Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, ...............2020г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IІ А въззивен състав, в
открито съдебно заседание на двадесети май през две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
БОРЯНА
ПЕТРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното
от съдия Йовчева въззивно гражданско
дело № 15477 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 - чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба срещу решение от 22.08.2018г.
по гр. дело № 30923/2016г. СРС, 26 състав, с което е отхвърлен предявения от А.Т.Д.
срещу „П.и.б.“ ЕАД иск за признаване за
установено, че не дължи сумата 8000 лв. – главница по договор за кредитна карта
от 20.09.2007г. ; сумата 2535. 54 лв. – лихва за периода 19.09.2008г. –
10.11.2009г. и сумата 740. 71 лв. – разноски, дължими съгласно изпълнителен
лист по гр.д. № 50286/2009г. на СРС, 45 с-в. С решението са присъдени разноски
съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ищец А.Т.Д. обжалва решението като
неправилно и необосновано, поради противоречие на процесуалния и материалния
закон. Поддържа, че не са налице реализирани
изпълнителни действия, които да прекъсват давността, тъй като изпратените през
м. април 2010г. запорни съобщения не са връчени редовно, а исканата с молба от
10.03.2011г. възбрана не е наложена и също не представлява действие, което
прекъсва давността. Твърди, че са неправилни изводите на СРС за реализиран през
м. февруари 2013г. запор, тъй като запорното съобщение е нередовно връчено на
лице, за което липсват данни да е упълномощено да получава съобщения за
работодателя. Сочи, извършените през 2014г. и 2015г. изпълнителни действия са
без правно значение, тъй като към този момент изпълнителното производство е
било прекратено по силата на закона, на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК. Предвид
изложеното, моли съда да отмени решението и постанови ново за уважаване на
иска. Претендира разноски.
Въззиваемият – ответник „П.и.б.“ АД оспорва жалбата в депозиран
писмен отговор и писмени бележки като неоснователна. Твърди, че указанията по
т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ВКС, ОСГТК в случая са
неприложими, съобразно новата съдебна практика, обективирана в решение по гр.д.
№ 2382/2017г. на ВКС, ІV ГО, съобразно която постановките на цитираното ТР са
приложими от момента на приемането му през 2015г. за в бъдеще и само по
отношение на висящите към този момент изпълнителни производства. Предвид
изложеното поддържа, че съобразно приложимото ППВС № 3/80г., молбата за
образуване на изпълнително производство прекъсва давността, а по време на
производството давност не тече. Моли съда да потвърди обжалваното решение, с
присъждане на разноски.
Софийски
градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и
доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и
процесуално допустимо.
При преценка
правилността на първоинстанционното решение, съгласно разпоредбата на чл. 269,
изреч. 2 от ГПК, въззивният съд намира следното:
Решението е правилно като краен резултат и
следва да бъде потвърдено. С оглед доводите в подадената въззивна жалба, следва
да се отбележи следното:
Производството
пред СРС е образувано по предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл.
439, ал. 1 ГПК за признаване за установено спрямо ответника „ПИБ“ АД, че ищецът
А.Т.Д. не дължи на ответника, сумата 8000
лв. – главница по договор за кредитна карта от 20.09.2007г.; сумата 2535. 54
лв. – лихва за периода 19.09.2008г. – 10.11.2009г. и сумата 740. 71 лв. –
разноски, дължими съгласно изпълнителен лист, издаден по гр.д. № 50286/2009г.
на СРС, 45 с-в, предмет на принудително изпълнение по изп.д. № 3258/2016г. по
описа на ЧСИ Б.Б..
В исковата молба ищецът твърди, че давността е
петгодишна и ако се приеме, че започва да тече от издаването на заповедта за
изпълнение на 04.01.2010г., е изтекла на 04.01.2015г., а при начало на
давностния срок на 21.04.2010г., когато е образувано изпълнителното дело, е
изтекла на 21.04.2015г. Други твърдения в исковата молба за правопораждащия
фактически състав на нормата на чл. 439 ГПК не са релевирани.
СРС е приел, че не е налие бездействие на взискателя и
по образуваното изпълнително производство са извършвани действия през м. април
2010г. /реализиран запор/; м. март 2011г. /молба за налагане на възбрана/, м. февруари
2013г. /реализиран запор/ и м. септември и м. октомври 2014г. /запори/, поради което вземанията не са
погасени по давност, съобразно указанията в ТР № 2/2015г. на ВКС, считано от
всяко изпълнително действие.
Процесните вземания са предявени за принудително
изпълнение от взискателя „ПИБ“ АД с молба с правно основание чл. 426 ГПК от
21.04.2010г., подадена по изп.д. № 295/2009г., образувано на 01.10.2009г. между
същите страни за вземания по друг изпълнителен лист. С молбата по чл. 426 ГПК е
поискано присъединяване на вземанията по процесния изпълнителен лист, издаден
на 04.01.2010г. по гр.д. № 50286/2009г. на СРС, 45 с-в, въз основа на издадена
на 04.01.2010г. заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и в същата е
обективирано искане за налагане на запор чрез работодателя на длъжника ищец - ФК
„М.****“.
С призовката за доброволно изпълнение са изпратени запорни
съобщения до различни банки, които са получени и са върнати отговори от някои
от банките, че лицето няма налични банкови сметки. С молба 11.05.2010г. от
Банка ДСК АД е постъпил отговор за наложен запор по сметка на ищеца.
На 26.05.2010г. е наложен запор и чрез работодателя ФК
„М.****“ – писмо изх. № 05/26.05.2010г. , съгласно което съобщението е получено
в счетоводството на фирмата и от м.юни ще започне удържане на сумите от
трудовото възнаграждение на ищеца.
На 10.03.2011г. е подадена молба от взискателя за
налагане на възбрана на недвижими имоти на длъжника, но такива не са открити.
С писмо от 27.07.2011г., изходящо от работодателя ФК „М.****“,
ЧСИ Ц.е уведомена, че трудовото правоотношение с длъжника е прекратено.
С молба от 20.02.2013г. взискателят е поискал от ЧСИ Ц.да
наложи запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от нов
работодател – Сдружение „ Футболен клуб М.-****“.
На 22.02.2013г. е изпратено ново запорно съобщение до
работодателя Сдружение „Футболен клуб М.-****“, връчено на 28.02.2013г. на лице
с посочени три имена и качество - хигиенист.
През 2014г. са изпратени нови запорни съобщения до
банки, като през м. септемеври 2014г. са наложени два запора върху сметки на
ищеца в „Банка ДСК“ ЕАД и в „ЦКБ“ АД.
Впоследствие изп.д. № 295/2008г. по описа на ЧСИ Ц.е
преобразувано като изп.д. № 3258/2016г. по описа на ЧСИ Б.Б. с постановление
от 17.11.2015г. на ЧСИ Богданова, по молба на взискателя от 30.10.2015г.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 10 на ТР
№ 2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ВКС, ОСГТК, прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ, вкл. извършването на опис и оценка на вещта. Не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително
дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването
на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения
остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на
влязлото в сила разпределение и др.
С решение от 17.09.2018г. по гр.д. № 2382/2017г.
на ВКС, ІV ГО е даден отговор на въпроса от кой
момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/80г., извършена с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. , като е прието, че цитираното ТР се прилата
от 26.06.2015г. занапред и само по отношение на висящите към 26.06.2015г.
изпълнителни производства, като, „ако преди постановяване на новото ТР са се
осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните
правоотношение, които са породили целените последици, те следва да бъдат преценявани с оглед на ППВС
или ТР, което е било действащо към момента на настъпване на последиците“.
Предвид изложеното, в случая за всички осъществили се факти до 26.06.2015г. е
приложимо ППВС № 3/18.11.80г. Следователно с образуване на изпълнителното
производство на 21.04.2010г., е прекъсната давността, по арг. от чл. 116, б.
„в“ ЗЗД, а на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД давността е спряла да
тече по време на изпълнителния процес.
Въззивният съд споделя практиката на ВКС
по приложението на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, съгласно която влязлата в сила заповед
по чл. 417 ГПК е приравнена на влязло с сила съдебно решение, поради което е
приложима общата 5 - годишна давност. /в същия смисъл определение №
628/11.11.2019г. по т.д. № 1075/2019 г. на ВКС, ІІ ТО/. При така изложеното,
давността във всички случаи не е изтекла до 21.04.2015г., противно на доводите
на ищеца, с оглед приложението на
постановките на ППВС № 3/80г.
Неоснователни са доводите в жалбата за липса на реално
извършени изпълнителни действия, както и за наличие на основание за
прекратяване на изпълнителното производство ех lege, по арг. от чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. От образуване
на изпълнителното производство не е налице изтекъл срок от 2 години, в който
взискателят да е бездействал, тъй като молбите от 10.03.2011г. и от
20.02.2013г. са действия, с които е посочен изпълнителен способ, а реално са реализирани
запори през м. май 2010г., м. февруари 2013г. и м. септември 2014г. Оспорването
в жалбата на получаването на запорното съобщение до новия работодател на
28.02.2013г., с оглед качеството на лицето, получило съобщението за юридичекото
лице, е неоснователно, тъй като същото е оформено в съответствие с разпоредбата
на чл. 50, ал. 3 ГПК, съгласно която съобщението може да бъде връчено на всеки
работник или служител, който е съгласен
да го получи. Предвид изложеното, до приемането на ТР № 2/2015г. не е налице
основание за прекратяване на изпълнителното производство по смисъла на чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК, на основание ППВС № 3/80г., нито погасяване на вземанията по
давност. По делото не се твърди и доказва да е налице основание за т.нар
„перемпция“ и след този момент.
Следва да се отбележи, че и при приложение на ТР №
2/2015г. също не е налице погасяване на вземанията по давност, съобразно
изложените в обжалваното решение мотиви.
По изложените съображения,
предявеният иск с правно основание чл. 439 ГПК е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
Предвид съвпадението в крайните изводи на двете
инстанции, решението следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора, на въззиваемия следва да се
присъдят претендираните и доказани разноски за настоящата инстанция, които
възлизат на сумата 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК съобразно фактическата и правна сложност на делото.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 22.08.2018г. по гр. дело № 30923/2016г. СРС, 26 състав.
ОСЪЖДА А.Т.Д., ЕГН ********** да заплати на „П.и.б.“ АД, ЕИК *******,
на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, сумата 150 лв. –разноски за
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в 1 месечен
срок от съобщенията до страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.