РЕШЕНИЕ
№ 169
гр. Велико Търново , 07.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на втори
март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ивелина Солакова
Членове:Евгений Пачиков
Йордан Воденичаров
като разгледа докладваното от Йордан Воденичаров Въззивно гражданско
дело № 20204100500925 по описа за 2020 година
Производство по реда на чл.258 и сл. ГПК
Предмет на подадената от името на Д. Л. И. чрез пълномощника й – А.Ч. от
ВТАК, въззивна жалба е решение № 1518/02.12.2019 г.по гр.д. № 3977/2018 г. на ВТРС, с
което е допусната делба между страните на четири земеделски имота в землището на
с.М., с искане на бъде отменено и предявения иск бъде отхвърлен като неоснователен, с
присъждане на направените по производството разноски. Градиво на оплакванията в
жалбата са доводи за неговата неправилност поради погрешен извод на съда , че И. е
имала качеството на държател , а не владелец на имотите по повод на възражението й срещу
иска за делба за придобиването им по давност, противоречащ на събраните доказателства в
обратен смисъл и несъобразяването им.
В с.з. страната – жалбоподател не се явява и представлява.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК и на устните състезания пълномощникът на
другите страни по делото М. И. В. и К. Н. В. - адвокат И.Б. от ВТАК е оспорил жалбата
с изложение на доводи за пълно съответствие на решението с материалния закон и
доказателствата в резултат на спазване на съдопроизводствените правила.
Съдът след като разгледа жалбата, обсъди доводите на страните по
реда на чл.271 от ГПК и прецени по реда на чл.235 от ГПК събраните по делото
доказателства, приема за установено и обосновава следните правни изводи:
Предявен е иск за делба на земеделски имоти с правна квалификация на
1
преобразуващото право , изведена от нормите на чл.34, ал.1 от ЗС и чл.69 ЗН и с
правна квалификация на придобивния фактически състав на това пълно вещно право ,
изведена от нормите на чл. 77, пр.1.во, пр.3-то от ЗС, вр. с чл. 14, ал.1, т.2 чл.10, ал.1
от ЗСПЗЗ, чл. 5, ал.1 и чл.9, ал. ЗН, чл.21, ал.1 СК и чл. 225, ал.1 , чл.183, ал.1 ЗЗД
Ищците М. И. В. и К. Н. В. твърдят , че в резултат на възстановителна процедура по реда
на ЗСПЗЗ , приключила с решение № 2-М/14.01.1997 г. и решение № 2-М/16.03.1999 г. на
Общинска служба по земеделие В. Т./, наследяване по закон на И. Т. В., б.ж. на с. М./ в
полза на чийто наследници е възстановено правото на собственост/, починал на ........ г. ,
договор за дарение от 24.07.2014 г. , оформен с нотариален акт № 376, том 2, рег № 5594,
н.д.№ 259/2014 г. на помощник нотариус при нотариус, вписан в регистъра на НК под №
145, с район на действие ВТРС, договор за продажба от 24.07.2014 г., оформен с нотариален
акт № ....., том ..., рег. № 5595, н.д. № 260/2014 г. и договор за продажба от 25.07.2014 г. ,
оформен с нотариален акт № ....., том ..., рег. № 5628, н.д. № 267/2014 г. на помощник
нотариус при нотариус вписан в регистъра на НК под № 145, с район на действие ВТРС,
между тях и ответницата Д. Л. И. / придобила общо 18/36 идеални части от обема на
правото на собственост на основание дарствената и продажбените сделки /и съпруга й М.
А. И. / в режим на СИО/ е възникнала съсобственост върху следните недвижими имоти,
находящи се в землището на с.М., Община В.Т. : 1/ поземлен имот с идентификатор №
48278.45.7 по КККР /а по предходната КВС: с № 045007/, в местността „Б. л.“ с площ
2998 кв.м. , с трайно предназначение на земята – земеделска , начин на трайно ползване –
нива , категория на земята при неполивни условия -3 / трета/ ; 2/ поземлен имот с
идентификатор № 48278.70.13 по КККР / а по предходната КВС: с № 070013/, в местността
„В. п.“, с площ 9996 кв.м., трайно предназначение на земята – земеделска, начин на трайно
ползване – нива , категория на земята при неполивни условия – 3/ трета/; 3/ поземлен имот с
идентификатор 48278.32.15 по КККР / а по предходната КВС : с № 032015/, в местността „Н.
л.“, с площ 2999 кв.м., трайно предназначение на територията – земеделска, начин на трайно
ползване на земята – нива, категория на земята при неполивни условия – 3/ трета/; 4/
поземлен имот с идентификатор № 48278.39.23 по КККР / а по предходната КВС №
039023/, с площ 10599 кв.м., трайно предназначение на територията – земеделска , начин на
трайно ползване на земята- пасище , 3 категория. Поради невъзможност да се постигне
съгласие за доброволната им подялба , молят съдът да постанови решение , с което да
допусне и извърши делбата им при следните дялове : М. И. В. и К. Н. В. – по 9/36 идеални
части; Д. Л. И. – 7/36 идеални части / личен дял/ и в общ дял със съпруга й /придобит в
режим на СИО- чл.21, ал.1 СК/ М. А. И.- 11/36 идеални части.
Ответницата Д. Л. И. в срока по чл.131 ГПК е оспорила делбения иск с възражение да е
едноличен титуляр на правото на собственост върху имотите , основано на твърдяното
обстоятелство на непрекъснато упражнявано от нея владение повече от 15 години /от м.
декември 2003 г./, поради което го е придобила по давност.
Безспорни и установени по смисъла на чл.154 ГПК пред/ от първоинстанционния съд
чрез събраните писмени документални източници с официален характер /решения на ОСЗ
В.Т., нотариални актове, скици, удостоверение за наследници, справка по реда на Наредба
№ 14/18.11.2009 г. / са юридическите факти на проведена възстановителна процедура по
ЗСПЗЗ, наличие на родствени и съпружески връзки, които законът е превърнал в основание
за наследствено правоприемство и придбиване на вещи в режим на съпружеска
имуществена общност, както и на сключените дарствена и продажбени сделки. Тъй-като
въззивният съд изцяло се съгласява с тези фактически констатации, то упражнява
правомощието си да препрати към тях /чл.272 ГПК/ и е ненужно/ практически
нецелесъобразно/ да ги преповтаря.
2
Обемът/естеството на оплакванията в жалбата предпоставя и налага
цялостно разглеждане на спора от въззивния съд /чл.269, изр.2-ро ГПК/, повдигащ въпроса
съществува ли или не между страните съсобственост върху имотите, породен от
отрицанието на правото на делба с възражение за придобиване по давност на целия обем на
пълното вещно право от ответницата.
Отговорът е положителен , т.е. съществува съсобственост.
Наведеното възражение е лишено от подкрепата на конкретни обстоятелства, както
принципно, така и реално годни /по съвместимост/ да осъществят елементите от легалния
фактически състав на придобивната давност /липса на доказано материално правно
основание/, както и от подкрепата на самата правна логика/ защото умозрително очевидно
й противоречи/.
Изявата на воля /съгласие/ от ответницата да приеме дарението на и да закупи идеални
части от обема на правото на собственост върху делбените имоти / общо 18/36 / от другите
му съпритежатели /без ищците/ през юли 2014 г. е категоричен правнологически показател
за липса на каквото и да било тяхно своене от нея, считано от декември 2003 г. /да ги
третира в съзнанието си като принадлежащи й, осъществявайки едновременно непрекъсната
фактическа власт върху тях / - предполагаемо от закона / чл.69 ЗС/ вътрешно преживяване,
представляващо субективен признак на владението по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС. Това е
така, защото с двата вида правни сделки се придобива право на собственост върху чужда , а
не върху собствена, вече придобита по давност, недвижима вещ /чл. 225, ал.1, чл.183, ал.1,
вр. с чл.24, ал.1 ЗЗД, чл.77, пр.1-во ЗС/, т.е. ако лицето е упражнявало непрекъснато
владение върху нея в продължение на 10 години, т.е. да са настъпили тези две предпоставки
от легалния й/ на давността/ фактически състав / чл.79, ал.1 ЗС/, би било напълно
нелогично и противно на здравия правен разум да я приема като дарение и/или да я
купува, вместо да се снабди с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, с
който ще упражни правото си на давност, или иначе казано противопоставимо /на
предишния собственик/ ще се позове на вещноправната последица на това владение,
наречена придобиване на правото на собственост/ чл. 587, ал.2, ал.3 ГПК, чл. 77, пр.2-ро,
чл.79, ал.1 , вр. с чл. 84 ЗС, вр. с чл.120 ЗЗД/. Затова изявата на воля /съгласие за приемане
на дарението и закупуването на правото на собственост е факт със значението на
доказателство за подраазбираемо /самоизобличително за неоснователността на наведеното
възражение/ извънсъдебно признание на ответницата, че към момента на сключване на тези
правни сделки, тя дори и да е държала имотите в продължение на 10 и повече години преди
това, не ги е държала като свои, за да е мислимо придобиването му по давност. След
сочения момент / 24-25.07.2014 г./ , разбира се е принципно възможно да се упражнява
владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС върху идеалните части на ищците, но е напълно
безпредметно да се обсъжда дали е упражнявала такова, тъй-като дори и хипотетично да би
се приело, че е упражнявала /всъщност не е, както след, така и преди, а защо-по долу ще се
обясни/ не е изтекъл до датата на предявяване на иска за делба 10 годишния давностен срок
по чл.79, ал.1 ЗС.
