РЕШЕНИЕ
№65/14.03.2017г., гр.Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Хасково, в открито заседание на двадесет и шести януари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Съдия: Ива Байнова
при секретаря Д.А.……………………………..................и
в присъствието на Прокурор Николай Гугушев........……..…………………………...............................като
разгледа докладваното от съдия
Байнова и.адм.д. №153 по описа за 2016
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по чл.203 и сл. от Административно-процесуалния
кодекс (АПК), вр. чл.1, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините
за вреди (ЗОДОВ).
Образувано е по искова молба от И.Н.А. с посочен съдебен адрес:***, , срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София,. С предявения иск на основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ се претендира присъждане на обезщетение в размер на 2 000 (две хиляди) лева за претърпени неимуществени вреди за периода от 16.03.2015 г. до 04.08.2015г., в резултат на незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица от ГДИН, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на завеждане на исковата молба до окончателното ѝ изплащане.
В исковата молба се твърди, че от 16.03.2015г. до 04.08.2015г. ищецът бил задържан в Ареста – гр. Хасково по ДП 231/15 по описа на РУП – Димитровград. През този период претърпял вреди от неимуществен характер, които били следствие на незаконосъобразни действия и бездействия на затворническата администрация на Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията”. Същите се изразили в това, че администрацията на ГД „Изпълнение на наказанията“ не му осигурила нормални условия на живот, тъй като в Ареста Хасково било пренаселено, липсвал минимум на жилищна площ, полагаща се на всеки лишен от свобода, бил настанен в тясна килия без прозорец и без достъп до слънчева светлина, без санитарен възел и течаща вода. Липсвала вентилация и през горещите месеци жегата и миризмата ставали нетърпими. Всички затворници, включително и ищецът, били принудени да удовлетворяват естествените си нужди в кофа в килията, пред очите на другите затворници. Нямали престой и разходка на открито. Така описаните незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на ГД „Изпълнение на наказанията“ за периода на престой на ищеца, представлявали незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на ГД „Изпълнение на наказанията“. В резултат на тези действия и бездействия ищецът живял при унизителни и нехуманни условия на живот, преживял унижения, срам и неудобство, емоционални страдания и психически стрес, надвишаващи неизбежното ниво, присъщо на мярката за неотклонение „ задържане под стража“.
Ответникът по иска - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр.София, в писмен отговор по исковата молба и в съдебно заседание чрез процесуален представител, заема становище за неоснователност и недоказаност на исковата претенция. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят
на Окръжна прокуратура-Хасково дава становище, че предявеният иск е недоказан по
основание и размер. Алтернативно, ако се приеме, че същият се явява
основателен, моли да не се уважава в пълен размер.
Административен съд – Хасково, като взе предвид представените по делото доказателства и ги обсъди по отделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
По делото е представена Справка, издадена от Началник Областна служба „Изпълнение на наказанията” – гр. Хасково, от която е видно следното: 1. За времето на престоя си в арест Хасково от 16.03.2015г. до 04.08.2015г. лицето И.Н.А. е пребивавал в килии с №№ както следва: от 16.03.2015г. до 02.06.2015г. в килия №6; от 03.06.2015г. до 04.08.2015г. в килия №2. 2. Размери на килиите: килия №6 – 8,06 кв.м.; килия №2 – 11.6 кв.м. 3. Броят на настанените лица за денонощие е както следва: от 16.03.2015г. до 25.05.2015г. – килия №6 с три лица; от 26.05.2015г. до 02.06.2015г. /погрешно е посочена 2016г./ – килия №6 с две лица; от 03.06.2015г. до 15.06.2015г. – килия №2 с три лица; от 16.06.2015г. /погрешно е посочена 2016г./ до 17.06.2015г. – килия №2 с две лица; от 18.06.2015г. до 04.08.2015г. – килия №2 с три лица. 4. Килиите в арест Хасково не разполагат със собствен санитарен възел и течаща вода. На разположение на задържаните лица са общи тоалетни и баня и умивалня, които се ползват задължително в определените часове на вътрешния ред за сутрешен и вечерен тоалет, и при извеждането за хранене, а в останалите часове от денонощието при желание на хората. При обхода на постовия надзирател (не