№ 40
гр. Благоевград , 12.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД в публично заседание на двадесет и
осми януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Атанас Иванов
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Атанас Иванов Въззивно гражданско дело №
20201200501190 по описа за 2020 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и е образувано по жалба, подадена от Б. М.,
ЕГН **********, чрез особения представител адв. С.Я. срещу решение №
463/ 21.07.2020 г., постановено по гражданско дело № 151/ 2019 г. на Pайонен
съд –П., с което е признато за установено по отношение на ответника, че
същият дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ АД, с ЕИК:
*, следните суми: - 2 200 /две хиляди и двеста/ лева, главница от 13.01.2017 г.
до 14.07.2017 г., по отношение на която на основание чл.7, ал.4 от Договора за
кредит е обявена предсрочна изискуемост от дата 10.02.2017 г.; - 262,03
/двеста шестдесет и два лева и три стотинки/ лева, договорна лихва за
периода от 13.01.2017г . до 14.07.2017 г. /дата на последна погасителна
вноска/; - 1 546,16 /хиляда петстотин четиридесет и шест лева и шестнадесет
стотинки/ лева, неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода от 13.01.2017 г. до 14.07.2017 г. /падеж на последна погасителна
вноска/; - 801,64 /осемстотин и един лева и шестдесет и четири стотинки/
лева, неустойка за предсрочна изискуемост, начислена еднократно на
10.02.2017 г.; - 329,33 /триста двадесет и девет лева и тридесет и три
стотинки/ лева, обезщетение за забава за периода от 11.02.2017 г. /денят
следващ датата на настъпване на предсрочната изискуемост/ до датата на
подаване на заявлението в съда, ведно със законна лихва за забава върху
главницата от датата на входиране на заявлението до окончателното
изплащане на вземането.
1
Навежда се възражение, че съдебното решение е постановено при
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като
първоинстанционния съдът се е ограничил до твърдения и просто изложение
на обстоятелства, без да достига до доводите си, изхождайки от конкретни
съображения по процесуалните действия на страните и събрания
доказателствен материал.
Поддържа се, че съдът неправилно е преценил, че сторените възражения
досежно изискванията на чл.10 ЗПК са неоснователни такива. Неправилен е
извода на съда, че цитираната правна норма касае защита на страната по
договора за потребителски кредит от това същата да не бъде наясно с
параметрите на сделката, сключеният писмен договор следва да бъде с шрифт
с размер, който е нечетлив или трудно четлив. Законът не предвижда такова
изискване, а е категоричен че Договорът за потребителски кредит се сключва
в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за
всяка от страните по договора.“. Поддържа се, че процесния договор за
потребителски кредит е недействителен и на друго основание, като съда не е
не е коментирал, че е налице неспазване на императивните изисквания на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като в процесния договор кредиторът е посочил като
абсолютни стойности лихвен процент по заема и ГПР, като не е налице яснота
дали е разписана методика за формирането на годишния процент на
разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се
формира посочения в договора ГПР от 49 %. В този смисъл се поддържа, че
съобразно разпоредбите на Закона за потребителския кредит, Годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит, като се прави довод, че в сочените величини
всичко дължимо по кредита следва да бъде поднесено по един ясен и
разбираем за потребителя начин, в което да са включени всички разходи,
които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с неговото
правоотношение по кредита. Поддържа се, че в настоящия случай липсва
яснота досежно сочените обстоятелства. Посочен е фиксиран годишен лихвен
процент по кредита от 40 %, но не се сочи как тези стойности се отнасят към
ГПР по договора. Така, не става ясно, какво кредиторът включва в общите
разходи на потребителя, настоящи или бъдещи, респ. кредитополучателят не
може да направи еднозначен извод, че общите разходи са включени при
формиране на ГПР, нито пък че са изключени. След като кредиторът при
формиране на цената на предоставения продукт задава допълнителни
компоненти, които го оскъпяват, то същият следва ясно да посочи какво
точно е включено в тях и на това основание считам че процесното
правоотношение по договор за паричен заем между страните се явява
недействително на основание чл.22, във връзка с чл.11, ал.1, т.10 от Закона за
потребителски кредит и като такова не може да породи присъщите за този тип
2
сделка правни последици.
Поддържа се, че първостепенния съд не е коментирал обстоятелството,
дали клаузите на договора за паричен заем, регламентиращи търсената
неустойка поради непредоставяне на обезпечение, кореспондират с добрите
нрави. Налице е достатъчна в тази насока съдебна практика, която е
константна в такава и с която е утвърдено разбирането, че съдът е длъжен
служебно да следи за съответствието на уговорката за неустойка с добрите
нрави, предвид значимостта им за действителността на договора и на
отделните негови клаузи. Поддържа се, че задължението да
проверява служебно за съблюдаването на добрите нрави изисква от съда
при решаване на спор за заплащане на неустойка да извърши
самостоятелна преценка за действителността на неустоечната клауза,
независимо дали страните са се позовали на нищожността й, като се сочат Р.
№ 247 от 11.01.2011 г. по т.д. №115/ 2010., Р. № 229 от 21.01.2013г. по т.д.
№1050/2011г. и Р. №252 от 21.03.2018г. по т.д. № 951/ 2017 г.. Навежда се, че
според Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1 от 2009
г. на ОСТК на ВКС, както и в съдебната практика, формирана след неговото
приемане - Р. № 234 от 17.11.2016 г. по гр. д. № 1856/2016 г., III г. о. на ВКС,
една клауза за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави,
когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, а преценката за нищожност се нрави за всеки конкретен
случай към момента на сключването на договора. Прави се довод, че
автономията на волята и свободата на договарянето не са неограничени и
страните могат да определят свободно съдържанието на договора само
дотолкова, доколкото то не противоречи на закона и на добрите нрави.
Последните не са писани правила, а съществуват като общи юридически
принципи или произтичат от тях - Р. № 776 от 05.01.2011 г. по гр. д. № 969/
2009 г., IV г. о. на ВКС. Навежда се, че в настоящия казус уговорената
неустойка е предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното
неспазване на договорно задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на основното задължение (касаещо главницата
и договорната лихва) има вторичен характер и неговото неизпълнение не
рефлектира пряко върху последното. На тази основа и доколкото неустойката
е свързана с неизпълнението на вторично задължение, липсва адекватен
критерий за преценка дали и как размерът й ще надхвърли вредите от
неизпълнението. Същевременно непредоставянето на обезпечение за дадено
задължение не води до претърпяването на някакви конкретни вреди. От друга
страна, размерът на самата неустойка в случая е в размер на 1546,13 лв., като
предварително е предвидено, че тя ще се заплаща разсрочено (заедно с всяка
погасителна вноска по договора). При това се прави довод, че се стига до
ситуация, при която задължението по кредита се увеличава с повече от
половината от цялата стойност на сделката и то заради непредоставяне на
обезпечение, след като тя вече е била сключена. Кредитополучателят е
физическо лице, встъпило в договора с цел удовлетворяване на лични
3
потребности от парични средства, а кредитодателят — търговско дружество,
предоставящо потребителски кредити по занятие. В този смисъл последният,
въпреки че е имал възможността предварително да прецени участието си в
договора, се е съгласил да предостави кредита без обезпечение. Ето защо и
санкционирането на получателя му заради последващо непредоставяне на
обезпечение, с начисляването на неустойка, възлизаща на повече от
половината от целия кредит, очевидно не кореспондира с риска, който
кредитодателят носи. Прави възражение за нищожност на клаузата за
неустойка.
Прави се искане пред въззивният съд за отмяна на решение № 463/
21.07.2020 г., постановено по гражданско дело № 151/ 2019 г. на Pайонен съд
–П., като бъдат отхвърлени предявените искове като неоснователни.
Във въззивната жалба не се правят искания за събиране на нови
доказателства при въззивната проверка, като се иска присъждане на
сторените при второинстанционната проверка разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, е постъпил отговор по въззивната
жалба от въззиваемата страна, в който оспорва подадената въззивна жалба,
като претендира разноски в производството.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият състав на Окръжен съд - Благоевград, ГО, IV въззивен,
счита, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, със седалище и адрес на
управление – гр. С., бул. „Д-.П.Д.” № 25, офис сграда Л., ет. 2, офис 4,
представлявано от Н.Т.С. и М.Д.Д., чрез пълномощника И.Н.Н. –
юрисконсулт, против Б. М., ЕГН: **********.
Посочва се в исковата молба, че на 30.12.2016 г. между „С.К." ООД и Б.
М. е сключен Договор за паричен заем № 103695, по силата на който
дружеството му е предоставило заем в размер на 2 200 лева, като съгласно
условията на индивидуалния договор, заемателят се е задължил да върне на
заемодателя сума в общ размер на 2 462,03 лева на 14 равни седмични
погасителни вноски, всяка в размер на 175,86 лева. Изложено е, че на
31.10.2017 г. е подписано Приложение № 1 към Договор за покупко-продажба
на вземания /цесия/ от 31.10.2017 г., сключен между „С.К.“ ООД и „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД, по силата на който вземането на „С.К.“ ООД
произтичащо от договор за паричен заем № 103695/30.12.2016 г. е
прехвърлено в собственост на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
ведно с всички привилегии и обезпечения и принадлежности, включително и
4
всички лихви.
Прави се искане пред съда да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на Б. М., ЕГН: ********** с адрес грП., ул.К. № 30,
че същият дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ АД, с
ЕИК: *, следните суми: - 2 200 /две хиляди и двеста/ лева, главница от
13.01.2017 г. до 14.07.2017 г., по отношение на която на основание чл.7, ал.4
от Договора за кредит е обявена предсрочна изискуемост от дата 10.02.2017
г.; - 262,03 /двеста шестдесет и два лева и три стотинки/ лева, договорна
лихва за периода от 13.01.2017г . до 14.07.2017 г. /дата на последна
погасителна вноска/; - 1 546,16 /хиляда петстотин четиридесет и шест лева и
шестнадесет стотинки/ лева, неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за периода от 13.01.2017 г. до 14.07.2017 г. /падеж на последна
погасителна вноска/; - 801,64 /осемстотин и един лева и шестдесет и четири
стотинки/ лева, неустойка за предсрочна изискуемост, начислена еднократно
на 10.02.2017 г.; - 329,33 /триста двадесет и девет лева и тридесет и три
стотинки/ лева, обезщетение за забава за периода от 11.02.2017 г. /денят
следващ датата на настъпване на предсрочната изискуемост/ до датата на
подаване на заявлението в съда, ведно със законна лихва за забава върху
главницата от датата на входиране на заявлението до окончателното
изплащане на вземането. Претендират се и съдебни и деловодни разноски,
както и адвокатски хонорар по настоящето производство.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил писмен отговор от
адвокат С.Я. назначена за особен представител на ответника, на основание чл.
47 ал. 6 от ГПК, в който изразява становище за неоснователност на исковата
претенция и прави искане същият да бъде отхвърлен изцяло. Сочи
недоказаност на предявените искове, както и прави възражения за
ненадлежно уведомяване на ответника за сторената цесия, както и за
нищожност на договора за паричен заем.
След като съобрази доводите на страните и извърши преценка на
събраните доказателства съдът приема за установена следната фактическа
страна на спора:
Видно от приложеното ч. гр. д. № 1152/ 2018г. по описа на Районен съд
– гр.П., ищецът е подал Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК, въз основа на което съдът е издал заповед № 1722 за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК от 01.10.2018 г. по ч.гр.д.№
1152/2018 г. по описа на РСП., с която е разпоредено на длъжника Б. М. да
заплати на „Агенция за събиране на вземанията” АД сумата от 2 200 /две
хиляди и двеста/ лева, представляваща неизплатена главница по Договор за
паричен заем № 103695 от 30.12.2016 г., за периода от 13.01.2017 г. до
14.07.2017 г. /падеж на последна погасителна вноска/, по отношение на които
на основание чл.7, ал.4 от Договора за кредит е обявена предсрочна
изискуемост, считано от 10.02.2017 г., сумата от 262,03 /двеста шестдесет и
5
два лева и три стотинки/ лева, представляваща договорна лихва за периода от
13.01.2017 г. до 14.07.2017 г. /падеж на последна погасителна вноска/ по
отношение на които на основание чл.7, ал.4 от Договора за кредит е обявена
предсрочна изискуемост от 10.02.2017 г., сумата от 1 546,16 /хиляда
петстотин четиридесет и шест лева и шестнадесет стотинки/ лева,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода от 13.01.2017 г. до 14.07.2017 г. /падеж на последна погасителна
вноска/, по отношение на които на основание чл.7, ал.4 от Договора за кредит
е обявена предсрочна изискуемост, считано от 10.02.2017 г., сумата от 801,64
/осемстотин и един лева и шестдесет и четири стотинки/ лева,
представляваща неустойка за предсрочна изискуемост, начислена еднократно
на 10.02.2017 г. /дата на предсрочна изискуемост/, сумата от 329,33 /триста
двадесет и девет лева и тридесет и три стотинки/ лева, представляваща
обезщетение за забава за периода от 11.02.2017 г. /денят следващ датата на
настъпване на предсрочната изискуемост/ до датата на подаване на
заявлението в съда /29.05.2018 г./, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда /29.05.2018
г./ до изплащане на задължението, както и сумата от 102,78 /сто и два лева и
седемдесет и осем стотинки/ лева - представляваща заплатена държавна такса
и сумата от 50 /петдесет/ лева - юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта е връчена на длъжника при условията на чл. 47 ал. 5 от ГПК,
поради което заповедният съд е указал на заявителя, че в едномесечен срок от
съобщението може да предяви иск за установяване на вземането си.
По делото не е спорно, а и се установява отписмените доказателства по
делото, че на 30.12.2016 г. между „С.К." АД и Б. М. е сключен Договор за
паричен заем № 103695, по силата на който дружеството му е предоставило
заем в размер на 2 200 лева, като съгласно условията на индивидуалния
договор, заемателят се е задължил да върне на заемодателя сума в общ размер
на 2 462,03 лева на 14 равни седмични погасителни вноски, всяка в размер на
175,86 лева.
Съгласно клаузите на договора, ответникът се е задължил в три дневен
срок от подписване на договора да представи на заемодателят обезпечение на
задълженията му, но предвид обстоятелството, че такива обезпечения не са
представени, съгласно уговореното от страните, на заемателят е начислена
неустойка за неизпълнение в размер на 1 546,16 лева, която страните са
постигнали съгласие да бъде разсрочена на 14 равни вноски, всяка в размер
на 110,44 лева, платими на съответните падежни дати на погасителните
вноски по договора за заем и така всяка погасителна вноска, която заемателят
следва да заплаща е в размер на 286,29 лева.
На основание Общите условия по време на сключване на договора за
кредит на ответника е начислено и обезщетение в размер на законна лихва за
забава за всеки ден просрочие, считано от датата на настъпване на забавата до
6
окончателното изплащане на дължимите по договора суми в размер на 329,33
лева, за периода от 11.02.2017 г. /денят следващ датата на настъпване на
предсрочната изискуемост/ до датата на подаване на заявлението в съда.
Установява се по делото, че на 31.10.2017 г. е подписан Договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) сключен на основание чл. 99 от
ЗЗД между „Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *, и „С.К." ООД,
ЕИК: *, по силата на който вземанията на „С.К.“ ООД срещу Б. М.,
произтичащи от Договор за паричен заем № 103695 от 30.12.2016 г. са
прехвърлени изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности,
включително и всички лихви на дружеството – кредитор.
Съгласно §4.4.4 от Договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от 31.10.2017 г., цесионерът се е задължил от името на цедента за своя
сметка да изпраща писмени уведомления до длъжниците за сключените
договори за цесия.
С пълномощно „С.К.“ ООД е упълномощило „Агенция за събиране на
вземания" ЕАД да уведоми от името на „С.К.“ ООД всички длъжници по
всички вземания на дружеството, възникнали по силата на сключени договори
за заеми, които дружеството, е цедирало, съгласно Договор за продажба и
прехвърляне на вземания, сключен на 31.10.2017 г. между „Агенция за
събиране на вземания" ЕАД и „С.К. " ООД. Установява се, че „Агенция за
събиране на вземания" ЕАД е изпратила до ответника Уведомително писмо за
извършено прехвърляне на вземания /цесия/ с изх. № УПЦ-П-СТК/103695,
което няма данни да е получено от ответника.
При така установените факти при извършената въззивна проверка
решаващият състав приема, че атакуваното решение е валидно и допустимо,
като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на
правораздавателната му дейност, в съответната форма, по редовно предявен
иск.
Съдът приема, че релевираните за неправилността на решението
оплаквания във въззивната жалба са основателни, по следните съображения:
В хипотезата на предявен ик по чл. 422, ал. 1 ГПК, опирайки се на
тълкуването, дадено в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от
18.06.2014 г., ОСГТК на ВКС, за вземане, произтичащо от договор за банков
кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при
неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и
кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането
става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след
като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно
изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В хипотезата
на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за
банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да
7
направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е
уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се
обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, правото на кредитора следва да е
упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита. Извода, който се налага е, че
предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.
Изложената правна конструкция, обуславя четири хипотези, в които е
възможно кредитодателят да упражни правото си да направи цялото вземане
по договора за кредит предсрочно изискуемо, а именно: - волеизявлението на
кредитодателя е получено от длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за незабавно изпълнение; - волеизявлението на
кредитодателя се съдържа в заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение; - волеизявлението е направено в исковата молба по
установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК и - волеизявлението е получено от
длъжника след подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение, включително в хода на исковото производство.
Когато кредитодателят не е упражнил правото си валидно и
волеизявлението му не е достигнало до кредитополучателя, тогава заповедта
за изпълнение няма правно действие спрямо вземанията, за които не е
настъпила изискуемост. В този случай, заявлението очертава предмета на
делото, като при предявяване на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, то същият трябва
да бъде отхвърлен в частта му относно неизискуемото вземане. Тук се поставя
въпроса - как следва да процедира съдът, когато кредитодателят е положил
всички възможни усилия волеизявлението му да достигне до знанието на
кредитополучателя, но опитите му са останали безуспешни. В разпоредбата
на чл.36, ал.2 от Закона за пощенските услуги по отношение на начина на
удостоверяване на връчването на длъжника на уведомителното писмо на
кредитора, с което кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем, е прието,
не въвежда фикция, че при липсата на фактическо предаване, дори и при
изпълнение на задълженията на пощенския оператор по чл. 5, ал. 3 от Общите
условия, пратката ще се счита за доставена на получателя. Допустимо е в
договора между страните да са уредени способи за връчване на
кореспонденция между страните, както и да се предвиди, че изявлението от
едната страна ще се счита за достигнало до другата, без фактически същото
да е получено. Такава клауза, която фингира недоставено или само изпратено
съобщение като получено, би била в съответствие с принципите на
добросъвестно упражняване на правата на кредитора, ако ясно разписва
определени предпоставки и/или фактически констатации, при наличието на
които ще се счита, че е положена дължимата грижа, както и че според
договора опитът за предаване на съобщението /на адреса или на адресат/ се
8
приравнява на фактическото му получаване. В случай, че в договора няма
уговорки относно връчването на съобщения и пощенската пратка е върната
като недоставена, независимо от причините за това, волеизявлението на
кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането на договора
по кредит не може да се счита, получено от длъжника.
В настоящия случай, няма връчване на длъжника, няма и определени
предпоставки и/или фактически констатации, предвидени в договора, при
наличието на които ще се счита, че е положена дължимата грижа, както и че
според договора опитът за предаване на съобщението /на адреса или на
адресат/ се приравнява на фактическото му получаване.
Не е налице и втората хипотеза, посочена по-горе. Заявлението за
издаване на заповед за изпълнение няма характер на уведомление до
длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем. Връчването
на издадената заповед за изпълнение на длъжника не би могло да се счита за
уведомяване от кредитора за обявена предсрочна изискуемост, тъй като от
една страна, волеизявление на кредитора в посочения смисъл не се съдържа в
заповедта. В случая не е налице и третата и четвъртата хипотеза, че ако
предявяването на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК има характер на волеизявление на
кредитодателя, че счита кредита за предсрочно изискуем, и същият се
обявява на длъжника с връчването на препис от исковата молба, то в този
случай моментът на предсрочната изискуемост ще настъпи с получаването на
преписа от ответника по иска. В тази хипотеза ще следва да се установява
съществуването на вземане, което не е било изискуемо в заявения размер и не
е било възникнало на предявеното основание с оглед на факти, осъществили
се след подаване на исковата молба. Предвид на обусловеността на
установителния иск, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК, от издадена
заповед за изпълнение за вземане, основано на представения документ,
предметът на делото е обвързан от основанието и размера на вземането,
заявени в заповедното производство. Уведомяването на длъжника, че
кредитодателят счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване
на препис от исковата молба или по друг начин след подаване на заявлението
в рамките на заповедното производство, включително в хода на исковото
производство, има за последица настъпване на изискуемостта към този
момент, но променя основанието, на което е издадена заповедта.
Недопустимостта на изменение на основанието, от което произтича вземането
по издадената заповед за изпълнение, съгласно т. 11.б от Тълкувателно
решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г., ОСГТК на ВКС, обуславя извода,
че искът за съществуване на вземането следва да се отхвърли на предявеното
основание. Решението по установителния иск не се ползва с изпълнителна
сила, а с уважаването му заповедта за изпълнение влиза в сила съгласно
чл. 416 ГПК и на принудително изпълнение би подлежало вземане, което към
момента на издаването на заповедта не е било изискуемо. В този смисъл с
решението по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК не би могла да се
9
стабилизира заповед, издадена за неподлежащо на изпълнение вземане.
Ако относимите към настъпване и обявяване на предсрочната
изискуемост факти не са се осъществили преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, то вземането не е изискуемо в предявения
размер и на предявеното основание. Уведомяването на длъжника, че
кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване на
препис от исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК или по друг начин след
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, има за
последица настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, ако са налице
уговорените в договора за кредит условия за нейното настъпване. Това
уведомяване, обаче, не може да бъде взето предвид като факт, настъпил след
предявяване на иска, от значение за спорното право съгласно чл. 235, ал. 3
ГПК, нито да обуслови основателност на установителния иск по чл. 422, ал. 1
ГПК, нито може да промени с обратна сила момента на настъпване на
изискуемост на задължението, тъй като представлява ново основание за
предявяване на осъдителен иск или ново заявление за издаване на заповед за
изпълнение.
На второ място, като допълнителен аргумент, предявения иск по чл. 422
ГПК е неоснователен, с оглед възражението на особения представител на
ответната страна, че факта на цедиране на вземането /главно и акцесорни/, не
е установено от ищеца-въззиваем да е осъществено правновалидно на
длъжника и същото е основателно.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, за да породи действие,
цесията трябва да бъде съобщена на длъжника. Според цитираната
разпоредба предишният кредитор /цедента/ е задължен да съобщи на
длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор документите, които
установяват вземането. Изрично в ал. 3 на чл. 99 ЗЗД е посочено, че
прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня,
когато съобщението бъде получено от длъжника. До този момент титуляр на
вземането остава цедентът. Предвид на това съобщението от новия кредитор
няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД действие. Това обаче не
означава, че старият кредитор няма правото да упълномощи новия да
извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и
ал. 4 от ЗЗД – в този смисъл и съдебната практика - Решение № 137 от
2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ГК. В настоящия случай
цедентът е упълномощил цесионера да съобщи на длъжниците за прехвърляне
на вземанията, което се установява от приложено по делото пълномощно.
По делото не са представени доказателства преди депозиране на
исковата молба цедентът, респ. цесионерът, да е уведомил по надлежния ред
длъжника за извършената цесия. Такова писмено уведомление е приложено
едва към исковата молба. Цесията в този случай следва да се счете за
10
надлежно съобщена на длъжника, когато изходящото от цедента уведомление
е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият
кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт,
настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение
към исковата молба на цесионера, ще бъде съобразено от съда при
решаването на делото, с оглед правилото на чл. 235, ал. 3 от ГПК.
Изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на
цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване
на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 от ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД.
В случая обаче исковата молба, ведно с приложеното към нея
уведомление, не са връчени на длъжника-ответник, а на назначения му особен
представител по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК. При това положение цесията не
е породила действие в отношенията между новия кредитор и длъжника,
доколкото връчването на особения представител не може да се смята за
надлежно уведомяване. Това е така, тъй като с връчване на особения
адвокатския представител на ответника, назначен му от съда по реда на чл.
47, ал. 6 от ГПК, уведомяването му за цесията не би могло да произведе
действие спрямо ответника, тъй като се касае за представителство по закон, а
не за договорни пълномощия. Такова уведомяване не е направено и в
заповедното производство, доколкото заявлението по чл. 410 от ГПК е
издадено въз основа на депозирано заявление от ищеца, без към същото да са
прилагани и връчвани на длъжника каквито и да било писмени доказателства.
В съдебно производство, в което на ответника-длъжник е назначен
особен представител по реда на чл. 47, ал.6 ГПК, длъжникът не се
представлява от упълномощен представител, който би могъл да доведе до
знанието на ответника всички относими към спорното право факти,
включително знанието за извършената цесия. Връчването на особен
представител не би могло да се приравни, нито на връчване на ответника
(поради невъзможност за извършване на фактически действия от страна на
особения представител, които да доведат до знанието на длъжника за
цесията), нито на упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези
фактически действия, доколкото връзката с клиента му се предполага.
Представителната власт на особения представител спрямо отсъстващата
страна, произтича от акт на съда, с който е назначен той, като приложение
намират правилата на разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК, която се свързва с
общото правило на чл. 29, ал. 3 ГПК – в този смисъл и мотивите на т. 6 на
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.20013 г. по тълкувателно дело № 6/2012г.
на ОСГТК, ВКС, която представителна власт е ограничена, по аргумент чл.
29, ал. 5 ГПК, което води до извода, че особеният представител не притежава
пасивна представителна власт да приема волеизявления свързани с промяна в
материалното правоотношение. Освен това в мотивите на т. 7 на посоченото
11
тълкувателно решение е направено ясно разграничение на фигурата на
особения представител и страната, която той представлява, като се посочва,
че „Таксата се дължи от страната, в чиято полза се предприема
процесуалното действие по защита на правата й, тъй като процесуалните
представители упражняват нейните процесуални права. Поради това,
задължението за внасяне на държавна такса при обжалване не може да бъде
възлагано на други лица, които нямат качеството страна в процеса. Особеният
представител, макар и назначен с акт на съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, не
упражнява свои процесуални права, а тези на страната, която представлява.
Следователно не особеният представител е задължен за заплащането на такси
и разноски, а представляваната от него страна, която не е освободена от
заплащането им.“. налице е следователно, ясно разграничение между
особения представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК и страната,
която той представлява, тъй като представителя има едно по-особено
положение на процесуален представител, поради което е наименуван
„особен“. Като допълнителен аргумент следва да се посочи, че изискването за
съобщаване на цесията на длъжника има още една функция – цесионерът да е
сигурен, че вземането да не е цедирано на трето лице. Възможно е един
кредитор да е прехвърли вземането си по отношение на длъжника на няколко
лица, като конкуренцията между правата на новите кредиторите се урежда с
правилото, че титуляр на вземането е цесионерът, за който е съобщено най-
напред на длъжника, арг. чл. 99, ал. 4 ЗЗД (първият по време е пръв по право).
Тогава, когато съобщението за цесията се изпраща на длъжника с исковата
молба, която искова молба се получава от особения представител, същият е
малко вероятно да е уведомен за останалите извършени цесии (едва ли един и
същ особен представител ще е назначен на длъжника по всички образувани
съдебни производства). В тези случай особеният представител е лишен от
възможността да направи възражение (у него липсва знание за останалите
съдебни производства и извършени цесии), а резултатът е наличие на
изпълнителни основания в полза на няколко кредитори за едно и също
задължение на длъжника. Това е така, тъй като ако съобщената на особения
представител цесия поражда действие спрямо длъжника и третите лица
охранява правата на кредиторите от недобросъвестни длъжници, то това не
гарантира охраняването на правата на длъжника от недобросъвестни
кредитори, като поставя противоречие в това чии права приоритетно следва
да търсят защита – тези на кредитора или тези на длъжника - икономически
по-слабата страна.
Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е
направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици. Но това не е относимо за
иска по чл. 422 ГПК. Предявеният положителен установителен иск по реда на
чл. 422 от ГПК има за предмет установяване на съществуването,
фактическата, материалната дължимост на сумите, за които е била издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. По тези искове следва с пълно
12
доказване ищецът, твърдящ а вземането си, да установи по безспорен начин
неговото съществуване и дължимост спрямо ответника - длъжник, към
релевантния момент - датата на депозиране на заявлението му в съда. Ищецът
съобразно правилата на чл. 154, ал.1 от ГПК носи процесуалната тежест да
докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане, да
установи вземането си по основание и размер, както и че длъжницата е
уведомена за извършената цесия съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от
ЗЗД, към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. В настоящия случай, това не е сторено, тъй като уведомлението
за извършената цесия е приложено към исковата молба, което обуславя
неоснователност на иска.
На трето място, относно възраженията за неравноправност на клаузите,
съдът намира за основателно.
В постоянната си практика, обективирана в множество решения –
Решение № 231/06.03.2018 г. на ВКС по т. д. № 875/2017 г., I т. о., ТК,
Решение № 51/4.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, II т. о., Решение №
98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, I т. о. и др. касационната
инстанция приема безпротиворечиво, че на осн. чл. 146, ал. 1 ЗЗП защитата
при неравноправен характер на договор, сключен с потребител, е изключена
за индивидуално уговорените клаузи, но се прилага за останалата част от
договора - на основание чл. 146, ал. 3 ЗЗП.
При потребителски договор и възражение за неравноправен характер на
клаузи от същия или при служебна проверка от съда за евентуално
неравноправен характер на клауза от потребителски договор, доколкото
нормата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП има императивен характер, доказването на
обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена е в тежест на
доставчика на услугата - съответната банка. Само обстоятелството, че
договорът е подписан е ирелевантно за дължимата от съда защита на
потребителя. Ако посоченото обстоятелство - подписване на договора от
потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че
клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за
последица изключване на защитата при всички потребителски договори.
Като изцяло споделя изцяло горното разбиране и се присъединява към
него, съдът намира за основателно оплакването във въззивната жалба, че
клаузите на чл. 3, от процесния договор за паричен заем са неравноправни.
Посочените клаузи не са индивидуално уговорени.
Както вече се посочи, тълкуване на нормата на чл. 146, ал. 2 ГПК е
направено безпротиворечиво от константната съдебна практика и то е в
насока, че самото подписване на договор за паричен кредит от потребителя
не освобождава кредитора от задължението му да докаже, че намиращи се в
договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били
13
индивидуално уговорени с него.
След като в случая такова доказване изобщо не е проведено – не са
ангажирани гласни и/или писмени доказателства от страна на частния
правоприемник на заемодателя, които безсъмнено да сочат, че спорните
клаузи са били индивидуално уговорени, то извод в горната насока е
изключен.
Такъв не може да се направи и поради обстоятелството, че според
установеното в постоянната съдебна практика индивидуално, уговорена
клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не
е изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори да е била
изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по
нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е
приел.
В случая е видно от процесния договор, че текстовете му са изготвени
предварително от търговеца заемодател, предвид че са изписани печатно, а
ръкописно са допълнени единствено името на кредитополучателя и
конкретния размер на получената в заем сума, цената и възнаграждението,
което ще получи кредитора, както и размера на неустойката.
Ищецът-въззиваем обаче не е ангажирал доказателства, че при
предварително изготвени клаузи от договора заемателят е бил поставен пред
достатъчно информиран избор и ги е приел.
По изложните съображения въззивната инстанция приема, че
посочените клаузи на чл. 3, чл. 5 и чл.7 от процесния договор, не са
индивидуално уговорени.
По другия релевантен материално-правен въпрос, предвид оплакванията
във въззивната жалба – кога една клауза е неравноправна, също е налице
постоянна и непротиворечива практика, съгласно която такава е договоран
клауза, която: 1/ не е индивидуално уговорена; 2/ е сключена в нарушение на
принципа на добросъвестността; 3/ създава значителна неравнопоставеност
между страните относно правата и задълженията – съществено и
необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ е
сключена във вреда на потребителя.
При установяване в кумулативна даденост на посочените предпоставки,
една клауза се явява неравноправна, независимо, дали е сред изрично
посочените в чл. 143, ал. 1, т. 1 – т. 18 ЗЗП, като няма спор в практиката, че
споменатото посочване е примерно и неизчерпателно.
В конкретния казус, според въззивния състав, са налице всички
горепосочени елементи от сложния фактически състав, сочещ на
неравноправност на обсъжданите клаузи от процесния договор, вкл. и
14
предвид че същите попадат в хипотезата на примерно посочените такива по
смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 5, предл. последно ЗЗП - задължава потребителя
при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка.
А че уговорената такава в процесните текстове създава значително
неравновесие между правата и задълженията на страните, е безсъмнено. Това
е така, защото чрез тях в тежест на заемополучателя е предвидено задължение
за осигуряване на обезпечение /чрез поръчителство или банкова гаранция/,
които, от една страна – създават значително затруднение за заемополучателя
поради краткия срок и високите изисквания за изпълнение, а от друга –
размерът на определената гаранция надвишава размерът на получената в заем
сума. Този факт, преценен във връзка с определения изключително кратък
срок от три дни от сключване на договора за представяне на такава банкова
гаранция сочи, че заемополучателят е поставен в изключително
неравноправно положение и клаузите са договорени в негова вреда.
Според настоящия състав същите са в несъответствие с изискването за
добросъвестност, присъщо на нормалните договорни правоотношения и
равнопоставеността между търговеца и потребителя, което води до
значителното неравновесие между правата и задълженията на страните по
договора и са в ущърб на потребителя, който е задължен при неизпълнение на
задълженията си да заплати не просто необосновано висока неустойка, а на
практика да заплати обезщетение в полза на заемодателя, което значително
надхвърля предварително уговореното.
В този смисъл въззивната инстанция счита, че определената изцяло от
търговеца методика на изчисляване на неустойката в размер, многократно
завишен спрямо обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите от
забавата вреди, е в разрез с принципа на добросъвестност и води до наличие
на клаузи, създаващи значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя на услугата.
Затова и поради установеността на всички елементи от фактически
състав, сочещ на неравноправност на процесните клаузи от процесния
договор, същите следва да се приемат за нищожни по аргумент от чл. 146, ал.
1 ЗЗП.
Като такива те не са произвели правно действие и заемополучателят не
дължи плащане на заемодателя, на основание недействителната клауза на чл.
3 от договора.
С оглед на така направените изводи ищеца-въззиваем не е могъл да
придобие повече права от тези, които е имал цедентът по същия договор,
което е основание да се приеме, че договорът за цесия, на който основава
правата си въззиваемия-ищец в частта, с която е прехвърлено вземането за
неустойка, е също нищожен.
15
Изложеното предпоставя отмяна на атакуваното решение и по
съществото на спора отхвърляне на предявения положителен установителен
иск.
За пълнота на изложението и поради поддържаното възражение за
недействителност на неустоечната клауза, поради накърняването на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, въззивната инстанция приема
следното: Според даденото разрешение в т. 4 на Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС, уговорката за неустойка
е нищожна поради накърняване на добрите нрави /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ във
всички случаи, когато неустойката е уговорена от страните извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за
нищожност се извършва към момента на сключване на договора в зависимост
от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при
съобразяване и на примерно посочени от ОСТК критерии.
Добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани морални
норми с правно значение, нарушаването на които има същата правна
последица като противоречието със закона - нищожност на договора.
С тези пояснение решаващият състав споредя изцяло разрешението,
възприето в решение № 223/19.04.2016 г. по т. д. № 3633/14 г. на ВКС, ТК, I т.
о, че въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на уговорена
неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка не само на
съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори,
като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните,
функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам
да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в
средство за неоснователно обогатяване.
В случая размерът на уговорената неустойка е приблизително равен на
получената в заем парична сума.
Този факт следва да бъде преценен в съвкупност с изложеното досежно
неравноправността на неустоечната клауза, предвид неиндивидуалната й
уговореност, което е нарушило съществено свободата на договаряне, респ. –
отчетената неравноправност на страните, при която потребителят е поставен в
неравностойно положение.
Следва да бъде преценен и в съвкупност с това, че с конкретната
договорка са дерогирали законоустановените обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции на неустойката, като уговорената неустоечна клауза е
договорена като обезщетение за неизпълнение на договорното задължение и
се е превърнала в част от общото задължение на заемополучателя по договора
за заем. Чрез наличието на тази уговорка между страните е постичнато едно
несправедливо по съдържание съглашение, поради обективната
неравностойност на насрещните задължения.
16
По този начин заемополучателя е бил поставен в невъзможност да
отграничи размера на неизпълнението си – дължимата месечна вноска по
договора за заем е определена изначално, ведно със сумата за неустойката,
въззивната инстанция намира, че уговорената неустойка накърнява добрите
нрави и я характеризира като прекомерна.
Ето защо и същата се явява нищожна по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3
ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави.
Разпоредбата на чл. 13 ЗПК поставя конкретни изисквания към
съдържанието на договора за потребителски заем, които са задължителни, а
при липсата им съобразно чл. 14 ЗПК договора се явява недействителен. В
конкретния случай, сключеният договор за паричен заем от 30.12.2016 г. има
необходимото съдържание съобразно сочената разпоредба.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи и бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Както се установи по-горе ГПР по процесния кредит е
в размер на 49.009 %, като годишния лихвен процент е 40.08 %.
Принципно няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва
или неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на
законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от
разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. С ПМС № 72/08.04.1994 г. е определен само
размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е
отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г. - за определяне на максималния процент
на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер. С § 6 на
ЗИД на ЗПК, ДВ бр. 35/2014 г., ЗПК бе изменен, като с разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, се въведе ограничението - годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Разпоредбата на чл. 24 ЗПК
изрично препраща към разпоредбите на чл. 143 - 146 ЗЗП, уреждащи
неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи
не са обвързващи за потребителя - по аргумент от чл. 6, параграф 1 от
Директива 93/13/ЕИО.
От приложения договор се установява, че са заложени: фиксиран
годишен лихвен процент по заема /ГЛП/, в размер на 40.08 % - чл. 3, т. 7 и
17
годишен процент на разходите /ГПР/, в размер на 49.009 %- чл. 3, т. 5, което е
довело до оскъпяване на кредита. От една страна съдът счита, че цитираните
клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително,
представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, който
като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. От
друга страна съдът намира, че въпросните клаузи са сключени в условията на
неравнопоставеност водещи до нищожност поради противоречие с добрите
нрави. Добрите нрави са критерии за норми на поведение, които се
установяват в обществото, поради това че значителна част от хората според
вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави
са морални норми, на които законът придава правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Понятието „добри
нрави", по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория,
приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения,
изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие,
свързано с относително определени правни норми, при приложението на
които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка
противоречи на добрите нрави, ако с нея: се договарят необосновано високи
цени; неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота;
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг; се цели недобросъвестна конкуренция; използва
се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно
условие. В установената по време на възникване на процесните отношения
съдебна практика за противоречаща на добрите нрави, нарушаваща принципа
за справедливост, понеже се създава възможност за неоснователно
обогатяване, се счита клауза за лихва, многократно превишаваща размера на
законната лихва за просрочени задължения, която се определя от Държавата,
като се застъпва виждането, че уговорка за лихва надвишаваща трикратния
размер на законната лихва е противна на добрите нрави. В процесния договор
уговорените размери на фиксиран годишен лихвен процент по заема /ГЛП/ и
годишен процент на разходите /ГПР/ многократно и значително надвишават
двукратният размер на законната лихва, поради което настоящ състав ги
намира за нищожни на основание противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1
предл. 3 ЗЗД).
Изложеното предпоставя отмяна на първоинстанционното решение и по
съществото на спора отхвърляне на предявения установителен иск, предвид
че ищецът-въззиваем не установи съществуването на претендираното
вземане, ведно с всички законни последици от това.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 от ГПК, съдът
РЕШИ:
18
ОТМЕНЯ решение № 463/ 21.07.2020 г., постановено по гражданско
дело № 151/ 2019 г. на Pайонен съд –П..
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, със седалище и адрес на управление – гр.С., бул.”Д-.П.Д.”
№ 25, офис сграда Л., ет.2, офис 4, представлявано от Н.Т.С. и М.Д.Д., чрез
пълномощника И.Н.Н. – юрисконсулт, против Б. М., ЕГН: **********, за
признаване за установено по отношение на ответника, че същият ДЪЛЖИ на
ищеца „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с ЕИК: *, следните суми,
предмет на издадената Заповед за изпълнение, постановена по ч.гр.д. № 1152/
2018 г. по описа на Районен съд – гр.П., както следва: - - 2 200 /две хиляди
и двеста/ лева, главница от 13.01.2017 г. до 14.07.2017 г., по отношение на
която на основание чл.7, ал.4 от Договора за кредит е обявена предсрочна
изискуемост от дата 10.02.2017 г.; - 262,03 /двеста шестдесет и два лева и три
стотинки/ лева, договорна лихва за периода от 13.01.2017г . до 14.07.2017 г.
/дата на последна погасителна вноска/; - 1 546,16 /хиляда петстотин
четиридесет и шест лева и шестнадесет стотинки/ лева, неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от 13.01.2017 г. до
14.07.2017 г. /падеж на последна погасителна вноска/; - 801,64 /осемстотин и
един лева и шестдесет и четири стотинки/ лева, неустойка за предсрочна
изискуемост, начислена еднократно на 10.02.2017 г.; - 329,33 /триста двадесет
и девет лева и тридесет и три стотинки/ лева, обезщетение за забава за
периода от 11.02.2017 г. /денят следващ датата на настъпване на предсрочната
изискуемост/ до датата на подаване на заявлението в съда, ведно със законна
лихва за забава върху главницата от датата на входиране на заявлението до
окончателното изплащане на вземането, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19