№ 361
гр. София, 20.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Цветомира П. Кордоловска
Дачева
Наталия П. Лаловска
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Цветомира П. Кордоловска Дачева Въззивно
гражданско дело № 20211100506757 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С Решение № 20070097 от 17.03.2021г. по гр.д. № 21585/2020г. на СРС, I
Г.О., 35 състав съдът е осъдил С.О., ЕИК *******, гр. София, ул. „*******
да заплати на М. Д. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „*******, по
предявения иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, сумата от
5 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени
вреди вследствие на падане на заледена и непочистена ул. „Бяла акация“,
находяща се в гр. София на 31.12.2019г., ведно със законната лихва от
31.12.2019г. до датата на окончателното изплащане на сумата, като е
отхвърлил като неоснователен и недоказан иска до пълния предявен размер
от 12 000 лева. С решението съдът е осъдил ответника С.О., да заплати на М.
Д. Т., ЕГН **********на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 887.50 ле ‐
ва, представляваща направените по делото разноски, съразмерно на уважената
част на исковете, както и ищецът М. Д. Т., да заплати на ответника С.О. , на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 58.33 лева, представляваща
направените по делото разноски, съразмерно на отхвърлената част на
исковете.
Решението е постановено с участието на третите лица помагачи на
1
страната на ответника: „Н.Ч.“ ЕООД и „А.Е.В..Т.“ АД.
Недоволен от решението в ЧАСТТА, с която искът при
квалификацията на чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД е уважен до размера от 5
000 лева, е останал ответникът С.О., който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го
обжалва с въззивна жалба от 09.04.2021г. при твърдения, че в обжалваната
част решението е неправилно – необосновано, постановено в нарушение на
материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените
правила. По-конкретно се твърди, че искът е изцяло неоснователен,
доколкото ищецът М. Д. Т. не е бил доказал фактическия състав на
непозволеното увреждане в хипотезата на т.нар. безвиновна отговорност по
чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД спрямо С.О.. В тази връзка, на първо място се
релевира възражение, че ответникът изначално бил лишен от адекватна
правна защита по тези искови претенции, тъй като съдебната практика
допускала вредите и причинната връзка между тях и деянието на деликвента
да се установяват единствено въз основа на свидетелски показания, което
било явно несправедливо и дискриминационно, доколкото С.О. не можела да
ангажира преки свидетелски показания за съответната дата и час на деликта.
На следващо място, релевира се възражение, че по делото не бил доказан по
безспорен начин механизмът на настъпилия деликт, като счита, че
въпросното счупване на пострадалия е могло да настъпи по всякакъв друг
начин, не само от подхлъзване и падане по заледена и непочистена улица.
Освен това, въззивникът излага възражения срещу правните изводи на
първоинстанционния съд, доколкото СРС не бил отчел обстоятелството, че в
Контактния център към С.О. не била налична информация за подаден
сигнал/жалба за наличие на заледен и непочистен участък на ул. „Бяла
Акация“, гр. София, както и не били взети под внимание възраженията на
ответника, направени в депозирания отговор на исковата молба, че на
31.12.2019г. в гр. София метеорологичните условия се характеризирали с
топло и слънчево време. В допълнение, дори да се приемело, че действително
е бил налице заледен и непочистен пътен участък, то въпросната ул. „Бяла
Акация“, гр. София била второстепенна вътрешна улица, като
снегопочистването било насочено приоритетно към главните улици с масов
градски транспорт и спирките на градския транспорт. Не на последно място,
въззивникът намира за неправилни изводите на първоинстанционния съд за
липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца,
2
респективно счита присъдения размер от 5000 лева за претърпени от ищеца
неимуществени вреди за необосновано завишен от СРС и неотговарящ на
принципа на справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Поради
всичко това моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в
обжалваната му част и да отхвърли изцяло предявения иск по чл. 49 вр. чл.
45, ал. 1 от ЗЗД като неоснователен и недоказан, евентуално да намали
размера на присъденото обезщетение. Претендира разноски.
