Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 25.11.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеоноваа
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Божидар Стаевски
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №3881 по описа за 2021 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 28.11.2019 год., постановено
по гр.дело №62488/2018 год. по описа на СРС, ГО, 73 с-в, З. „Л.И.“ АД е осъдено
да заплати на Агенция „П.и.“ по искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ вр.
с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 569.97 лв., представляваща неизплатена
част от обезщетение за претърпени на 28.10.2017 год. имуществени вреди –
повредено защитно съоръжение на републикански път І-4 „Севлиево – Велико
Търново – Търговище“, при км.123+200, от пътнотранспортно произшествие /ПТП/,
което е предизвикано от застрахования при ответника по договор за застраховка
„Гражданска отговорност“ – полица №BG/22/117000683970,
собственик на лек автомобил с рег.№******, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 17.05.2018 год. до
окончателното й изплащане и сумата от 33.25
лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 28.10.2017 год. до 15.05.2018 год., както и на основание чл. 78, ал.
1 ГПК направените разноски по делото в размер на 374.01 лв., като исковете са
отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери, а ищецът е осъден
да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 вр. с ал. 8 ГПК направените
разноски по делото в размер на 106.15 лв.
Срещу решението
в частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца Агенция „П.и.“.
Жалбоподателят поддържа, че с искане за оценка на щети от 13.11.2017 год.
ответникът бил уведомен за настъпилото застрахователно събитие и образувал
преписка по щета. Съставена била количествено-стойностна сметка с обща стойност
на щетата в размер на 3 047.03 лв. Процесното ПТП било настъпило поради
движение с несъобразена пътните условия скорост на водача, чиято отговорност
към този момент била застрахована по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество.
Ищецът получил от ответника частично плащане на застрахователното обезщетение –
2 054.48 лв. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че включването
на нов стандарт технически елементи на защитното съоръжение /ограничителна
система – мантинела/ не следва да се обезщетява. Всички твърдени вреди били в
пряка причинно-следствена връзка с процесното ПТП. Съгласно представените по
делото и приети схеми на ограничителна система тип СПО 86 /която била увредена в
частност/ и ограничителна система тип БДС EN1317 /която ищецът бил длъжен да поставя на републиканските пътища/ за
свързването на шините било необходимо поставянето на т.нар. преходен елемент
между звената. Тъй като ищецът нямал избор и бил длъжен да монтира
ограничителна система тип БДС EN1317, съгласно новите стандарти и
технически правила, то преходният елемент се явявал част от стойността за
възстановяване целостта на защитното съоръжение на републиканския път. По
силата на чл. 429, ал. 2 КЗ застрахователят заплащал обезщетение, включително
за пропуснати ползи, които представлявали пряк и непосредствен резултат от
непозволено увреждане, и за лихви за забава, когато застрахователят отговаря за
тяхното плащане пред увреденото лице. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането
на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът
по жалбата З. „Л.И.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Формираните от първоинстанционния съд изводи били правилни
и основани на събраните по делото доказателства. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на ответника по жалбата, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
432, ал. 1 КЗ вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на
императивни правни норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
Разпоредбата на чл. 432, ал. 1 КЗ
дава право на увреденото лице при пътнотранспортно произшествие да насочи иск
за обезщетяване на претърпените вреди направо срещу застрахователя, при който
деликвента има застраховка “гражданска отговорност”. По този иск ищецът следва
да установи, че има вземане за непозволено увреждане срещу водач на МПС
/фактическия състав на който е виновно и противоправно поведение на водача, в
причинна връзка от което са произлезли вреди, като вината се предполага до
доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД/ и наличие на валидно
застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка
“гражданска отговорност” между този водач и застрахователя /ответното
дружество/. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Безспорно е по делото, а и се установява от събраните
писмени доказателства, в т.ч. протокол за ПТП, съставен от мл.автоконтрольор
при Сектор ПП – Велико Търново /който има характера на официален свидетелстващ
документ по чл. 179, ал. 1 ГПК/, както и от заключението на вещото лице по
допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство първоначална съдебна
автотехническа експертиза, което подлежи на кредитиране /чл. 202 ГПК/, съществуването на договор за застраховка
„гражданска отговорност”, който има за обект пътно превозно средство „Мерцедес Актрос 1846“ с рег.№******, като застрахован
бил П.П.А., а застраховател – ответното дружество З. „Л.И.“
АД, както и че
в срока на застрахователното покритие е настъпило процесното ПТП – на 28.10.2017 год.,
на републикански път І-4 „Севлиево – Велико Търново – Търговище“, при
км.123+200, в резултат на което били увредени предпазна ограда, ограничителна
табела и стоманено стълбче.
