РЕШЕНИЕ
№ 365
гр. К., 09.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на втори септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Дарина Ил. Попова
при участието на секретаря Йоана М. Апостолова
като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело №
20255320100817 по описа за 2025 година
ПРОИЗВОДСТВО по иск с правно основание чл. 55 ал.1 пр. І-во от
ЗЗД.
Ищцата Г. В. Х. твърди, че била страна по договор за паричен заем №
751084 от 18.10.2022 г., сключен с „Сити Кеш“ ООД. Съгласно чл. 3 от
договора за кредит, кредитодателят се задължил да предостави на
Кредитополучателя заем в размер на 2 100.00 лв., а кредитополучателят се е
задължила да върне сумата от 5 461.00 лв. съгласно условията на договора.
Годишният процент на разходите (ГПР) по кредита бил в размер на 48.17%, а
годишният лихвен процент (ГЛП) — 40.05%, при срок на кредита от 12
вноски. В чл. 6.6 от договора било предвидено, че ако длъжницата не
предостави необходимото обезпечение, тя дължи неустойка в размер на
2 808.00 лв. Счита, че клаузата на чл. 6.6 от договора за паричен заем №
751084 от 18.10.2022 г., предвиждаща заплащане на неустойка, е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, тъй като противоречи на добрите нрави,
както и поради нарушаване разпоредбите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от
Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Правната доктрина и съдебната
практика приемали, че накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.
1, пр. 3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип — независимо
дали е изрично формулиран или проведен чрез създаването на конкретни
разпоредби. Такава е практиката на ВКС (решение № 4/2009 г. по т.д. №
395/2008 г.; решение № 1270/2009 г. по гр.д. № 5093/2007 г., определение №
877 по т.д. № 662/2012 г. и др.). Основен правен принцип бил
добросъвестността в гражданските и търговски отношения, като целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била
1
предотвратяване на несправедливо обогатяване на едната страна за сметка на
другата. Тъй като се касаело за търговска сделка, приложима била и нормата
на чл. 289 от Търговския закон ТЗ), както и общите правила на ЗЗД — чл. 8,
ал. 2 и чл. 9. Съгласно задължителната практика на ВКС, съдът следвало да
извърши преценка дали е налице накърняване на основни правни принципи, за
да се даде отговор на въпроса дали договореното води до накърняване на
добрите нрави по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. В случая било установено, че е
налице значителна нееквивалентност между насрещните престации по
договора, което е довело до накърняване на интересите на ищцата с извличане
на едностранна полза от страна на кредитора.
Освен това, клаузата за неустойка била нищожна като
противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19
от ЗЗП, тъй като е предвиждала заплащане на сума в размер на 2 808.00 лв.,
което представлява над 120% от отпуснатата главница от 2 100.00 лв. По този
начин е бил нарушен принципът на добросъвестност и справедливост, чиято
основна цел е да се предотврати неоснователно обогатяване на кредитодателя.
Уговорената клауза била нищожна поради противоречие с добрите нрави и е
следвало да се приеме като неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП,
същата била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като
предвиждала неустойка в необосновано висок размер. Съгласно разпоредбите
на глава четвърта от Закона за потребителския кредит (ЗПК), кредиторът бил
задължен да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди
сключване на договор за кредит и при отрицателна оценка - да откаже
сключване. В същия смисъл било съображение 26 от преамбюла на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. В този
контекст, клаузата на чл. 6.6 от договора, която предвижда заплащане на
неустойка в размер на 2 808.00 лв. при неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение в 3-дневен срок, била в пряко противоречие с
целта на транспонираната европейска директива. Подобна договорна уговорка
прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на кредитора относно
оценка на платежоспособността върху самия длъжник, като водела до
допълнително увеличение на задълженията му. Неустойка, договорена за
неизпълнение на акцесорно задължение, излизала извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено
неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК, нищожна поради
накърняване на добрите нрави е именно такава неустойка. С процесната
клауза на чл. 6.6 било уговорено допълнително обезщетение в полза на
кредитора за неизпълнение на акцесорно задължение. В този смисъл е и т. 32
от протокол № 44 от заседание на Комисията за защита на потребителите
(КЗП) от 05.11.2015 г. Неустойката по съществото си представлявала добавка
към възнаградителната лихва и осигурявала сигурна печалба за заемодателя,
като е увеличавала общата стойност на договора. Основната цел на такива
клаузи била да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за
сметка на кредитополучателя, като се увеличи дължимата от последния сума с
допълнителен процент върху предоставената главница. Наред с горното,
неустойката по чл. 6.6 от договора противоречала и на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от същия закон, годишният процент на разходите (ГПР)
по кредита включва всички разходи — лихви, такси, комисионни и др.,
2
изразени като процент от общия размер на кредита. С оглед на това,
заплащането на суми по договор за поръчителство следва да бъде разглеждано
като част от общия разход по кредита, тъй като е пряко свързано с него,
известно е на кредитора и се дължи от потребителя.
