РЕШЕНИЕ
№ 292
гр. Пловдив, 08.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско
дело № 20225300503203 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с въззивна жалба от „Йеттел България“ЕАД (с предишно
наименование „Теленор Бъргария“ ЕАД), ЕИК *********, чрез адвокат В. Г., против
решение № 260262/14.04.2022 г., постановено по г. д. № 20814/2019 г. по описа на РС
Пловдив, с което са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 от ГПК от
жалбоподателя против М. А. Х., ЕГН **********, положителни установителни искове
по чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД за признаване за установено, че последната дължи
на ищцовото дружество следните суми: сумата от 413,74 лева, представляваща
незаплатени далекосъобщителни услуги за абонатен номер ********* за периода
15.10.2017 г. – 14.03.2018 г., сумата от 1131,67 лева – неустойка при предсрочно
прекратяване на договори за мобилни услуги, а именно: договор от 08.09.2017 г. със
срок до 08.09.2018 г., договор от 04.09.2017 г. със срок до 04.09.2019 г., договор от
30.10.2017 г. със срок до 30.10.2019 г. и договор от 08.11.2017 г. със срок до 08.11.2019
г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК – 04.07.2019 г., до окончателното изплащане
на сумата, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК №
6614/22.07.2019 г. по ч.г.д. № 11166/2019 г. по описа на РС Пловдив, както и е
отхвърлен предявеният от жалбоподателя иск по чл. 79, ал.1 от ЗЗД за осъждането на
М. А. Х., да заплати на ищеца сумата в размер на 209,32 лева, представляваща
лизингови вноски.
По изложени в жалбата оплаквания за незаконосъобразност, неправилност и
необоснованост на обжалваното решение, се иска неговата отмяна. Сочи се, че
неправилно първостепенният съд е приел, че не е доказана претенцията за незаплатени
месечни абонаментни такси за потребление на мобилни услуги, доколкото по делото са
представени неоспорени писмени доказателства, включително е прието за безспорно,
че страните за процесния период са се намирали във валидни облигационни
1
отношения. Поддържа се, че при това положение най – малко се дължи месечната
абонаментна цена към мобилния оператор, доколкото доставчикът търси изпълнение
на основно задължение на потребителя, произтичащо от предоставено ползване на
услуги, достъпвани чрез получена от клиента СИМ карта, което представлява
изпълнение на съществената престация на доставчика, предхождащо плащане на
потребителя. Извън пакетната цена на абонамента се сочи, че потребителят е получил
информация за текущо отчитано потребление и ценоразпис, поради което е способен
да прецени значимите икономически последици, както от ползване на услуги по
абонаментен план пакет, така и от използването на мрежата за друго потребление. По
отношение на претенцията за договорна неустойка се оспорват изводите на
първостепенния съд, че вземанията произтичат от неравноправна клауза. Поддържа се,
че доколкото търговецът ще се лиши от всички 24 месечни абонаментни такси по
договора, заплащането на обезщетение в размер на три месечни абонаментни такси не
е прекомерно и необосновано високо, а съответно на основните функции на
неустойката. Относно претендираните лизингови вноски са изложени оплаквания, че
необосновано са отхвърлени с довод, че не са настъпили условията за предсрочна
изискуемост по чл. 12, ал. 2 от Общите условия на оператора. Сочи се, че не е
съобразено, че към датата на приключване на устните състезания пред районен съд,
срокът на действие на сключените между страните договори за лизинг е изтекъл,
поради което всички вноски са били вече падежирали и поради това дължими и
изискуеми, макар и не поради предсрочна изискуемост, като в тази посока е извършено
позоваване на т.1 от тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълкувателно дело №
8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Поради изложеното се моли за отмяна на решението и
вместо това уважаване на предявените установителни и осъдителен иск. Претендират
се разноски.
Не е постъпил отговор на въззивната жалба от М. А. Х..
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против подлежащ
на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
подлежи на разглеждане.
Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 от
ГПК обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правна
квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, предявени от “Теленор
България” ЕАД против М. А. Х. за заплащане на сумата от 413,74 лева,
представляваща незаплатени далекосъобщителни услуги за абонатен номер *********
за периода 15.10.2017 г. – 14.03.2018 г., сумата от 1131,67 лева – неустойка при
предсрочно прекратяване на договори за мобилни услуги, а именно: договор от
08.09.2017 г. със срок до 08.09.2018 г., договор от 04.09.2017 г. със срок до 04.09.2019
г., договор от 30.10.2017 г. със срок до 30.10.2019 г. и договор от 08.11.2017 г. със срок
до 08.11.2019 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК – 04.07.2019 г. до окончателното
плащане. Посоченият предмет на установителното исково производство е окончателно
очертан с определение № 260183/24.08.2020 г. по в.ч.г.д.№ 1715/2020 г. на ОС
Пловдив, с което е отменено постановеното по делото определение № 2099/14.02.2020
г. за връщане на исковата молба за сумата от 413,74 лева - неплатени
далекосъобщителни услуги и делото върнато за разглеждане на предявените в тази част
претенции, като в частта относно претенцията за осъждане на ответника да заплати
сумата от 209,32 лева – незаплатени лизингови вноски, обезсилване в същата част на
издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 6614/22.07.2019 г. по ч.г.д. №
2
11166/2019 г. по описа на РС Пловдив и прекратяване на производството по г.д.№
20814/2019 г. на РС Пловдив в тази част, първоинстанционното определение е
потвърдено.
В исковата молба се съдържат твърдения, че между ищцовото дружество и
ответницата са сключени следните договори: 1/ Договор за мобилни услуги от
05.07.2017 г., изменен с допълнително споразумение от 08.09.2017 г., по силата на
което ищецът е поел задължение да предоставя на ответницата мобилни услуги по
програма „Тотал“ с предоставен предпочетен номер ***, срещу насрещното
задължение на потребителя да заплаща месечна абонаментна такса от 44, 99 лева, като
ответницата също така закупила на изплащане мобилно устройство Samsung Galaxy J5
2017 Gold на 23 месечни лизингови вноски в размер на 5,59 лева; 2/ Договор за
мобилни услуги от 04.09.2017 г., по силата на който ищецът е поел задължение да
предоставя на ответницата мобилни услуги по програма „Интернет“ с предоставен
предпочетен номер *** срещу насрещното задължение за заплащане на месечна
абонаментна такса от 15, 99 лева; 3/ Договор за мобилни услуги от 30.10.2017 г. по
силата на който ищецът е поел задължение да предоставя на ответницата мобилни
услуги по програма „Тотал“ с предоставен предпочетен номер ***, срещу насрещното
задължение на потребителя да заплаща месечна абонаментна такса от 36, 99 лева, като
ответницата също така закупила на изплащане мобилно устройство Samsung Galaxy J3
2016 Gold на 23 месечни лизингови вноски в размер на 3,09 лева; 4/ Договор за
мобилни услуги от 08.11.2017 г. по силата на който ищецът е поел задължение да
предоставя на ответницата мобилни услуги по програма „Тотал“ с предоставен
предпочетен номер ***, срещу насрещното задължение на потребителя да заплаща
месечна абонаментна такса от 24, 99 лева, като ответницата също така закупила на
изплащане мобилно устройство LG K8 2017 Gold на 23 месечни лизингови вноски в
размер на 2,39 лева. С оглед неизпълнение на задълженията на абоната за заплащане на
дължимите месечни плащания по посочените договори и споразумения същите били
прекратени на 05.02.2018 г., а за дължимите по тях такси за услуги, лизингови вноски и
неустойки, за отчетен период 15.10.2017 г. - 14.03.2018 г., фактурирани под клиентски
номер на абоната № ********* и индивидуализирани във фактура №
**********/15.11.2017 г. на стойност 173,04 лева за периода 15.10.2017 г. – 14.11.2017
г.; фактура № **********/15.12.2017 г. на стойност 136,56 лева за периода 15.11.2017 г.
