., въззивна инстанция, на осн.
чл.269 от ГПК, се произнася служебно по валидността на решението, а по
6
допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата. За нарушаване на императивни правни
норми съдът е длъжен да следи служебно и без да има изрично оплакване в
тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
I.С въззивната жалба на „********* са направени основни
възражения, че изводът на Районния съд, че договорът за потребителски
кредит е недействителен, тъй като уговореният в него лихвен процент
противоречи на добрите нрави. По-старата съдебна практика действително е
приемала, че нищожни като противоречащи на добрите нрави са клаузите за
лихви, надвишаващи трикратния размер на законната лихва тогава, когато
задължението по договора не е обезпечено, а когато е обезпечено – до
двукратния размер. Тази практика, обаче, вече е била преосмислена с оглед на
последващите изменения на ЗК с разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК. На
следващо място, поддържа, че са неправилни изводите, затова, че в процесния
договор не били посочени взетите предвид допускания при изчисляване на
ГПР. Счита, че взетите предвид допускания, в изпълнение на разпоредбата на
чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК са посочени в чл.5.2 от общите условия, неразделна
част от процесния договор. Застъпва, че изводите на Районния съд, че не му
било ставало ясно „какво представлява разликата от повече от 8 % между
размера на ГПР и лихвата“ са погрешни, защото за тази разлика между ГПР и
ГЛП имало просто счетоводно обяснение и след като не му е било ясно, е
следвало да постави конкретни въпроси и да допусне експертиза.
Въззивната инстанция намира, че тези възражения са
неоснователни. В конкретния случай, от съдържанието на договора не може
да се направи извод по какъв начин е изчислен ГПР, въз основа на какви
критерии и какви разходи се включват, в каквато насока е и твърдението на
потребителя пред Районния съд; както и относно лихвения процент от 41 %,
или лихвен процент 0,11 % на ден, дали съответства реално на цифровия
израз.
Въззивният съд констатира, че по процесния договор за
потребителски кредит /на л.99/ и е записано обща дължима стойност в размер
на 5 439,99 лв., ГПР 49,09 %, ГПЛ 41,00 %, а от приложения към него
7
/погасителен план – на л.105/ се чете размер на вноска по закупена
допълнителна услуга в размер на 55,56 лв. При тези изходни данни, без да са
необходими и специални знания, може аритметично да се изчисли ГПР, както
следва /3 439,99 лв. общо дължима сума по кредита + 55,56 лв. доп. услуга –
2000 лв. сума по кредита/ : 2000 лв. сума по кредита = 0,74 %. В договора е
посочено, както е видно 49,09 % ГПР. Налице е очевидно заблуждаваща
потребителя информация, поради което и обосновано Районният съд е
посочил, че ГПР в този размер на 49,09 % не отговаря на действителния
такъв.
На следващо място, ако се проследи погасителния план /на л.105/
се констатира, че при 2 000 лв. отпусната заемна сума, разпределена на 36
броя месечни вноски е посочено, че всяка отделна вноска от тях е в размер на
151,14 лв. месечно. При тези заложени суми, при извършване на аритметично
изчисление както следва 151,14 лв. отделна месечна вноска x 36 броя месечни
вноски = 5 441,04 лв., която сума е реалният размер на общата сума на
плащанията, подлежаща на връщане, а не както заблуждаващо е посочено на
кредитополучателя само сумата в размер на 3 439,99 лв. При това положение
и въззивната жалба на „********* е неоснователна.
II.С въззивната жалба на Г. З. Х. се възразява, че неправилно
Районният съд бил уважил предявения насрещен осъдителен иск, защото на
първо място, същият бил недопустим, а ако все пак е допустим, трябвало е да
бъдат разделени двете производства за самостоятелно разглеждане. По
същество, разрешението, че е налице неоснователно обогатяване на осн. чл.55
ал.1 пр.1 от ЗЗД е грешно.
Въззивната инстанция намира, че възраженията са неоснователни.
Насрещният иск е предявен на осн. 211 от ГПК в срока за писмения отговор
по чл.131 от ГПК и право на съда е да прецени дали съвместното му
разглеждане му ще бъде значително затруднено и дали да постанови
отделянето му. При разглеждането му обосновано е наложен извод, че след
постъпването на сумата по кредита му банковата сметка е ирелевантно дали
длъжникът се възползвал лично от сумата и я е изтеглил или същата сума е
преведена по сметка на друг негов кредитор във връзка с наложен запор. По
делото липсват доказателства, а и не се твърди от ответника, че е върнал на
кредитора заетата сума в размер на 2 000 лв. по сключения договор за
8
потребителски кредит.
Решението се явява законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Разноски.
Съобразно правния резултат по разглеждането на въззивната
жалба на „*********, на въззиваемия Г. З. Х. ще се присъди само сумата 370
лв. вместо претендираните 600 лв., тъй като съдът намира, че следва да бъде
уважено възражението на дружеството на осн. чл.78 ал.5 от ГПК за
прекомерност на заплатеното адвокатското възнаграждение на насрещната
страна.
Съобразно правния резултат по разглеждането на въззивната
жалба на Г. З. Х., на въззиваемото дружество ще се присъди само сумата 100
лв. вместо претендираните 600 лв. за юрисконсултско възнаграждение, тъй
като приложение намира нормата за ограничение на размера на осн. чл.78
ал.8 от ГПК във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ.
По мотивите, Пловдивският окръжен съд – V възз. гр.с.
РЕШИ:
Потвърждава Решение № 262211/11.08.2021г. по гр.д.№
19289/2019г. по описа на Районен съд – Пловдив, XIX гр.с.
Осъжда „**********, да заплати на Г. З. Х., ЕГН **********,
сумата 370 лв. за направени разноски за адвокатско възнаграждение по
възз.гр.д.№ 2765/2021г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, V гр.с.
Осъжда Г. З. Х., ЕГН **********, да заплати на **********,
сумата 100 лв. за направени разноски за юрисконсултско възнаграждение по
възз.гр.д.№ 2765/2021г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, V гр.с.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
9
1._______________________
2._______________________
10