МОЛИ съда да постанови решение, с което признае за да установено
по отношение на ответника „СИТИ КЕШ“ ООД, че клаузата на чл.6.6 от
договор за паричен заем №751084 от 18.10.2022г. предвиждаща заплащането
на неустойка в размер на 2808 лева, на основание чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД, като
противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване
на нормите на чл. 143, ал.1 от ЗЗП и на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП и чл.19
ал.4 от ЗПК. Претендира деловодни разноски.
Ответникът СИТИ КЕШ“ ООД, чрез процесуалния си представител
оспорва иска. Излага правни доводи за валидност на договорените клаузи.
МОЛИ съда да отхвърли иска като неоснователен.
От събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
С договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № 751084 от 18.10.2022г.
ответникът, в качеството му на кредитор е предоставил на ищеца – заемател
сума в размер на 2100 лева, като страните са се уговорили заемната сума да
бъде върната на 12 месечни вноски, от които 3 по 70.09 лева и 9 по 273.97
лева, в ден на плащане – петък. Посочен е годишен процент на разходите в
размер на 48.17% и фиксиран годишен лихвен процент – 40.05%. Страните са
уговорили дата на първо плащане 18.11.2022 г., дата на последно плащане
18.10.2023 г. Посочена е обща сума за плащане в размер на 2676.00 лева. В чл.
6.5 е уговорено, че заемателят се задължава в срок от три дни, считано от
усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение, по начина и реда, и
отговарящо на условията на чл. 33, ал.1 от общите условия: поръчител или
банкова гаранция (поне едно от изброените). В клаузата по чл. 6.6 е посочено,
че при неизпълнение на уговореното в чл. 6.5, заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 2808 лева, която се начислява автоматично
от заемодателя и се плаща разсрочено съгласно включения в договора
погасителен план. В погасителния план е отбелязан размера на вноската към
неустойката, като така за целия период на договора, без първата вноска,
ищцата е дължала месечна погасителна вноска в размер на 457 лева. В чл. 7 е
посочено, че съдържанието на договора, представляващо индивидуални
условия и приложените общи условия, представляват договор за заем,
сключен между страните и уреждат и определят техните взаимоотношения, а
ищецът е декларирал, че е получил общите условия, съгласява се с тях и ги
приема като обвързващи. По делото не са представени общите условия, които
представляват част от процесния договор. По делото е представена като
доказателство разпечатка от лог-файл, от която се установява, че ищцата е
кандидатствала за отпускане на заемната сума на 18.10.2022 г. в 15:36:10 ч., че
документите са разгледани и кредитът е одобрен около десет минути по-късно
и веднага след това заемната сума е наредена за получаване от ищеца и
получена 16:05:07 часа от Изипей. По делото е представен и стандартен
европейски формуляр.
3
Други доказателства от значение за правния спор не са ангажирани.
Страните спор по фактите нямат, спорните въпроси касаят
действителността клаузата, предвиждаща такса за експресно разглеждане на
документи.
В процеса ищецът въвежда няколко основания за нищожност на
процесната клауза, които съдът следва да разгледа в условията на евентуално
съединяване на исковете, както е прието в решение № 97 от 08.02.2013г. по т.
д. № 196/2011 г. на ВКС, I т. о., с което е даден отговор на въпроса относно
вида на съединяването при въведени няколко основания за нищожност,
произтичащи от различни факти. В мотивите си ВКС приема следното: „При
въведени няколко основания за нищожност, всяко от които произтича от
различни факти и може да съществува самостоятелно, правен интерес от
кумулативното обективно съединение на исковете не е налице, ако правните
последици, които законът свързва с обявяването на нищожността за
идентични. В този случай, независимо от поддържано от ищеца кумулативно
съединяване на исковете, съдът следва да разгледа исковете при условия на
евентуално съединяване и да се произнесе по всеки един от тях в поредност,
съобразно естеството на твърдения порок според основанията по чл. 26 ЗЗД. С
уважаването на иска за обявяване на нищожност на едно от тези основания,
съдът не дължи произнасяне по исковете, предявени на други въведени в
процеса основания и следва да ги остави без разглеждане.“
За да бъде уважен предявения иск, ищецът следва да установи,
наличие на клаузата за плащане на неустойка за недадено обезпечение, а в
тежест на ответника е да докаже нейната валидност.
Съгласно чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът
за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. При тълкуване
обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 от ЗПК
във вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК следва да се съобрази и нормата на §2 от ДР
на ЗПК, касаеща въвеждането разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Ето
защо, при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби
същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната
Директива 2008/48/ЕО.
В оспорената клауза на чл. 6.6 от договора, е предвидено, че при
непредоставяне на обезпечение по чл. 6.5 в установения срок и съгласно реда
и условията по общите условия, потребителят дължи на дружеството
неустойка от 2808 лева. По делото не са представени общите условия по
кредита.
След преценка на клаузата относно исканото обезпечение, съдът
намира, че въведеното задължение за предоставяне на поръчител или банкова
гаранция след сключване на договора, както и дължимост на неустойка при
неизпълнение, се основава на нищожна клауза. Изискването за предоставяне
на обезпечение чрез поръчител, едва след сключване на договора води до този
извод. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се
кумулира към погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечение
4
следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като
излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение
не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на
заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за
предоставяне на обезпечение. Неустойката всъщност се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Клаузата за дължимостта й в чл. 6.6 е нищожна, поради противоречие с
добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради
противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д.
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените
разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за
дължимост на неустойка, съдът следи служебно. Преценката за нищожност се
извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като -
естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена;
съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на
страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. Така, както
е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение, но не и във връзка с изпълнението или
неизпълнението на вече поетите от страните договорни задължения.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на заетата сума. Съдът изчислява размера на неустойката като
133.79% от заетата сума и 104.93% от общото задължение, включващо
възнаградителна лихва, т.е. още със сключване на договора е предвидено, че
при липса на предоставено обезпечение чрез поръчител, за периода на
връщане на кредита потребителят би дължал главницата, възнаградителна
лихва, която по естеството си представлява печала на кредитора и сума за
неустойка в значителен размер, надвишаваща по размер общото задължение
по кредита.
Поради изложеното съдът приема, че противоречи на добрите нрави
по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. ІІІ от ЗЗД, тъй като нарушава принципа на
справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции,
които законодателят определя.
Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това
надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава
изпълнението на вторично задължение, което прави санкционната функция на
неустойката извън предмета на задължението и доколкото само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до вреди.
Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице
още при сключване на договора, при така уговорените параметри, не е налице
5
валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал.1 вр. с ал.4 от ЗЗД, в тази
част договорът не е пораждал правно действие. Предвид изложеното,
предявеният иск е основателен и доказан, при което следва да бъде уважен.
ОТНОСНО разноските:
С оглед изхода от спора, следва да се осъди ответника да заплати на
ищеца направените по делото разноски в размер на 112.32 лева за заплатена
държавна такса.
От пълномощника на ищеца се претендира адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38 ал.2 ЗАдв.
За да определи размера на дължимото възнаграждение, съдът
съобрази, че с решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. е
постановено, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако съдът установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена
да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително
когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и
адвокатско възнаграждение.
Ето защо в конкретната ситуация, при сключен договор за правна
защита при условията на чл. 38 ал.1 т.2 от закона за адвокатурата, съдът на
основание чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
отказва да прилага чл.2 ал.2 от Наредбата №1/09.07.2004г. за минималните
адвокатски възнаграждения.
Производството е приключило в две съдебни заседания, не се
отличава с фактическа и правна сложност, и понастоящем съдът намира за
справедливо с оглед на броя на исковете, техния резултат и тяхната правна и
фактическа сложност, и като отчита положения труд от пълномощника, че на
адвокат адв. М. М. следва да бъде определено възнаграждение в общ размер
на 500 лева за предоставена безплатна защита и съдействие на ищеца Г. В. Х.
по реда на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.
В същия смисъл е и определение № 2995/13.06.2024 г. по ч.гр.д. №
991/2024г. на ВКС, ІV г.о.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА, на основание чл. 26, ал.1 пр. І ЗЗД
вр. с чл. 10а, чл. 11, ал.1 и чл. 19, ал.4 ЗПК вр. с чл. 22 ЗПК, клаузата по чл. 6.6
от договор за паричен заем №751084 от 18.10.2022г., сключен между „СИТИ
КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град С.,
у***, представлявано от Н.П.П. като заемодател и Г. В. Х. с ЕГН **********,
с постоянен адрес: град Б., община К., област П., улица *** като заемател,
която предвижда заплащане на неустойка в размер на 2808.00 лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал.1 от ГПК, „СИТИ КЕШ“ ООД,
6
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град С., у***,
представлявано от Н.П.П. да заплати на Г. В. Х. с ЕГН **********, с
постоянен адрес: град Б., община К., област П., *** сторените в
производството разноски в размер на 112.32 лева за внесена държавна такса.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38 ал.2 от ЗА, „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: град С., у***,
представлявано от Н.П.П. да заплати на адвокат М. В. М., персонален №
********** с адрес на упражняване на дейността: град П., улица ***,
адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално
представителство на Г. В. Х. в размер на 500 (четиристотин) лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Карлово:_______________________
АГ
7