по-малко от веднъж на 15 мин. съгласно инструкция за пост №1) се правят огледи и се наблюдават лицата в спалните помещения. По този начин се поддържа постоянен контакт с арестантите, при което те заявяват необходимостта да ползват тоалетната и незабавно се извеждат, без ограничения в коя част на денонощието се случва. Съгласно разпределението на времето и вътрешния ред на ареста в събота и неделя се извършва задължително извеждане до банята за къпане, при което се осигурява и достатъчно време. При необходимост и желание на задържаните банята също се ползва и през другите дни от седмицата. Ежедневно при инструктажите на нарядите се обръща особено внимание на надзорно-охранителния състав за своевременното извеждане на хората по нужда или за къпане, а впоследствие се следи за изпълнението от ръководния състав, като при констатирани нарушения се вземат съответните мерки по дисциплинарен ред спрямо служителите. Всички килии са включени в самостоятелна, постоянно (денонощно) работеща абсорберна система, която, посредством циркулация на въздуха, осигурява свеж въздух в тях. Килии с №2 и №6 разполагат с метална решетка, монтирана на вратата на помещението, която е на отстояние 1 м. от прозорците на южната стена на ареста, което осигурява достъп на дневна светлина и още свеж въздух в килията. 5. Престоят на открито на задържаните лица в арест Хасково се осъществява на оборудвано за целта помещение с размери 14.5 кв.м. с два южни прозореца, осигуряващи свеж въздух и дневна светлина. Това помещение също е включено към цитираната абсорберна система.
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетеля К.А.И.. Свидетелят заяви, че познава ищеца И.Н.А. от ареста. Свидетелят бил там от месец септември 2014г. до месец октомври 2015г. С ищеца били заедно в една килия в ареста около един месец, според свидетеля това било през 2015г. Може би повече от месец били заедно, не можел да си спомни точно. Били във втора килия. В тази килия нямало прозорец и достъп до светлина и все още нямало. Нямало санитарен възел, нямало и течаща вода.
Въз основа на така установените обстоятелства, съдът направи следните правни изводи:
Предявеният в производството осъдителен иск е с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, съгласно който Държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.
Съгласно чл.205 от АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите, респективно за да е допустим искът, ответникът трябва да е юридическо лице, в чиято система бюджетно и организационно е включен органът или длъжностното лице, пряк причинител на увреждането. В случая искът е предявен срещу надлежен ответник. Съгласно чл.12, ал.2, вр. ал.1 от ЗИНЗС, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище гр.София е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контролът върху дейността на местата за лишаване от свобода. Исковата претенция е за вреди, произтичащи от незаконосъобразна дейност на служители от администрацията на ареста към Областна служба „Изпълнение на наказанията” в град Хасково, която, съгласно чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, е териториално подразделение на ГД „ИН”. Визираната дейност се явява административна по своя характер, доколкото осъществяваната от тези длъжностни лица специализирана дейност по изпълнение на наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ не се ограничава с прилагане на законово предвидените ограничения във връзка с изпълнението на мярката, а обхваща и дейност по обезпечаване и осигуряване упражняването на правата от задържаните лица и изпълнението на техните задължения, съобразно правното им положение и статут. Доколкото предявеният срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ иск се обосновава от фактическа страна с незаконосъобразни действия и бездействия при или по повод изпълнение на служебни задължения при осъществяване на административна дейност от служители на ОС „ИН” Хасково, следва да се приеме, че са налице специфичните предпоставки по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, обуславящи допустимостта на настоящия иск.
Материалноправните основания за възникване правото на обезщетение за ищеца, регламентирани в чл.4, във вр. с чл.1, ал.1 от ЗОДОВ са следните: на същия да е причинена имуществена или неимуществена вреда, вредата да е пряка и непосредствена последица от увреждането, а увреждането да е настъпило като резултат от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административен орган или длъжностно лице, осъществени при или по повод изпълнение на административна дейност.
В пилотното решение от 27.01.2015 г. на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург по делото Нешков и други против България, ЕСПЧ, коментирайки практиката на българските съдилища при разглеждането на исковете по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ сочи, че те „са поискали да се установи дали ищците са успели да докажат, че ответният орган е отговорен за незаконосъобразно действие или бездействие. При преценка на този критерий, съдилищата са вземали предвид само специфичните правила, предвидени в съответните закони или нормативни актове … Дори когато те вземат предвид общите правила, като забраната за нечовешко и унизително отношение по см. на чл.3 от Конвенцията (ЕКПЧ) … съдилищата … се отнасят към тези правила просто като помощни средства при тълкуването на конкретни законови или нормативни разпоредби, а не като към пълноправни норми, чието нарушение само по себе си да доведе до установяване незаконосъобразност на поведението на ответния орган.” В същото решение ЕСПЧ коментира, че разделянето на исковете, с оглед на всеки отделен елемент от условията на задържането, би довело до там, че ако „един аспект на тези условия не противоречи на дадено конкретно национално правило, когато се разглежда изолирано”, обосновава у тези съдилища „склонност да постановят, че условията са „законни”. По нататък в решението се сочи, че „по отношение на средствата за обезщетяване във връзка с условията на задържане, били те съдебни или административни, тежестта на доказване, наложена на ищеца, следва да не бъде прекомерна. Макар и затворниците (задържаните) да могат да бъдат задължени да посочат в самото начало достатъчно доказателства в подкрепа на тяхното искане … след това опровержението на твърденията се пада в тежест на властите. В допълнение, процесуалните правила за разглеждане на искове за обезщетения трябва да съответстват на принципа на справедливостта, уреден в чл.6, §1 от Конвенцията”. В същото решение ЕСПЧ сочи, че „когато оплакването … е по силата на чл.3 от Конвенцията … съдът … трябва да направи преглед на твърдените действия или бездействия, и дали съответното поведение е прекомерно и е довело до нарушаване на този член съобразно принципите и стандартите, установени от Съда (ЕСПЧ) в неговата практика … Ако … съдът … констатира, било то по същество или изрично, че е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по отношение на условията, при които въпросното лице е било задържано (в миналото или към настоящия момент), то този … съд трябва да предостави подходяща компенсация … Констатацията, че условията не отговарят на изискванията на чл.3 от Конвенцията дава основание да се направи предположение, че са причинили неимуществени вреди на пострадалия човек.”
Същото се приема от ЕСПЧ и в решение от 10.02.2012 г. по делото на Шъханов срещу България, където се сочи, че разделянето на исковата претенция, като се разглежда всеки елемент от условията в мястото за лишаване от свобода, като отделен въпрос, нуждаещ се от отделен анализ на възможния му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до намаляване на релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите условия на задържане и по този начин представлява неразглеждане на кумулативните ефекти от тези условия върху ищеца, както изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда по правата на човека, лесно би могъл да доведе до заключението, че нито едно от оплакванията не е само по себе си достатъчно сериозно за да изисква обезщетение, дори в случаите, когато би могло да се счете, че общото въздействие върху конкретния затворник, ако е било преценено в контекста на съдебната практика във връзка с Конвенцията, достига прага по чл.3 от Конвенцията.
Като съобрази приетото в решенията на ЕСПЧ, вкл. и приетото в пилотно решение от 27.01.2015 г., настоящият съдебен състав намира, че за извършване на преценката относно ефекта от евентуално установено неизпълнение на задълженията от страна на затворническата администрация спрямо евентуално настъпилите за ищеца неимуществени вреди, следва да отчете в съвкупност всички наведени от А. твърдения, независимо дали за всяко от тези твърдения за бездействия от страна на администрацията на Следствения арест в град Хасково се установява или доказва да е налице неспазване на някаква вътрешно правна регламентация. Съдът следва да извърши глобално преценката си дали така визираните аспекти на условията, при които е изтърпявана наложената мярка „задържане под стража” водят до нарушение на първо място на разпоредбата на чл.3 от ЕКПЧОС (Конвенцията), която съгласно чл.5, ал.4 от Конституция има предимство пред законовите норми на вътрешното право, ако последните му противоречат и установената практика на ЕСПЧ по делата за нарушение на тази разпоредба.
Правното положение на лицата, задържани под стража по реда на НПК, се урежда със Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС), в сила от 01.06.2009 г., както и от Правилника за прилагането му. Съгласно разпоредбите на чл.3 от ЗИНЗС (в приложимата в случая редакция на разпоредбата) (1) Осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение; (2) За изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат: 1. всяко умишлено действие или бездействие, което причинява силна физическа болка или страдание, освен регламентираните в този закон случаи на употреба на сила, помощни средства или оръжие; 2. умишлено поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможности за човешко общуване и други виновно извършени действия или бездействия, които могат да причинят увреждане на здравето; 3. унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения, принуждава го да върши или да приеме действия против волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност; (3) За изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат действията или бездействията по ал.2, извършени от длъжностно лице или от всяко друго лице, подбудено или подпомогнато от длъжностно лице чрез явно или мълчаливо съгласие.
В част втора „Изпълнение на наказанията“, Глава осма „Места за лишаване от свобода“ на ЗИНЗС е регламентирано изискването на чл.40, ал.2, т.1 поправителното въздействие върху затворниците да се осъществява чрез осигуряване на условия за поддържане на физическото и психическото здраве и за уважаване на човешкото достойнство на осъдените. В чл.43, ал.2 до ал.4 от закона (в приложимата в случая редакция) се уреждат материалните условия, на които трябва да отговарят местата за лишаване от свобода. Според тях (2) Всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица; (3) (в сила от 01.01.2019 г.) Минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4 кв.м.; (4) Количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения се определят с правилника за прилагане на закона. Тези разпоредби са доразвити в ППЗИНЗС, където в чл.20, ал.2 се установява, че в спалните помещения следва да се осигури пряк достъп на дневна светлина и проветряване и че количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване се определя в зависимост от изискванията на съответните стандарти за обществени сгради. Член 20, ал.3 от ППЗИНЗС (в приложимата редакция) гласи, че на лишените от свобода следва да се осигури постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. Член 21, ал.1 (в приложимата редакция) гласи, че спалните помещения на лишените от свобода трябва да имат отделни легла за всяко лице и същите да са снабдени със спални принадлежности, шкафчета за лични вещи, маса, столове, осветителни и отоплителни тела. Съгласно чл.240 от ЗИНЗС, доколкото в част четвърта – „Изпълнение на мярката за неотклонение задържане под стража“ не се предвижда друго, разпоредбите относно осъдените на лишаване от свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение задържане под стража.
Цитираните вътрешноправни разпоредби, с които българският законодател установява законови гаранции за съществуването на нормална битова среда в местата за лишаване от свобода и в частност в следствените арести (с изключение на чл.43, ал.3 от ЗИНЗС) са приложими за процесния период и валидно основание за извършване на преценка доколко тази законова гаранция реално намира проявление в конкретната битова среда на мястото, където ищецът изтърпява наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“.
Съгласно разпоредбата на чл.43, ал.3 от ЗИНЗС, минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4 кв.м. Тази разпоредба е с отложено във времето действие и към момента на изтърпяване на наказанието на ищеца не е била в сила, но независимо от това следва да се има предвид, че приетият от българския законодател минимален стандарт при настаняване в обща килия от 4 кв.м. жилищна площ не съответства на този, възприет от Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание, който е 7 кв.м. („Стандарти на КПИ“ - КПИ/Инф/Е (2002) 1 - Обзор 2006, § 43 („The CPT Standards“ - CPT/Inf/E (2002) 1 - Rev. 2006, § 43)).
Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приема за установено твърдението на ищеца, че през периода на задържането му в следствения арест не му е бил осигурен полагащия се на всеки лишен от свобода минимум от жилищна площ.
