Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 14.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
седми февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл.
съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Цветелина Добрева - Кочовски, като разгледа
докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело № 13779 по описа за 2020 г., за да се произнесе, предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Предмет на въззивно обжалване е решение
№ 68050/15.03.2019 г., постановено по гр. д. № 69495 по описа за 2015 г. на
СРС, 52 състав, в частта, с която е уважен предявеният от В.М.М. срещу Главна
дирекция „Б.С О.П.“ /ГДБОП/ иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като
ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата от 692.28 лева, представляваща
мораторна лихва върху главницата от 18 424 лева, начислена за периода
от 05.08.2015 г. до датата на изплащане
на обезщетението по чл. 234, ал. 1 ЗМВР - 17.12.2015 г. Съобразно изхода от
спора пред първия съд е разпределена отговорността за разноски по делото, като
в тази част решението е изменено по реда на чл. 248 ГПК с определение № 180284/19.08.2020
г., влязло в сила на 03.11.2020 г.
Срещу решението в очертаната
по-горе част е подадена въззивна жалба от ответника ГДБОП, с която са наведени
доводи за недопустимост, необоснованост и неправилност на съдебния акт.
Поддържа се, че конституираният като ответник в производството не е пасивно
легитимиран да отговаря по предявените искове, тъй като не носи отговорност за
забавеното плащане на обезщетението по чл. 234 ЗМВР. В конкретния случай от
прекратяването на трудовото правоотношение между страните на 04.05.2015 г. е
започнал да тече тримесечният срок за изплащане на обезщетението по чл. 234,
ал. 1 ЗМВР, който е изтекъл на 04.08.2015 г., от когато е налице забава за
изплащането му. Поддържа се, че сумата е била подадена за плащане от страна на
ГДБОП, но МВР, като първостепенен разпоредител с бюджетни средства, е отказало
да извърши плащането на 10.06.2015 г., като плащане е било извършено на
18.12.2015 г. Поддържа се, че доколкото ответникът е второстепенен разпоредител
с бюджетни средства, то забава може да възникне само ако е налице виновно
поведение, а в случая това не е било така. Позовава се на чл. 11, ал. 1 и ал.
13 ЗПФ, на обстоятелството, че ГДБОП е второстепенен разпоредител с бюджетни
средства, както и на чл. 19, ал. 3 от Вътрешните правила за организацията на
бюджетния процес в МВР. Счита, че надлежен ответник в производството по иска по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД е лицето, което виновно е забавило плащането, в случая – МВР.
Наведени са още и съображения, че органът по назначаването е бил МВР, а ищецът
само е изпълнявала служебните си функции при ответника. Нещо повече – според
въззивника обезщетението по чл. 234, ал. 1 ЗМВР се дължало за прослужено време
в МВР, с оглед което ответник и по този иск следвало да е министерството, а
ГДБОП е следвало само технически да извърши плащането.
На следващо място се поддържа, че
решението е необосновано, доколкото за да е налице забава, следва да е
установено наличието на виновно поведение у длъжника за неизпълнение на
задължението в срок. В обобщение на заявените с жалбата оплаквания до въззивния
съд е отправено искане да обезсили решението в обжалваната част и да върне
делото за ново разглеждане срещу пасивно легитимирания ответник или решението в
обжалваната част да бъде отменено и да се отхвърли предявеният срещу този
ответник иск.
Въззивната жалба се оспорва с
отговор, подаден от ищцата в производството, с който се поддържа, че
неоснователно от страна на ответника се твърди, че не е налице легитимация да
отговаря по предявения иск. Въззиваемата счита за неотносими към предмета на
спора административните, структурните и бюджетните отношения между МВР и ГДБОП.
От друга страна се сочи, че държавата, чрез нейната администрация, е длъжна да
изплаща обезщетенията съгласно установеното в закона, с оглед което намира
доводите за необходимост по делото да е установено „виновно поведение“ за
изпадане в забава за неуместни. Заявено е искане решението да бъде потвърдено.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във
въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното от фактическа и правна страна:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното
съдебно решение е валидно и е допустимо в обжалваната от ответника част. Неоснователно
с въззивната жалба се твърди, че за ответника липсва пасивна легитимация да
отговаря по предявения иск. Въззивният съд в настоящия му състав, като взе предвид
конкретните обстоятелства в случая, намира за необходимо да посочи следното:
Не
е спорно между страните, че ищцата е била държавен служител, заемащ длъжността
младши инспектор, старши полицай в сектор „Комендатура и ОДЦ“, ГДБОП, като
служебното правоотношение е било прекратено със заповед, рег. №
з-260/22.04.2015 г. на директора на ГДБОП, МВР.
Съгласно
чл. 159, ал. 1 ЗМВР ръководителите на структурите по чл. 37, какъвто и директорът
на ответната главна дирекция, назначават държавните служители на младши
изпълнителските длъжности, преназначават държавните служители на изпълнителски
длъжности, извън случаите по чл. 158, т. 5 и 6, преназначават държавните
служители на младши изпълнителски длъжности. Няма спор по въпроса, че това е и
органът, който има правомощието да прекрати служебните правоотношения на
държавните служители, заемащи младши изпълнителски длъжности, както е станало в
случая. Съгласно класификатора на длъжностите в МВР, утвърден със заповед №
8121з-212 от 24.02.2015 г. /действаща към момента на прекратяване на служебното
правоотношение/ длъжността „младши инспектор“, заемана от ищцата, е от
категорията младши изпълнителски длъжности, с оглед което и служебното
правоотношение е прекратено от органа по назначаване, който е и насрещната
страна по правоотношението. Ето защо и по делото е установено по несъмнен начин,
че страна по служебното правоотношение с ищцата към момента на неговото
прекратяване е именно ответникът.
Не
е спорно на следващо място, че ответната главна дирекция е самостоятелно юридическо
лице.
Между
страните не е формиран спор и по обстоятелството, че възнагражденията,
получавани от ищцата по служебното правоотношение, са били изплащани от
ответника.
Съгласно
чл. 234, ал. 1 ЗМВР при прекратяване на служебното правоотношение държавните
служители имат право на обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения,
колкото прослужени години имат, но не повече от 20. Задължен за заплащане на
това обезщетение според настоящата инстанция е насрещната страна по служебното
правоотношение, с оглед статутът на дирекцията като самостоятелна организационна
и административна единица, самостоятелен правен субект и юридическо лице. Ето
защо и неоснователни са доводите, че дирекцията, като второстепенен
разпоредител с бюджетни кредити, не е легитимирана да отговаря по предявените
искове. Определянето на юридическото лице като разпоредител с бюджетни кредити /първостепенен
или второстепенен такъв/ има значение за начина на формиране и разходване на
бюджета му, а не за качеството му на самостоятелен правен субект и страна по
служебното правоотношение.
Също
така следва да се обърне внимание и че в производството въззивникът ответник се
позовава на обстоятелството, че от страна на дирекцията са били предприети
действия за изплащане на обезщетението на ищцата по чл. 234, ал. 1 ЗМВР, т.е.
налице е извънсъдебно признание на ответника, че като страна по
правоотношението с ищцата именно той е задълженият за изплащане на
обезщетението субект. По делото е представена съставената от служители на
дирекцията ведомост, съгласно която на ищцата се дължи обезщетение в размер на
18 424 лева. По делото също така е представено извлечение от банкова
сметка ***, от което се установява, че на 18.12.2015 г. ответникът е наредил
сумата от 18 424 лева, а като основание на превода е посочено:
„обезщетение, ведомост 08101“. Последното се потвърждава дори от представеното
по делото платежно нареждане, от което е видно, че наредител на плащането е
ГДБОП, а платежното нареждане е подписано от директора на главната дирекция,
подписал и заповедта за прекратяване на служебното правоотношение с ищцата. Ето
защо напълно неоснователно и в противоречие със събраните по делото
доказателства са твърденията, че МВР е изплатило обезщетението по чл. 234, ал.
1 ЗМВР на ищцата, респективно неоснователни са и възраженията по процесуалната
и материалната легитимация кой е длъжникът за заплащане на обезщетението. Същото
е било изплатено от задълженото по правоотношението лице и това е именно
ответникът.
В
обобщение на изложеното следва да се посочи, че доводите за недопустимост на
решението в обжалваната част поради липсата на легитимация за ответника са
неоснователни.
Според
въззивния съд в този му състав неоснователни са и оплакванията за необоснованост
и неправилност на решението в обжалваната от ответника част. По делото е
безспорно установено, че е налице забава за изплащане на обезщетението по чл.
234 ЗМВР. Доколкото срокът за изплащане на същото е установен в закона, то и
считано от 05.08.2015 г. ответникът е бил в забава. За периода 05.08.2015 г. –
18.12.2015 г. ответникът дължи обезщетение за забавено плащане, което районният
съд е определил по реда на чл. 162 ГПК. По размера на претенцията въззивникът
не е въвел конкретни оплаквания, с оглед които въззивният съд не дължи ревизия
на съдебния акт в тази част. Относно липсата или наличието на виновно поведение
на служител на ответника за забавеното плащане следва да се посочи, че се касае
за парично задължение, като при паричните задължения не съществува нито
виновна, нито невиновна трайна обективна или субективна невъзможност за
изпълнение, както и временна невъзможност на изпълнение – чл.81, ал.2 ЗЗД.
Длъжникът, който не е престирал в срок и е в забава, отговоря за последиците от
забавеното изпълнение независимо от причините за изпадане в забава.
За
пълнота на изложението следва да се посочи, че административно-бюджетните
правоотношения, които възникват между ответника като второстепенен разпоредител
с бюджетни средства и МВР, като първостепенен такъв, също не обуславят извод за
невъзможност за изпълнение и не освобождават задълженото лице от последиците на
забавата. Забавянето на отпускането на средства за изплащане на обезщетението
от първостепенния към второстепенния разпоредител не е противопоставимо на
ищцата обстоятелство. Следователно при спазване на разпоредбите на приложимия
материален закон първият съд е уважил иска за обезщетение за забава за
процесния период до размера от 692,28 лева.
Ето защо и въззивната жалба е неоснователна, а решението
в обжалваната част следва да бъде потвърдено като правилно – съответстващо на
събраните доказателства и приложимия материален закон.
По разноските:
Като взе предвид изхода от въззивното производство – неоснователност на
въззивната жалба, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски се следват на
ответника по жалбата. Във въззивното производство въззиваемата е представлявана
безплатно при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв., като отбелязване за това
е направено в представения по делото договор за правна защита и съдействие.
Адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално
представителство се следва на адвоката в размер, определен от съда, съгласно
чл. 38, ал. 2 ЗАдв. С оглед фактическата и правна сложност на спора,
материалния интерес, разглеждан в настоящото производство и обстоятелството, че
делото е разгледано в едно съдебно заседание без събиране на доказателства и
без релевиране на нови доводи, съдът определя адвокатско възнаграждение в
минимален размер от 300 лева.
Мотивиран от
изложеното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 68050/15.03.2019 г., постановено по гр. д.
№ 69495 по описа за 2015 г. на СРС, 52 състав, в частта, с която е уважен
предявеният от В.М.М. срещу Главна дирекция „Б.С О.П.“ иск с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 692.28 лева, представляваща мораторна лихва
върху главницата от 18 424 лева, начислена за периода от 05.08.2015 г. до датата на изплащане на
обезщетението по чл. 234, ал. 1 ЗМВР.
Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която е отхвърлен
предявеният иск с правно основание чл. 234, ал. 1 ЗМВР поради настъпилото в
хода на производството плащане, както и в частта, с което е отхвърлен искът с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения до пълния предявен
размер от 753.82 лева.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.