– 14.12.2017 г. и фактура № **********/15.01.2018 г. на стойност 132,08 лева за
периода 15.12.2017 г. – 14.01.2018 г. След извършено приспадане на сумата 11,02 лева,
съгласно кредитно известие № **********/15.02.2018 г. била издадена крайна фактура
№ **********/15.03.2018 г. с начислена обща сума за плащане в размер на 1754,73
лева, от които 413,74 лева - за потребени мобилни услуги; 1131,67 лева – начислена
неустойка и 209,32 лева – незаплатени лизингови вноски, с краен срок за плащане
30.03.2018 г. За сумата по крайната фактура, разбита по пера на 623,06 лева – месечни
абонаментни такси и 1131,67 лева - неустойка от страна на дружеството „Йеттел
България“ЕАД (с предишно наименование „Теленор Бъргария“ ЕАД), било депозирано
заявление по чл. 410 от ГПК и издадена Заповед № 6614/22.07.2019 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК против М. А. Х. по ч.г.д. № 11166/2019 г. по
описа на РС Пловдив, връчена по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК. В тази връзка на
заявителя са дадени указания за предявяване на иск за установяване съществуването на
вземането, удостоверено в заповедта за изпълнение, с което се обосновават
предявените по делото искове в законоустановения едномесечен срок.
Ответникът взема становище за неоснователност на предявените претенции по
съображение, че услугите, чиято стойност се претендира не са реално доставени,
потребени и отчетени. Претендираната неустойка е оспорена, като незаконосъобразна
и договорена в противоречие на добрите нрави.
3
За да постанови решението, с което са отхвърлени изцяло предявените
установителни, както и осъдителна претенции, районен съд е приел, че между страните
е възникнало валидно облигационно отношение съгласно посочените договори, но по
делото не е установено, че ищецът е доставил услугата, заплащането на чиято стойност
претендира, че същата е правилно отчетена и тарифирана. Извод за недължимост на
претендираната неустойка е обоснован с недоказване твърдяното прекратяване на
заявените между страните договори за предоставяне на мобилни услуги, а отделно от
това клаузите за неустойка са приети за неравноправни, а оттам и за нищожни на
основание чл. 146, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП. Осъдителният иск за заплащане на стойността
на процесните лизингови вноски е отхвърлен по съображение за липса на
доказателства, че лизинговите устройства са реално предадени за ползване от
ответника, неяснота относно начина на формиране на лизинговите суми и как
прекратяването на договора за мобилни услуги рефлектира върху предсрочната
изискуемост по договорите за лизинг, включително неравноправност на клаузата на чл.
12, ал. 2 от общите условия на договорите за лизинг.
При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на
дадените му правомощия, съдът намира така обжалваното решение за
валидно. В частта относно предявения осъдителен иск за заплащане на сумата
в размер на 209,32 лева, представляваща лизингови вноски, първостепенното
решение е недопустимо, поради произнасяне извън установения по делото
предмет на спора, очертан окончателно с определение № 260183/24.08.2020 г. по
в.ч.г.д.№ 1715/2020 г. на ОС Пловдив. Поради това в сочената част
първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено.
Не са налице нарушения на императивни материалноправни норми, които
въззивният съд е длъжен да отстрани без да има изрично направено оплакване в тази
насока, съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС,
поради което и по отношение правилността на първоинстанционния съдебен акт, в
частта по разгледаните установителни искове, съобразно разпоредбата на чл. 269, изр.
второ от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
По посоченото в жалбата относно правилността на първоинстанционното
решение в обжалваната част, касателно установителните искове по реда на чл. 422 от
ГПК:
С оглед заявените във въззивната жалба възражения, спорен между страните е
въпросът дали ищцовото дружество е установило предоставянето на мобилните
услуги, чиято стойност претендира, по което и да е от правоотношенията за процесния
период.
Не се спори относно приетите за установени от първостепенния съд факти, във
връзка с предмета на спора пред въззивната инстанция, а и от представените по делото
писмени доказателства се установява, че страните се намират в договорни отношения
по силата на договор за мобилни услуги от 05.07.2017 г., изменен с допълнително
споразумение от 08.09.2017 г., договор от 04.09.2017 г., договор от 30.10.2017 г. и
договор от 08.11.2017 г. В тях са предвидени условията за ползване на предоставяните
услуги – срока на действие, вида на услуга, посочен е приложимия абонаментен план,
както и конкретен номер по всеки договор, с който потребителят се идентифицира сред
абонатите на оператора и предадената СИМ карта, осигуряваща достъп на потребителя
до мрежата и услугите на мобилния оператор. От посоченото следва извод, че абонатът
е поел задължение да заплаща уговорената месечна абонаментна такса за предоставени
мобилни услуги, във връзка с подписаните договори за мобилни услуги. Цената на
абонамента от своя страна е възнаграждение за самото право на достъп до мрежата на
4
оператора, предоставено чрез активиране на съответната СИМ карта с уникален
телефонен номер, чрез който потребителят се разпознава от останалите участници в
мрежата като абонат, като за доказването на това вземане в полза на оператора е
достатъчно позоваването на подписаните от потребителя договори за съответния
абонаментен план. Извод за това, че ответницата е разполагала с активни СИМ – карти,
годни за употреба следва да се направи и от заключението на допуснатата по делото
съдебно-техническа експертиза, прието без възражения от страните. Същото се
кредитира от настоящата инстанция, като компетентно изготвено, обективно и
обосновано и от него се установява, че за отчетен период 15.10.2017 г. - 14.03.2018 г.
телекомуникационни услуги на процесните мобилни номера, са предоставяни до
14.02.2018 г., включително потребление е отчетено за всички номера за периода
15.10.2017 г. – 14.11.2017 г., и само за номер *** за периода 15.11.2017 г. 14.02.2018 г.
Доколкото експертизата е категорична, че договорената услуга е предоставена за
всички номера, без значение е обстоятелството, дали въззиваемата е ползвала или не
мобилните услуги по абонамента, тъй като абонатът съгласно условията на договорите
дължи заплащането на уговорената такса в договора всеки месец, абонаментно.
Периодът на предоставяне на телекомуникационни услуги, констатиран от вещото
лице, е по – дълъг от фактурирания период за клиентския номер на абоната №
*********, обхванат в рамките на настоящото производство, а констатираното
потребление на мобилни услуги съвпада с индивидуализираното във фактура №
**********/15.11.2017 г. за периода 15.10.2017 г. – 14.11.2017 г.; фактура №
**********/15.12.2017 г. за периода 15.11.2017 г. – 14.12.2017 г. и фактура №
**********/15.01.2018 г. за периода 15.12.2017 г. – 14.01.2018 г., включително и
относно услугите, начислени допълнително, извън пакетната такава. Действително за
периода 15.02.2018 г. – 14.03.2018 г. вещото лице е констатирало, че не са
предоставяни телекомуникационни услуги на процесните мобилни номера, но такова
не се и твърди, нито се претендира за плащане.
Така следва да се приеме, че в полза на жалбоподателя е възникнало вземане за
договорените месечни абонаментни такси и допълнително потребени услуги за
мобилни номера ***, ***, *** и *** за претендираните отчетни периоди 15.10.2017 г. –
14.11.2017 г.; 15.11.2017 г. – 14.12.2017 г. и 15.12.2017 г. – 14.01.2018 г., към
абонатния номер на въззиваемата.
Съгласно заключението по приетата по делото съдебно – счетоводна
експертиза, което настоящата инстанция кредитира, като обективно и компетентно
изготвено, потребените далекосъобщителни услуги по приложените по делото фактури
са в общ размер на 363,36 лева с включен ДДС, в това число 348,72 лева - абонаментни
такси и 14,64 лева – допълнително ползвани услуги. Страните са договорили дата на
фактуриране на ползваните услуги 15-то число на месеца, като съгласно чл. 27 от
приложимите общи условия на жалбоподателя (л. 44 от делото на РС), дължимите
месечни суми са платими в указаните във фактурите срокове, но не по - късно от 18
дни от издаването на месечната фактура. Така след изтичането на този срок сумата е
станала изискуема. Твърдение за извършени от абоната плащания не са въведени,
съответно и доказателства за такива не са ангажирани, поради което за същите е
налице забава и претенцията за заплащане на сумата от общо 363,36 лева,
представляваща стойността на абонаментни такси и използвани услуги, за отчетен
период 15.10.2017 г. - 14.03.2018 г. по посочените договори за мобилни номера ***,
***, *** и ***, се явява основателна и като такава, следва да бъде уважена, ведно с
дължимата лихва за забава от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда, до
окончателното плащане. За разликата над 363,36 лева до пълния предявен размер от
413,74 лева, претенцията следва да бъде отхвърлена, поради начисляването на сумите
на основание различно от предявеното за разглеждане в настоящото производство,
5
което се установява от заключението по посочената съдебно-счетоводна експертиза.
Относно претенцията за заплащане на 1131,67 лева – начислена неустойка:
Неустойката, се претендира като санкция за предсрочното прекратяване на
процесните четири договора за мобилни номера ***, ***, *** и ***, по вина на
въззиваемата, поради неизпълнение на задълженията за заплащане на задължения за
предоставени услуги. Процесните договори и Общите Условия не съдържат
регламентация относно това, в каква форма следва да е изявлението на оператора за
прекратяване/разваляне на облигационната връзка на основание чл. 19б б. „в“ от ОУ и
начина, по който то да достигне до абоната. Поради това, доколкото в случая се касае
до писмен договор, приложение намират общите правила (чл. 87, ал. 1 от ЗЗД) -
изявлението следва да е в писмена форма и да е връчено на насрещната страна.
С оглед приетата по – горе дължимост от въззиваемата на суми, представляващи
стойността на абонаментни такси и използвани услуги, за отчетен период 15.10.2017 г.
- 14.03.2018 г. по посочените договори за мобилни номера ***, ***, *** и ***, фактът
на неизпълнение е установен по делото. Няма обаче данни (не се и твърди) операторът
да е отправил писмено изявление за прекратяване/разваляне на договора на
възведеното основание, съответно то да е достигнало до абоната. Следователно не се е
осъществило основанието, на което процесните вземания за неустойки се претендират
и това само по себе си обосновава извод за неоснователност на исковете за неустойка.
Отделно от това споделя се изводът на първостепенния съд за нищожност на
неустоечните клаузи. Процесните клаузи за неустойка са нищожни, като
противоречащи на закона и добрите нрави, доколкото не изпълняват присъщите на
неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а се явяват
средство за неоснователно обогатяване на доставчика на услуги, който получава
правото да претендира абонаментните такси до края на договора, по техния
„стандартен“ размер (по - висок от уговорения в договорите), без да предоставя
насрещната услуга за тях. Така мобилният оператор би реализирал уговорената по
договора печалба, без да предоставя насрещната своя престация – предоставяне на
услугата до изтичането на срока на договора. Нещо повече операторът би реализирал
обезщетение, надхвърлящо сумата, която би получил при изпълнение на договора, тъй
като в случая размерът на неустойката е обвързан не с уговорените в конкретния
договор размери на месечни абонаменти, а с така наречените „стандартни“ месечни
абонаменти, които са в по - висок размер. Така коментираните стандартизирани клаузи
са нищожни и на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, като неравноправни по смисъла на
чл. 143, ал. 1, вр. ал. 2, т. 5 от ЗЗП - предвидената неустойка при прекратяване на
договора в размер на всички стандартни месечни абонамента е необосновано висока,
тъй като не е съобразена с размера на евентуалните вреди, които операторът би
претърпял. Тези вреди не следва да се съизмеряват с пропуснатите по самия договор
месечни абонаменти, тъй като получаването на последните е свързано с предоставяне
от оператора на договорените услуги на потребителя - абонат, които услуги след
прекратяването на договора вече няма да му бъдат предоставяни, като не е налице
пречка за тях да бъде сключен договор с друг потребител. Посочените изводи не се
променят от обстоятелството, че операторът претендира размер на неустойката не
повече от трикратния размер на стандартните месечни абонаменти, поради постигнато
с КЗП споразумение от януари месец 2018 г. Преценката за нищожност на неустоечна
клауза се извършва с оглед нейното съдържание и към момента на сключване на
договора, а споразумението с КЗП не е в състояние да измени договорите, сключени с
третото лице – потребител. Поради това доводите в жалбата в тази посока се намират
за неоснователни.
С оглед крайните изводи на настоящата инстанция въззивната жалба се явява
6
отчасти основателна. Атакуваното с нея първоинстанционно решение следва да се
обезсили в частта по осъдителния иск за сумата в размер на 209,32 лева,
представляваща лизингови вноски. В отхвърлителната част по предявения
установителен иск за сумата от 363,36 лева - незаплатени далекосъобщителни услуги за
абонатен номер ********* за периода 15.10.2017 г. – 14.03.2018 г., решението следва
да се отмени, вместо което до този размер искът да се уважи, а в частта, с която
установителните претенции са отхвърлени за разликата над 363,36 лева до пълния
предявен размер от 413,74 лева - незаплатени далекосъобщителни услуги и 1131,67
лева – начислена неустойка, да се потвърди.
Предвид крайния изход от спора, като законна последица, следва да бъдат
присъдени пропорционално разноски на жалбоподателя за заповедното и
първоинстанционното производство, както и такива, сторени пред настоящата
инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, по съразмерност. В заповедното
производство разноските са 251,50 лева, от които се дължат 49,92 лева; в
първоинстанционното производство са сторени разноски от 839,89 лева, от които се
дължат 173,92 лева, а във въззивното са сторени разноски в размер на 236,61 лева, от
които се дължат 49,00 лева. До посочените им дължими размери същите следва да
бъдат присъдени.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 260262/14.04.2022 г., постановено по г. д. №
20814/2019 г. по описа на Районен съд Пловдив, в частта, с която е отхвърлен
предявеният от „Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, иск с правно основание чл.
79, ал. 1 от ЗЗД за осъждането на М. А. Х., ЕГН ********** да заплати на ищеца
сумата в размер на 209,32 лева, представляваща лизингови вноски.
ОТМЕНЯ решение № 260262/14.04.2022 г., постановено по г. д. № 20814/2019 г.
по описа на Районен съд Пловдив, в частта, с която са отхвърлени предявените по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Йеттел България“ЕАД (с предишно наименование
„Теленор Бъргария“ ЕАД), ЕИК ********* против М. А. Х., ЕГН **********, искове с
правна квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата 363,36 лева - незаплатени далекосъобщителни услуги за
абонатен номер ********* за периода 15.10.2017 г. – 14.03.2018 г., за които е издадена
заповед № 6614/22.07.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
по ч.г.д. № 11166/2019 г. по описа на Районен съд Пловдив, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, по предявените
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, че
М. А. Х., ЕГН ********** дължи на „Йеттел България“ЕАД (с предишно
наименование „Теленор Бъргария“ ЕАД), ЕИК *********, сумата 363,36 лева (триста
шестдесет и три лева и тридесет и шест стотинки) - незаплатени далекосъобщителни
услуги за абонатен номер *********, за периода 15.10.2017 г. – 14.03.2018 г., за
мобилни номера ***, ***, *** и ***, начислена в издадена фактура №
**********/15.03.2018 г., ведно със законната лихва от 04.07.2019 г. - датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, до
окончателното изплащане на сумата, за което е издадена заповед № 6614/22.07.2019 г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.г.д. № 11166/2019 г. по
описа на Районен съд Пловдив.
7
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260262/14.04.2022 г., постановено по г. д. №
20814/2019 г. по описа на Районен съд Пловдив в останалата част.
ОСЪЖДА М. А. Х., ЕГН **********, с адрес гр. Пловдив, ул. ***, да заплати на
„Йеттел България“ЕАД (с предишно наименование „Теленор Бъргария“ ЕАД), ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост” 4, Бизнес
Парк София, сграда 6, както следва: 49,92 лева (четиридесет и девет лева и деветдесет
и две стотинки)– разноски в заповедното производство по ч.г.д. № 11166/2019 г. по
описа на РС Пловдив; 173,92 лева (сто седемдесет и три лева и деветдесет и две
стотинки)– разноски в исковото производство по г.д. № 20814/2019 г. на РС Пловдив,
както и 49,00 лева (четиридесет и девет лева)- разноски в производството по в. г. д.№
3203/2022 г. на ОС Пловдив.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8