Видно от представената писмена справка, през периода на престоя му в ареста ищецът е бил настанен в килии с по още две лица (с изключение на периода от 26.05.2015г. до 02.06.2015г., когато е бил в килия №6 и за едно денонощие 16.06./17.06.2015г., когато е бил в килия №2 с още едно лице). При така установеното жилищната площ за всяко от настанените лица безспорно е не само под стандартите от 7 кв.м. на задържан, но и по-малко и от предвидения в българското законодателство стандарт от 4 кв.м. на лице. Следва да се отчете и обстоятелството, известно на съда от други подобни дела, че в така посочената в справката жилищна площ са включени и намиращите се в килията мебели. Безспорно при това положение действителното свободно пространство в килията, респ. чистата жилищна площ, не дава възможност на задържаното лице свободно да се движи в помещението, или придвижването му е изключително ограничено. Според Стандартите на КПИ, ако затворниците (арестантите) имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ, пренаселеността се определя като толкова тежка, че сама по себе си следва да се определя като водеща до нарушение на чл.3 от Конвенцията, дори и без да се отчитат и независимо от другите фактори (решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото Нешков и др. против България). Съдът приема, че през престоя си в арест – Хасково И.Н.А. е поставен в условия, при които реално той не разполага с минимум от 4 кв.м. жилищна площ. При наличието на мебели в килията, дори и само да се отчетат размерите на разположените в нея легла, то безспорно реалната жилищна площ за едно лице е под 3 кв.м. на човек, която площ вече се възприема като водеща до тежка пренаселеност и сама по себе си съставляваща нарушение на ЕКПЧОС. Тези условия на пребиваване на задържания А. през преобладаващата част от заявения период безспорно са му причинили значителни затруднения и дискомфорт. Освен това според ЕСПЧ, дори и факторът „пренаселеност” сам по себе си да не е толкова тежък или сериозен, че да се определя като водещ до нарушение на чл.3 от Конвенцията, той все пак може да обоснове извод за такова нарушение, ако се комбинира с някои от другите наведени аспекти на условията на задържане – например лоши санитарно-битови условия (така в пилотното решение от 27.01.2015 г.).
По отношение на битовите условия в килиите, в които е пребивавал по време на престоя в ареста, конкретните оплаквания на ищеца са липсата на прозорец и пряка слънчева светлина в килиите, липсата на вентилация, както и на санитарен възел и течаща вода.
Видно от представената по делото справка, килии с номера 2 и 6 разполагат с метална решетка, монтирана на вратата на помещението, която е на отстояние 1 метър от прозорците на южната стена на ареста, което осигурява достъп на дневна светлина и свеж въздух в килията. Разпитаният пред съда свидетел установява, че в килия №2 няма прозорец и достъп на пряка слънчева светлина. Като се отчетат тези обстоятелства, както и това, че килиите, в които А. пребивава при престоя си в ареста в гр.Хасково, нямат прозорец, от който в помещението директно да има достъп до слънчева светлина, то следва извода, че при престоя на ищеца в ареста на същия реално не е осигуряван адекватен достъп на слънчева светлина, съответно на свеж въздух.
От представената справка от ОС“ИН“-Хасково е видно, че всички килии са включени в самостоятелна, постоянно /денонощно/ работеща абсорберна система. Предвид последното и при липса на други данни, съдът приема за недоказано твърдението на ищеца, че липсва на вентилация в обитаваните от него килии, респ. че през горещите месеци жегата и миризмата в тях ставали нетърпими.
От показанията на разпитания по делото свидетел, кореспондиращи и с изложеното в представената по делото справка, безспорно се доказва твърдението на ищеца А., че в килиите, в които е бил настанен по време на престоя си в ареста, липсват санитарен възел и течаща вода. Според приложената справка обаче, на разположение на задържаните лица са общи тоалетни, баня и умивалня, които освен в определените часове за сутрешен и вечерен тоалет и при извеждане за хранене, се ползват и в останалите часове от денонощието без ограничения при изразено желание за това. В тази връзка не може да се приеме, че ищецът е бил лишен от достъп до тоалетни помещения и течаща вода като не се доказва твърдението му, че е бил принуден да удовлетворява естествените си нужди в кофа в килията, пред очите на другите задържани.
Съдът намира за доказано твърдението на ищеца, че по време на пребиваването му в ареста не са му били осигурени престой и разходка на открито, в нарушение на приетите и действащи вътрешни регламенти в тази насока (чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС). От представена от ответника нарочна справка се установява, че престоят „на открито“ всъщност се извършва в оборудвано за целта помещение, с размери 14.5 кв.м. с два прозореца. Предвид последното, съдът приема за еднозначно и безспорно установено, че в следствения арест в гр.Хасково в процесния период не е съществувало място, нито е имало изградено помещение за изпълнение на задължението за осигуряване на престой на открито. Използваното за целта място представлява помещение (стая), намираща се вътре в сградата, която макар да разполага с прозорци, не е подходяща за обслужване на търсения ефект. Според ЕСПЧ особено значение следва да се отдаде на това дали са налице възможности за упражнения на открито, каква е продължителността на тази възможност и условията, при които лишените ги правят. Според стандартите на КПИ на задържаните без изключение следва да се позволява най-малко един час упражнения на открито и то за предпочитане, като част от една по-обща програма от дейности извън килията. Същите стандарти установяват, че за упражненията на открито трябва да има осигурено достатъчно пространство, като се приема, че кратката продължителност на упражненията на открито могат да са фактор, който да повлиява положението на лицето.
Ето защо следва да се приеме за доказано, че реално А. е лишен от правото си на престой на открито. Макар и на ищеца формално да е било предоставяно правото на престой извън килията, този престой не може да се определи като такъв „на открито”, каквото де юре е изискването. Ето защо следва да се обоснове извод, че задържаното лице не е имало условия за реално и пълноценно упражняване на правото на престой на открито минимум един час на ден.
Така установените неблагоприятни условия на пребиваване на ищеца в ареста в град Хасково в своята съвкупност са безспорно унизителни за всяко човешко същество и несъответни на рестрикциите, свързани с изтърпявания ограничителен режим, като в този смисъл и е цитираната практика на ЕСПЧ по дела за нарушение на чл.3 от Конвенцията. Ето защо и като отчита кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните условия, при които е поставян и е пребивавал А. в ареста през заявения период, съдът приема, че те действително са причинили у него негативни преживявания, физически и емоционален дискомфорт, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение „задържане под стража“. Съобразно практиката на ЕСПЧ и установените от него принципи и стандарти, следва да се приеме, че е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията, което дава основание да се изведе и предположението, че на лицето са нанесени неимуществени вреди, явяващи се следствие на незаконосъобразните бездействия на администрацията на ареста, респективно на държавата, доколкото именно държавата, като страна по ЕКПЧ има задължението да спазва разпоредбите на Конвенцията, след като ги е възприела и го е направила част от вътрешното си право. В пилотното решение от 27.01.2015 г. по делото Нешков и др. против България ЕСПЧ дори приема, че „съгласно практиката на Съда, всяко отношение, което не отговаря на изискванията на чл.3 от Конвенцията, трябва да се счита за причиняващо неимуществени вреди на пострадалото лице”. Доказаните в настоящото производство като съвкупност наведени от ищеца условия на средата, при които той е задържан, водят до извод, че през този период за него са възникнали трудности, надвишаващи неизбежната степен на страдание, присъща на задържането под стража и тези страдания са над нивото на суровост по чл.3 от Конвенцията, съобразно стандартите установени от ЕСПЧ. Налице са законоустановените елементи от фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата по действащия вътрешноправен ред – чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, поради което съдът приема, че предявеният от А. иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ е доказан по основание.
Ищецът претендира сумата 2 000 лева като обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Според практиката
на ЕСПЧ, при
претендиране на обезщетението за репариране на неимуществените вреди съдът следва да
съобрази размера на обезщетението,
като отчита характера на
деянието, извършено
от служителите на администрацията на ареста, характера на
увреждането, както и естеството и степента на претърпените морални страдания, и периода на престой на ищеца в ареста,
т.е. интензитета и продължителността на действие на нечовешките или унизителни
условия върху засегнатото лице. Така в §299 от пилотното решение от 27.01.2015
г. на ЕСПЧ по делото Нешков и другите ЕСПЧ сочи, че „размерът на времето,
изтърпяно от съответното лице в тези условия, е най-важният фактор за оценка на
претърпените вреди”.
В случая ищецът е престоял в ареста реално 141 дни. С оглед характера на увреждането и степента на претърпените морални страдания, като се отчете и времето на престой на ищеца в ареста, съдът намира, че справедливото обезщетение в случая за процесния период. е в размер на 300 лева. В останалата част до пълния претендиран размер от 2 000 лева искът следва да бъде отхвърлен.
С оглед изхода на производството и по аргумент от специалната разпоредба на чл.10 ал.3 от ЗОДОВ на ответника не следва да се присъждат поисканите разноски под формата на юрисконсултско възнагарждение.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр.С. да заплати на И.Н.А. с посочен съдебен адрес:***, сумата от 300 (триста) лева, представляваща обезщетение за претърпени в периода от 16.03.2015г. до 04.08.2015г. неимуществени вреди, произтичащи от незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на Следствения арест в гр.Хасково, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 04.04.2016 г. до окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ иска в останалата му част над 300 лв. до пълния претендиран размер от 2 000 лева.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВАС в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
Съдия: