Р Е Ш Е
Н И Е
№ 170
гр. Русе, 02.11.2018г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Русенският окръжен съд, търговско
отделение, в открито заседание на четвърти октомври през две хиляди и осемнадесета
година в състав:
Председател: Йордан Дамаскинов
Членове: Палма Тараланска
Атанас Димитров – мл.с.
при участието на секретаря Ева Д., като
разгледа докладваното от мл. съдия Димитров въззивно търговско дело № 283 по описа за 2018 година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Е.П.Д.,
ЕГН ********** с адрес ***, чрез адв. В.Т., против Решение № 709 от 30.04.2018г.
по гр.д. № 5357/2017г. по описа на Районен съд – Русе. Жалбоподателят счита
решението за неправилно и необосновано, постановено в противоречие с
материалния и процесуалния закон и моли
за неговата отмяна, като бъде постановено ново, с което предявения иск бъде отхвърлен.
Претендират се направените разноски в заповедното производство и пред двете
съдебни инстанции.
В законоустановения срок е постъпил отговор
от ответната страна „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК ***
със седалище и адрес на управление гр.С., бул.“***, представлявано от Р. Г. А.
и Т. Я. К., чрез юрк. Н. А. С., с който се взема становище за неоснователност
на подадената въззивна жалба и се иска същата да не се уважава, като бъдат присъдени
разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
Съдът намира, че жалбата е подадена от
надлежна страна, в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и срещу решение на районния съд
подлежащо на въззивно обжалване, поради което същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество е основателна.
С Решение № 709 от 30.04.2018г. по гр.д.
№ 5357/2017г. по описа на Районен съд – Русе, съдът е признал за установено по
отношение на Е.Д., че дължи на дружеството сумите 109,39лв., представляваща
главница по Договор за паричен заем № 2067365 от 16.05.2014г.; 8,22лв., представляваща
договорна лихва за периода 23.05.2014г. до 21.11.2014г. и 28,57лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 30.09.2016г. до
24.05.2017г., законна лихва върху главницата, считано от 25.05.2017г. до
окончателното ѝ изплащане, по издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 3272/2017г. по описа на Районен съд –
Русе и е осъдил същата да заплати разноските за заповедното и първоинстанционното
производство.
За да постанови така обжалвания съдебен
акт, съдът е приел, че цесията е редовно съобщена на длъжника, като се е
позовал на съдебна практика на ВКС, в която се приема, че съобразно нормата на
чл.235, ал.3 от ГПК и като факт настъпил в хода на процеса, уведомяване за
извършена цесия, като приложение на исковата молба и достигнало до ищеца, съставлява надлежно
съобщаване за същата. Приел е за неоснователни възраженията на ответницата за
неравноправност на чл.6 и чл.8 от договора по смисъла на чл.143 и чл.146, ал.1
от ЗЗП, като е счел, че фиксирания годишен лихвен процент по заема в размер на 143,09%
и годишния процент на разходите по заема в размер на 902,52% не противоречи на
добрите нрави, нито на закона, а са свободно и доброволно уговорени между
страните, като ответницата се е съгласила с тези условия и размери.
Във въззивната жалба са релевирани оплаквания
по отношение приетото от съда, че ищецът има качеството кредитор, тъй като не е
налице надлежно уведомяване за извършената цесия. Твърди се, че не е съобразена
задължителната за съдилищата съдебна практика, а именно т.4г от Тълкувателно
решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013 на ОСГТК, ВКС, в
която се приема, че когато частното правоприемство се основава на договор за
цесия, на общо основание трябва да са представени доказателства за уведомяване
на длъжника, тъй като в противен случай прехвърлянето на вземането няма действие
по отношение на него.
Въззивният съдебен състав намира това
възражение за неоснователно. Цитираната постановка от тълкувателния съдебен акт
действително е такава, но тя се отнася изрично за случаите на издаване на
заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК. На първо място, въпроса на
който е даден отговор с това тълкувателно решение, касае случаите на частно
правоприемство в хипотезата на незабавно изпълнение, в какъвто смисъл е и
дадения отговор. На следващо място, в мотивната част на същата т.4г от
решението е посочено, че такива документи доказващи прехвърлянето трябва да
бъдат представени преди подаване на заявлението, защото документите по чл.417
от ГПК, удостоверяват не само индивидуализиращите белези на вземането, но и
субектите по правоотношението. Поради това, посоченото разрешение не може да се
съотнесе към правилата и на издаване на заповед по чл.410 от ГПК, тъй като там
липсва института на незабавното изпълнение. В този смисъл е и константата
съдебна практика обективирана в Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. №
2352/2013 г., II т. о., ТК, както и посочената от първоинстанционния съд.
Следващото оплакване е свързано с
възражението за нищожност на клаузите на чл.6 и чл.8 от договора, касаещи
годишния лихвен процент и годишния процент на разходите. Счита, че накърняването
на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД е налице тогава,
когато се нарушава правен принцип, какъвто е принципа на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения,
а целта на неговото спазване, както и принципа на справедливостта е да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на
другата. Сочи се, че с разпоредбите на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК е предвидено,
че годишния лихвен процент на разходите по договори за потребителски кредит не
може да надвишава пет пъти размера на законната лихва, а клаузите в договор
надвишаващи тези размери са нищожни. Твърди, че към датата на сключване на
договора, ОЛП на БНБ е в размер на 0,05%, което означавало, че размерът на
законната лихва е 10,05% и в този смисъл максималният размер на ГПР,
включително договорната лихва би бил 50,25%. Излага съображения, че тези клаузи
са неравноправни по смисъла на чл.143-148 от ЗЗП , тъй като представлява
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията
на търговеца и потребителя.
Въззивният съдебен състав намира
оплакването за нищожност на клаузите на чл.3, ал.1, т.6 и т.8 от договора за
паричен заем за основателно по следните съображения:
С оглед изведените в практиката на ВКС
(вж. решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.,
решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о.,
решение № 1270 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5093/2007 г., II г. о., ГК и
др.) принципни положения относно изискването на закона при договаряне между
страните да не се накърняват добрите нрави, съдът намира, че процесните клаузи
безспорно се явяват в противоречие с така възприетите принципи, поради което са
и нищожни. Така например в посочената съдебна практика се приема, че по
действащото българско право максималният размер на договорната лихва
(възнаградителна или компенсаторна) е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД,
съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на добрите нрави. Но волята на страните е
меродавна, само ако тя не надвишава най-високия размер, допустим от закона
според чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, какъвто в момента не е регламентиран в нашето
законодателство. Критерий за извършване преценка за това следва да бъде
законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на нея. С оглед
изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите
нрави, следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави
са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради
това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и
се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с
които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва
се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.
Приема се, че максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три
пъти законната такава. Уговорката в чл.3, ал.1, т.6 от Договора предвижда
фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 143,09%, което надвишава в
пъти така възприетите в практиката разрешения по въпроса за нейния максимален
размер. Съгласно данните налични на интернет страницата на Българска народна
банка, размерът на основния лихвен процент към сключването на договора от
16.05.2014г. е 0,05% или размерът на законната лихва възлиза на 10,05%, т.е.
максималният допустим размер на фиксирания годишен лихвен процент възлиза 30,15%.
След като с процесната клауза се уговоря размер на лихвата 14 пъти по-голям от
размера на законната лихва и 5 пъти по-голям от максималния възприет от
практиката, то категорично е налице противоречие с добрите нрави. На следващо
място не могат да бъдат споделени изводите на районния съд, че със сключването
на договора ответницата се е съгласила с тези условия и размери, които изрично
били уговорени между страните. С разпоредбата на чл.146, ал.1 от ЗЗП изрично се
предвижда, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. В ал.2 на същият член се посочва, че не са индивидуално уговорени
клаузите, когато са били изготвени предварително и поради това потребителят не
е имал възможността да влияе върху тяхното съдържание. В конкретния случай няма
данни оспорените клаузи да са били индивидуално уговорени между страните или
сключения между страните договор да не е бил предварително изготвен, а след
предоставяне на възможност за оказване на влияние върху неговото съдържание.
По отношение клаузата на чл.3, ал1, т.8
от Договора съдът намира, че предвидения размер на годишен процент на разходите
на заема от 902,52% е също нищожна поради противоречието ѝ с добрите
нрави. С разпоредбите на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК в сила от 23.07.2014 г. е
предвидено, че годишният процент на разходите по договори за потребителски
кредит не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България, а клаузите в договор, надвишаващи тези размери се
считат за нищожни. Тези норми действително нямат обратно действие – според § 13
ПЗР към ЗИДЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разпоредбите на
закона не се прилагат за договори за кредит, сключени преди датата на влизането
му в сила. Това обстоятелство обаче не води до извода, че преди въвеждането на
цитираното правило на чл.19, ал.4 от ЗПК кредиторът е разполагал с възможността
да уговаря с потребителя възнаградителна лихва, съответно такси, комисионни и
др., включени в понятието за годишен процент на разхода по чл.19, ал.1 от ЗПК,
в неограничен размер. Както вече бе посочено, размерът на законната лихва за
периода към сключване на процесния договор е в размер на 10,05%. Тоест, по
смисъла на чл.19, ал.4 от ЗПК максималния допустим размер на ГПР възлиза на
50,25%, а предвидения в договора – 902,52% е 18 пъти по-голям от предвидения в
закона размер. Вярно е, че не е действащ закон по правоотношението, но то служи
за ориентир при преценката за неговата прекомерност и противоречието му с
добрите нрави. Аргумент в подкрепа на това виждане е и обстоятелството, че два
месеца след датата на сключване на процесния договор за кредит, са създадени
разпоредбите на ал.4 и ал.5 на чл.19 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г.
При това положение не следва автоматично
прилагане на нормата на чл.26, ал.4 от ЗЗД, а вместо нищожната лихва следва да
бъде присъден размера на възнаградителната лихва, изведен като максимално
допустим в практиката, т.е. троен размер на законната такава. В случая следва
да бъде присъден трикратния размер на законовата лихва за периода на договора
от 27 седмици. За този период, размера на законната лихва върху главницата
500лв. възлиза на 26,46лв., а трикратния ѝ размер – 79,38лв. Общо задължението
на ответницата би възлизало на сумата 579,38лв. Съгласно заключението на
съдебно-икономическата експертиза, ответницата е направила плащания в общ
размер на 807лв., факт, който се признава и от ищеца. С платеното от нея този
дълг би бил изцяло погасен, като всъщност надплатена се явява сумата 227,62лв.
Поради това същата няма да е изпаднала и в забава, за да дължи мораторна лихва.
По тези съображения въззивният съдебен
състав намира, че решението на районният съд следва да бъде отменено, като бъде
отхвърлен предявения по чл.422 от ГПК установителен иск.
С оглед изхода на спора и съобразно
правилото на чл.78 от ГПК на въззивника се следват направените разноски за
съдебните производства – заповедно и двете инстанции. В заповедното производство
се дължат разноски за процесуален
представител осъществяващ безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.2 вр.
ал.1, т.2 от ЗАдв в размер на 300лв. В първоинстанционното производство,
съобразно представения списък по чл.80 от ГПК се дължат разноски за процесуален представител осъществяващ
безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от ЗАдв в размер
на 300лв. Във въззивното производство съобразно представения списък по чл.80 от ГПК на въззивника следва да се присъдят разноски в размер на 62,50лв. за
заплатената държавна такса, а на неговия процесуален представител – сумата
300лв. за оказана безплатна адвокатска помощ на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1,
т.2 от ЗАдв.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 709
от 30.04.2018г. по гр.д. № 5357/2017г. по описа на Районен съд – Русе, като
вместо него ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ предявените от
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК *** със седалище и адрес
на управление гр.С., бул.“***, представлявано от Р. Г. А. и Т. Я. К. против Е.П.Д.,
ЕГН ********** с адрес *** искове с правно основание чл.422 от ГПК за
признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумите
109,39лв., представляваща главница по Договор за паричен заем № 2067365 от
16.05.2014г.; 8,22лв., представляваща договорна лихва за периода 23.05.2014г.
до 21.11.2014г. и 28,57лв., представляваща лихва за забава върху главницата за
периода от 30.09.2016г. до 24.05.2017г., законна лихва върху главницата,
считано от 25.05.2017г. до окончателното ѝ изплащане, по издадената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №
3272/2017г. по описа на Районен съд – Русе.
ОСЪЖДА „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК *** със седалище и адрес на
управление гр.С, бул.“***, представлявано от Р. Г. А. и Т. Я. К. да заплати на адв.
К. И. Б., ЕГН ********** сумата 300лв.
разноски за процесуално представителство по ч.гр.д.№ 3272/2017г. по описа на
Районен съд – Русе.
ОСЪЖДА „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК *** със седалище и адрес на
управление гр.С., бул.“***, представлявано от Р. Г. А. и Т. Я. К. да заплати на адв. С. В. В., ЕГН **********
от АК – Русе сумата 300лв.
представляваща адвокатско възнаграждение в производството пред първата
инстанция.
ОСЪЖДА „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК *** със седалище и адрес на
управление гр.С., бул.“***, представлявано от Р. Г. А. и Т. Я. К. да заплати на
Е.П.Д., ЕГН ********** с адрес *** сумата 62,50лв.
за заплатената държавна такса в производството във въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК *** със седалище и адрес на
управление гр.С., бул.“***, представлявано от Р. Г. А. и Т. Я. К. да заплати на
адв. В.В.Т., ЕГН ********** *** сумата 300лв.
представляваща адвокатско възнаграждение в производството пред въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Председател:
Членове: