Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV-
Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети
април през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
Александрина Дончева
при
участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия
Коджабашева гр. дело № 13675 по
описа за 2017 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 12.07.2017 г., постановено по гр.д.№ 37021/ 2016 г. на
Софийски районен съд, ІІІ ГО, 144 състав, по предявени от „И.Ф.” ЕООД- ***
срещу Т.Г.Д. установителни искове „по чл.422 ГПК вр. чл.6 ЗПФУР вр. чл.240,
ал.1 и ал.2 и чл.86, ал.1 ЗЗД“ е признато за установено, че Т.Г.Д. /ЕГН **********/
дължи на “И.Ф.“ ЕООД- *** /ЕИК ********/ сумата 1 500 лв., представляваща
главница по Договор № 102618/ 24.08.2015 г., договорна лихва в размер на 990.90
лв. за периода от 24.08.2015 г. до 20.04.2016 г., и разходи за извънсъдебно
събиране на задължението поради забава- в размер на 180 лв., ведно със законна
лихва за периода от датата на подаване на заявление в съда- 21.04.2016 г., до
окончателно изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за
изпълнение от 28.04.2016 г. по гр.д.№ 21994/ 2016 г. на СРС. На основание
чл.78, ал.1 ГПК ответницата Т.Д. е осъдена да заплати на ищеца “И.Ф.“ ЕООД сумата 560.25 лв.-
разноски за заповедното и исковото производства.
Постъпила е въззивна жалба от Т.Г.Д.
/ответница по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена
отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с
присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата страна „И.Ф.” ЕООД- *** /ищец по делото/ оспорва жалбата и
моли постановеното от СРС решение да бъде потвърдено, като претендира разноски
за въззивното производство.
Предявени
са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259,
ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
По същество обжалваното решение е неправилно в частта, в която е призната
дължимостта на сумата 718.65 лв.- „договорна лихва“ /в действителност
компенсаторна неустойка/, представляваща горница над сумата 272.25 лв. до
предявения размер от 990.90 лв., и дължимостта на сумата 180 лв.,
представляваща „разходи за извънсъдебно събиране на задължението“, в която част
следва да бъде отменено. В останалата част- относно признатата дължимост на
сумата 1 500 лв.- главница, и на сумата 272.25 лв.- договорна
/възнаградителна лихва/, решението е правилно и следва да бъде потвърдено.
Основателността на иска за реално изпълнение на
договорно задължение по чл.79, ал.1 ЗЗД е предпоставена от установяването при
условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца /чл.154, ал.1 ГПК/ на
следните правопораждащи факти: 1/ възникване на твърдяното облигационно
правоотношение; 2/ изпълнение на задължението за предоставяне на заемната сума
в определения срок от ищеца- заемодател, и 3/ изискуемост на претендираните вземания.
В случая ищецът се позовава на възникнало на 24.08.2015
г. между него и ответницата Д. правоотношение по договор за потребителски
кредит, сключен от разстояние, във връзка с което представя документ,
наименуван „Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 102618 от 24.08.2015
г.“, съдържащ погасителен план- в два варианта, и ръкописен подпис на
кредитополучател /л.8- л.11 от делото на СРС/, в който са посочени за плащане 10
бр. погасителни вноски за главница от по 150 лв. всяка, и 10 бр. намаляващи лихви
по кредита с начална лихва 49.50 лв. и последна- 9.90 лв., дължими ежемесечно
през период от 300 дни /срок за връщане на кредита/, считано от 23.09.2015 г.
до 19.06.2016 г.
Правната
уредба на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит- ЗПК /обн. ДВ- бр.18 от 5.03.2010 год., в сила от 12.05.2010
г., приложима редакция- изм. бр.57 от 28.07.2015 г./, според който това е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне- чл.9 ЗПК. Съгласно разпоредбата на
чл.10, ал.1 ЗПК /в приложимата към м.08.2015 г. редакция/ договорът за потребителски
кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по
вид, формат и размер шрифт- не по-малък от 12, в два екземпляра- по един за
всяка от страните по договора. „Траен носител“- съгласно дадената в § 1, т.10
от ДР на ЗПК дефиниция, е всеки носител, даващ възможност на потребителя да
съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от
Л.2 на
Реш. по гр.д.№ 13675/ 2017 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
време, съответстващ на целите,
за които е предназначена информацията, и който позволява непромененото
възпроизвеждане на съхранената информация.
ЗПК допуска възможността
договорът за потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този
случай съгласно чл.5, ал.9 кредиторът трябва да предостави на потребителя
стандартния европейски формуляр съгласно приложение № 2, а според чл.5, ал.13,
когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по
инициатива на потребителя чрез използването на средство за комуникация от
разстояние по смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние /ЗПФУР/, което не позволява предоставяне на преддоговорната
информация на хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал.10 /при
използването на телефон като средство за комуникация или друго средство за
гласова комуникация от разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник,
предоставя преддоговорната информация посредством формуляра по ал.2 незабавно
след сключването на договора за потребителски кредит.
Изискванията за
предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние- ЗПФУР /обн. ДВ- бр.105 от
22.12.2006 г., приложима редакция- изм. бр.57 от 28.07.2015 г./, според който
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор,
сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация
от разстояние- едно или повече- чл.6
ЗПФУР. Дефиниция на понятието „финансова услуга“ се съдържа в § 1, т.1 от
ДР на ЗПФУР, като това е всяка услуга по извършване на банкова дейност,
кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с
лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни
услуги, а „средство за комуникация от
разстояние“- съгласно § 1, т.2 от ДР на ЗПФУР, е всяко средство, което може
да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на
потребителя.
Разпоредбата на чл.18, ал.1
ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че: 1/ е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информация на потребителя; 2/ спазил е сроковете по чл.12, ал.1
или ал.2, и 3/ получил е съгласието на потребителя за сключването на договора
и, ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който
потребителят има право да се откаже от сключения договор. За доказването на
електронни изявления се прилага Законът за електронния документ и електронния
подпис- ЗЕДЕП /в сила от 2001 г., сега с променено наименование: Закон за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги- изм. 2017 г./, като
изявленията, направени чрез електронна поща, се записват със съгласието на
другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата,
съдържащи се в тях- чл.18, ал.2 и ал.3 ЗПФУР.
Електронното изявление е
предоставено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и
несловесна информация, а електронното изявление, записано на магнитен, оптичен
или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен
документ- чл.2, ал.1 и 2 и чл.3, ал.1 ЗЕДЕП. Същото се счита за подписано при
условията на чл.13, ал.1 ЗЕДЕП- за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за
установяване на неговото авторство. Законът придава значение на подписан
документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран
електронен подпис /чл.13, ал.3 ЗЕДЕП/, но също така допуска страните да се
съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис
стойността на саморъчен /чл.13, ал.4 ЗЕДЕП/. Когато посочените предпоставки са
налице, е създаден подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила
е признатата от чл.180 ГПК и чл.18, ал.3 ЗПФУР. Възпроизвеждането на
електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му.
Съгласно чл.184, ал.1, изр.1 ГПК той се представя по делото именно върху такъв
носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска
представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и
достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание
/Решение № 70 от 19.02.2014 г. по гр.д.№ 868/ 2012 г. на ВКС, ГК, IV ГО,
постановено по реда на чл.290 ГПК/.
В
настоящия случай в представените по делото Общи условия към договор за
предоставяне на кредит от разстояние на „И. Ф.“ ООД е посочено, че договарянето
e част
от организирана от кредитодателя система за предоставяне на кредити от
разстояние, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние.
Кандидатстването за кредит за сума от 200 лв. до 1 200 лв. /допустим максимален
размер на кредит, обозначен като „бърз на вноски“/ се извършва, като кандидатът
избере сумата на кредита и срока, за който кредитът ще се връща; избирането
става от главната страница на Сайта на дружеството и натискането на бутон „вземи
пари сега“; в този момент кандидатът получава предварителна информация относно
сумата, периода, датата на получаване, лихвата, падежа на кредита, за който
кандидатства; кандидатът за кредит от разстояние попълва публикуван на сайта
въпросник, при което предоставя на кредитодателя лична информация- за
определяне на кредитоспособността му; след попълване на въпросника и натискане
на бутона „напред“ кандидатът изпраща своето изрично предварително искане за
предоставяне на кредит от разстояние, както и молбата за кредит, която ще бъде
разгледана; до 30 минути след извършването на тези действия кандидатът получава
писмо на електронната си поща /посочена от него във въпросника/, с което бива
уведомен дали е одобрен или не за отпускането на кредит от разстояние; ако бъде
одобрен, получава на електронната си поща
преддоговорна информация във формата на стандартен европейски формуляр, проект
на индивидуалния договор за предоставяне на кредит от разстояние и действащите
Общи условия- неразделна част от договора. Предвидено е в приложените от ищеца ОУ и подписване на договора за
предоставяне на
Л.3 на
Реш. по гр.д.№ 13675/ 2017 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
кредит от разстояние и на
общите условия от страните, вкл. с възможност това да стане електронно. В
случай, че кандидатстващият за кредит не изрази съгласие да заплати такса на
доставчика за електронно подписване на договора и ОУ, посещава офиса на кредитора, където ги подписва, или му се изпращат с
куриерска пратка и след подписването им ги връща на кредитора. До 30 минути
от сключване на договора кредитодателят изпраща на кредитополучателя електронно
писмо, с което го уведомява, че паричните средства са преведени по посочената
от него банкова сметка ***, размера на превода и датата на плащането.
Предвид горното, при съвкупен
анализ на събраните в процеса доказателства не може да бъде обоснован извод от
въззивния съд, че между страните е бил сключен договор за предоставяне на
кредит от разстояние, чиято правна уредба е дадена в Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. Въз основа на представения от ищеца
индивидуален договор за кредит с дата 24.08.2015 г. /недостоверна дата/, съдържащ
погасителен план, както и ръкописен подпис на ответницата Т.Д., чието авторство
върху документа е оспорено, но оспорването е недоказано, се налага извод, че
страните са сключили процесния кредитен договор присъствено, поради което и
необосновани са твърденията на ищеца за неприсъствен начин на възникване на
право-отношението помежду им и за сключване на кредитния договор от разстояние-
съобразно правилата на ЗПФУР. Не се установява да е осъществена визираната в
ЗПФУР и частично- в Общите условия на ищцовото дружество, последователност от
действия, извършени изключително чрез използването на средства за комуникация
от разстояние /едно или повече/, както и да са направени електронни изявления,
без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на
потребителя на финансовите услуги.
Събраните доказателства
обосновават приемането на извод, че страните са били обвързани от договор за
потребителски кредит, сключен присъствено, чиято правна регламентация се
съдържа в ЗПК. Това е така, тъй като авторството на цитирания по- горе
документ- договор от 24.08.2015 г. /съдържащ и погасителен план/, подписан от
ответницата Д., не е опровергано от последната, като наред с това е направено и
признание за получаване на сумата 1 500 лв. от нея на същата дата /писмен
отговор на исковата молба по чл.131 ГПК/, за което е приложена от ищеца и
съответна разписка за извършено плащане в нейна полза чрез разплащателната
система Изипей.
Полученият от ответницата
кредит е в размер на 1 500 лв.- главница, която сума според клаузите на
процесния договор Д. е поела задължение да върне на ищеца- кредитодател в срок
от 300 дни, ведно с възнаградителна лихва /при фиксиран годишен лихвен процент
от 40.15 лв./- чл.3 от договора, възлизаща на 272.25 лв. Други задължения за
плащането на парични суми към ищеца с процесния договор не са валидно поети от
ответницата. Бланкетната клауза на чл.7 от процесния договор също не е от
естество да обвърже ответницата със задължението за плащане на конкретна
парична сума, вкл. претендираната от ищеца сума от 180 лв., квалифицирана като
„разходи за извънсъдебно събиране на вземането“, за каквито действия на кредитодателя
доказателства по делото не са представени.
Предвид настъпването на
редовна изискуемост на целия дълг по кредита- главница и възнаградителна лихва,
в общ размер от 1 772.25 лв. /1 500 лв. + 272.25 лв./, към датата на
приключване на устните състезания в първоинстанционното производство /20.06.2017
г./, дължимостта на претендираното от „И.Ф.“ ЕООД главнично вземане правилно е
призната с обжалваното решение на основание чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД. Останалите
претендирани по делото вземания, обозначени в обжалваното решение като
„договорна лихва“ и „разходи за извънсъдебно събиране на задължението“, по
естеството си представляват компенсаторни неустойки, чиято дължимост нито е
обоснована от ищеца, нито е проведено дължимото доказване, при принадлежаща
нему доказателствена тежест, за обосноваването на тези спорни материални права.
Относно вземането за сумата 718.65 лв.- горница над сумата 272.25 лв. /възнаградителна лихва
по договора/ до претендирания размер от 990.90 лв., обозначено в обжалваното
решение като „договорна лихва“, дори да се приеме, че произтича от сключения
между страните кредитен договор, няма основание за приемането на извод, че
ответницата носи отговорността за плащането й на ищеца. По същество цитираната
договорна клауза има неустоечен характер и предвижда заплащането на компенсаторна
неустойка от кредито-получателя- за неизпълнението на задължение за
представянето на обезпечение по договора /банкова гаранция или поръчителство на
двама поръчители/, която клауза- с оглед
критериите по чл.92 ЗЗД и даденото в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/
2009 г. на ВКС- ОСТК тълкувателно разрешение, се явява нищожна, тъй като от
съдържанието й следва, че е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Констатираното несъответствие между
съдържанието, функциите и целта на посочената договорна клауза, което следва да
бъде съобразено от въззивния съд /арг. Тълк. решение № 1 от 09.12.2013 г. по
тълк. дело № 1/ 2013 г. на ВКС, ОСГТК- т.1/, като краен резултат обосновава
извод за накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.2 ЗЗД.
Целта на неустойката е да санкционира поведението на неизправния длъжник, поради
което и страните могат и според обичайната практика да уговарят заплащането на
мораторни и/или компенсаторни неустойки при наличието на такава неизправност. Уговарянето
на компенсаторна неустойка, предвиждаща, че длъжникът следва да заплати
обезщетение на кредитора за непредставянето в срок на обезпечение /банкова
гаранция или поръчителство, отговарящо на посочени от кредитора изисквания/ на
задълженията по договора, при това след отпускане на кредита, като в противен
случай дългът нараства, независимо, че е в рамките на договорната автономия по
чл.9 ЗЗД, не може да бъде упражнено в разрез с принципа за еквивалентност на
обезщетението за вреди, въпреки санкционния характер на неустойката, който в
конкретния случай надвишава границата на възпиращата функция на санкцията и
поради това накърнява добрите нрави. По същите съображения нищожна- като
накърняваща добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.2 ЗЗД, се явява и
договорната клауза, предвиждаща заплащането на такса разходи за извънсъдебно
Л.4 на
Реш. по гр.д.№ 13675/ 2017 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
събиране на вземането /чл.7 от договора/. Договорната й
регламентация противоречи и на императивната разпоредба на чл.33,
ал.1 ЗПК, което обосновава извод за липса на валидно възникнало /въз основа на
нищожна договорна клауза/ задължение за кредитополучателя.
При тези съображения
исковете на „И.Ф.“ ЕООД за признаване дължимостта на вземания, произтичащи от сключен
на 24.08.2015 г. договор за потребителски кредит, в общ размер от 898.65 лв.,
включващи „договорна неустойка за непредставянето на обезпечение по чл.3 /1/ от
процесния договор“- 718.65 лв., и „такса за предприемане на извънсъдебни
действия по събиране на вземането“- 180 лв., като неоснователни и недоказани
следва да бъдат отхвърлени, а поради несъвпадане изводите на двете съдебни
инстанции по съществото на спора обжалваното решение в тази част като
неправилно следва да бъде отменено и вместо това да бъде постановено решение за
отхвърляне на предявените срещу Т.Д. установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.92, ал.1 ЗЗД за горепосочените суми. В останалата част, в която е
призната дължимостта на сумата 1 772.25 лв.- задължения по
договор за кредит от 24.08.2015 г., включващи главница и възнаградителна лихва,
решението на СРС като правилно следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора
следва да бъде преразпределена и отговорността за разноски между страните, като
дължимата на основание чл.78, ал.1 ГПК от ответницата на ищеца сума следва да
бъде определена на 371.75 лв. /при общ размер на дължимите за исковото и заповедното
производства разноски- 560.25 лв., включващи държавни такси, юрис-консултски възнаграждения и възнаграждение
за вещо лице/, до който размер осъдителното
решение на СРС следва да бъде потвърдено, а в останалата част- отменено. На
основание чл.78, ал.3 ГПК и чл.38, ал.2 ЗАдв ищецът дължи да заплати на процесуалния
представител на ответницата- адв. Кр. Станкова, осъществила безплатно
процесуално представителство в първоинстанционното производство, сумата 100.94
лв.- за адвокатско възнаграждение /определено на 300 лв./, съразмерно на
отхвърлената част от исковете. На основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК, съразмерно
на уважената част от жалбата, въззиваемата страна дължи да заплати на
въззивницата сумата 8.41 лв.- разноски за въззивното производство /за платена
д.т./, и на адв. Св. К., осъществила безплатно процесуално представителство във
въззивното производство, сумата 100.94 лв.- за адвокатско възнаграждение
/определено на 300 лв./, съгласно чл.38, ал.2 ЗАдв. На основание чл.273 вр.
чл.78, ал.3 ГПК въззивницата следва да заплати на въззиваемата страна сумата 66.35
лв.- разноски за въззивното производство /за юрисконсултско възнаграждение,
определено на 100 лв./, съразмерно на отхвърлената част от жалбата.