Фактът , че ответницата е придобила правото да ползва /обработва по предназначение/ три
от земеделските имоти на основание договори за наем/ от 26.03.2005 г. и 16.02.2008 г. ,
сключени с Т. И. В. - един от тогавашните съсобственици/ и аренда /от 20.03.2014 г. ,
сключен със С. В. В. – една от тогавашните съсобственици/ я е поставил само в качеството
на държател на имотите по смисъла на чл.68, ал.2 ЗС, не й на техен владелец по смисъла на
чл.68, ал.1 ЗС.
Това е така, защото основанието на договора за наем / аренда е именно придобиването от
лицето- наемател/ арендатор на облигационното право да ползва по предназначение вещта
3
срещу заплащане , което право се упражнява, разбира се чрез държане на цялата
фактическа власт върху нея, тъй-като без тази власт е немислимо упражняването му, т.е.
не съществува реална възможност да се упражнява/ чл. 228, чл.230, ал.1, чл. 232, ал.1 ЗЗД,
чл. 2, ал.1, чл.6 ЗАЗ/..
Когато наемодател е собственикът на вещта /както е в нормалната хипотеза/ очевидно е, че
договорът за наем / аренда е правно средство, с което той отстъпва временно на
наемателя/арендатора правомощието ползване от състава на правото си на собственост, но
не и правомощието владение , което е винаги неотменна предпоставка за упражняването на
първото. Следователно по определителна правна конструкция собственикът го запазва и
продължава да е владелец, само че се счита, че го упражнява /т.е. държи фактическата власт
върху вещта/ чрез наемателя / арендатора- чл. 68, ал.1, пр.2-ро ЗС. Затова е
предположението на закона / чл.69, ал.1 от ЗС/ , че едно лице упражнява фактическа власт
върху дадена вещ за себе си /като своя/ е неприложимо относно наемателя/ арендатора,
който няма как да я държи като своя, тъкмо защото е дал съгласие да я държи за собственика
- владелец - чл. 68, ал.2 ЗС и субективната му нагласа не е да упражнява фактически цялото
съдържание на правото на собственост. Безспорният и доказан / вж. разписки на л.113-115
от делото/ факт, че ответницата е заплащала на втората ищца наемна цена /по 200 лева/ за
ползването на нейната идеална част от имотите, обхващащо стопанските сезони 2012-2013
г. , 2013-2014 г., 2014-2015 г. , 2015-2016 г. и 2016-2017 г./ е логически несъвместим със
субективния признак на владението, защото е показател не за отрицание , а напротив - за
зачитане/ признание на правото й на собственост.
По изложените съображения правораздавателният резултат от разглеждане на жалбата
съвпада с постановения от първоинстанционния съд, поради което решението му подлежи
на потвърждаване.
При изход на спора в тежест на ответницата – жалбоподател е възникнало задължението
да заплати на ищцата М. И. В. сумата 600 лева, представляваща направени пред въззивната
инстанция разноски във вид на адвокатско възнаграждение – чл.78, ал.1 ГПК и следва да
бъде осъдена да го стори, поради факта че втората е упражнила процесуалното си право да
ги поиска, превръщайки ги от гледище на материалното право във вземане.
Предвид горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА по реда на чл.271, ал.1 ГПК решение № 1518/02.12.2019 г. по гр.д. №
3977/2018 г. на ВТРС в обжалваната му част.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК Д. Л. И., с ЕГН: ********** да заплати на М.
И. В., с ЕГН: ********** сумата 600 / шестстотин/ лева, представляваща направени по
въззивното производство разноски във вид на заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
Председател: _______________________
4
Членове:
1._______________________
2._______________________
5