РЕШЕНИЕ
№ 218
гр. Русе, 14.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ПЪРВИ СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Аглика Гавраилова
Членове:Мария Велкова
Антоанета Атанасова
при участието на секретаря Иванка Венкова
като разгледа докладваното от Антоанета Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20234500500155 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „БРФМ 2021“ ЕООД, представлявано от Г. И. Г.
против решение № 819/13.06.2022 г., постановено по гр. д. № 736/2022 г. на Русенския
районен съд, с което е признато за установено по отношения на дружеството, че Д. Р.
К. не дължи изпълнение по изп. дело № 20228330400031 на ЧСИ В. М. поради
погасяване на вземането на ответника по давност. В жалбата са изложени оплаквания
за недопустимост на решението, като постановено при съществени нарушения на
съдопроизводствените правила. Жалбоподателят заявява, че още с отговора на
исковата молба възразил, че повдигнатият правен спор не е подсъден на РС Русе.
Развива подробни съображения, че така предявеният иск е недопустим, тъй като не е
съобразен с процесуалните норми за местна подсъдност. Искът не бил подведомствен
на РС Русе, а спорът следвало да се разгледа от РС София. Позовава се на съдебна
практика, според която съдебен акт, постановен от съд, който не е компетентен по
правилата, разпределящи делата между гражданските и административните съдилища,
е недопустим. Заявява, че искът в случая е предявен пред РС Русе, вероятно защото
ищецът се е позовал на чл. 113 ГПК без обаче същият да има качеството на
потребител. По така повдигнатият от него спор за местната подсъдност изобщо
липсвало произнасяне на съда. Претендира обезсилване на решението и връщане на
делото за разглеждане от друг състав. В случай, че въззивният съд счете, че
1
възражението му за неподсъдност на спора е основателно, иска делото да се препрати
за разглеждане в СРС.
Въззиваемата страна Д. Р. К. чрез адв. С. К. е депозирала отговор по реда на чл.
263 ГПК, с който взема становище за неоснователност на жалбата и прави искане тя да
не се уважава. Претендира разноски.
Русенският окръжен съд намира, че въззивната жалба е процесуално допустима
като подадена от легитимирана страна и в срока по чл. 259, ал.1 ГПК, поради което
може да бъде разгледана по същество.
Съдът, предвид пределите на въззивното производство, очертани с въззивната и
насрещната въззивна жалба, след преценка на всички събрани доказателства поотделно
и в тяхната съвкупност и по вътрешно убеждение, приема за установено от фактическа
страна:
Пред Русенския районен съд е бил предявен иск с правно основание чл. 439, ал. 1
ГПК. Ищецът Д. Р. К. твърди, че при ЧСИ В. М. срещу него е образувано изп. дело №
30/2022 г. по молба на „БРФМ 2021“ЕООД въз основа на изп. лист № 497/03.02.2015 г.,
издаден по ч. гр. д. № 7354/2014 г. на РРС, както и договор за цесия. По това изп. дело
получил уведомление от ЧСИ, че дължи общо сумата в размер на 3444,44 лв.,
представляваща сбор от присъдената с изп. лист главница, законна лихва, неолихвяеми
вземания, присъдени разноски, разноски по изп. дело и такси по Тарифата към ЗЧСИ.
Твърди, че не дължи изпълнение на ответника нито по конкретно посоченото изп. дело,
нито въобще по издадения изп. лист, тъй като след приключване на съдебното
производство, в което е издаден изп. лист са се сбъднали юридически факти, които са
погасили установеното задължение. Изп. лист бил издаден в заповедно производство
от 2014 г., на 03.02.2015 г. Титуляр по изп. лист и заявител в заповедното производство
бил „ЕКС ДЕБТ МЕНИДЖМЪНТ“ ООД. Ответникът се легитимирал като носител на
правата по изп. титул с договор за цесия от 10.03.2021 г., който бил съобщен на ищеца
на 02.02.2022 г. Твърди, че от провеждане на заповедното производство чак до
образуването на изп. дело през януари, 2022 г. били изминали повече от пет години без
да са извършвани никакви действия, които да прекъснат течащата погасителна давност,
вследствие на което било погасено самото вземане. С погасяването на вземането по
давност то преставало да се ползва от защитата на държавната принуда и вече не
представлявало изпълнимо притезание. Претендира от съда да постанови решение, с
което да признае за установено по отношение на ответника, че ищецът не му дължи
изпълнение по изп. дело № 31/2022 г. на ЧСИ В. М., образувано въз основа на изп. лист
№ 497/03.02.2015 г., издаден по ч. гр. д. № 7354/2014 г. на РРС поради погасяване на
вземането на ответника /взискателя/ по давност. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „БРФМ 2021“ ЕООД, представлявано от
Г. И. Г. депозира отговор, в който взема становище за нередовност на исковата молба
2
поради непосочване на цената на иска. Релевира и възражение с правно основание чл.
119, ал. 3 ГПК като развива подробни съображения за неприложимост на уредената в
чл. 113 ГПК местна подсъдност и за липсата на качеството „потребител“ у ищеца.
Оспорва и основателността на иска като заявява, че давността не е изтекла, тъй като от
страна на ищеца са правени плащания, с което тя е прекъсвана многократно.
Настоящият състав на Русенския окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата, приема за установено от
фактическа страна, следното:
От приложеното към настоящото производство изп. дело № 31/2022 г. по
описа на ЧСИ В. М. се установява, че същото е образувано по молба на „БРФМ 2021“
ЕООД от 17.01.2022 г. и въз основа на изп. лист от 3.02.2015 г. по ч. гр. д. № 7354/2014
г. на РРС, издаден въз основа на Заповед за изпълнение № 4365/2014 г. по чл. 410 ГПК
за сумите: 897,85 лв. главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от
23.12.2014 г.до окончателното плащане, 440,52 лв. договорна лихва, 497 лв. такси и
36,71 лв. разноски срещу Д. Р. К. в полза на „ЕКС ДЕБТ МЕНДЖМЪНТ“ ООД. Към
молбата за образуване на изп. дело, взискателят и ответник в производството „БРФМ
2021“ ЕООД приложил договор за цесия от 10.03.2021 г., с който вземането по
посочения изп. лист му било прехвърлено от „ЕКС ДЕБТ МЕНДЖМЪНТ“ ООД, като
за цесията длъжникът Д. К. е уведомен в хода на изп. производство. От данните по изп.
дело се установява още, че цедираното вземане произтича от Договор за предоставяне
на кредит – Транскарт на физическо лице, сключен с ищеца на 20.05.2005 г. в
качеството му на длъжник и „Транскарт Файненшъл Сървисис“ ЕАД в качеството му
на кредитополучател.
С Решение № 819/13.06.2022 г. и Решение № 1526/02.12.2022 г., постановено по
реда на чл. 247 ГПК, първоинстанционният съд е признал за установено по отношение
на „БРФМ 2021“ ЕООД, че ищецът Д. Р. К. не дължи изпълнение по изп. дело №
20228330400031 на ЧСИ В. М. поради погасявена на вземането на ответника по
давност, като общият размер на задължението към 17.01.2022 г. – датата на изготвяне
на уведомление за образуване на изп. дело е 3444,44 лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Искът по чл. 439 ГПК е с предмет оспорване на изпълнението, образувано въз
основа на издадено изпълнително основание за дължимост на парични вземания, въз
основа на влязлата в сила заповед за изпълнение по ЧГД № 7354/2014 г. на РРС спрямо
кредитора ЕКС ДЕБТ МЕНДЖМЪНТ“ ООД. Няма спор, че ищецът упражнява
последваща защита на правото си, извън заповедното производство, но въз основа на
изпълнението, основано именно на задължение по договора за финансова услуга. В
това правоотношение ищецът безспорно има качество потребител по см. на пар. 13 от
3
ДР на ЗЗП. Съгласно цитираната разпоредба, "потребител" е всяко физическо лице,
което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на
търговска или професионална дейност и всяко физическо лице, което като страна по
договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална
дейност. Настоящият състав не намира опора в доводите на жалбоподателя, че
потребителската защита и в частност благоприятната за потребителя специална местна
подсъдност по чл. 113 ГПК, ще намери приложение единствено когато е предявен иск,
произтичащ директно от правата в ЗЗП, т. е. че спора следва да произтича от уредените
изрично възможности с ЗЗП. Въззивният състав приема, че потребител по договор за
финансова услуга, какъвто е очевидно настоящият ищец, претендиращ защита срещу
изпълнението, основано на този договор, независимо от избрания способ /чрез
отрицателен установителен иск/, може да се ползва от особената местна подсъдност.
Аргумент съдът намира и в това, че съгласно общите принципи на ЗЗП и общностни
актове, е предвидена засилена защита на правата на потребителите, вкл. по съдебен
ред. Израз на тези принципи е и нормата на пар. 1 от ДР на ЗЗП /при противоречиви
разпоредби се прилагат тези, които осигуряват по-висока степен на защита на
потребителите/. Поради това, с оглед качеството на ищеца и изложените в молбата
факти и обстоятелства, съставляващи основанието на иска, същият води иска именно в
качеството си на потребител на финансова услуга като страна по сключен с кредитна
институция договор за кредит по смисъла на пар. 13, т. 1 вр. с т. 12 от ДР на ЗЗП.
Действително, ответникът по иска не е кредитна институция, доколкото същият се
легитимира като цесионер на заявителя, конституиран в изпълнителното производство.
Прехвърлянето на вземането по договора за кредит не променя основанието, респ.
качеството на длъжника по него. В този смисъл, релевантно за определяне на местната
подсъдност е качеството на ищеца на потребител на финансова услуга, от което
произтича и правото на избор на местна подсъдност по чл. 113 ГПК, упражнено с
предявяване на иска пред Русенски районен съд, в чийто район се намира постоянния
адрес на ищеца. В заключение, съдът намира, че при липса на изрично посочени в чл.
113 ГПК ограничения, разпоредбата намира приложение за всички спорове между
потребителя и доставчика, свързани със съществуващия между тях договор,
включително и с наличието или не на задължения по него. Независимо от характера на
иска, интересът на ищеца по него е отричане на вземането на ответника, основано на
заповедта за изпълнение и договора за кредит. В този смисъл е и трайната практика на
ВКС- Определение № 18/16.01.2020 г. по ч. т. д. № 2502/2019 г., Т. К., II т. о. на ВКС и
др. Поради това, въззивният съд намира, че в случая са налице предпоставките на чл.
113 ГПК и компетентен да разгледа спора по правилата на местната подсъдност е
Русенският районен съд.
Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК
и е действително, но същото е частично недопустимо, поради следните съображения:
4
Съгласно разпоредбата на чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът може да оспорва чрез
иск изпълнението. Искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили
след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание /чл. 439, ал. 2 ГПК/. Ищецът се позовава на изтекла в негова
полза погасителна давност след влизане в сила на заповед за изпълнение, поради което
искът се явява допустим само по отношение на сумите, предмет на изпълнителния
лист, но не и за сумите, представляващи такси и разноски по изпълнителното дело.
Разноските за изпълнението не са част от вземането, а са последица от осъществено
принудително изпълнение, поради което въпросът за тяхната дължимост или не може
да се реализира по общия исков път, а в производството, по което са направени. В
случай, че искът по чл. 439 от ГПК бъде уважен, изпълнителното производство следва
да бъде прекратено, а длъжникът не следва са дължи разноски за изпълнението. Ето
защо, като е разгледал и уважил иска за за сумата 468,21 лв. - такси по ТТРЗЧСИ и за
сумата от 460 лв. разноски по изп. дело, районният съд е постановил недопустимо
решение в тази му част, поради което на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК в тази
част решението трябва да бъде обезсилено, а съдебното производство в посочената
част прекратено.
Що се отнася до правилността на обжалваното решение следва да се отбележи
следното:
Първоинстанционното решение жалбоподателят е обжалва с въззивна жалба,
съдържаща оплакване за единствено за неспазена от районния съд местна подсъдност.
Съобразно чл. 269, пр. 2 ГПК, посочената в жалбата порочност на решението определя
обхвата на дейността на въззивната инстанция, като задължението на въззивния съд за
служебно произнасяне се отнася за валидността на първоинстанционното решение и за
допустимостта му в обжалваната негова част. По отношение правилността на акта,
съдът е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма или когато следи за
защита на интереса на определени частноправни субекти. Извън тези две хипотези при
решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността
само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на
първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените негови фактически
констатации. В този смисъл е задължителната съдебна практика, обективирана в ТР №
1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и константната такава,
обективирана в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК-
Р. № 250/27.06.2011 г. по гр. д. № 1061/2010 г. на ІV г.о.;Р. № 764/19.01.2011 г. по гр. д.
№ 1645/2009 г. на ІV г.о.;Р. № 14/07.02.2014 г. по т.д. № 1130/2013 г. на ІІ т.о.;Р. №
196/11.04.2012 г. по т.д. № 994/2010 г., ІІ т.о.;Р. № 702/05.01.2011 г. по гр. д. №
1036/2009 г. ІV г.о.
5
В конкретният случай, първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на
императивни материални норми. Не е налице и служебно задължение за съблюдаване
интересите на някои от страните в производството, предвид рязясненията, дадени в
посоченото ТР. При това положение и предвид липсата на конкретни, каквито и да
било, оплаквания във въззивната жалба, настоящият състав на въззивната инстанция
приема, че не дължи служебна проверка за правилността на обжалвания съдебен акт.
Предвид изложеното, Русенският окръжен съд приема, че решението в частта, с
която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 439 ГПК за сумата общо от
2516,23 лв., представляващи вземания по изп. лист от 3.02.2015 г. по ч. гр. д. №
7354/2014 г. на РРС, издаден въз основа на Заповед за изпълнение № 4365/2014 г. по
чл. 410 ГПК, от които които 897,85 лв. главница, 644, 15 лв. законна лихва за периода
23.12.2014 г. – 17.01.2022 г., 440,52 лв. договорна лихва, 497 лв. такси и 36,71 лв.
разноски като правилно следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора, представените доказателства и отправеното искане в
полза на въззиваемия следва да се присъдят разноски в размер на 700 лв. за адвокатско
възнаграждение.
Мотивиран така, Окръжният съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 819/13.06.2022 г. и Решение № 1526/02.12.2022 г.,
постановени по гр. д. № 736/2022 г. на Русенския районен съд в частта, в която е
прието за установено по отношение на „БРФМ 2021“ ЕООД, че ищецът Д. Р. К. не
дължи изпълнение по изп. дело № 20228330400031 на ЧСИ В. М. поради погасяване на
вземането на ответника по давност за сумата от 468,21 лв. - такси по ТТРЗЧСИ и за
сумата от 460 лв. разноски по изп. дело като недопустимо и ПРЕКРАТЯВА
производството в тази част.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 819/13.06.2022 г. и Решение № 1526/02.12.2022
г., постановени по гр. д. № 736/2022 г. на Русенския районен съд в останалата част.
ОСЪЖДА „БРФМ 2021“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж. к. „Л.“, ул. „Л.“ *-*, ет*, ап.* ДА ЗАПЛАТИ на Д. Р. К., ЕГН
**********, със съдебен адрес: гр. Р., ул. „А. К.“ № * ет. * СУМАТА от 700 лв.
разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
6
Членове:
1._______________________
2._______________________
7