Водим от горното,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ Решение от 12.07.2017
г., постановено по гр.д.№ 37021/ 2016 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 144
състав, в частта, в която по
предявени от „И.Ф.” ЕООД- *** /ЕИК ********/ срещу Т.Г.Д. /ЕГН **********/ установителни
искове „по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД“ е признато за
установено, че Т.Г.Д. /ЕГН **********/ дължи на „И.Ф.” ЕООД /ЕИК ********/ сумата 898.65 лв. /горница над сумата 1 772.25
лв. до пълния предявен размер от 2 670.90 лв./,
включваща сумите: 718.65 лв.- дължима „договорна лихва“ /в действителност
договорна неустойка/ по Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 102618
от 24.08.2015 г.; и 180 лв.- дължима „такса за извънсъдебно събиране на
вземането“, ведно със законната лихва върху горепосочената сума от датата на
завеждане на заповедното производство- 21.04.2016 г., до окончателното й
изплащане, и в частта, в която Т.Д. е
осъдена да заплати на „И.Ф." ЕООД разноски по чл.78, ал.1 ГПК над сумата 371.75 лв. до 560.25 лева, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „И.Ф.” ЕООД- ***
/ЕИК ********/ срещу Т.Г.Д. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.92, ал.1 ЗЗД за
признаване за установено, че Т.Г.Д. /ЕГН **********/ дължи на „И.Ф.” ЕООД /ЕИК ********/
сумата 898.65 лв. /осемстотин
деветдесет и осем лева и 65 ст./, включваща сумите: 718.65 лв.- компенсаторна
неустойка /обозначена като „договорна лихва“ в обжалваното решение/ за
непредставянето на обезпечение по Договор за предоставяне на кредит от разстояние
№ 102618 от 24.08.2015 г.; и 180 лв.- „такса за извънсъдебно събиране на
вземането“ /договорна неустойка/, съгласно чл.7 от цитирания договор за кредит,
ведно със законната лихва върху сумата 898.65 лв., считано от датата на
подаване на заявлението по чл.410 ГПК- 21.04.2016 г., до окончателното й
изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
гр.д.№ 21994/ 2016 г. на СРС, 144 състав, като неоснователни.
ОСЪЖДА „И.Ф.” ЕООД- *** /ЕИК ********/
да заплати на адв. К. С. от САК сумата 100.94 лв. /сто лева и 94 ст./- адвокатско възнаграждение за осъществено в първоинстанционното производство
безплатно процесуално представителство на ответницата Т.Г.Д.,
на основание чл.38, ал.2 ЗАдв.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
от
12.07.2017 г., постановено по гр.д.№ 37021/ 2016 г. на Софийски районен съд,
ІІІ ГО, 144 състав, в останалата част,
в която по предявени от „И.Ф.” ЕООД- *** /ЕИК ********/ срещу Т.Г.Д. /ЕГН **********/
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД е признато за
установено, че Т.Г.Д. /ЕГН **********/ дължи
на „И.Ф.“ ЕООД /ЕИК ********/ сумата 1 772.25
лв. /хиляда седемстотин седемдесет и два лева и 25 ст./, включваща дължима
главница по Договор за предоставяне на потребителски кредит № 102618 от 24.08.2015
г. /1 500 лв./ и възнаградителна лихва /272.25
лв./, ведно със
Л.5 на
Реш. по гр.д.№ 13675/ 2017 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК- 21.04.2016 г., до окончателното й изплащане, за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д.№ 21994/ 2016 г. на СРС, 144
състав, а също и в частта, в която Т.Д.
е осъдена да заплати на „И.Ф." ЕООД разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 371.75 лв. /триста седемдесет и един лева и 75 ст./.
ОСЪЖДА „И.Ф.” ЕООД- *** /ЕИК ********/
да заплати на Т.Г.Д. /ЕГН **********/
сумата 8.41 лв. /осем лева и 41 ст./- разноски за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78,
ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „И.Ф.” ЕООД- *** /ЕИК ********/
да заплати на адв. С.К. от САК сумата 100.94 лв. /сто лева и 94 ст./- адвокатско възнаграждение за осъществено във въззивното производство безплатно процесуално
представителство на въззивника Т.Г.Д., на основание чл.38, ал.2 ЗАдв.
ОСЪЖДА Т.Г.Д. /ЕГН **********/ да заплати на „И.Ф.” ЕООД- *** /ЕИК ********/
сумата 66.35 лв. /шестдесет и
шест лева и 35 ст./- разноски за
въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.