Въззиваемият М. Д. Т., оспорва така депозираната въззивна жалба като
неоснователна по съображения изложени в подадения по реда на чл. 263, ал.1
от ГПК писмен отговор от 21.05.2021г. Претендира разноски.
Третите лица помагачи на ответника и въззивник – „Н.Ч.“ ЕООД и
„А.Е.В..Т.“ АД не вземат становище по депозираната въззивна жалба.
Решение № 20070097 от 17.03.2021г. по гр.д. № 21585/2020г. на СРС, I
Г.О., 35 състав в ЧАСТТА, в която е отхвърлен иска по чл. 49 вр. с чл. 45, ал.
1 от ЗЗД за разликата до пълния предявен размер, като необжалвано от ищеца
е влязло в сила.
Съдът, като взе предвид събраните доказателства по делото във
връзка с инвокираните от страните доводи и възражения в пределите на
правомощията си по чл. 269 от ГПК, намери следното:
Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за
обжалване по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му само в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. №
331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; №
702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по
гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността
3
на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата
пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 от ГПК е основание за
касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав
на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона
правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се
установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със
съществуване и упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното съдебно решение е допустимо.
Въззивният съд намира първоистанционното решение за правилно
и обосновано.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявен от М. Д. Т. срещу С.О.
осъдителен иск – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 12
000 лв. болки и страдания настъпили в резултат от подхлъзване на лед и
последващо падане на земята на 31.12.2019г. на непочистена от лед и сняг и
неопесъчена улица „Бяла акация“, в гр. София, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 31.12.2019г. до окончателното изплащане на
сумата.
Правилно първоинстанционният съд в проекто-доклада по делото,
обективиран в Определение от 29.07.2020г. по гр.д. № 21585/2020г. по описа
на СРС, I Г.О., 35 състав, е квалифицирал така предявения иск по чл. 49 вр. с
чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, доколкото с него се иска ангажиране на имуществената
отговорност на ответника за заплащане на обезщетение за вреди, причинени
не от обективни и присъщи качества на една вещ – общински път, а
причинени вследствие неправилната експлоатация на вещта, което е довело
до увреждането на ищеца. Тоест, видно от съдържанието на исковата молба
се касае за вреди, които са в резултат на нехарактерно състояние на вещта и в
такъв случай отговорността на нейния собственик, в частност С.О., е по реда
на чл. 49 вр. с чл. 45 от ЗЗД – за виновно бездействие за отстраняването на
повредите и възстановяването на типичното състояние на вещта. Предявеният
иск има за предмет компенсирането на претърпените от ищеца вреди,
причинени от виновно, противоправно поведение на лица, на които
4
ответникът е възложил работа, поради което правилна се явява и
разпределената доказателствена тежест по делото в посочения проекто-
доклад.
С исковата молба ищецът твърди, че на 31.12.2019г. около 20:15ч. е
излязъл от дома си, находящ се на ул. „*******, гр. София за да посрещне
свой познат, който тъкмо бил пристигнал в близост до кръстовището на ул.
„*******“ и ул. „Бяла Акация“. Твърди се улиците в този район да са били
заледени, заснежени, непочистени и неопесъчени. Малко след тяхната среща
и отправянето на двамата към дома на М. Д. Т. за предстоящото посрещане на
новата 2020 година, двамата вървели по ул. „Бяла Акация“, където нямало
тротоар, като в следващ момент ищецът се е подхлъзнал и вследствие на
падането е наранил своята дясна ръка в областта на лакътя. Падането било
съпроводено с остри болки, които продължили през цялата вечер. На
01.01.2020г. ищецът е посетил спешен кабинет по ортопедия и травматология
на УМБАЛСМ „Пирогов“, където е констатирано счупване на горния край на
лъчевата кост на дясната ръка. Назначената терапия включвала поставяне на
гипсова шина. Навеждат се твърдения за продължителен период от време – 3
месеца, в който ищецът е изпитвал болки в дясната ръка, които дълго време
го възпрепятствали от самостоятелното извършване на ежедневни битови
дейности, доколкото той бил десничар. Нещо повече, доколкото дясната му
ръка била обездвижена и работейки като ИТ специалист бил в невъзможност
да изпълнява своите трудови задължения. Необходимостта от асистирана
помощ от трети лица (неговата приятелка) за редица битови активности
рефлектирала по негативен начин върху самочуствието на ищеца, който
усещал зависимостта си от други хора. Това го направило по-агресивен и
избухлив, като често сменял настроенията си. Психическото му състояние се
влошило допълнително, тъй като след инцидента не могъл да поддържа
изградения до този момент активен начин на живот – тренировки във фитнес
зала.
Настоящата въззивна инстанция намира, че първоинстанционното
решение е постановено при правилно изяснена фактическа обстановка.
При съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни
доказателства, в частност представен лист за амбулаторен преглед на
пациент в КДБ/СО № 000274/01.01.2020г. и болничен лист №
5
Е20190309394 от 02.01.2020г. на ЕТ Д-р Л. К. АИППМП се установява, че
М. Д. Т. е получил счупване на горния край на лъчевата кост. Освен това, по
делото са приети съдебномедицинска експертиза (СМЕ) и допълнителна
СМЕ на доц. д-р Н.А.С., които настоящата въззивна инстанция кредитира
като пълно и компетентно изготвени, установяващи, че въззиваемият е
получил следните травматични увреждания: надлъжно счупване на горния
край на дясната лъчева кост и контузия на десния лакът, като пълният
възстановителен период е около 2 месеца. След сваляне на гипсовата шина не
е било необходимо задължително обездвижване на контузената ръка
посредством превръзка, която да придържа ръката. Установява се, че при
физическо натоварване на десния лакът, както и при влажно и студено
време, са възможни търпими болки и неприятни усещания, без да оставят
трайни последици за пострадалия. Вещото лице посочва, че е възможно
причинените на М. Д. Т. увреждания да се получат по описания от него
начин – падане на заледен терен. В проведеното по делото заседание на
24.02.2021г. вещото лице доц. д-р Н.А.С. разяснява, че всяко динамично или
статично натоварване на лакътната става, в чието движение участва и
счупената лъчева кост, може да доведе до дискомфорт, лека търпима
болка.
По повод на механизма на счупването, както и значими за предмета на
делото обстоятелства – заледената улица „Бяла Акация“ в този период,
наложителните грижи за пострадалия след счупването, влошеното психическо
и емоциално състояние на същия и изпитвания от него дискомфорт по делото
са събрани гласни доказателства на разпитаните св. В.М. и св. Б.М.. Същите
установяват твърдяната в исковата молба фактическа обстановка, а именно че
на 31.12.2019г. св. В.М. е трябвало да отиде в дома на М. Д. Т. и неговата
приятелка, където да отпразнуват посрещането на новата 2020г. Процесната
ул. „Бяла Акация“ била заледена, по нея нямало тротоар или безопасно място
за ходене, като при срещата им и отправянето към дома на въззиваемия,
последният паднал на лакътя си и изпитал силна болка. Макар да не е била
очевидец на случилото се, св. Б.М. потвърждава, че по процесната улица
действително нямало тротоари и че същата е била заледена и непочистена,
което било многократно обсъждан проблем в този квартал. Установяват се и
полаганите от св. Б.М. грижи за пострадалия в неговото ежедневие: къпане,
миене, храна, както и невъзможността му да извършва пълноценна работа
6
като ИТ специалист и да спортува. Чрез показанията на двамата свидетели
категорично се установяват обстоятелствата около изпитваните болки в
дясната ръка на М. Д. Т. и неговите оплаквания в тази насока.
Доколкото за споменатите по-горе обстоятелства не съществува забрана
да бъдат установявани със свидетелски показания, правилно
първоинстанционният съд ги е кредитирал като достоверни, убедителни и
непротиворечащи си. Същите отразяват възприетото непосредствено от
свидетелите състояние на пострадалия както към момента на падането му на
улицата, така и по време на възстановителния му процес. Показанията са
депозирани под страх от носене на наказателна отговорност по чл. 290 от НК,
което съставлява своеобразна гаранция за тяхната достоверност и прави
неприемлива тезата на въззивника, че не следва да бъдат кредитирани поради
заинтересованост, още по-малко че с тяхната допустимост се постигал
несправедлив и дискриминационен процес спрямо въззивника. Изнесените от
свидетелите факти не са оборени чрез насрещни доказателства и поради това
не съществува причина инстанциите по същество да не ги кредитират,
респективно да счетат за недоказана твърдяната фактическа обстановка около
счупването на горния край на дясната лъчева кост и контузия на десния лакът
на М. Д. Т. и причините за това счупване – подхлъзване по заледената ул.
„Бяла Акация“, гр. София. Нещо повече, показанията на свидетелите по
делото са в унисон със заключенията на СМЕ и допълнителната СМЕ, според
които е възможно увреждането на въззиваемия да е настъпило като последица
от падане на заледена повърхност, както и това обективно да доведе до
дискомфорт и търпима болка, която пострадалият да изпитва.
От правна страна, съгласно установената съдебна практика (ППВС №
9/1966 г., ППВС № 7/1958 г.) отговорността по чл. 49 от ЗЗД възниква за
лицето, което е възложило работата другиму и в този смисъл тя е за чужди
виновни противоправни действия и има обезпечително гаранционна
функция.
За ангажиране на отговорността на ответника по иск с правна
квалификация чл. 49 вр. с чл. 45 от ЗЗД обаче е необходимо ищeцът да
установи при условията на пълно и главно доказване: претърпените от него
вреди, които да са резултат на противоправно поведение на лицето, комуто
е възложена работата, както и тези вреди да са преки и да са причинени
7
виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които
съставляват извършване на възложената работа, или чрез бездействия за
изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други
правила или от характера на работата, тоест да се явяват причинени при или
по повод изпълнението на възложената работа (възлагане на работа по
смисъла на чл. 49 от ЗЗД представлява натоварване с извършване на
действия, които спадат към областта, в която възлагащият работата
осъществява някаква собствена деятелност), както и причинна връзка между
деянието и вредите.
Според така установените факти, които разкриват претърпените от
М. Д. Т. вреди, настоящият въззивен състав приема, че в конкретния
случай са налице и останалите елементи от състава на чл. 49 от ЗЗД.
По повод на противоправността на деянието следва да се спомене
следното. По делото безспорно е установено, че процесната улица „Бяла
Акация“ се намира в рамките на населеното място – гр. София, респективно
същата представлява публична общинска собственост по силата на чл. 2, ал.
1, т. 2, вр. чл. 3, ал. 2, т. 1 от ЗОС, вр. с § 7, т. 4 от ПЗР ЗМСМА и по силата на
чл. 8, ал. 3 от ЗП вр. чл. 3, ал. 2, т. 1 от ЗОС. В този смисъл и по аргумент от
чл. 31, ал. 1 от ЗП вр. чл. 5, ал.1 и 2 от ЗП, вр. § 1, т. 2 от ДР на ЗП, изцяло
правилни се явяват изводите на първоинстанционния съд, според които
именно в задължение на С.О. е било да поддържа цялата улична мрежа
на нейната територия, както и да полага грижи за чистотата й, в това
число снегопочистването и осигуряването на безопасно придвижване на
пешеходци и превозни средства.
От събраните по делото писмени и гласни доказателства по делото
безспорно се установява, че на 31.12.2019г. процесната улица е била
непочистена и заледена, нещо повече към същата е нямало прилежащ
тротоар, поради което придвижването по нея е можело да се осъществи
единствено по пътното платно, в съответствие с разпоредбата на чл. 108, ал. 1
от ЗДП. По този начин, заледената и непочистена ул. „Бяла Акация“ се явява
причината за настъпилия инцидент, което е резултат от бездействието на
длъжностните лица, на които С.О. е възложила изпълнението на очертаните
по-горе задължения.
При тези данни по делото, въззивният съд намира, че С.О. не е
8
изпълнила законовото си задължение за поддържане на процесната улица в
такова състояние, че същата да бъде безопасна за пешеходци. В резултат на
заледеното състояние на настилката по улицата, М. Д. Т. се е подхлъзнал, като
след това е паднал на земята, при което е причинена горепосочената и
установена по делото травма – надлъжно счупване на горния край на дясната
лъчева кост и контузия на десния лакът, довела до причиняване на
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания.
С оглед на казаното и на основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД
отговорността възниква за С.О., тъй като полагането на системни грижи за
осигуряване на целогодишна нормална и безопасна експлоатация на
всички общинските пътища и улици, част от които е и ул. „Бяла Акация“, е
задължение на въззивника. След като общината не е извършила необходимите
действия за привеждане на процесната улица в състояние, годно за нормално
придвижване по него и от това бездействие са настъпили вреди в правната
сфера на М. Д. Т., то следва извод за наличието на основанията за ангажиране
на деликтната отговорност на общината за тяхното обезщетяване.
За осъществяването на отговорността по чл. 49 от ЗЗД е достатъчно
да се установи, че увреждането е извършено поради бездействие на
служител на С.О. или на лице, на което общината е възложила дейността
по поддръжка на пътната и улична мрежа, и без да е установено кое
точно е това лице, тъй като общината е отговорна за вредите, които са
причинени от тези лица, и тогава, когато не е установено от кои
конкретно нейни служители/подизпълнители са причинени същите
вреди. В допълнение, съгласно разпоредбата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД
вината на прекия причинител се предполага до доказване на противното,
като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията,
доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител,
каквото доказване не е проведено по делото.
Същевременно при възложената му доказателствена тежест,
въззивникът не е установил, че на процесната дата ул. „Бяла Акация“ е била
почистена, поради което не е изпълнил правното задължение да поддържа
състоянието й с цел осигуряване на безопасно придвижване по нея.
Наведените възражения, че на 31.12.2019 г. метеорологичното време било
слънчево, което изначално не е доказано по делото от въззивника, чиято е
9
било доказателствена тежест по смисъла на чл. 154, ал. 1 от ГПК вр. чл. 131
от ГПК, както и че в Контактния център към С.О. не била налична
информация за подаден сигнал/жалба за наличие на заледен и непочистен
участък на ул. „Бяла Акация“, гр. София, следва да се отхвърлят като
неоснователни спрямо този факт от предмета на доказване, а именно била ли
е или не заледена въпросната улица на 31.12.2019г. Обстоятелството, че няма
подаден сигнал не презумира изправност от страна на С.О. по повод на
подръжката на пътната и улична мрежа, нещо повече дори да се приеме
наличието на слънчево време на 31.12.2019г., само по себе си, това
обстоятелство не може да обуслови заключение за изпълнение на въпросното
задължение на С.О.. Отделно от това, без правно значение се явява
твърдяното от С.О. обстоятелство във въззивната жалба, че процесната улица
била второстепенна, щом представлява част от пътната и улична мрежа, чиято
правилна експлоатация е в задължение на общината.
Досежно размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът
намира следното:
Справедливото обезщетяване по смисъла на чл.52 от ЗЗД, както
това изрично е прието и в ППВС № 4/68 г., означава да бъде определен от
съда онзи точен паричен еквивалент не само на болките и страданията,
понесени от конкретното увредено лице, но и на всички онези неудобства,
емоционални, физически и психически сътресения, които съпътстват същите.
Противоправното деяние от страна на извършителя – неподдържането
на ул. „Бяла Акация“ през зимата от заледяване и липсата на
снегопочистване, респективно неосигуряването на нормално и безопасно
движение на пешеходци по нея на 31.12.2019г., вследствие на което се е
случил инцидентът, е причинило на пострадалия неимуществени вреди, които
се установяват от показанията на разпитаните по делото свидетели – св. В.М.
и св. Б.М.. Видно от същите, на пострадалия е следвало да се помага в
извършването на ежедневни битови дейности – къпане, миене, хранене, а в
периода, когато дясната му ръка била шинирана, е било почти невъзможно да
полага труд и да работи. Установява се и влошеното психично състояние,
поради невъзможността да води активен начин на живот в процеса на
възстановяване, в това число да спортува. От показанията се установяват и
оплакванията от болки, които въззиваемия изпитва при студено време и
10
продължително застояване на компютър. Нещо повече, видно от
заключенията на СМЕ и допълнителната СМЕ – възстановителният период
на въззиваемия бил с продължителност около 2 месеца, като при физическо
натоварване на десния лакът, както и при влажно и студено време, са
възможни търпими болки и неприятни усещания. В съдебно заседание по
делото пред първата инстанция, вещото лице е разяснило също така, че всяко
динамично или статично натоварване на лакътната става, в чието движение
участва и счупената лъчева кост, може да доведе до дискомфорт и лека
търпима болка.
От друга страна по делото, както правилно първоинстанционният съд е
посочил, липсват данни за настъпили усложнения или за период на
възстановяване по – дълъг от обичайно необходимия.
Предвид всички установени по делото обстоятелства и посоченото им
значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид социално-
икономическите условия и стандарта на живот в страната настоящият съдебен
състав намира за справедливо обезщетение от 5 000 (пет хиляди) лева, което
би репарирало процесните неимуществени вреди, търпени от М. Д. Т.
(доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично
обезщетение), което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до
неговото неоснователно обогатяване. Този размер на обезщетението
съответства на характера и степента на претърпените от ищеца
неимуществени вреди.
Ето защо обоснован и законосъобразен е изводът на
първоинстанционния съд, че с оглед общоприетия критерий за справедливост,
на ищеца следва да се присъди сумата от 5000 лв. като обезщетение за
неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на деянието –
31.12.2019г. до датата на окончателното изплащане на сумата, в съответствие
с разпоредбата на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД.
Що се отнася до възражението на С.О. за наличие на съпричиняване в
настоящия случай, то същото следва да се отхвърли като неоснователно и
недоказано. Това е така, доколкото по делото няма никакви доказателства,
които да сочат, че М. Д. Т. не е бил предпазлив докато се е придвижвал по ул.
„Бяла Акация“. Напротив, видно от преките свидетелски показания на св.
В.М. се установява, че въззиваемият се е движил бавно и внимателно по
11
въпросната улица при инцидента, което води до извод за съобразяване със
зимната обстановка. Нещо повече, видно от установената по делото
фактическа обстановка и свидетелските показания на св. В.М. и св. Б.М., още
преди инцидента пострадалият е бил запознат със заледяването и
непочистването на въпросната улица, което не е било за първи път. Самият
той, посрещайки на 31.12.2019г. св. В.М., изрично му е указал да внимава как
се придвижва в този участък.
В упражнение на правомощията си по чл.271 от ГПК и при
съвпадане на изводите на двете инстанции въззивната е длъжна да
потвърди решението в обжалваната част.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на
въззиваемия М. Д. Т. се дължат 650 лв., направени разноски по делото пред
въззивния съд, по компенсация.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20070097 от 17.03.2021г. по гр.д. №
21585/2020г. на СРС, I Г.О., 35 състав, В ЧАСТТА, с която е осъдена С.О.,
ЕИК *******, гр. София, ул. „******* да заплати на М. Д. Т., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, ул. „*******, по предявения иск с правно
основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 5 000 лв. ,
представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди
следствие на падане на заледена и непочистена ул. „Бяла акация“, находяща
се в гр. София на 31.12.2019г., ведно със законната лихва от 31.12.2019г. до
датата на окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА С.О., ЕИК *******, гр. София, ул. „******* да заплати на М.
Д. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „*******, на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК сумата от 650 лв, направени разноски пред въззивния съд, по
компенсация.
Решението е постановено с участието на третите лица помагачи на
страната на въззивника: „Н.Ч.“ ЕООД и „А.Е.В..Т.“ АД.
Решението в останалата част, като необжалвано, е влязло в сила.
12
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
съобщението пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13