Ищецът отправил към ответното
дружество на 13.11.2017 год. застрахователна претенция, като в тази връзка
получил плащане на сумата от 2 054.48 лв.
Основният спорен между страните
въпрос по същество във въззивното производство е свързан с размера на дължимото
обезщетение, т.е. дали е дължима разликата между претендираното от ищеца
застрахователна обезщетение от 3 047.03 лв. и заплатените от ответника 2 054.48
лв., т.е. сумата от 992.55 лв.
Установено е въз основа на
заключенията на вещото лице по първоначалната съдебна автотехническа експертиза
и заключението на вещото лице по допълнителната съдебна автотехническа
експертиза /последната при преценката по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде
кредитирана/, че сумата за възстановяване на увреденото имущество от същия тип
по средни пазарни цени възлиза на 2 624.45 лв. При извършване на ремонта с
вид на мантинела от същия като увредената не било необходимо поставянето на
преходен елемент, а при извършване на ремонта с нов вид мантинела, то
стойността на същия по средни пазарни цени бил в размер на 2 771.51 лв.
Настоящият съдебен състав приема, че
при определяне на размера на дължимото обезщетение следва да бъде съобразена
нормата на чл. 386, ал. 2 КЗ, съгласно която обезщетението следва да е равно на
действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, освен в
случаите на подзастраховане и застраховане по договорена застрахователна
стойност. Действителната стойност на увреденото имущество е възприето като
горна граница и в специалната норма, уреждаща обезщетението в полза на третото
увредено лице при задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите – чл. 499, ал. 2 КЗ. Обезщетението не може да надвишава
действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична увреда/
стойност на имуществото – съгласно чл. 400, ал. 1 КЗ, за действителна стойност
се смята стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се
купи друго от същия вид и качество, а според чл. 400, ал. 2 КЗ, за
възстановителна стойност се смята стойността за възстановяване на имуществото с
ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за доставка,
строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка, т.е. това е пазарната цена на новите резервни
части /от които не се приспада обезценка, в случай, че ремонтираната вещ не е
нова/ плюс разходите за тяхната доставка, ремонт, строително-монтажни работи,
които обикновено се извършват, за да се възстанови повредената вещ в
първоначалното й състояние.
В разглеждания случай дължимото обезщетение за
причинените имуществени вреди на процесното имущество се равнява на пазарната
стойност на ремонтните дейности по неговото възстановяване, като същото възлиза
на сумата от 2 624.45 лв. съгласно заключението на вещото лице по
първоначалната съдебна автотехническа експертиза. Разликата между тази стойност
и стойността на ремонта при извършването му с друг /различен/ вид мантинела, обуславящ
поставянето на преходен елемент, не се дължи от застрахователя, тъй като надхвърля
лимитирания размер на обезщетението. А и да се приеме противното би означавало
да бъде нарушена забраната за обогатяване, действаща в областта на
застраховането – заплащането на претендираната стойност на преходен елемент би
довело до финансова придобивка за ищеца.
В този смисъл и доколкото ответникът
е заплатил доброволно на ищеца преди процеса сумата от 2 054.48 лв., то
законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че релевираната главна
претенция се явява основателна до размер на 569.97 лв., а искът по чл. 86, ал.
1 ЗЗД подлежи на уважаване за сумата от 33.35 лв. /определена при правилно
приложение на правилото на чл. 162 ГПК/.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС –потвърдено в обжалваната му
част, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора
жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал.
3 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с чл. 25, ал. 1 НЗПП жалбоподателят /ищецът/ следва
да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 100 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 28.11.2019 год., постановено по гр.дело
№62488/2018 год. по описа на СРС, ГО, 73 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА АГЕНЦИЯ „П.и.”, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на З. „Л.И.” АД, ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление:***, на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК сумата от 100
лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/